Елизабет Лоуел
Неподходящ заложник (3)

Втора глава

Границата между САЩ и Мексико

Събота сутрин

Грейс едва успя да стигне до границата за отпуснатото й време. Движението беше по-натоварено от обичайното, което означаваше шест ленти по междущатската магистрала с коли, пъплещи едва-едва в южна посока. Добре че мексиканските гранични полицаи само махаха с ръка на всички да преминават възможно най-бързо, без да проверяват документите им. Може и да мразеха американците, но обичаха американските долари. Спираха единствено колите на жени, които искат да огледат по-добре.

Полицаят на нейната колона изглеждаше полузаспал зад скъпите очила „Рейбан“. С отработено небрежно движение той махна към тъмнозеления й джип мерцедес да премине. После я видя през отворения прозорец. Наведе се напред и направи знак с ръка да спре.

Същото се беше случило с един кабриолет малко по-напред в съседната колона. В него се возеха две блондинки от Калифорния, тръгнали в търсене на тръпка и малко прегрешение южно от границата.

— Добро утро, сеньорита — каза полицаят с похотлива усмивка. Въпреки любезния му поздрав, погледът му не се отмести от гърдите й. — Къде точно в моето красиво Мексико отивате?

Гневът се надигна в Грейс, добре дошъл отдушник на тревогата за Лейн, от която раменете и челюстта й се бяха схванали. Като тийнейджърка беше изтърпяла достатъчно мъжкарски глупости, за да й стигнат за цял живот. Наистина й се искаше да научи този граничен каубой на добри маниери, но щеше да й отнеме време, а не си струваше.

Баба й Марта я беше научила кога да води битки и кога да премълчава.

„Трябва да дойдеш в Енсенада незабавно.“

— Енсенада — отговори Грейс през зъби и му подаде паспорта си.

Отпред в обложката беше пъхната ламинирана карта за самоличност, издадена от мексиканското Министерство на правосъдието. Мексиканското правителство издаваше такива карти като проява на уважение към американските съдии и други длъжностни лица.

Гъстите черни вежди на митничаря се повдигнаха над рамките на слънчевите очила. Той й върна паспорта и й махна с ръка да премине, изричайки бързо:

— Извинете за неудобството, госпожо съдия. Добре дошли.

Грейс затвори прозореца и бързо остави границата зад гърба си. Понякога не знаеше кое я дразни повече: Мексико, където мъжете бяха убедени в превъзходството си над жените и не се страхуваха да го демонстрират, или Съединените щати, където мъжете мислеха същото, но се въздържаха да изказват на глас това свое убеждение.

Беше достатъчно запозната с проблема на латиноамериканския мачизъм. Баба й по майчина линия беше мексиканка, преместила се заради провалилото се въстание в Баха Калифорния през 1911-а, също и прадядо й, и дядо й по бащина линия. Във вените й се смесваха индианска, мексиканска, шотландска и норвежка кръв. Баща й бе наполовина ирландец, наполовина мексиканец, а майка й — наполовина мексиканка и наполовина казахка. Имаше една баба, чистокръвна казахка, избягала след някакво потушено въстание при навлизането на комунизма в Азия.

Въпреки че според бюрократичните етикети Грейс имаше испански произход, се възприемаше като чистокръвен американски хибрид.

Макар че от тринайсетгодишна живееше в един квартал на Санта Ана и растеше под грижите на казахската си баба, Грейс винаги се чувстваше неловко в Тихуана. Или може би точно заради прекараното юношество в испаноговорещия квартал мразеше Тихуана. Не беше от значение. Нямаше навик да се замисля за това, нито да поглежда назад.

Това бе още едно от нещата, на които Марта я бе научила.

Ла Рево, традиционната входна артерия на Тихуана, гъмжеше от сексмагазини, барове с разголени момичета и хотели, които всъщност представляваха публични домове или временни спирки за незаконни имигранти, отправили се на север към обетованата земя. Сама жена да се движи в Ла Рево бе доста рисковано, затова Грейс избягваше този район и влизаше в града през новия вход, откъм Отей Меса.

Заобикалянето на Ла Рево означаваше по-дълъг път и щеше да й отнеме време, което тя нямаше, но въпреки това трябваше да го направи. Просто поредната цена, която трябваше да плати като сама жена в Мексико, царството на мъжкарите.

Отбивката при Отей я отведе по улица „16 септември“ през зона „Рио“, покрай дълга поредица от банки, скъпи развлекателни центрове, още банки и толкова магазини на международни вериги, че да направят впечатление и на саудитски принц.

Грейс обърна на лъскавите магазини още по-малко внимание, отколкото на граничния полицай. Краткият, смразяващ разговор по телефона продължаваше да отеква в съзнанието й.

„Свързано е със сина ти Лейн.“

Зави по платената магистрала, която водеше на юг към Енсенада, и натисна газта. Мощният мотор изръмжа доволно. Климатикът не пускаше влажния мусонен въздух в колата.

Нямаше какво да направи с притеснението и тревогата си, освен да се примири с тях.

Мобилният телефон в чантата й иззвъня. Тя го грабна, погледна номера, изписан на дисплея, и отби на банкета. Не искаше да шофира, докато провежда труден разговор с американски сенатор.

Натисна бутона за приемане на обаждането и опита да звучи весело:

— Добър ден, Чад. Още ли си в някой часови пояс, където сега е вечер?

Сенатор Чадуик Чандлър ахна изненадано.

— А да, все забравям, че ти се изписва кой те търси, дори и номерът да е скрит. За момент си помислих, че си ясновидка.

— Наистина съм — отвърна тя, внимавайки гласът й да не издава колко е напрегната. — Точно така разбрах, че се криеш от обажданията ми през последната седмица, цели пет на брой.

Чандлър се засмя. На живо смехът му беше заразителен. По телефона звучеше, сякаш се дави с маслината във второто си мартини.

— Не се крия от любимия си областен съдия — каза той. — За разлика от вас, богатите калифорнийски дечица с вашите ранчо, коне и шоколадов сърфистки тен, ние, загубеняците в столицата, работим на две смени, за да насмогваме.

— Тенът ми се дължи на гените. Не съм се качвала на лодка от двайсет години. А що се отнася до ранчото с конете, идеята беше на Тед. Смяташе, че ще бъде добър фон на всички благотворителни прояви, които организира за хора като теб.

Грейс присви очи, долавяйки нетърпението в тона си. Може би затова Калдерон бе настоял да се срещне лично с нея, вместо да говорят по телефона. Не умееше да си бъбри неангажиращо по телефона. Работата й не го позволяваше.

— Двамата с Тед сте много ценна подкрепа за мен — каза сенаторът — и винаги съм се старал да изкажа благодарността си, дори и да не успявам да отговоря на обажданията ви по-рано от ден-два. Какво мога да направя за теб?

— Да ми кажеш дали има някакъв проблем с назначението ми.

— За тези неща трябва търпение.

— Разбирам това — каза тя внимателно. — Но аз не бях търсила пост във Федералния апелативен съд. Предложението дойде неочаквано. А сега назначението ми е поставено в изчакване повече от два месеца и целият ми професионален живот е в застой. Ако назначението се е провалило, трябва да го знам сега, за да се заема с висящите дела, вместо да жонглирам с ангажиментите, докато чакам да разбера дали ще съм на работа за следващата сесия на Областния съд.

В другия край на линията сенаторът въздъхна тихо и погледна дъното на чашата си с мартини. Предпочиташе да си има работа с Тед, вместо с тигрицата, за която Тед се беше оженил, а после бе открил, че не може да се спогажда с нея.

— И преминаването ти в Областния съд трая три месеца — каза сенаторът. — Издигането в Апелативния съд се разглежда още по-задълбочено.

Грейс се вслушваше в тона на сенатора, а не толкова в думите му. Погледна часовника си. Щеше да отдели три минути, не повече.

— Да говорим по същество. Нещо усукваш, което означава, че има някакъв проблем.

— Не, няма проблем. Просто на това ниво проверките на произхода траят по-дълго и взаимоотношенията са много по-комплицирани. Все още имам пълно основание да очаквам, че ще бъдеш предложена от Белия дом и че назначението ти ще бъде потвърдено от Сената, след което ще станеш най-младата жена във Федералния апелативен съд, а също и най-красивата.

— Недей.

Чандлър се изненада.

— Какво?

— Не ми говори снизходително. Току-що трябваше да понеса похотливите погледи на мексиканските митничари. Още някое ласкателство днес — и ще превъртя.

Грейс отново присви очи, смутена от тона си. По стандартите на политиката винаги се беше държала перфектно.

— Извинявай — продължи тя бързо. — Точно в момента ме дърпат във всички посоки и се опитвам да разбера какво става с назначението. Забавянето заради развода ли е?

— По дяволите, не, изобщо не. Вече сме в двайсет и първи век.

Мълчанието се проточи.

Грейс отново погледна часовника си.

— Ако всичко е наред, тогава защо се бавят? И двамата знаем, че вече са ме проучили до четвърто коляно. Няма какво ново да открият.

Мълчание. Сенаторът въздъхна.

— Ами — каза той с неохота — има някои неща, които хората от Белия дом искат да проверят по-добре.

— Например?

— Например сина ти. Как е Лейн?

Внезапна неприятна тръпка премина през тялото на Грейс, сякаш я беше ударил ток.

— Лейн е добре. — Опита да овладее гласа си, да потисне паниката, избухнала под повърхността на професионализма и умереността. — Защо? Какво общо има Лейн с това?

— Когато чух за проблемите му с наркотиците, се разтревожих, както и някои хора в Белия дом. Знаеш колко щекотлив е подобен въпрос.

Грейс чуваше думите, сякаш преминават през устройство за деформиране, тонове, които трептяха и гърмяха и накрая се превръщаха в безсмислени звуци.

„ПРОблеми с нарКОТИците?

ПробЛЕМИ с НАРкотиЦИте?“

— Аз… — промълви тя.

— Обезпокоително е — продължи Чандлър, без да я изчака да се доизкаже. — Получи се подобна ситуация при миналата сесия. Дъщерята на един от номинираните съдии имаше проблем с кокаина и опозицията използва този факт като довод, че номинираният ще бъде прекалено мекушав с наркоманите.

Грейс преглътна с усилие.

— Никой не желае подобни усложнения на ниво Апелативен съд — поясни сенаторът. — Напоследък маржът^[1] на мнозинството е прекалено малък и се променя в рамките на часове. Несъмнено разбираш нуждата от предпазливост.

Един огромен камион мина по магистралата и разклати джипа с въздушната струя от движението си.

— Лейн няма проблем с наркотиците — възрази Грейс.

Сенаторът се поколеба, въздъхна и отпи от чашата си.

— Ей, не е кой знае какво. Случва се във всякакви семейства и никой не казва, че ще застраши назначението ти. Просто от Белия дом искат да са сигурни, че няма да има някакви неприятни изненади.

— Това току-що беше неприятна изненада за мен. Кой ти е създал впечатлението, че Лейн взема наркотици?

— Никой. Просто е очевидно.

— Защото е тийнейджър от Ла Джоя?

— Не, защото е в онзи рехабилитационен център в Енсенада — отвърна сенаторът.

— Училището „Ол Сейнтс“ е частна гимназия на брега, северно от Енсенада, едно от най-добрите средни училища в света изобщо. Ръководи се от Римската католическа църква и някои от най-изтъкнатите семейства в Тихуана изпращат децата си в него, както и богати семейства от Южна Америка, Европа и Азия. Това не е рехабилитационен център за наркомани.

— Грейс, извинявай, ако съм те обидил, не съм искал.

— Няма проблем, стига всички да разберат, че не сме изпратили Лейн в „Ол Сейнтс“, защото е трябвало да го изолираме от достъп до наркотици. Моля те, кажи на информаторите си, които и да са те, каква е истината за училището на Лейн.

Последва дълга пауза, отпиване, въздишка. Накрая Чандлър изръмжа:

— Странно. Не мога да се сетя кой пусна тази версия. Може би просто съм си създал погрешно впечатление.

Въпреки че изпълващият я страх караше светът да се върти под краката й, Грейс направи всичко възможно гласът й да остане спокоен:

— Е, след като от месеци не си говорил за Лейн с мен и никой друг във Вашингтон не познава сина ми, трябва Тед да е бил човекът, който ти е създал погрешното впечатление.

— Ами сега като го споменаваш…

— Кога за последно си говорил с Тед?

— Преди две седмици.

— Видя ли го? — Грейс знаеше, че тонът й е прекалено рязък, но не можеше да направи нищо.

— Той беше във Вашингтон за три-четири часа, някаква поверителна среща. Просто се отби при мен за минути.

Тя издиша тихо и продължително. Някой все пак бе виждал Тед преди две седмици. Това беше напредък.

— Каза ли ти закъде заминава?

— Не.

— Знаеш ли къде е сега?

— Не. Звучиш разстроена.

— Не съм чувала и виждала Тед повече от три седмици — обясни тя. — Надявах се да се свържа с него чрез теб.

— Нещо не е наред ли? Имам предвид между вас двамата. Мислех, че разводът премина съвсем цивилизовано.

— Така беше. Просто се надявах, че… „Че Тед ще бъде бащата, от когото Лейн има нужда. Че Тед поне ще се обажда на Лейн веднъж седмично или веднъж на две седмици.“

Изгърмя още един камион, изригващ облаци черен дим в необичайно знойния въздух.

— Няма значение — продължи Грейс. — Но ако се чуеш с Тед, моля те, кажи му да ми се обади. Омръзна ми да ме използва за телефонен секретар. Много хора ми се ядосват, защото не могат да се свържат с него.

Сенаторът се прокашля.

— Разбрах. Пази се, Грейс. Трябват ни жени като теб в Апелативния съд.

— И мъже като мен ви трябват — засмя се тя. — Довиждане, Чад. Благодаря ти.

После бързо се върна на магистралата, оставяйки кална диря след себе си. Чудеше се дали и Калдерон е имал предвид проблем с наркотици.