Елизабет Лоуел
До края на света (6)

5.

На следващия ден утринта се разстла над морето като някаква червена мечта. Кет стоеше до панорамния прозорец на кухнята с чаша димящ чай в ръка. Беше се втренчила във водата отвъд скалите, които оформяха малкото заливче. Когато видя една тъмна и мощна сянка да пори искрящите на слънцето вълни, тя веднага остави чая си, грабна камерата и излезе на площадката отвън.

През мощния обектив можеше да види Травис толкова ясно, колкото и ако беше на две крачки от нея. Но дори и с този обектив не беше лесно да го задържи във фокус. Оптическата леща хващаше само едно тясно късче от реалността и имаше твърде малка дълбочина на полето. Кет трябваше да стои абсолютно неподвижна, за да не размести фокуса и да изгуби обекта на наблюдението си.

Обикновено стоенето неподвижно не беше проблем за нея. Но този път сърцето й биеше толкова ускорено, че се наложи да прикрепи фотоапарата към една специална поставка. След това отново се втренчи през обектива с удоволствието на скъперник, който брои жълтиците си.

Ръцете и краката на Травис се движеха ритмично и неуморно, носейки го напред в бистрата и пенеща се около него морска вода.

Сега, когато го наблюдаваше, Кет можеше да повярва, че всичко, което се случи вчера, е било реалност, че този мъж я бе прегръщал и целувал, след което нежно я бе пуснал от прегръдките си. Стоейки тук в тази прекрасна утрин, тя би могла да повярва във всичко, дори и в това, че е срещнала Травис вчера и че в същото време го е познавала през целия си живот.

Телефонът иззвъня отнякъде в къщата, но тя не му обърна внимание. Нали затова имаше телефонен секретар.

Кет напрегнато следеше Травис с обектива и натискаше копчето на автоматичния превключвател. Той действаше с бързината, с която биеше сърцето й, опитвайки се да улови мъжа в най-подходящия момент. Макар да знаеше, че такава снимка е почти невъзможна, все пак трябваше да опита. Искаше да има снимка на Травис така, както й изглеждаше на нея: полуутринна полусянка, власт, мистерия и привлекателност, които съответстваха на искрящото море.

И също като морето той можеше да се променя за секунди — нежен, груб, искрен, бурен — карайки всеки, който се опита да го доближи, да не си и помисля, че при него има нещо сигурно.

Телефонът иззвъня за седми път. Явно секретарят стачкуваше. Кет с нежелание се откъсна от мислите си и хукна към къщата. Родни Харингтън, нейният зелен ангел от Ню Йорк, бе единственият човек, който би могъл да й се обажда по това време и да изчаква търпеливо докато вдигне телефона. Точно на яхтата на Харингтън бе готвила по време на пътуването от Вирджинските острови до Калифорния. Освен това той беше и нейният агент, човекът, който я беше посветил и накарал да обикне професията на фотограф в един момент от живота й, когато нямаше никакво самочувствие и самоуважение.

— Ало — изрече тя задъхано.

— Добро утро, Кохрън. Май този път те хванах да спиш?

— Не и тази година, ангеле мой. Може би през януари. Бях навън, на задната площадка и правех снимки.

Харингтън въздъхна:

— Ти наистина работиш прекалено много.

— Добре, а сега ми кажи нещо, което не знам.

— Ти си много секси.

Кет се изсмя. Харингтън беше единственият човек, който можеше да каже такова нещо, наистина да го мисли и същевременно да не се опита да прескочи бариерата, която тя беше спуснала пред мъжката част от човечеството след катастрофалния си брак.

— Е, добре — продължи Харингтън сериозно. — Искаш да ти кажа нещо, което не знаеш. Как се справяш с Ашкрофт?

Кет бе много доволна, че Родни не можеше да види изражението й в момента. Тя си припомни, че стихосбирката на този модерен поет ще бъде с по-големи размери от обичайните, много фино изпипана, много скъпа и с цветни снимки от най-добро качество. Накратко, мечта за всеки фотограф. Беше много благодарна на Харингтън, че й беше уредил ангажимента.

Но същевременно й се искаше Ашкрофт да не е толкова настоятелен в опитите си да си легне с нея.

— Той обади ли ти се? — попита тя.

— А трябваше ли?

— Последния път, когато казах на Ашкрофт да постави ръцете си в собствените си джобове, а не в моите, той ми отвърна, че ако не се държа мило с него, ще си намери друг фотограф.

— А, това ли — въздъхна Харингтън. — Да, спомена ми.

— И?

Кет стисна силно телефонната слушалка, очаквайки отговора. Тя имаше нужда от работата, имаше нужда от парите, за да може да покрие разходите на майка си и на близнаците, но определено не искаше да ги получи на тази цена.

— Казах му, че имаш херпес — съобщи Харингтън непринудено.

Възцари се мъртва тишина, последвана от гръмогласния смях на Кет.

— Обаче въобще не съм сигурен, че това ще ти помогне — продължи Харингтън, когато тя спря да се смее. — Ашкрофт каза, че това не е проблем, и той имал.

Този път тя само изсумтя.

— Благодаря ти много, ангеле.

— Добре, а сега готова ли си да чуеш добрата новина?

— Трябва ли да седна някъде, за да не падна? — попита го сухо.

— Т. Х. Денвърс. — Харингтън го каза така, сякаш самото име означаваше нещо изключително.

— Моля?

— Нали си спомняш книгата, за която бяхме говорили? Т. Х. Денвърс, дизайнерът на кораби. Мъжът, чиито дизайни на корабни корпуси печелят всяко състезание, в което вземат участие? Положението е толкова сериозно, че хората от бранша вече мислят да създадат изцяло нови категории за разработките на Денвърс.

— Това хубаво ли е?

— Не. Просто е невероятно. Той е на път да направи революция в динамичните характеристики на корабните корпуси. Кълна се в Бога, той е гений, и е най-потайният мъж след Хауърд Хюс. Освен това е и мой приятел. От години го навивам да направим тази книга, обаче той никога не седи на едно и също място повече от няколко седмици. Но в момента се намира на същия бряг, където живееш и ти, и е открил нещо толкова интересно, че е променил плановете си заради него. Може би ще остане още няколко седмици. След това вероятно…

— Чакай малко. Няколко седмици? Ти очакваш да направя фотографиите за една цяла книга в рамките на няколко седмици?

— Можеш да го направиш. Ти си добра, Кохрън. Много, много добра.

— Ангеле, ти говориш толкова отнесено, колкото и майка ми. Потънала съм до гуша в работа. Следващите няколко месеца ще бъдат изключително напрегнати за мен.

— Знам, че си заета — рече той успокоително. — По дяволите, повечето от сегашните ти ангажименти са уредени лично от мен, но тази книга за Денвърс е нещо твърде примамливо, за да го пропуснем. Просто трябва да се справиш някак си.

— И какво конкретно очакваш от мен?

— Да направиш снимки за книга със заглавие „Докосването на Денвърс“.

— Продължавай.

— Денвърс си мисли, че в книгата ще се разправя за проектирането на корабни корпуси и платна, и по-конкретно за Състезателния корпус на Денвърс. Е, това наистина ще бъде част от нея. Но освен това тя ще бъде и книга за човека Денвърс. Искам хората да го видят като един сложен и противоречив човек на изкуството, какъвто в действителност е той. Искам да прочетат книгата, да видят твоите снимки и да разберат какво означава да проектираш и да плаваш с Корпуса на Денвърс.

— Кълна се в Бога — включи се Кет саркастично, използвайки любимата фраза на Харингтън, — това сигурно няма да ми отнеме повече от един-два дни.

Той се засмя:

— Заплащането също не е за пренебрегване. Петнадесет хиляди аванс, покриване на всички разноски, петнадесет хиляди, когато снимките са одобрени, и допълнителна премия от още петнадесет хиляди, ако работата ти е наистина добра.

Кет затвори очи. Толкова много пари биха могли да я спасят от потъване, дори и Ашкрофт да я разкара по една или друга причина. Парите щяха да й бъдат достатъчни, за да плати вноските по заемите на близнаците, така че кредиторите да кротуват поне през следващите шест месеца. Щеше да бъде в състояние да си плаща и ипотеката и дори да си купува бутилка вино от време на време. Разбира се, не би могла да си купи четиридесет хиляди доларовата дигитална камера и съответното оборудване, което й бе нужно, но може би щеше да успее да вземе на изплащане достатъчно компютърно оборудване, за да може да влезе в двадесет и първия век по единствения начин, по който би могъл да просъществува един фотограф — с електроника.

— Защо млъкна? — попита Харингтън.

— Мисля.

— Мисли на глас.

— Почти съм приключила със снимките за Ашкрофт. Той не е видял нищо все още, но мисля, че ще ги хареса. Шоуто, което организираш в Лос Анджелис в края на ноември, малко ме притеснява. Досега съм готова само с три от тридесетте снимки, които се очакват от мен, да не говорим, че не съм направила нищо по щампосването, матирането и рамкирането.

Тя потрепери като си помисли колко пари може да спечели от правенето на снимки от диапозитиви, увеличаването им и поставянето им в рамка, така че да са подходящи за излагане в художествена галерия. Би трябвало да отложи участието си поне до март, но галериите, като например „Суифт и синове“, предлагаха на фотографите да участват в техни изложения само по веднъж. Ако откажеш, никой не те търси повече.

— Върши работата по рамкирането, когато е прекалено тъмно, за да правиш снимки — посъветва я Харингтън. — Ако съвсем закъсаш с времето, ще намеря някой да ти помогне. Ако пък останат само довършителните работи, аз лично ще се заема с тях.

— Хм.

— Да, знам. Ако не можеш да го направиш ти, няма да позволиш и на никой друг да го стори. Независима си като шопар на ледена площадка.

— А ти не пропускаш случай да покажеш, че произхождаш от Средния Запад.

— Важното е да изкарваш пари, а не да имаш претенции с кого работиш. Вземи „Енерджистикс“ например.

— Да, бих желала. Дали са ми изпратили чека вече?

Харингтън въздъхна:

— Съжалявам, Кохрън. Стоях на главата на счетоводителите им през последните девет работни дни и всичко, което получих от тях, бяха различни вариации на отговора: „Плащането ще бъде уредено в най-скоро време“.

Кет изруга под носа си. Беше изгубила шест седмици, за да свърши работата по договора с „Енерджистикс“, преминала бе през какви ли не изпитания, докато правеше снимки за един обширен и изпъстрен с илюстрации доклад за енергийните системи на двадесет и първи век. Много бяха харесали работата й, щедро я бяха хвалили на Харингтън, но все още не бяха платили нито цент от петдесетте хиляди долара, които й дължаха. Дори не си бяха направили труда да й възстановят трите хиляди долара, които беше платила от джоба си за наемане на хеликоптер, както и няколкото хиляди долара под формата на филми и проявяване. Колкото и да ги заплашваше и да им се молеше Харингтън, Големият чек от „Енерджистикс“ все не стигаше до Кет.

— Защо се получава така, че от мен се очаква да плащам всичките си сметки навреме, а това сякаш не важи за останалата част от света? — попита тя.

— Предполагам, че просто си късметлийка — отвърна Харингтън иронично.

— Да, сигурно. А кога мога да очаквам да получа парите от книгата на Денвърс?

— Веднага след като подпишеш договора.

— Или по-точно, веднага след като ти успееш да изкопчиш някакви пари от издателя, след като вече съм подписала договора. Обикновено отнема между три и шест месеца.

Харингтън се засмя:

— Не и този път, Кохрън. Издателят ми е приятел.

— Бих се чувствала по-добре, ако приятел ти беше счетоводителят.

— Счетоводителите нямат приятели. Три седмици след като подпишеш, ще получиш парите. Кълна се в Бога.

Кет се замисли. Ако не се съмняваше толкова много, че „Енерджистикс“ ще й платят в близко бъдеще, тя би се опитала да отложи ангажимента с Денвърс. Но се съмняваше, и то много. Ако „Енерджистикс“ не й платяха, единственото, което би могло да я спаси от банкрут, бе контракта с Денвърс.

— Добре, съгласна съм — обяви тя мрачно.

— Ще уредя среща с Денвърс за утре и ще ти се обадя пак.

— Предполагам, че и той е някой стар сваляч.

— Не се безпокой. Той обича корабите много повече от полите. Ако пък му се прииска жена, просто си я купува за известно време.

— Женска.

— Моля?

— Вие купувате женски, а не жени.

Харингтън се изсмя:

— А, така ли се казва вече? Е, както и да им казваш, фактът е, че те само стоят и чакат Ветровития Денвърс и Страшилището за жени Денвърс да им обърне внимание.

Кет поклати отвратено глава:

— Да им имам вкуса!

— Ще ти се обадя скоро, Огън и Лед. Да не забравиш да си включиш телефонния секретар, ако излизаш.

Усмихвайки се, Кет затвори телефона, увери се, че секретарят е включен и се забърза обратно към площадката.

Но Травис вече не се виждаше. Искаше й се да го изчака, докато взема обратното разстояние от сутрешното си плуване, но нямаше време за това. Ако ще се хваща с книгата за Денвърс, нямаше да има време дори и за сън.

Тя нагласи джобния си часовник да иззвъни, когато наближеше време за посещението при гинеколожката след два часа, натъпка часовника в калъфа на фотоапарата и се запъти към плажа.

 

 

Въпреки че бе навила часовника, Кет не успя да се оправи навреме. Докато влизаше забързано в болничната приемна, тя почувства някаква нервност. Страхуваше се да научи какви са резултатите от тестовете, които си беше направила преди две седмици. Опасяваше се, че стерилността й и абсолютно непредвидимите и месечни периоди са причинени от нещо ужасно.

— Доктор Стоун ще ви приеме в кабинета си — каза й сестрата.

Кет много добре знаеше пътя дотам. Тръгна забързано надолу по тесния коридор, мина през отворената врата и влезе в лекарския кабинет. Никога досега не беше срещала човек, който да отговаря по-малко на името си. Доктор Стоун^[1] беше приятна и добродушна жена на петдесет и няколко години и нямаше нищо общо с някакъв студен мъж гинеколог, каквото бе очаквала Кет при първото си посещение тук преди осем месеца.

— Седнете, Катрин — покани я доктор Стоун усмихнато, повдигайки глава от една купчина с документи. — Всичките ви тестове са отрицателни, което е добра новина за вас и лоша за мен.

— Лоша? Защо?

— Няма никаква явна органична причина менструалният ви цикъл да е толкова нередовен през последната година, още по-малко през последните няколко месеца.

Кет въздъхна облекчено:

— Слава богу! Но все пак бих искала да знам защо периодът ми закъснява толкова много.

— Още ли не е дошъл? — попита доктор Стоун, поглеждайки внимателно пациентката си.

— А, дойде, два дни, след като си направих тестовете. Но това закъснение бе и причината, за да ги направя.

Доктор Стоун прегледа папката с изследванията на Кет с професионална бързина.

— Периодът ви наистина е съвсем непредвидим. Шест седмици, три седмици, седем седмици, шестнадесет дни… Чувствате ли някакво схващане на мускули?

— Понякога. Но не е нещо толкова сериозно, че да не мога да работя.

— Според изследванията всичко е наред, нищо не липсва, нито пък имате някакви отклонения. Как се чувствате?

— Уморена.

— Вземате ли витамините и минералите, които предписах?

— Абсолютно редовно. Има дни, когато си мисля, че това е единственото нещо, което ме държи на крака.

Доктор Стоун остави папката настрани и се облегна назад.

— Разкажете ми как минават дните ви, Катрин.

— Ставам, работя, лягам си.

Устните на лекарката се присвиха в нещо, което във всеки случай не беше усмивка.

— Разкажете ми с подробности за един нормален ваш ден.

— Ставам един час преди да се разсъмне. Правя гимнастика, ако имам време, вземам си душ, закусвам и излизам. Поетът, за когото работя в момента, има едно произведение за Докоснатата с розови пръсти зора.

— Такова имаше и Хомер.

— Това на Хомер е много по-добро. Блейк Ашкрофт бледнее пред него, поне аз мисля така. — Кет повдигна рамене. — Както и да е, правя снимки за Ашкрофт в продължение на няколко часа, след това прекарвам няколко часа занимавайки се с най-различни делови задачи — поддържане на счетоводните книги, проучвателни писма, оформяне на сметки, които трябва да бъдат изпратени, и други подобни. След това редактирам, дупликирам и правя диапозитиви, докато слънцето не започне да залязва. Или пък отивам и започвам да се карам с професора, който е похабил цвета на снимките ми, или с човека, който прави рамките и който изглежда не знае какво означава прав ъгъл, или пък със счетоводителите, които изглежда не са в състояние да ми напишат чек, с който да ми платят за работа, която вече съм извършила.

— Мислех си, че агентът ви се занимава с тези работи.

— Само за ангажиментите, които той ми е уредил. За по-дребните неща се грижа сама. Та, докъде бях стигнала?

— До караниците.

— А, да. След три часа следобед отново излизам навън, за да снимам. Това продължава докато се стъмни. Понякога снимам и през нощта, но много рядко. Когато е тъмно, прекарвам повечето време в кабинета си. Подреждам си снимките, попълвам искания за определени диапозитиви, такива неща. След това си лягам.

— И колко време спите?

Кет се опита да сдържи една прозявка.

— Пет часа. Понякога и по-малко.

Доктор Стоун учудено повдигна вежди:

— Да не би да сте от онези хора, които се нуждаят само от няколко часа сън през нощта?

— Не. Аз съм от онези хора, които могат да си позволят само няколко часа сън.

Лекарката погледна към папката.

— А какво правите през почивните дни?

Кет я изгледа неразбиращо.

— Какво да правя?

— Почивате ли си в събота и неделя?

— Не — отвърна тя, този път прозявайки се съвсем явно. — Освен ако не пътувам нанякъде. Тогава понякога се случва следобедът ми да е свободен, ако примерно полетът закъснее или художественият директор не се появи на уговорената среща.

Доктор Стоун бавно поклати глава:

— Значи работите седем дни в седмицата и нямате време за нищо друго?

— Така е с всеки, който работи за себе си. Времето просто те поглъща.

Лекарката отново разгърна папката на Кет.

— И нищо ли не се е променило от първото ви посещение тук? Никаква вероятност да сте бременна?

Кет срещна изпитателния поглед на лекарката и усети, че се изчервява, искаше й се да не й беше задавала точно този въпрос.

— Не. Никаква вероятност от забременяване — каза тя стегнато.

— Кати, аз едва ли ще бъда шокирана, ако ми кажеш, че си спала с мъж и си била достатъчно невнимателна, за да забременееш.

Кет не каза нищо.

— По-добре е, ако сама ми помогнеш — погледна я загрижено доктор Стоун. — Иначе не бих могла да направя нещо повече от това да се ровя в папката с изследванията ти.

— Аз не мога да забременея — изрече глухо Кет.

— Моля?

— Стерилна съм.

Столът на доктор Стоун изскърца при рязкото й навеждане напред.

— Започни от началото, ако обичаш.

След моментно колебание Кет заговори с гробовен глас.

— Бях женена в продължение на три години. Никога не съм вземала мерки против забременяване. Съпругът ми се изследва и установи, че може да има деца. Което означава, че аз съм стерилна.

— Периодите ти бяха ли нередовни по това време?

— Не.

Доктор Стоун се намръщи и се загледа в изследванията пред нея.

— Не виждам никаква причина, за да не можеш да забременееш. Никоя от обичайните причини за безплодие не е налице при теб. Сигурна ли си, че причината не е била в съпруга ти?

Кет затвори очи. Все още виждаше лицето на Били, размахващ изследването си пред лицето й.

— Да, сигурна съм — кимна унило.

— А какво показаха твоите тестове?

— Не съм си правила никакви тестове. Защо да се занимавам?

— Безплодието много често е лечимо.

— Да, но един лош брак не е… — Виждайки, че доктор Стоун не е удовлетворена от отговора й, тя добави: — Дори и да бях плодовита като жаба, не мисля, че в дъното на нередовната ми менструация седи бременността. За да забременея, трябва да има мъж. А такъв няма.

Още докато произнасяше последните думи, тя си помисли за Травис и се зачуди какво ли би означавало, ако той беше мъжът до нея.

— Би ли се съгласила да се подложиш на някои изследвания, чрез които да можем да определим причината за стерилността ги? — попита лекарката. — Понякога всичко се дължи на неподходящото време, друг път може просто да има някакво несъответствие между химичната картина на партньорите.

— Само ако смятате, че това е причината за толкова нередовните ми периоди.

Доктор Стоун затвори папката, скръсти ръце и се вгледа в своята упорита пациентка.

— Това, което причинява нередовността на периодите ти, е същото нещо, което е довело до появяването на тези тъмни кръгове под очите ти. Прекалено много работа. Ти си най-добрият кандидат за всеки вирус, който би могъл да се появи около теб. А такъв със сигурност ще се появи. Поотпусни се, Кати. Използвай уикендите за спане. Развличай се с нещо, поне от време на време. Храни се добре. Натрупай малко резерви.

— Когато дойде януари, ще правя точно това. Само се моля да издържа дотогава.

— Какво ще стане през януари?

— Ще стане много по-лесно — каза уверено Кет, след това въздъхна. — Е, поне малко по-лесно. Тогава е последната вноска за медицинското училище на брат ми и сестра ми, а и майка ми ще се е омъжила отново. Просто трябва да издържа дотогава.

— Звучи като доста голям скок.

— Ще успея да го направя. Освен това аз обичам работата си.

— Опитай се да обичаш някой мъж. Ще ти се отрази по-добре.

Пред очите на Кет отново се появи образът на Травис. Тя го познаваше едва от един ден, а вече не можеше да спре да мисли за него.

— Вземи. — Гласът на доктор Стоун я върна към реалността. — Промених рецептата ти. Това със сигурност трябва налее малко цвят в бузите ти. Сестрата ще ти направи една инжекция Б-комплекс и ще ти вземе кръв за изследване. Запиши си час за след една седмица. Ако дотогава състоянието на кръвта ти не се е подобрило, ще трябва да започнем редовни инжекции. — Тя се усмихна лукаво. — Чувала съм от пациентките, че били доста болезнени.

— Мразя инжекциите — измърмори Кет и стана от стола.

— Кати?

Кет се извърна и я погледна.

— В сегашното си състояние не би могла да забременееш по никакъв начин — каза доктор Стоун. — Просто не си във форма за това.

— Е, това все пак е някакво успокоение — избъбри тя безгрижно.

Лекарката отново поклати глава:

— Опитай се да спиш повече. Храни се редовно и добре. Ще се видим след седмица.