Елизабет Лоуел
До края на света (15)

14.

Травис изключи светещата маса и притегли Кет към себе си.

— Приготви си най-необходимите неща — каза той, целувайки я нежно по устните. — Отиваме на борда на „Уинд уориър“. Тази вечер. И не се опитвай да ми откажеш, вещице. Сега аз съм шефът, също като Ашкрофт.

Тя стреснато вдигна глава и го погледна.

— Какво имаш предвид?

— Всичко е много просто. Ти ще правиш снимките за моята книга, това вече е решено. Така че вземи си фотоапаратите и всичко друго, от което ще се нуждаеш. — Травис се наведе и почти докосна устните й с неговите. — Вземи и топлината си. Вземи огъня си. Толкова ми беше студено без теб.

Кет не можеше да каже не. Нито пък искаше. Тя започна да събира нещата си като насън, намирайки място за всичко в една чантичка, малко по-голяма от дамско портмоне. Фотографското й оборудване обаче беше друга работа. Не само й отне повече време, докато го приготви, но й бе необходимо и много повече място.

Травис поклати глава в почуда, виждайки петте обемисти чанти, които Кет беше преметнала през рамо или носеше в ръце като куфари.

— Твоите лични вещи могат да се съберат в едно портмоне, а за камерите ти май ще е необходим цял камион — възкликна той учудено. — Хайде, дай тези на мен. Просто не е за вярване как успяваш да мъкнеш всичките тези неща.

— Да, май ще ми трябва носач — призна тя. — Да не би да си търсиш работа?

Вместо да й отговори, той се наведе бързо и я вдигна на ръце.

— Не за мен — каза Кет, смеейки се. — За камерите.

— Ти носи тях. А аз ще нося теб. — Той се отправи към вратата.

— Чакай — спря го Кет. — Забравих да включа телефонния секретар. Харингтън ще…

— Да — прекъсна я Травис и я пусна на земята. — И на мен все ми опява, че не можел да се свърже. Заслужава да те грабна и да отплаваме на края на света, без въобще да оставяме телефон за връзка.

Тя се поколеба за момент, докато думите му попиваха във въображението й — свобода, и Травис, и морето. След това въздъхна и се запъти към телефона. Би постъпила детински, ако се опита да избяга от ангажиментите си, а тя отдавна не беше дете.

Травис нарами торбите с екипировката и я последва през външната врата, изчаквайки я докато заключи. След това пресече обраслия с храсти двор и се спря при стъпалата, които водеха към улицата.

— Може ли да вземем моята кола? — попита Кет.

Той се обърна и я изгледа изненадан.

— Всичко това ще се събере в моята.

— Да, но аз имам още принадлежности в багажника. Неща, които невинаги ползвам, но пък и никога не зная кога ще ми потрябват. Рефлектори и триподи, допълнителни светкавици, един кат дрехи, такива работи. — Кет се изсмя, виждайки изражението на Травис. — Да, позна, магическата ми метла също е там.

— Тъкмо се чудех къде си я скрила — рече той весело. Отиде до гаражната врата и я отвори. — Изкарай колата, аз ще заключа след теб.

В резултат на значителната си практика тя с лекота изманеврира малката тойота от тесния гараж и я изкара на улицата. Травис затвори вратата на гаража, заключи катинара и се запъти към нея с големи крачки, осветен само от лунната светлина.

Кет го наблюдаваше с открито възхищение, като същевременно планираше как да му направи снимка, която да отразява както животинската му грациозност, така и изключителната му интелигентност. Трябваше да използва странична светлина, със сигурност. А може би осветен отдолу, запечатвайки движенията му на размазан фон.

— Събуди се — каза той, отваряйки вратата и поставяйки екипировката на задната седалка. — Искаш ли аз да карам?

— Будна съм — каза тя разсеяно, балансирайки ъгли и светлини в ума си.

— Докажи ми го.

— Чудех се дали да те разстрелям^[1] на странична светлина, или отдолу нагоре, да те запечатам на размазан фон, или пък да направя снимка в едър план.

— И какво реши? — заинтересува се Травис, настанявайки се на седалката до нея.

На устните й се появи закачлива усмивка:

— Да те застрелям и след това да те препарирам.

— Звучи ми много болезнено — изсмя се Травис.

— Не се страхувай, познавам един много добър препаратор.

Кет излезе с колата на „Пасифик коуст хайуей“ и след това зави надясно, насочвайки се към Дана пойнт. Едва тогава Травис заговори тихо.

— Нямах намерение да отсъствам толкова дълго. Такелажът на „Уинд уориър“ е съвсем нов, не само въжетата, но и платната. Правя експерименти с най-високо технологичните тъкани, дори съм откраднал няколко идеи от дизайнерите на парашути.

Кет не знаеше какво да каже, затова реши, че е най-добре да си мълчи.

Той я погледна отстрани.

— Не се тревожи, нямам намерение да те занимавам със сложни морски терминологии. Искам само да кажа, че изпитвам няколко нови модела платна, както и нови методи за управлението им. Трябваше да свикна с този тип такелаж при различни състояния на вятъра и морето. Отне повече време, отколкото предполагаха, и все още остават няколко проблема, върху които трябва да поработя.

Тя кимна и се концентрира върху шофирането, тъй като нямаше никакво желание да говори за безкрайно дългите дни, през които не знаеше дали Травис въобще някога ще се върне в Дана пойнт.

При нея.

— Не знам как ти звучи — добави Травис малко неуверено, — но бях истински учуден, че сме били на плаване само пет дни. Сториха ми се като пет седмици. Адски ми липсваше.

Кет не каза нищо и продължи да гледа право в пътя, който се виеше покрай малки магазинчета и крайбрежни вили.

— Още ли ми се сърдиш? — попита Травис.

Този път Кет само изсумтя в отговор. Не й се искаше да говорят за това, но знаеше, че трябва да го направят, в противен случай рискуваше някоя сутрин отново да се събуди сама и да се чуди къде е сбъркала този път.

— Представи си, че съм се любила с теб така, сякаш никога няма да ти се наситя — изрече Кет с равен глас. — След това те оставям още докато спиш, ти се събуждаш и намираш бележка, на която пише: „Отивам да правя снимки някъде в океана. Искаше ми се да дойдеш с мен“.

Травис шумно си пое дъх.

— И след това не се появя в продължение на пет дни. — Кет го погледна за момент. — Или пък в продължение на пет седмици.

— Кет…

— Защото като нищо можеше да бъдат и пет седмици, нали?

Той стисна челюсти.

— Да.

— Да — повтори тя. — Ти създаваш свои собствени правила, живееш в свой собствен свят. Това мога да го разбера. Аз живея по същия начин. Но как би се чувствал, ако ти беше този, който се събуди в моето легло, ако аз бях заминала, а ти трябваше да се прибереш вкъщи сам, чудейки се защо?

Кет спря плавно на един светофар, наблюдавайки червената светлина с немигащи, сребърни очи. Травис я хвана за брадичката и обърна лицето й към себе си.

— Щях направо да побеснея — каза той с глас, който звучеше много уверено. — Ако нямах кораб, с който да тръгна след теб, щях да си купя един и да те преследвам докато те хвана.

Очите му бяха сериозни, устата му стисната в решителна гримаса, а тъмната му брада изглеждаше почти черна на изкуствената светлина.

— Това е разликата между нас, Травис. Ти си свикнал да си купуваш това, което искаш. А аз съм свикнала да минавам и без някои неща. Но ние си приличаме по едно нещо — добави Кет хладно и се извърна настрани. — И аз направо бях побесняла.

Светофарът светна зелено и тя потегли бавно, опитвайки се да изсмучи всяко късче енергия от малката тойота.

Травис се опита да сдържи нетърпението си. Въобще не му се искаше да бъде въвлечен в дискусия за това, което се беше случило в близкото минало, при положение че все още не бяха изяснили отношенията си за в бъдеще. Ако не установяха една рационална и добре осъзната и от двамата връзка, щяха да продължат да изпадат в недоразумения и да се упрекват един друг в какво ли не. Това, от което се нуждаеха, бе повече откровеност и по-малко игри.

Но не беше необходимо да бъде ясновидец, за да знае, че ако точно сега подемеше разговор за време, работа, пари и държанки, най-вероятно щеше да бъде изхвърлен в канавката. В момента Кет не беше в настроение, което да й позволи да мисли разумно. Все още му бе сърдита, задето я беше изоставил в леглото си.

— Аз наистина трябваше да тествам модификациите в такелажа — смотолеви Травис накрая. — И нямаше начин да го направя в пристанището.

— Не споря за това. Просто не мога да приема начина, по който замина.

— Ако беше будна, нямаше да мога да тръгна — изрече той с равен глас.

Кет изненадано се обърна и погледна към него. Той се взираше през предното стъкло, очите му бяха закрити от сенки, профилът му изглеждаше груб под променящата се светлина на уличните лампи. Тя отново обърна погледа си към пътя.

— Не съм сигурна, че ти вярвам — промълви колебливо.

— Защо?

— Защото не мисля, че аз ти действам по начина, по който ти действаш на мен.

— Да, знам, че не е така. Ако аз ти действах по начина, по който ми действаш ти, нямаше да ме оставиш да изляза в морето сам.

— Това не е честно — бързо и ядосано отвърна Кет. — Аз трябва да работя, за да живея. Моят избор не е толкова лесен, колкото твоят. А дори и да беше така, аз не бих те оставила в неизвестност в продължение на дни, без дори да знаеш дали някога въобще ще се видим отново.

Травис затаи дъх, но лицето му остана безизразно.

— Това ли си мислеше?

— Какво друго можех да си помисля, господин Ветровития Денвърс? Или може би тази вечер съм със Страшилището за жените Денвърс?

— Проклетия Харингтън — излая Травис внезапно, най-после разбирайки защо Кет беше настроена толкова подозрително към него. — Какво ти е казал за мен?

— Нищо, което все още да не знаех.

— А именно?

— Аз си играя с огъня. — Кет се усмихна, но в извивката на устата й нямаше нищо весело, никаква топлина. — Първоначално си мислех, че просто мога да се порадвам на пламъците.

Травис замълча, но и тя не каза нищо повече.

— А сега? — попита накрая той. — Какво искаш да кажеш? Аз не мога да чета мисли, Кет.

— Сега единственият въпрос е колко лошо ще се изгоря на тях.

Той си пое дълбоко дъх, след това се намести на седалката и я докосна по бузата. Не би трябвало да се чувства по-добре — все още нищо не беше изяснено между тях — но все пак не можеше да отрече, че беше така. Той имаше нужда да разбере, наистина да разбере, че й е липсвал.

— Много е забавно, че споменаваш за това — каза Травис с тон, по който въобще не си личеше, че се забавлява. — Аз мисля по същия начин относно огъня. И относно теб. И почти бях решил да не се връщам.

Кет едва не извика от отчаяние само при мисълта, че би могла никога повече да не го види. Стисна зъби и следващия километър пропътуваха в мълчание.

— И защо се върна все пак? — попита тя накрая.

— А ти защо си сега тук, с мен? — контрира я той.

— Защото това е по-добрата алтернатива — отвърна тя иронично.

— Да — съгласи се Травис. Гласът му бе толкова мек, колкото и върховете на пръстите му, които се плъзгаха по ръката й, нагоре към рамото и след това по бузата й. — Много по-добрата.

Искаше му се да продължи да говори, да й каже, че не е имало нужда да се тревожи, че те ще поставят връзката си на една рационална основа веднага след като тя си направи сметка колко трябва да получи от него. Но не можеше да си наложи да заговори за нещо, което неминуемо щеше да прерасне в поредната караница. Той се наслаждаваше на нейното присъствие по някакъв непознат за него досега начин и не искаше да го разваля като заговори за бизнес отношения.

Пътуваха в мълчание до пристанището, като само от време на време се докосваха с ръце. Но тези докосвания бяха по-скоро успокоителни, отколкото предизвикателни. Това бяха някакви малки уверения за взаимното удоволствие, което изпитваха от факта, че са един до друг.

Това беше някаква невинна интимност, която Кет бе познавала само в детството си, някаква топлина, която проникваше и до най-големите дълбини на душата й. Когато Травис я докосна по ъгъла на устата, тя се извърна и леко целуна върховете на пръстите му.

— Кет — прошепна той.

Само това. Името й. Беше напълно достатъчно.

Все още усмихвайки се леко, Кет влезе в почти празния паркинг на Дана пойнт. Изключи двигателя и погледна към другия край на пристанището, отвъд който се извисяваше тъмната сянка на кораба върху осветеното от луната море. „Уинд уориър“ бе едновременно изтънчен и див, като някаква примитивна сила, нарисувана с черни линии на фона на звездното небе.

— Бих дала душата си, за да мога да уловя дори и частица от неговата сила, неговата елегантност, неговата дива красота — промълви Кет тихо.

Травис обаче в момента гледаше не кораба, а Кет и си мислеше за петте безкрайни дни, през които беше научил, че само морето не беше достатъчно за него. Въобще не му харесваше начинът, по който се чувстваше тогава, а и сега, почти безпомощен, някак си изваден от равновесие.

Трябва да изясним отношенията си, помисли си той отново. Още тази вечер.

Кет се извърна към него, искаше й се да каже още нещо за ефекта, който имаше неговото творение върху нея, но думите й заседнаха в гърлото. Той бе също като кораба си, властен и свиреп, и в същото време я гледаше така, сякаш искаше да се потопи в нея и да се разтопи в душата й.

В изражението му имаше нещо повече от страст и похот. Това бе някакво разтърсващо желание, което бе толкова сложно и привлекателно, колкото и самият Гравис. Тя би била уплашена от силата на това желание, ако то не приличаше толкова много на нейното по отношение на него.

Травис хвана лицето й с двете си ръце и се втренчи в нея.

— Просто не мога да повярвам, че не те сънувах — каза той с глас, който бе едновременно груб и учуден.

Преди Кет да успее да каже нещо, той я притегли към себе си и я целуна бързо и страстно, сякаш за да се увери, че е истинска. Устните й омекнаха и се разтвориха подканящо. След това ръцете й обвиха лицето му, също толкова страстно, колкото и неговите. Те се целуваха един друг без никакви задръжки, сякаш една целувка можеше да каже всичко, можеше да бъде всичко, можеше да осигури всичко, което искаха един от друг.

Но целувката не беше достатъчна. Желанието им един за друг бе много по-дълбоко, но единствено телата им можеха да изразят това, което не можеше да се каже с думи. Само след като се слееха един с друг, биха могли да опишат или да уталожат нуждата, която изпитваха един за друг.

— Травис — изрече Кет на пресекулки.

— Да, знам — възпря я той, дишайки срещу устните й. — Тук не е мястото, нито пък времето.

И въпреки това той не можеше да си наложи да я пусне от ръцете си. Не още. Отново покри устата й с устните си, целувайки я с такава жар, че тя изстена. След това изруга тихичко и я пусна, докато все още беше в състояние да го направи.

Кет затвори очи и се опита да потисне възбудата, която прииждаше на вълни по цялото й тяло.

Без да я погледне, Травис слезе, взе фотографската екипировка от задната седалка и заобиколи колата. Когато отвори вратата й, тя излезе и заключи колата с ръце, които не преставаха да треперят въпреки усилията й. Тъй като не й се искаше да се бори с катарамата на чантата си, тя натъпка ключовете в джоба на панталоните си.

Травис окачи презрамките на чантите на врата си, взе останалите неща в едната си ръка и преплете пръстите на другата през тези на Кет. Очевидното чувствено удоволствие, което изпитваше дори и при една такава милувка, отново накара Кет да се почувства с подкосени крака.

— Би ти било по-лесно, ако не ти доставяше толкова голямо удоволствие да ме докосваш — каза тя дишайки учестено. — Това ме кара да искам… всичко.

Травис потърка пръстите й в брадата си и я поведе към дока, където беше завързана надуваемата лодка.

— Ти си тази, която ме научи как да се наслаждавам на докосването — пошепна той тихо.

— Аз ли? — Тя се засмя невярващо. — Ти си този, който има голям опит в тези неща.

Удоволствие и опит не е едно и също нещо. Това е, на което ме научи ти, Кет — възрази той и след това добави толкова тихо, че тя едва го чу: — И адски се надявам, че няма да съжалявам, задето съм го научил.

Ръката му силно стисна нейната, докато я наблюдаваше с очи толкова тъмни, колкото морето. Тя разбираше страха му. Това беше същият страх, който тя изпитваше от него. Дали не го е оценила неправилно, дали не струваше по-малко, отколкото изглежда…

Цената щеше да бъде по-голяма, отколкото бе в състояние да плати.

Двамата мълчаливо натовариха оборудването в лодката и се качиха в нея. Когато Травис стартира извънбордовия двигател, шумът му прозвуча много силно в тихото пристанище. Сякаш предизвикан от звука, от задната част на борда на „Уинд уориър“ проблесна фенер. Пред него се спусна някакъв капак, веднъж, втори път, блокирайки светлината, след това отново се видя един дълъг лъч и фенерът изгасна.

— Диего — промърмори Травис. — Иска да говори с мен.

Кет стисна ръката му, инстинктивно възпротивявайки се на намесата на друг човек в техния свят.

— Чудя се какво толкова се е случило, че не може да почака до сутринта. Дано поне да е хубаво.

Травис помогна на Кет да се качи на борда на кораба, подаде й екипировката и посочи към стълбите, водещи надолу:

— Иди в моята кабина — каза. — Каквото и да има да ми каже Диего, няма да се бавя, обещавам.

Преди да тръгне надолу, Кет го изгледа как се отправя към тъмната фигура на мъж, застанал дискретно близо до руля на „Уинд уориър“. Когато Травис започна тихо да му говори нещо, тя се обърна и се запъти надолу.

— Какво толкова важно е станало? — попита Травис направо.

Диего трепна. Когато бе видял силуета на качващата се на кораба Кет, той много се бе надявал, че капитанът му е в добро настроение. Но май съвсем не беше така.

— Шоенфелд — каза Диего. — Помниш ли го?

— Човекът, който твърдеше, че може да управлява всякакъв платноход при всякакви обстоятелства?

— Si.

— И какво за него?

— Заседнал е.

— С мой кораб?

Диего беше достатъчно умен, за да не коментира собственическото чувство, което изпитваше капитанът му към всички корабни корпуси, които бе проектирал, без значение кой ги притежава в момента.

— Да, корпусът е от серията „Делта“.

— Заседнал е с корпус, който аз съм му продал?

Помощникът само кимна.

— Глупак — процеди Травис ядосано.

Диего предпочете да не пита кой бе глупакът — Шоенфелд, за това, че е заседнал, или Травис, за това, че бе продал един от най-добрите си корпуси на човек, който не става за моряк.

— Пиян ли е бил? — попита Травис.

— Без съмнение, макар че официално няма такава информация.

— Това можеше и да почака до сутринта — изсумтя Травис.

— Това да, но не и останалото.

— Още ли има?

— От застрахователната компания искат да знаят дали корпусът трябва да се отпише, или може да бъде спасен. Някакъв австралийски експерт е хвърлил един поглед на конфигурацията на корпуса под ватерлинията и…

— Австралийски? Къде е заседнал Шоенфелд?

— В някаква неизвестна част на Големия коралов риф. Точно пред Бризбейн, доколкото разбрах.

— По дяволите…

— Ще ти платят всички разноски, разбира се.

— Има си хас да не ми ги платят. И като говорим за това, ще ми осигурят ли и една седмица допълнително време, за да мога да наваксам това, което ще загубя, докато се занимавам с тях? — намръщи се Травис иронично.

— Ще ги попитам.

— Направи го — кимна Травис, обръщайки се назад. — Но не още. Обади им се утре.

— Капитане, те държат да знаят отговора ви още сега. Корабът, както несъмнено разбирате, не се намира на сух док, а все още е заседнал в лагуната.

— Ако там се появи буря преди аз да съм отишъл, застрахователната компания ще има отговор на въпроса си. Корпусът ще трябва да бъде отписан. — Травис се запъти към капитанската каюта.

Колкото и да беше раздразнен от инцидента с Шоенфелд, трябваше да признае, че този идиот бе предоставил чудесен претекст, за да започне разговор с Кет за време, пари и взаимоотношения.

Но когато влезе в кабината и затвори вратата след себе си, всичките му намерения за сериозен разговор се изпариха. Кет беше заспала в неговото легло, а чаршафът беше дръпнат чак до носа й, сякаш се наслаждаваше на аромата на постелята, в която беше спал Травис.

— Кет — прошепна той, чувствайки се напълно безпомощен пред емоциите, които бушуваха в него. — Какво ще правя с теб…

Бавно, сякаш с нежелание, Травис се приближи към леглото. Огнената й коса се бе разсипала от шнолата, която я държеше. Копринените й къдрици се бяха спуснали по чаршафа и по бузите й, които бяха много бледи.

Той нежно отстрани една къдрица от окото й. Когато видя колко опъната беше кожата й около скулите, Травис се намръщи. Тя изглеждаше толкова крехка, прекалено крехка, за да може да издържи всичката страст, която бушуваше в тялото й.

— Защо ми се мръщиш? — попита Кет, отваряйки очи.

— Отслабнала си. Работиш прекалено много.

— Това е само временно — каза тя прозявайки се и потърка лицето си в ръката на Травис. — Само до януари, когато ще заплатя всичките си сметки.

Травис се намръщи още повече. Януари, тогава финансовите й проблеми щяха да свършат, поне така му беше казала.

Но той не знаеше къде ще бъде през януари. Нито пък искаше да чака толкова време, за да може Кет да се освободи от задълженията си.

— Няма нужда да чакаш до януари — каза той. — Просто ми кажи от каква сума се нуждаеш.

Кет изведнъж се разсъни и се изруга наум задето в сънливостта си беше засегнала темата за пари. Всеки път, когато станеше въпрос за това, те двамата се скарваха. А на нея въобще не й се искаше да се карат тази вечер. Това, което искаше, бе да го държи в обятията си и да се наслаждава на удоволствието и спокойствието, което можеше да намери в неговите обятия. И съвсем категорично не искаше да говори за пари.

— Какво каза Диего? — попита тя, опитвайки се да промени темата.

Травис се поколеба. Изражението на лицето й показваше, че ще му бъде адски трудно дори да я накара да говорят за бизнес. Каза си, че не би трябвало повече да й позволява да се измъкне от този разговор. Но и не му се искаше да се карат тази вечер. Просто искаше да легне в леглото до нея.

— Продадох един от моите корпуси на един глупак — започна той тихо. — Заседнал е някъде по източния бряг на Австралия. Застрахователната компания иска мнението ми за състоянието му.

Кет издаде звук, който би могъл да се изтълкува по всякакъв начин, и продължи да го гледа мълчаливо.

Той повдигна края на меката завивка и се мушна при нея. Придърпа я върху гърдите си и метна завивката отгоре им. Тя се облегна на лакът, искаше да го гледа в прекрасните, непрекъснато променящи цвета си очи. Пръстите й се плъзнаха по гърдите му, опипвайки едновременно гъстите му косми и мускулите под тях.

— Нищо ли няма да кажеш за Австралия? — попита той.

— Кога заминаваш? — отвърна на въпроса му с въпрос Кет, опитвайки се да не издаде емоциите си.

Дългите му, силни пръсти се придвижиха към главата й и откопчаха сребърната шнола, която все още придържаше част от косата й. След това пръстите му изведнъж се свиха, приковавайки я към гърдите му.

— Ние — поправи я Травис. — Ние заминаваме.

Преди Кет да успее да се възпротиви или да се съгласи, езикът му нахлу в устата й и започна да опипва меката й вътрешност с нежни и бавни движения.

Тя не бе в състояние да се възпротиви на разтапящото я до мозъка на костите удоволствие, което я бе лишило от дар слово. Толкова много го желаеше. Щяха да спорят по-късно, когато щяха да са потушили изпепеляващото в момента и двамата желание, правейки реакциите им неадекватни, а думите им — безсмислени.

Ръцете й се плъзнаха под черния пуловер на Травис, опипвайки гърдите му. Пръстите й нежно си играеха с къдравите косми по гърдите му. След това започна да го гали по гладките и изпъкнали мускули. Когато ноктите й докоснаха плоските му мъжки зърна, той леко потрепери. Тя инстинктивно се върна към тази най-чувствена област, опитвайки се да му даде толкова удоволствие, колкото даваше и той на нея.

Интензивността на целувката му непрекъснато нарастваше, карайки я да чувства болка, прекъсвайки дъха й и ускорявайки биенето на сърцето й така, че да тупти не по-бавно от неговото. Краката му се разтвориха и тя потъна между тях. След това той заключи краката си около нея, обхващайки я в страстна прегръдка. Очите му бяха синьо-зелени, присвити, показващи желанието му за нея така, както и бавните му и чувствени движения.

— Ела с мен, моя Кет, моя любима — промълви Травис с пресипнал глас, търкайки тялото си в нейното, съблазнявайки я по този начин не по-малко, отколкото и с думите си. — Знам, че нямаш време да пътуваш до Австралия с кораб. Затова ще отидем със самолет.

— Но…

— Няма да ми отнеме много време, за да разбера дали корпусът може да се поправи — добави той бързо, без да обръща внимание на опита й да се възпротиви. — Когато си свърша работата, ще можем да се гмуркаме около Големия коралов риф, да се къпем в кристалночистата вода, а около нас ще плуват рибки, по-прекрасни, от каквито и да е скъпоценни камъни. Ще можем да се любим и да спим на плажа, а след това ще се любим пак на светлината на луната, голяма колкото целия свят. Ела с мен.

Желанието на Травис се предаде и на Кет и я заля като някаква вълна при буря. Той почувства, че тя се поддава на съблазънта и че нейното желание да бъдат заедно бе не по-малко от нейното. Облекчението да разбере, че тя ще отиде с него в Австралия, го накара да му се завие свят.

Но в следващия момент разбра, че греши. Меката, обещаваща усмивка на Кет изчезна и устните й се свиха в решителна гримаса.

— Съжалявам — успя да изрече тя на пресекулки. Извърна поглед от жаждата в очите на любовника си, опитвайки се да скрие своята собствена жажда за него. — Не мога да дойда с теб.

— Защо? — Гласът на Травис прозвуча почти грубо.

— Работата ми.

— Но всичко опира до парите. А аз имам много пари.

Очите на Кет се отвориха широко.

— Аз не искам парите ти. Не можеш ли да го разбереш?

— Но ти работиш, за да спечелиш пари.

— Аз обичам работата си!

— Във всяко едно отношение ли? И винаги ли? — попита язвително Травис. — Наистина ли очакваш с нетърпение да правиш снимки за книгата на Ашкрофт?

— Не, но…

— Ти просто имаш нужда от пари — заяви уверено той. — Това не е проблем, аз имам пари. Кажи ми колко ти трябват?

Кет затвори очи и отчаяно поклати глава.

— Ти не разбираш. Парите не са главното.

— Главното са и още как — измърмори той под носа си, опитвайки се да не се поддаде на надигащия се в него гняв. — Добре, така да бъде! Да речем, че не става въпрос за пари, какво тогава те спира да дойдеш с мен?

Тя се поколеба за момент и след това заговори бързо:

— Накъде отива всичко това, Травис? Къде отиваме самите ние?

Последва напрегната тишина, нарушена само от възклицанието на погнуса от устата на Травис.

— Значи така — изхърка накрая той. Ръцете му се отвориха, оставяйки косата й да се разстеле настрани. Краката му се отпуснаха, освобождавайки я от прегръдката си.

— Значи така какво? — попита Кет неразбиращо.

— Аз ти казах истината още първия ден, в който се срещнахме — поде Травис, опитвайки се да говори спокойно въпреки ледената ярост, която се надигаше в него при мисълта, че в крайна сметка се е лъгал по отношение на Кет. — Аз никога няма да се оженя за жена, която е по-малко богата от мен. Съжалявам, че не си ми повярвала, когато ти го казах. Но това не означава, че ние не можем…

Той изведнъж млъкна, тъй като Кет рязко се отдръпна от него и седна на долния край на леглото. Лицето й беше бледо и напълно безизразно, но той можеше да види как ядът й се разстила под формата на червенина по скулите й.

— Кога съм ти споменавала нещо за женитба? — попита тя.

— Само преди минута. — Травис срещна ледения й поглед и разбра, че тя е не по-малко ядосана от самия него. — Чакай, Кет, изслушай ме. Ние с теб си прекарваме толкова добре. Аз просто искам да ти дам, да споделя с теб един спокоен период, време, прекарано в приятна компания, удоволствия и страст. И когато този период свърши, аз няма да бъда толкова зъл, че да се налага да скачаш през борда на кораба ми и да плуваш към откритото море само за да се спасиш от мен.

Кет затвори очи и се концентрира върху болката, която причиняваха забитите в дланите на ръцете й нокти.

Когато този период свърши.

Не дори ако, направо когато.

Досега не бе предполагала колко опустошителна би могла да бъде една-единствена дума. И най-лошото от всичко бе, че въпреки това тя все още искаше да тръгне с Травис, дори и ако ставаше въпрос за две седмици, за два часа или за една минута.

— Не — изрече тя приглушено. — Има прекалено много неща, за които трябва да се погрижа. Книгата на Ашкрофт. Няколко дребни ангажимента, които съм поела. Изложението в Лос Анджелис. Твоята книга.

Травис чувстваше как Кет му се изплъзва от ръцете и това допълнително го вбесяваше. Те се желаеха един друг толкова силно, че буквално трепереха като платно в буря, а тя обръщаше гръб на взаимното им желание. И на него.

— Господи! — излая той. — Не ме ли слушаше, докато ти говорех досега? Много добре знам колко са важни парите за теб! И с удоволствие ще платя за времето, което ще прекараш с мен.

— Какво?

— Е, това е първият умен въпрос, който задаваш — избуча той, нарочно правейки се, че я е разбрал погрешно. — Пет хиляди долара за петдневно пътуване до Австралия. Разбира се, ще поема и всичките ти разходи, включително и за дрехи, ако се безпокоиш за това.

Кет бе прекалено шокирана, за да му отговори. Цялото й тяло бе изстинало и страстта й се бе изпарила при звука на безжалостно спокойния глас на Травис.

— Не, това не би било достатъчно — додаде Травис, сякаш Кет бе отказала първоначалната му оферта. — Не и за фотограф като теб. Десет хиляди долара. Какво ще кажеш? Десет хиляди долара за пет дни.

Опитвайки се да запази самообладание, Кет бавно стана от леглото. Когато заговори, гласът й едва се чуваше от усилието, което полагаше да не му се разкрещи в лицето.

— Ако някога спреш да си купуваш жените, може би ще откриеш, че има и жени, които не могат да се купят.

— Двадесет хиляди.

Кет отстъпи крачка назад и се втренчи в Травис. Лицето му не изразяваше нищо. Очите му я гледаха с абсолютна убеденост, че ще може да я купи, когато предложи достатъчно висока цена.

— Четиридесет. — Гласът му беше като шиш за разбиване на лед, който се забиваше в плътта й. — Пет…

— Не!

— Шестдесет. Такава сума би могла да реши всичките ти проблеми, Кет. Разходите за образованието, за майка ти, дори ще можеш да платиш голяма част от къщата си. По дяволите, ще прибавя дори и някакво фотографско оборудване и компютър последен модел към всичко това. Пет дни. Шестдесет хиляди. Съгласна ли си?

Тя се извърна и рязко отвори вратата на кабината.

— Бягството няма да ти помогне с нищо — спря я Травис с равен глас. — Омръзна ми от всичките игрички и неясноти между нас и няма да ти позволя да си тръгнеш, докато не постигнем споразумение от колко се нуждаеш.

— Пари ли?

— Какво друго?

Кет не можеше повече да сдържа гнева си:

— Да те шибам — изкрещя тя.

— Точно това искам и аз, скъпа — избуча лениво Травис.

— Тогава шибай се сам, Т. Х. Денвърс — в случай че можеш да се договориш за цената.

Кет затръшна вратата след себе си, изкачи бързо стълбите нагоре и хукна по палубата. За миг застана неподвижно, загледана в лунната светлина. След това полетя от задната част на „Уинд уориър“ в грациозно гмуркане, което почти не наруши тъмната водна повърхност в пристанището.

Водата бе студена, но шоковите вълни от адреналин, които заливаха цялото й тяло, я предпазваха да чувства каквото и да е. С бързи и уверени движения тя заплува към стълбите, които водеха нагоре към кея и паркинга.

Вир-вода, трепереща както от гняв, така и от студ, тя изкачи стълбите и се затича към колата си, благодарна, че когато я заключваше бе пуснала ключовете в джоба на панталоните си, вместо в портмонето, което бе останало на борда на „Уинд уориър“. Докато отключваше вратата, тя чу запалването на мотора на „Зодиак“, спасителната лодка на „Уинд уориър“.

— Твърде късно, дебелоглаво чудовище — процеди тя през тракащи от студ зъби. — Няма да ме настигнеш пеш. Иди си купи някоя друга жена.

Кет бе излязла от паркинга и вече се носеше към изхода на пристанището, когато „Зодиак“ достигна кея. Тя със задоволство мярна силуета на Травис, застанал на края на кея, с разкрачени крака и ръце на хълбоците. Последва завой и той изчезна от огледалото за обратно виждане.

Едва когато вкара колата в гаража, Кет си спомни какво бе забравила на борда на кораба, вследствие на гнева, който бушуваше в нея. Не бе оставила само портмонето си.

Всичките й фотоапарати и оборудване бяха останали на „Уинд уориър“.