Елизабет Лоуел
До края на света (18)

17.

Когато Травис влезе в офиса на Кет, носейки картонена кутия под мишница, тя стоеше до светещата маса, сортираше диапозитиви и се опитваше да не обръща внимание на бунтуващия й се стомах. Вдигна глава насреща му и се усмихна с надежда:

— Това вечеря ли е?

— Не си ли обядвала?

Тя поклати глава:

— Тези диапозитиви трябваше да бъдат изпратени още преди седмици. Но утре вече ще намеря време да отида до супермаркета.

Травис гузно си помисли, че не беше зареждал хладилника й почти цяла седмица. Беше се захванал с един нов проект на кораб, често придружаваше Кет при многобройните й ангажименти, а освен това бе започнал и преговори за построяването на малък кораборемонтен завод близо до Лагуна бийч.

Занимаваше се също и с плановете, които беше подготвил за преустройството на една от каютите за гости на „Уинд уориър“ в плаваща фотографска лаборатория. Подпомаган от Харингтън, когото бе заклел да мълчи пред Кет, Травис вече бе накупил най-различни принадлежности, необходими за тази лаборатория. Знаеше, че тя не би била в състояние да зареже работата си.

И знаеше, че той не би могъл да остане в Лагуна завинаги.

— Хващам се на бас, че не си яла нищо, откакто закусихме сутринта с Джейсън — рече ядосан Травис.

Кет не си направи труда да отрича.

— Ти не си наясно с елементарни неща относно грижите за себе си — продължи Травис. — По дяволите само ако ми позволиш да платя… — Той изведнъж млъкна. Количеството на работата й беше пряко свързано с нуждата й от пари. А парите бяха темата, която се бе зарекъл да не обсъжда по никакъв повод, освен ако тя не заговореше за това.

Но Кет дори и не му бе намекнала за нещо подобно. Тя мълчаливо погледна към Травис, знаейки какво вижда на лицето й. Сенки от преумора обграждаха очите й. Кожата на скулите й беше прекалено изпъната. Лицето й беше прекалено бледо. Тя бе уморена, изтощена и в същото време безжалостна към себе си.

Знаеше, че се натоварва прекалено много. Най-доброто напомняне за това бяха ежеседмичните й посещения при лекарката. Кълките й бяха надупчени от инжекциите с желязо, а ушите й вече се бяха подпалили от съветите и хапливите забележки на доктор Стоун относно начина й на живот.

И въпреки всичко Кет не виждаше какво друго би могла да направи, освен да се опита да оцелее до януари. Нуждаеше се от парите, които изкарваше с работата си, но в същото време не можеше и да се лиши от времето, което прекарваше с Травис. И знаеше, че някой ден той щеше да я изостави толкова ненадейно, колкото и когато се беше появил в живота й.

Но докато дойдеше този ден, тя щеше да заема, да открадва всеки миг от живота си, да трупа секунди, минути и часове, които да даде на него. Единственото, за което съжаляваше, бе, че така или иначе времето никога не им стига.

Травис се наведе и я целуна нежно, опитвайки се да се извини:

— Съжалявам. Знам, че отнемам прекалено много от времето ти.

— Не. Не е това. Аз съм просто… алчна. Светът и времето. — Тя се усмихна иронично, разтривайки врата си. — Не искам кой знае колко, нали? Просто всичко.

Той я целуна отново, този път по-дълго, но беше достатъчно благоразумен, за да се откъсне навреме от нея.

— Ще ти донеса нещо за ядене — промърмори бързо, отправяйки се към кухнята.

Върна се след няколко минути, носейки чиния със спагети в едната си ръка и купа със салата в другата.

— Да не би да си откраднал вечерята на Шарън? — попита Кет разтревожено.

— Съвсем не. Просто се възползвам от удобството да си вземам храна за вкъщи — каза Травис, усмихвайки се доволно. — Отворили са ново ресторантче на главния път.

Тя погледна планината от спагети, която й поднесе Травис.

— Мили боже, Травис, ще ми трябва цяла седмица, за да изям това.

Той се усмихна закачливо:

— Сега си спомням, че аз също не съм ял.

— Как върви проектът за новия корпус? — попита Кет, знаейки чудесно защо Травис бе забравил да яде.

— Бавно. Но върви. Би било много по-лесно, ако един корабен корпус бе толкова гъвкав, колкото тялото на делфин например.

— Кълна се в Бога — вметна Кет сухо, — въобще не искаш много.

— Като стана въпрос за Харингтън, как е той?

— Готов е да се качи на следващия самолет и да вземе лично диапозитивите от мен, ако не ги изпратя в най-скоро време.

— „Суифт и сонс“ стават нетърпеливи?

— И още как…

Травис седна на малката масичка, която Кет бе поставила в единия ъгъл на кабинета си, така че той да има къде да работи по корабните си проекти, докато тя прехвърляше безбройните кутии с диапозитиви.

— Ами защо наистина не го оставиш да ги помогне? — попита Травис, връчвайки й една вилица.

— Защото в момента е забъркан в някаква семейна криза. Сестра му се развежда и го изживява много тежко. Не би било честно точно сега да го ангажирам и с моите проблеми. Освен това причината, поради която предпочитам един или друг диапозитив, не би могла да бъде описана с думи, но има голямо значение за общата композиция на изложението.

— Яж — подкани я Травис.

И двамата се нахвърлиха върху храната. Кет се нахрани бързо. Когато не можеше да хапне нищо повече, независимо от заплахите на Травис, той спокойно довърши остатъка, събра чиниите и сложи картонената кутия, с която беше влязъл, при нея на масата.

— Какво има в тази кутия? — попита Кет.

— Материал за дялане.

— Моля? — примигна Кет.

— Дърворезба. Нали знаеш, остри ножове и парчета дърво. — Травис бръкна в кутията и извади няколко дървени блокчета, които бяха малко по-големи от ръката му. — Как мислиш, кое ще се хареса повече на Джейсън — по-тъмно или по-светло дърво?

Кет погледна Травис в интелигентните и топли очи и почувства как по нея се разлива добре познатата сладка топлина. Устните й леко потрепнаха, когато се усмихна.

— По-тъмното, разбира се — каза тя тихо. — Като това на „Уинд уориър“. Това ли мислиш да направиш — кораб за Джейсън?

Травис побутна настрани всичко, с изключение на едно парче от почти черно дърво. След това докосна бузата на Кет с нежност, която накара краката й да се подкосят.

— Как разбра какво имам намерение да правя? — попита той.

— Просто разбрах. Джейсън те обожава.

— Чувствата ни са взаимни. — Травис обърна дървеното абаносово блокче, представяйки си как то ще се превърне в един миниатюрен „Уинд уориър“, и добави замислено: — Бих желал да имам син като Джейсън.

Кет затвори очи, уплашена, че Травис ще види болката, която я преряза. Знаеше, че не е искал да я нарани с думите си. Във всеки случай тя бе достатъчно горда и прагматична, за да знае, че дори и да имаше деца, те нямаше да бъдат от него.

За времето, прекарано с Травис, бе разбрала, че в отказа му да се влюби в нея няма нищо лично. Любовта изискваше хората да си вярват. А Травис изискваше определено ниво на богатство, преди да може да повярва на някоя жена. Кет не притежаваше такова богатство.

Това си беше факт, както например беше факт земното притегляне. В него нямаше нищо лично.

Но това не правеше болката й по-малка.

Потънал в мислите си, Травис продължаваше да върти парчето дърво в ръцете си. Кет не искаше да нарушава концентрацията му. Щеше й се да му осигурява такава непретенциозна компания, каквато й предлагаше и той, когато беше погълната от собствената си работа.

Той извади един тънък и остър като бръснач нож от картонената кутия. След това включи подвижната работна лампа, прикрепена към единия край на бюрото. Сноп бяла светлина заля цялата дървена повърхност и дървеното блокче върху нея. Преди още Травис да е посегнал с ножа към него, Кет знаеше, че трябва да го фотографира — концентрацията му, невероятно чувствителните му ръце, живите му очи, смесването на светлосенките около лицето му.

Травис вече бе толкова свикнал с Кет по време на работа, че дори и не забеляза жуженето на автоматичния превключвател, нито пък бляскащите от време на време светкавици, които тя използваше, когато наличната светлина не я задоволяваше. Кет работеше с напрежение, което съответстваше на неговото, стеснявайки света около себе си до ширината на обектива, който използва, опитвайки се да хване същината на мъжа, когото обича.

Минутите постепенно прерастваха в часове и тъмното дървено парче все повече започваше да придобива формите на „Уинд уориър“. Това бе много трудна работа, тъй като абаносът бе изключително твърд материал. Концентрацията на Травис не му изневери нито за миг, дори и когато понякога ножът се приплъзваше и клъцваше горната част на пръстите му, оставяйки широка колкото косъм резка, която веднага започваше да кърви. Но той не спря да работи, докато кръвта вече заплашваше да изцапа дървото.

— По дяволите — измърмори той, облизвайки наранените си пръсти. — Още белези. — Протегна ръката си и мрачно я раздвижи. — Обикновено оправдавам тромавостта си с бурното море.

— Сега би могъл да обвиниш късния час — подхвърли Кет, също протягайки се.

Той учудено погледна към часовника. Два след полунощ. Погледна я в тъмните очи, а след това забеляза и разпилените около масата кутийки за филми, доказателство, че тя бе работила не по-малко от него.

— Ау, Кет — изохка Травис, клатейки глава, като същевременно я привлече в скута си. — Аз имах малко по-различни планове за тази нощ.

Тя се усмихна и леко потърка устата си в неговата.

— Но все още е тази нощ.

— Да, но вече е късно, а ти си адски уморена.

— Когато съм толкова уморена, можеш да се обадиш на 911. Освен това — добави тя, прозявайки се леко, след което стисна ухото му със зъби — имам намерение да те оставя да свършиш всичката работа.

Той леко се поколеба, но след миг ръцете му започнаха да опипват тялото й.

— Сигурна ли си, мила? Мога и да почакам.

— Аз обаче не мога. Желая те неописуемо от мига, в който ми каза, че ще направиш кораб за Джейсън.

Тя започна да разкопчава ризата му, изгаряйки от желание да завърши тази вечер така, както и толкова много други преди, дълбоко в прегръдките му. Имаше моменти, в които не можеше да определи кое й доставя по-голямо удоволствие — интелектуалното общуване с него, или чисто физическото съприкосновение.

Това, което знаеше със сигурност, бе, че нищо няма да е същото без него, че той бе станал част от нея така, както бе кожата й, както бяха мечтите й. Обичаше го така, както никога не беше си и помисляла, че би могла да обича някой мъж. Беше й много трудно да крие истинските си чувства от него, но поне засега успяваше. И нямаше никакво намерение да му ги разкрива. Да кажеш Обичам те, означава да очакваш любовта ти да бъде споделена от другия човек, да очакваш, че ще бъдеш с него цял живот. А тя нямаше такива очаквания.

Нямаше никакъв смисъл да му го казва. Вече знаеше отговора. Травис й беше казал още в първите дни на запознанството им, че не би могъл да се довери на жена, която има по-малко пари от него. И Кет му вярваше. През деветте седмици, в които бяха заедно, той не беше я излъгал нито веднъж.

Тайно се надяваше, че с течение на времето той би променил отношението си и би й се доверил, но в същото време осъзнаваше, че времето, което им остава да са заедно, никак не е много.

Пет кратки седмици до януари. Само пет. Той няма да си замине преди това. Повтаряше си го отново и отново, но въобще не го вярваше. В последно време Травис гледаше към морето с жаждата на моряк, който е прекарал на сушата прекалено дълго време.

 

 

— Джейсън ще бъде на седмото небе от радост — каза Кет, докосвайки благоговейно умаленото копие на „Уинд уориър“. Тя направо не можеше да повярва, че Травис бе успял да завърши елегантната скулптура само в рамките на една нощ и една сутрин. — Толкова е красив. Надявам се, че ще го пази.

Травис вдигна очи от омлета, който Кет бе приготвила за двамата. Намираха се в нейната кухня, не в неговата. Така и не бяха успели да стигнат до къщата му предишната нощ. Просто се бяха тръшнали в нейното легло и бяха прекарали оставащите няколко часа от нощта с преплетени тела, първо в страстен секс, а след това в сън.

Спомените му за нощта го накараха да му се прииска да я целуне първо по красивите устни и упоритата брадичка, а след това да се прехвърли и към меките й гърди с розови зърна, които се втвърдяваха толкова бързо в устата му.

— Ако Джейсън случайно го загуби във вълните, ще му направя друг — каза Травис, докосвайки малкия ветроход.

— Във вълните? Само през трупа ми! Това красиво произведение ще влезе в една стъклена бутилка веднага след като се сетя как би могло да мине през гърлото й.

Смеейки се, Травис прокара пръстите си през меката й тъмночервена коса. Ароматът на лимонов шампоан и топлината в очите й го опияняваха.

— Няма да може стане така — разсъди той, милвайки я по главата.

— Сигурен ли си?

— А-ха. Вярвай ми.

Кет се усмихна загадъчно, спомняйки си какво страхотно изживяване бе да повери тялото си на него… и да вземе неговото в замяна.

— Ако продължаваш да ме гледаш по този начин изрече той с надебелял глас, — нищо чудно Джейсън да ни завари голи върху кухненската маса.

Тя леко потръпна от очакване и от нахлулите в главата й спомени.

— Не ме съблазнявай, ако обичаш.

— Ами ако само те дразня? — Ръката му се плъзна от косата й надолу към гърдите. Памучната фланелка, с която беше облечена, не представляваше никаква бариера за чувствените му пръсти. Дъхът й секна, а след малко започна да диша на пресекулки, докато опитните му пръсти започнаха да правят кръгообразни движения около едното й зърно.

Откъм плажа се чу момчешки глас:

— Кати? Да не би да идвам прекалено рано? Станала ли си вече?

— В кухнята съм — извика Кет в отговор.

Чу се топуркането от стъпките на Джейсън по стълбището нагоре.

— Травис също ли е станал?

— Определено — измърмори под носа си Травис. — По дяволите… — Той я погали още веднъж по гърдата и дръпна ръката си миг преди да се отвори кухненската врата. Но когато се обърна към Джейсън, от раздразнението му нямаше и помен. — Тъкмо приключвахме със закуската. Ти ял ли си?

— Не. Бебетата пак врещяха, татко се опитваше да се свърже с Бостън, а мама говореше по другата линия със сестра си в Джорджия.

Кет се усмихна, скри ръката, държаща корабчето зад гърба си, а с другата прегърна с обич детето.

— Значи съвсем правилно си се насочил насам. Сега ще ти приготвя малко бъркани яйца.

— Направи малко и за себе си — подкани я Травис.

— Изяде само две хапки от омлета, който приготви.

Тя се направи, че не го чува, не й се искаше да влиза в спорове относно това колко малко яде или не яде. Апетитът й сякаш бе излязъл във ваканция. Дори и след петчасов сън миризмата на храна въобще не я привличаше.

— Аз ще препека филийки — обяви Джейсън с ентусиазъм.

— Аз пък ще донеса портокаловия сок — включи се и Травис. — Но преди това няма ли да получа една прегръдка за добро утро?

Джейсън радостно се спусна към Травис, сигурен от предишния си опит, че и той ще получи прегръдка в отговор.

Кет се възползва от този момент, за да скрие черния кораб в хладилника, докато изкарваше няколко яйца. Още преди да ги е забъркала в тигана, кухнята се изпълни с радостните възклицания на Джейсън, когото Травис бе качил на раменете си за една пиратска разходка.

Като някакъв деспот от трона си Джейсън наблюдаваше отвисоко приготвянето на закуската му. Той с удоволствие би закусил в това положение, но на Травис никак не му се понрави перспективата да му падат трохи от препечените филийки във врата.

— Хайде, тигре — рече Травис, вдигна Джейсън от раменете си и го постави на един стол. — Време е да се връщаме на земята. Кога трябва да си готов за училище?

— Днес е събота — изгледа го момчето.

Кет и Травис се стреснаха. И двамата разбраха мълчаливата молба, която Джейсън явно бе прекалено учтив, за да каже с думи; той се нуждаеше от компания, а всички в семейството му бяха заети. Кет кимна леко на Травис, докато отчаяно се опитваше да пренареди програмата си за деня.

Нямаше достатъчно време. Никога нямаше достатъчно време. Но все някак си трябваше да се справи. Януари настъпваше само след няколко седмици. Щеше да продължи да жонглира с многобройните си задължения в продължение на още пет седмици.

Ако Травис останеше дотогава. Тя бързо отблъсна неприятната мисъл. Не искаше да живее за утре. Това, което можеше да направи, бе да живее за днешния ден.

— Значи не си на училище, а? — подхвърли Травис. — В такъв случай мисля, че е крайно време да видиш отблизо един истински пиратски кораб.

— Съвсем отблизо? Наистина ли?

— Разбира се.

— Страхотно!

— Ако родителите ти нямат нищо против — бързо се поправи Травис. — Сега ще им се обадя.

— Ще трябва да чакаш с часове, докато се откъснат от телефоните — изскимтя Джейсън разочаровано.

Травис се усмихна:

— В такъв случай вие с Кет си изяжте закуската, а аз ще прескоча до вас и ще поговоря на другото ухо на майка ти.

Джейсън бе толкова развълнуван от перспективата да се качи на борда на истински кораб, че дори не забеляза, че освен своята закуска изяде и тази на Кет. Той просто поглъщаше храната, бърборейки за пирати, ветроходи и кръв в открито море.

Когато Травис се върна, Джейсън седеше в скута на Кет, която бършеше изцапаните му с конфитюр ръце, бузи и брадичка с книжна салфетка. Не й беше лесно, тъй като момчето не спираше да говори.

— Готови ли сте? — попита Травис. — Ще вземем колата на братовчедка ми. Трябва да я покарам малко, иначе акумулаторът й ще замине.

Джейсън скочи от скута на Кет и хукна към задната врата.

— Чакай, тигре — спря го Травис. — Ще минем през предната врата и след това по тротоара. Приливът тъкмо сега започва.

Джейсън погледна към вълните.

— Не е започнал още. Тротоарът е само за бебета.

— В такъв случай нека да приемем, че аз съм бебето — контрира Травис спокойно.

Джейсън леко се нацупи, но не каза нищо повече и се отправи към предната врата. Вече бе разбрал, че Травис е като Кет — през по-голямата част от времето беше много забавен, но кажеше ли нещо сериозно, то трябваше да стане.

— Скрий кораба в някоя от твоите чанти и го вземи с нас — обърна се тихо Травис към Кет.

— Добре. — Тя се повдигна на пръсти, целуна го бързо по устата и се усмихна на лекото гъделичкане на брадата му, което почувства с устните си. — Ти си прекрасен мъж, Т. Х. Денвърс.

— Това е характерна черта за всички пирати. — Той я грабна и я целуна страстно, след което и двамата излязоха навън, за да настигнат Джейсън.

Когато паркираха на пристанището и заключиха колата, Джейсън вече подскачаше от вълнение.

— Никога не съм бил на кораб досега. На истински кораб. Хей, това е нещо, което бебетата никога не могат да направят!

Травис се усмихна и вдигна момчето на раменете си, докато пресекат претъпкания както обикновено в събота паркинг. След кратък спор дали Джейсън трябва да надене спасителен пояс — момчето, разбира се, го загуби — пътуването в „Зодиак“ беше страхотно преживяване за него, толкова вълнуващо, че очите му се ококориха. Диего толкова много го хареса, че удължи пътуването и те обиколиха на два пъти „Уинд уориър“.

Кет непрекъснато правеше снимки на Джейсън и Травис и на почти осезаемата привързаност, която се чувстваше между тях. Веднага след като се качиха на борда, Джейсън, все още надянал червения спасителен пояс, започна да задава безброй въпроси за кораба, докато топуркаше около Травис.

Травис търпеливо отговаряше на всичките му въпроси с възможно най-големи подробности. Разказа му за дългите нощи в открито море, нощи, изпълнени със замайващата светлина на звездното небе, както и за бурите, които понякога ги правеха непрогледно тъмни. Говори му за изгрева на слънцето в тропиците, който бе един друг вид буря, направена изцяло от светлина, топлина и цветове. Разказа му за тишината на нощите по време на преход, нарушавана само от шума на порещата се от носа вода, както и за внезапното появяване понякога на някой огромен кит близо до кораба.

Кет обаче чуваше и това, което Травис не изказа с думи, едно болезнено желание дълбоко вътре в него отново да излезе в океана, да бъде свободен от сушата, от смога, от хората, да бъде капитан с един добър кораб под краката си, силният вятър да развява косата му, да остави миналото зад гърба си и да гледа отново към бъдещето.

Работейки неуморно, Кет запечата всичко това на лента, копнежът и обичта към морето, интелигентното, сериозно и развълнувано дете и също толкова интелигентния, сериозен и развълнуван възрастен. Тя се опита да не се натъжава от факта, че никога няма да може да изпита радостта от собствено дете, което да е нейно и на Травис, но тъгата й бе там, в снимките, които направи, мъчителна сянка, която затъмни слънчевия ден, мрачната сигурност за една бъдеща загуба.

Чувайки първобитния копнеж за морето в гласа на Травис, Кет знаеше, че краят приближава. И то скоро.

Прекалено скоро. Януари бе още много далече.

Поне имам Джейсън, когото толкова обичам — каза си Кет, докато сменяше лентата. — Разбира се, докато родителите му не се преместят някъде другаде. Чудя се дали телефонните разговори от тази сутрин нямат някаква връзка с това. Надявам се да не е така. Страшно ще ми липсва моето малко и умно торнадо.

Кет се опита да се отърси от мислите за бъдещето и горчивите загуби, които то щеше да й донесе. Щеше да тъжи и за двамата. Защото обичаше и двамата. Любовта й към всеки от тях бе съвсем различна, но еднакво дълбока. Виждаше колко много са щастливи заедно двамата мъже, които обичаше толкова силно, и това я караше да й се иска да се смее и да плаче едновременно, чувствата изпълваха сърцето й, разкъсваха го и в същото време го лекуваха.

Аз обичам. А това е повече, отколкото някога съм си мислила, че ще имам в живота си. Всеки от тях отговаря на любовта ми по свой собствен начин. И това е достатъчно.

Трябва да е.

— Кет?

Тя вдигна поглед от фотоапарата си и по изражението на Травис разбра, че бе произнесъл името й повече от веднъж.

— Мисля, че носиш нещо със себе си, нали — каза Травис. — В чантата за камерите.

— Затвори си очите, Джейсън — сети се веднага Кет. — И не се опитвай да хитруваш.

Без да каже и дума, момчето сложи малките си и много добре оформени ръце пред очите си.

Прикривайки корабчето с тялото си за всеки случай, Кет подаде дърворезбата на Травис.

— Ти му го направи — прошепна тя. — Сега ти ще му го дадеш.

— Но аз исках ти…

— Хайде — прекъсна го тя, слагайки дългите му и нашарени от белези пръсти около макета. — Добре, Джейсън. Сега отвори очи и виж какво е направил твоят пират за теб.

Момчето свали ръце от лицето си. Очите му се отвориха широко, а след това се ококори още повече. Почти колебливо посегна към тъмния, лъскав кораб.

— За мен ли е?

Травис приклекна пред него, така че главите им почти се изравниха.

— Точно за теб.

Джейсън се хвърли в Травис и го възнагради с една сърдечна целувка.

— Ти си най-добрият пират, който някога е съществувал! — извика той.

Травис хвана момчето в ръце и се изправи бавно, държейки го в прегръдката си.

— А ти си най-доброто момче, което някога е съществувало.

В следващия момент той видя копнежа в погледа на Кет, която наблюдаваше отстрани сцената. В крайчеца на очите й напираха сълзи.

И в този момент установи, че много би искал да може да й направи дете. В същия момент разбра, че би могъл да се влюби в нея. Осъзнаването на това бе нещо шокиращо. То показваше колко безразсъден е станал. Въпреки белезите и суровите уроци от миналото, той вярваше, че Кет бе точно това, което изглежда на пръв поглед — жена, която може да обича, без да мисли за пари.

Тя не е като останалите жени, плетяща интриги и лъжеща само и само за да осигури материално живота си. Кет е различна.

Трябва да е различна.

Всичко останало бе просто немислимо.

Поне този път ако сгреша, ще бъда единствения, който ще страда.

Това не беше голяма утеха при ужасяващия риск, който поемаше — каза си той наум, но трябваше да се задоволи с това.

Пусна Джейсън обратно на палубата.

— Иди да покажеш кораба си на Диего. Той има цяла колекция от дърворезби от всички краища на света.

Веднага след като Джейсън хукна да се похвали на Диего, Травис се обърна към жената, която го наблюдаваше с болка и радост в красивите си очи.

— Утре, Кет. Утре ще излезем в морето заедно. Само за няколко дни. Моля те!

Тя затвори очи, не можеше да устои на искрената молба в погледа му. Знаеше, че Травис се разкъсва от взаимно изключващи се желания. Тя бе разкъсвана от взаимно изключващи се желания по абсолютно същия начин.

Но не можеше да тръгне.

Просто бе невъзможно. Имаше прекалено много работа. Януари се приближаваше към нея като лавина, бързо и страховито.

След това отвори очи и погледна лицето на мъжа, когото обичаше.

— Да. Утре. Ще изляза в морето с теб.