Елизабет Лоуел
До края на света (14)

13.

Отблъсквайки се от бюрото си, Кет се изправи, протегна се и разтри задната част на врата си. Сметките вече бяха разпределени в различни кутии. Това, няколко дребни ангажимента от агенцията на Дейв и кълка, боляща от инжекциите с желязо, бяха нещата, които можеше да покаже на настъпващото утро.

Беше изморена до мозъка на костите си, но се опитваше да не обръща внимание на изтощението си. Вече се бе научила, че цената на свободата е много и усилна работа.

Освен това чековете винаги пристигаха. Рано или късно.

Въздишайки, Кет седна пред пишещата машина, придърпа към себе си кутията с надпис Дължимо на мен, и започна да пише поредица от настоятелни писма до хората, които й дължаха пари, нещо, което правеше на всеки две седмици. След като приключеше с тях, трябваше да се обади в печатницата на фотографското ателие и да провери дали е готова първата партида от снимки за изложението в Лос Анджелис.

Ако щампите бяха готови, щеше да ги вземе, разбира се, в случай че удовлетворяват изискванията й. Ако не, щеше да се наложи да изгуби известно време в спорове. Ако пък бяха добри, щеше да ги плати с кредитната си карта, ако все още не беше дезактивирана.

Веднага след това трябваше да занесе щампите на рамкировчиците и да прекара доста време и с тях, опитвайки различни варианти на матиране и рамкиране.

Част от Кет се надяваше, че щампите все още не са готови. Същевременно осъзнаваше, че е по-добре да са, защото трябваше най-сетне да подготви всичко необходимо за изложението в галерията на Суифт и сонс.

Но дори и снимките да не бяха готови, това нямаше да я облекчи откъм рутинните й задължения. Имаше още толкова много диапозитиви за подреждане, писма за писане, диапозитиви за индексиране и съхраняване, диапозитиви за дупликиране. Диапозитиви, диапозитиви и още диапозитиви.

Кет сподави прозявката си, копнеейки за един хубав сън. Би й отнело само минутка да премести кутиите с диапозитиви от ниското канапе и да направи място за себе си. Би могла да легне до отворения прозорец и да слуша как вълните се разбиват долу на плажа. Днес този звук беше необикновено дълбок, почти хипнотичен. Откъм Бая Калифорния идваше тропическа буря, която изпращаше дъждовни облаци и триметрови вълни по посока на Лагуна бийч.

Кет затвори очи и в продължение на няколко минути се унесе от мощния и равномерен звук на вълните. Но успя да устои на изкушението да се изтегне на канапето. И без това не можеше да спи през нощта, дори и без да е подрямвала през деня. Освен това, когато се занимаваше с нещо, тя не си мислеше за Травис — Страшилището за жените — Денвърс.

Поглеждайки за последен път към диванчето, Кет посегна към поредния лист хартия, постави го в пишещата машина и започна да пише на поредния Уважаем господин, който досега не бе намерил време да й плати.

Когато се сети за обяд, часът бе вече пет. Почувствала изведнъж глад, тя се запъти към кухнята на горния етаж. Отвори хладилника, поколеба се за момент и реши да си направи омлет със сирене и каквото друго намери из хладилника. Откри парче шунка и две съмнително изглеждащи гъби, приготви омлета и го изяде без ентусиазъм.

Това бе гориво, а не храна. Храната е нещо, което приготвяш с удоволствие и споделяш с някого, помисли си тя. Например с Травис.

Кет рязко се изправи от масата. Стомахът й започна да се бунтува, сякаш се чудеше какво да прави с омлета, който току-що беше погълнала. Чувстваше мускулите около раменете и гръбнака си като увита и нагорещена до червено тел.

Пренебрегвайки напрежението, и умората, които се бореха в нея, Кет направи един списък с покупки върху бележника, закачен на една връв точно до хладилника, почисти кухнята и се опита да не очаква с трепет всеки момент телефонът да иззвъни.

В паузите между разбиващите се на брега вълни не се чуваше никакъв друг шум, освен нейните стъпки. Ритмичният прибой би трябвало да я успокои, да я накара да се отпусне, но не се получаваше така. Раздвоявайки вниманието си между очакването на телефонен звън и предстоящата визита на омразния поет, тя се бе стегнала цялата.

— Това, от което се нуждая, е една хубава и гореща вана — каза си Кет бодро, опитвайки се да наруши тишината, която не я бе безпокоила никога допреди да срещне Травис. — Ваната ще бъде нещо като терапия, а не просто губене на време. Или ще си взема вана, или ще изпия чаша вино. А може би и двете. Да. И двете. Определено.

Беше абсолютно наложително да се мобилизира значително повече, отколкото в момента, за да може да се справи с пристигащия Принц на Сладникавостта. Най-малкото, което можеше да направи, бе да спре да се ослушва за телефона, да спре да се взира с надеждата да забележи „Уинд уориър“, носещ се по вечерното море, да спре да си спомня… прекалено много.

— А понеже и без това спирам толкова неща, накрая ще взема да спра и да дишам — каза си горчиво тя.

Шумът от пълнещата ваната вода заглуши бученето на прибоя. Кет се потопи в горещата вана, издавайки звук на задоволство. Когато най-накрая се измъкна от водата, кожата й бе порозовяла и цялата баня бе изпълнена с пара.

Дълго време подсушава косата си, наслаждавайки се на копринения й блясък и тежина, спускаща се на червени вълни под раменете й. Травис бе харесал много косата й, бе му доставяло голямо удоволствие да заравя лицето си в нея, а също и когато падаше по тялото му и галеше голата му кожа.

Да, всичко това му бе доставяло удоволствие, но не чак такова, че да остане при нея.

Кет остави настрани четката за коса. Правейки го по-скоро по навик, тя пръсна малко парфюм по задната част на врата си. Погледна се в огледалото и видя едно бледо лице, изморено и опънато, лице, което дори и горещата вана не бе успяла да отпусне и затопли.

— Изглеждам като нещо, което котката е влачила дълго време със себе си, но в крайна сметка е решила да не го изяжда.

Кет по навик посегна към грима си, но след това се отказа. Беше направила ваната единствено за себе си. А от грим просто нямаше нужда. Въобще не й пукаше дори и ако изглежда — или мирише — като умряла риба пред Блейк Ашкрофт.

С бързо движение завъртя косата си на кок на върха на главата си и задържа плъзгащата се маса с помощта на абаносов гребен. Облече се с черно бельо, черни джинси и черно памучно поло. Огледа отражението си в огледалото и кимна с мрачно задоволство. Никой не би могъл да сбърка посланието, което носеха мрачните й дрехи, не дори и толкова самовлюбен мъж като Ашкрофт.

Това, което не можеше да види, бе ефектът от косата й, която сякаш мълчаливо гореше над сериозното й лице. Безсънните нощи бяха направили очите й по-големи, по-сребърни, отразяващи емоциите, които бушуваха зад привидно спокойната й повърхност. Точно под високите й скули имаше кадифени сенки и леки вдлъбнатини, които бяха много привлекателни за мъжки устни. Макар полото и джинсите й да не бяха прилепнали по нея, те разкриваха жената под тях по същия начин, по който косата й разкриваше огън — с всяка мимика, с всяко движение — далечни и в същото време примамливи, червенокоса чародейка с ледени очи.

Поне в едно отношение Кет бе права в преценката за себе си. Тя бе жена, която би могла да съблазни боец, а не поет. Във всеки случай не поет като Ашкрофт.

Звънецът на входната врата иззвъня три пъти, нетърпеливо. Ашкрофт бе пристигнал. Кет нахлузи чифт черни обувки и се запъти към вратата.

— Някой да не е умрял? — попита Ашкрофт в момента, в който вратата се отвори пред него.

— Не ми казвай, нека да позная — каза Кет вместо отговор. — Ти харесваш жени, които са облечени с розови дипли и волани.

Ашкрофт се въздържа от отговор и я последва надолу по витата стълба към съседното ниво. Без да каже нито дума, Кет щракна всички електрически ключове, докато единствената светлина в стаята остана тази от светещата маса.

— Къде е любовникът ти? — попита Ашкрофт, оглеждайки се около себе си.

— Във фризера, заедно с останалите неща, които нямам време да изям.

Поетът примигна насреща й:

— Никога не мога да кажа със сигурност кога се шегуваш и кога говориш сериозно.

— Не се притеснявай. Докато държиш ръцете си по-далеч от мен, нямаш основания да се страхуваш, че и ти ще се озовеш там.

Ашкрофт сви рамене:

— Ти губиш, маце.

— Ще го преживея някак си. А сега на работа.

Кет му подаде една фотографска лупа. Тя бе висока около десет сантиметра, с конусовидна форма, по-широка в долната част, отколкото в горната, където се намираше самата леща. Това бе инструмент, специално предназначен за работа с диапозитиви върху светеща маса.

— Какво е това? — попита Ашкрофт.

— С това можеш да разгледаш диапозитивите.

— А нямаш ли екран и апарат за диапозитиви?

— Прекалено силната светлина от прожектора води до изхабяване на цветовете, което означава, че каквато и снимка да направиш от диапозитива, качеството няма да е същото.

Ашкрофт погледна подозрително към лупата:

— Кой край е нагоре?

— Гледай.

Кет отвори една от кутиите, които беше наредила около светещата маса, извади един диапозитив и го постави на бялата светеща повърхност. След това взе лупата и сложи широкия й край върху пластмасовата рамка, която обграждаше кадъра.

— Ето — каза тя. — Затвори си едното око и с другото погледни през това. Ако ти харесва това, което виждаш, сложи го на подноса отдясно. Ако не — сложи го отляво.

Ашкрофт погледна към лупата, а след това и към кутиите с диапозитиви, подредени около масата.

— Аз все пак си мисля, че с прожектор би било по-бързо и по-лесно.

— Книгата си е твоя. И изборът си е твой. Щом искаш, ще ти поставя прожектор и ще ти наготвя няколко диапозитива с него.

— Добре де, добре. Ще опитам първо по начина, който предлагаш. — Той се наведе към първата снимка и в същия момент забеляза, че Кет се отдалечава от него. — Къде отиваш?

— Да си приготвя чаша чай.

— Звучи ми добре. Направи една и за мен.

— Ще трябва да я пиеш някъде другаде. Не разрешавам да се яде или пие на светещата маса.

— Добре, остави тогава — рече Ашкрофт троснато и отново се наведе над лупата.

Изпитвайки облекчение, Кет затвори вратата след себе си и се забърза към кухнята. Направи си чаша с чай и излезе на площадката пред задната врата. Това бе дървена площадка, издадена над стръмния хълм, който слизаше към морето. На десетина метра отдолу се чуваше разбиването на морските вълни в скалите, вече скрити от тъмнината.

От единия край на площадката надолу тръгваха зигзагообразно циментови стълби, които стигаха до плажа. По време на рядко излизащите бури, които неизменно идваха от юг, тези стълби поемаха цялата сила на вълните, понякога два и дори три пъти по-високи от самата Кет. Те всъщност бяха направени, за да устояват точно на такива вълни. Студен железен парапет, дебел колкото ръката й, обграждаше бетонното стълбище. Последните два-три метра от него, водещи към плажа, бяха изкривени и очукани, напомняйки на всеки, че океанът може да бъде колкото красив, толкова и опасен.

Тази вечер водата беше спокойна, тъмно игрище, по което танцуваше лунната светлина под звуците на някаква тайнствена музика. Кет погледна с копнеж към стълбите, водещи надолу към плажа. От едва доловимия шум на вълните се разбираше, че приливът вече преминава в отлив, връща се обратно в непрекъснато движещото се тяло на океана. Сега плажът бе широк и пуст, идеално място за някой, който иска да почувства нежната целувка на пяната от морските вълни по краката си, докато наблюдава леко накривената усмивка на луната.

Кет си събу обувките и нави крачолите на панталоните до коленете си. С чаената чаша в ръка и изпитвайки някакво неясно напрежение по цялото си тяло, тя се запъти надолу по стълбите към морето. Пясъкът бе тежък, тъмен, просмукан от обливащите го вълни. Стъпките й изсмукваха вода от пясъка и отпечатъците от краката й блестяха на лунната светлина, но само след секунди изврялата вода попиваше отново в пясъка.

Първото докосване до океана беше хладно, почти студено, но Кет не се отдръпна. Стоеше там, където я беше достигнала водата, оставяйки вълните да се разбиват около глезените й и да наслагват пясък около неподвижните й крака.

Вглеждайки се с невиждащи очи в нощта, Кет си спомни какво означава да се носиш по морето, следвайки дирята на лунната светлина, да виждаш сапфирената светлина да блещука по гребените на черните атлазени вълни. Чудеше се дали Травис беше там някъде в морето, с осветено от лунната светлина мъжествено лице, със силните си ръце, хванали кормилото на огромния черен кораб.

Дали сега и той гледа към пенещите се вълни и си мисли за мен?

Нямаше никакъв отговор, освен празнотата на нощта и въздишката на морето, което изливаше вълните си на брега. Откъм водата се почувства полъхът на студен бриз, но Кет въобще не го забеляза. Тя желаеше Травис толкова много, че дори и ураган да се бе извил, сигурно пак не би му обърнала внимание. Режещата болка на загубата бе толкова голяма, че не можеше да почувства нищо друго.

Когато накрая вдигна чашата към устните си, тя с изненада установи, че чаят бе станал по-студен от океана. Беше стояла на брега твърде дълго време, без да усеща как минава времето, загубена в лунната светлина и нощта, мислейки си за много неща, за черните вълни, за блясъка на морето и усмивката на луната, но най-вече за Травис.

Тя изведнъж почувства студа. Потрепери, без да откъсва поглед от морето. Знаеше, че трябва да се връща вкъщи, но въпреки това й се искаше да отиде няколко метра по-навътре и отново да остави вълните да обливат краката й, пускайки мислите си да летят… като водна пръска, блещукаща на някакъв горещ, далечен бряг.

Едва сега Кет разбра защо бе привлечена от тъмната маса на морето. Това я караше да се чувства по-близо до Травис. Същият океан, който докосваше нея, в същото време докосваше и „Уинд уориър“.

Докосваше и него.

Кет се обърна и се затича по стълбите нагоре, разливайки студения чай при изкачването на всяко стъпало.

— Къде, по дяволите, беше? — чу тя гласа на Ашкрофт в момента, в който стъпи на дървената площадка. — Търся те от сума ти време.

— Ето ме.

Тя остави на земята почти празната чаша, изми си краката на външната чешма и се обърна към ядосания поет. Достатъчен й бе един поглед към лицето му, за да разбере, че не е харесал диапозитивите. А тя толкова бе разчитала на парите, които ще получи от него, когато одобри работата й.

— Свърши ли? — попита тя отсечено.

— Видях достатъчно, ако това имаш предвид — горната устна на Ашкрофт леко се повдигна. — Не ми харесват.

Кет мина покрай него и влезе в къщата. Той се поколеба, погледна я със странен, предпазлив поглед и я последва.

Тя въобще не се обърна, за да види дали Ашкрофт я следва в работния й кабинет. Просто искаше да види колко е голям проблемът. Но в момента, в който отвори вратата на офиса, разбра, че всъщност нямаше проблем, а цяла катастрофа.

На подноса, на който бе казала на Ашкрофт да поставя диапозитивите, които хареса, имаше точно два броя. Два от двестате, за които бяха сключили договор, и които трябваше да осигури. На другия поднос се намираше безразборно нахвърляна купчина от диапозитиви. Повечето от кутиите, наредени около светещата маса, въобще не бяха отворени. Явно Ашкрофт наистина беше видял достатъчно и бе решил да не си губи повече времето.

Кет механично събра планината от отхвърлени снимки, подреждайки ги, доколкото е възможно на подноса. Не беше нито обидена, нито кой знае колко учудена, че Ашкрофт не ги бе харесал. Тя пък не харесваше поезията му.

Но за нещастие се нуждаеше от парите му. И освен това бе професионалистка. Ако можеше да й каже какво точно иска, тя без съмнение щеше да бъде в състояние да му го достави.

Кет взе няколко от отхвърлените диапозитиви и ги нареди един под друг на светещата маса. На отсрещната страна на масата постави двата диапозитива, които Ашкрофт бе одобрил. След това се обърна с лице към него.

— Виж — заговори Ашкрофт бързо, — искам да ти кажа, че това няма нищо общо с онова, което се случи между нас преди няколко дни. Искам да кажа, че не изпитвам никакви лоши чувства към теб на лична основа. По дяволите, дори и да ми беше любовница, пак не бих харесал тези снимки.

Тя го наблюдаваше с немигащи сиви очи, опитвайки се да измери емоциите в гласа му — неспокойствие, разочарование, което нямаше нищо общо със секса, раздразнение. Той говореше истината. Не беше харесал работата й и толкоз. Нямаше нищо лично в реакцията му. Просто сериозно, фундаментално разминаване във вкусовете им.

— Маце, казвам ти истината. Това няма нищо общо със секса!

— Вярвам ти.

Кет се извърна, наведе се над светещата маса и взе фотографската луна. Започна с двата диапозитива, които Ашкрофт бе определил като достойни да илюстрират поезията му. Първият отразяваше разбиваща се вълна, поглед отстрани, показващ много разновидности на синьо и сиво, преливащи се в кремавата пяна. Светлината бе достатъчна, макар и не съвсем обилна. Всичко на тази снимка се виждаше от пръв поглед.

Технически диапозитивът беше перфектен. Просто беше малко плитък. Сладникавичък. Кет го беше включила повече за контраст, отколкото за съдържание.

Вторият диапозитив бе запечатал Джейсън, докато прави пясъчен замък на плажа. Той се усмихваше, устните и бузите му бяха розови, сините му очи блестяха, а къдриците на черната му коса се спускаха по челото му. Изглеждаше мил и чудесен, дете мечта.

Кет с усилие се въздържа да не изругае. Отново нямаше нищо технически неправилно с образа, на който се бе спрял Ашкрофт. Светлина, фокус, композиция, всичко си беше на мястото. Но след един поглед нямаше какво повече да се види. Снимката просто бе елементарна.

Тя имаше още една снимка на Джейсън, която й харесваше много повече. Стоеше на брега на океана, с вдигнати напред ръце, наблюдаващ как водата се връща обратно в морето. Там той не се усмихваше, а гледаше напрегнато. Страничната светлина подчертаваше кръглите му бузи и детското му лице, правеше го нещо като сянка на бебето, което някога е бил. Същата светлина осветяваше и дълбоките му и интелигентни сини очи и напрежението в стегнатото му тяло, сянка на мъжа, който щеше да стане.

Това бе приковаваща снимка, снимка, която можеше да изучаваш дълго време. Но пък не беше сладникава.

Кет се обърна към петте диапозитива, които бе избрала случайно от подноса с отхвърлените снимки. Първият беше снимка отблизо на една-единствена раковина върху изгладения от вълните пясък, осветена отстрани от залязващото слънце. Тънка линия от водни капчици блещукаше в неправилен, извиващ се диагонал през влажния пясък оттатък раковината. Самата раковина бе стара, с неправилна форма, спиралата й сякаш вече бе изхабена от безкрайното въртене във вълните, цветът й беше млечнобял, а не характерния за раковините розовеещ цвят.

Това, което я бе привлякло, бе чистотата на линиите и цветовете, чувствеността на контрастиращите си материи, чувството за време, завършеност и спокойствие. Но отново не беше от сладникавите. Тази раковина никога нямаше да намери място на рафтовете на някой магазин за сувенири заедно с разни ярко оцветени пластмасови риби и други плажни измишльотини.

Третият диапозитив бе от една скала в момента, в който в нея се разбиваше вълна. Снимката беше направена през късния следобед и Кет нарочно бе използвала по-малко светлина, за да може да очертае силуета на скалата на фона на окъпаното от залеза небе. Вълната и пръските бяха оцветени с течно злато, канарата беше като черен дракон, излизащ от морето, от назъбената му уста излизаше оранжева кръв. Мистерия и власт, огън и нощ, мит и насилие, тъмнина и светлина, определящи и допълващи се една друга.

Не, и тази не беше сладникава.

И въпреки това за Кет това бе снимка, за която си струваше дори да си загуби камерите. Така и щеше да стане, ако един висок непознат мъж не я беше грабнал от гърба на дракона и не я беше изнесъл на брега.

Травис, помисли си тя горчиво. Винаги Травис, където и да погледна, при всеки дъх, който си поема. Навсякъде и във всичко.

С трепереща ръка тя остави настрани лупата и се обърна към Ашкрофт. Той изглеждаше много безцветен след огъня и цветовете на последния диапозитив, долу-горе толкова привлекателен, колкото обезмаслено мляко.

— Мисля, че знам защо не харесваш диапозитивите — рече Кет равнодушно. — Но все пак предпочитам да ми го кажеш. Така ще избегнем малката вероятност от недоразумение.

Ашкрофт се поколеба, след това вдигна рамене и каза:

— Май не мога да се сетя за някакъв учтив начин, по който да ти го кажа, маце. Твоите снимки са толкова студени и празни, колкото си и ти самата.

 

 

Вече сама, Кет продължаваше да стои до светещата маса, а добре очертаното й лице бе осветено отдолу. Около очите й се образуваха сенки, когато се вгледа надолу към отхвърлените диапозитиви, наредени в редици върху масата. Миниатюрните им цветове искряха като скъпоценни камъни… синьо и зелено, абаносово и кремаво, копринени и пастелни тонове, огнени залези.

Тя не виждаше нито цветовете, нито грацията им, нито красотата им.

Снимките ти са толкова студени и празни, колкото си и ти самата.

Нямаше нужда да продължава да се чуди защо Травис бе решил да се понесе с вятъра, оставяйки я сама. Тя явно не беше способна да му отговори със същите удоволствия, каквито й беше доставил той.

Студени и празни.

Сладкото горене не бе отишло по-далече от собствената й кожа.

Студени.

Златните сенки на екстаза бяха проблеснали само в нейното съзнание, в нейните мечти.

Празни.

Гладките ръце на Кет се свиха в юмруци, докато се бореше да не се разплаче с глас заради собствената си неадекватност. Дори не усещаше как ноктите й се забиват в дланите. Не чувстваше нищо друго, освен откритието за собствената си празнота.

Тя постепенно започна да осъзнава, че не е сама в стаята. Изотзад идваше бавното и равномерно дишане на още един човек.

Проклетият Ашкрофт — помисли си гневно тя. — Какво още иска от мен?

Въпреки яда си, Кет си наложи да отпусне ръцете си и започна усилено да мисли. Преди да си тръгне, той се бе съгласил да й даде още една възможност. След като се е върнал, значи сигурно е променил решението си. А не можеше да позволи да се случи това. Парите й трябваха прекалено много.

С върховно усилие на волята сложи маска на равнодушие на лицето си. Обърна се назад и още при самото движение го забеляза, облечен в черни дрехи, също като нея, почти невидим в слабо осветената стая.

— Травис.

Кет едва разпозна собствения си глас, хладен и далечен, толкова недостижим, колкото зимно сияние около луната. Това бе глас, предназначен за Ашкрофт, не за Травис, но тя не каза нищо повече, тъй като не можеше. Толкова много неща се бяха объркали, че тя просто се страхуваше да повярва, че той се е върнал.

И за колко време? За една нощ? За един час? За минута?

Не че имаше значение. Дори и цял живот нямаше да бъде достатъчен, а Травис въобще нямаше намерение да споделя живота си с някого.

— Почуках, но никой не отговори — промълви Травис. — Вратата беше отворена, затова влязох. — Той повдигна рамене, но погледът, с който се беше втренчил в лицето й, бе по-скоро напрегнат. — Какво се е случило? — попита направо.

Кет затвори очи. Това че отново чуваше гласа му, че го виждаше отново, достатъчно близо, за да го докосне, и в същото време толкова далече…

Студени и празни.

Ръцете й отново се свиха, всеки нокът се заби отново в червения полумесец, който бе образувал в дланите й. Против волята й очите й се отвориха отново, жадни да видят ъглите и сенките по лицето на Травис.

— Кет? — извика я той с омекнал глас. Беше си представял различни неща при завръщането си в Лагуна, но този крехък и отнесен ангел, олицетворяващ изтощението, не беше едно от тях. — Изглеждаш странно. Добре ли си?

— Имах тежък ден, това е всичко — избъбри Кет, опитвайки се, напълно безуспешно, да звучи безгрижно, предадена от собственото си тяло в момент, когато най-много се нуждаеше от сила.

Травис стоеше там, сякаш нищо не се бе случило, сякаш тя не беше живяла като в ада през последните пет дни.

— Просто тежък ден — повтори тя. — Натрупаха ми се няколко такива и всеки сякаш е по-дълъг от предишния.

Наложи си да отмести погледа си от очите на Травис, които на слабата светлина в стаята бяха по-скоро черни, отколкото сини или зелени, толкова чувствени и мистериозни, като среднощно море. Рязко разтвори ръцете си и започна да събира грижливо подредените на масата пред нея диапозитиви.

Травис посегна към нея импулсивно, след това отпусна ръката си, едновременно ядосан и разтревожен. Беше я помолил да тръгне с него и тя му беше отказала. Все още не беше сигурен защо се бе върнал при нея. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че нямаше никакъв реален избор.

Осъзнаването на това го беше направило неспокоен и сърдит. Бесен. Но нищо не можеше да изтрие нуждата му да види отново Кет. И за това се беше върнал при нея, нещо, което не беше правил с никоя друга жена.

А сега тя с нищо не показваше, че се радва на появяването му. Държеше се така, сякаш откакто се бяха разделили, бяха минали пет минути, а не пет дни.

Травис си бе задавал въпроса дали на Кет ще й бъде мъчно за него. Сега знаеше отговора и той въобще не му харесваше.

— Как мина пътуването ти? — попита Кет.

Травис стисна зъби.

— Самотно.

Тази единствена дума прозвуча като плесница. Ръцете й се разтрепериха, разсипвайки диапозитивите.

— По дяволите — изръмжа тя сърдито. — Ти беше този, който замина!

Травис пресече стаята на три крачки и ръцете му обгърнаха раменете й. Силни ръце. Топли ръце. Познати ръце. Кет не можеше да скрие трепета, който премина по цялото й тяло, със същия успех би могла да се опита да спре биенето на сърцето си.

— Погледни ме — прошепна той.

Тя поклати отрицателно глава и продължи да стои вдървено в ръцете му.

Объркан, Травис се втренчи в наведената й глава. Не можеше да проумее защо беше сърдита, след като тя беше тази, която отказа молбите му така, сякаш те — и той — не означаваха нищо за нея. И въпреки това, въпреки отчаянието и яда си, задето му бе отказано най-безцеремонно, нейният аромат му бе толкова топъл и познат, колкото и утринта; и също като утринта той го обгръщаше и го пленяваше.

Почти я мразеше в този момент. Тя го правеше беззащитен, уязвим, яростен. А той едва я бе докоснал по повърхността.

— Липсваше ми — изрече грубо Травис. — И то много.

— Изборът беше твой — както за заминаването, така и за липсването.

Думите бяха като самата Кет, без жар, без чувство. Безжизнени като лед.

— Аз исках да дойдеш с мен, спомняш ли си? — натърти той.

Тя се насили да погледне в синьо-зелените скъпоценни камъни, каквито бяха очите му. А те бяха като гласа му, сурови.

— Не ме искаше достатъчно много, за да ме изчакаш… — Кет се освободи от ръцете му и се извърна към масата. — Но благодаря за поканата все пак — добави тя, събирайки механично диапозитивите. — Това ме накара да се чувствам малко по-малка отрепка.

Чу как Травис рязко си пое дъх при последните й думи и почти съжали за тях.

Но почти. Бяха истина.

— Държиш се така, сякаш ти си тази, която е изоставена — каза той горчиво.

— А не беше ли така?

— Трябваше да замина!

— Добре. Но трябваше ли да си толкова жесток и да заминеш точно по този начин? — попита Кет, продължавайки да събира диапозитиви с треперещите си ръце.

— Жесток? Аз не…

— Беше много жестоко да ме оставиш да се събудя сама в леглото ти — прекъсна го тя. — Беше жестоко и да дойдеш в собствената ми къща, след като с цялото си тяло все още чувствам вкуса ти, аромата ти, чувствам те дори вътре в мен, след като си ме изоставил толкова лесно, след като на мен ми костваше толкова много да откажа да дойда с теб.

— Коства ти? На теб?

Травис с мъка сдържаше темперамента си до този момент, но сега вече не издържа. Обърна Кет с лице към себе си толкова бързо, че диапозитивите, които държеше, се разхвърчаха от ръката й и се пръснаха по пода като лъскави пеперуди. Тя извика и понечи да се наведе, за да ги събере, но се оказа пленница в ръцете му.

— Диапозитивите ми… — започна тя.

— Майната им на диапозитивите — излая Травис.

— Но те не са дупликирани… — Гласът й бе писклив, опънат до скъсване. — Ако ги похабя, повече няма да мога да ги заменя с нищо.

В този момент тя си спомни за думите на Ашкрофт. Студени и празни. Силите изведнъж я напуснаха, оставяйки я почти безчувствена в ръцете на Травис.

— Няма значение — прошепна тя. — Ашкрофт не ги хареса. Те са студени и празни. Като мен. Затова и ти си замина, нали? Аз не бях нещо, заради което си струваше да останеш.

Травис бе прекалено шокиран, за да може да отговори. Сякаш не можейки да повярва, че това са думи, изречени от Кет, той прокара пръсти по лицето й. Кожата й беше почти студена при докосването му. Сенките под очите й сега бяха по-дълбоки, вдлъбнатините под скулите й — по-ярко изразени, костите под кожата на лицето й бяха по-изпъкнали, очите й бяха безцветни като зимата. Изглеждаше едновременно крехка и силна, чародейка, хваната в момент на простосмъртна слабост.

С колебливо движение Травис отърка устните си в нейните и я привлече в ръцете си, държейки я така, сякаш бе нещо чупливо.

— Нека да поговорим, след като се успокоим. В момента никой от нас май не е в състояние да изрече нещо разумно.

Преди Кет да успее да отговори, Травис я пусна и започна да събира разпръснатите диапозитиви. Тя не се помръдна и той я изгледа озадачено. Тя го наблюдаваше. Изражението на лицето й бе объркано и отнесено, изглеждаше като котка, която този път не бе успяла да падне на краката си. Той се усмихна накриво, облекчен да разбере, че не бе единствения, който бе изкаран от равновесие.

— Къде да ги оставя? — попита.

Също като усмивката му гласът едновременно я успокояваше и тревожеше. Искаше й се да се смее и да плаче едновременно.

— На масата. — Тя разсеяно и се наведе, за да събере остатъка от диапозитивите. Когато на пода не остана нито един, тя започна да ги подрежда по масата.

Едва тогава Кет забеляза, че Травис разглежда образите, които Ашкрофт бе отхвърлил. За разлика от поета Травис бе разбрал как да използва фотографската лупа, без да е необходимо да му се провежда инструктаж.

Кет изпита почти неудържимо желание да грабне диапозитивите от ръцете му и да ги скрие някъде. Но такова желание не беше характерно за нея. Свикнала бе да бъде критикувана; това бе нещо нормално в областта, наречена професионална фотография. Много добре знаеше, че съществуват всевъзможни вкусове, както и разлики в артистичното и техническото качество.

И въпреки това, когато видя Травис да разглежда снимките й, й се прииска да пропълзи в някой тъмен ъгъл и да се скрие така, че никой да не може да я открие.

Ако и Травис не харесаше работата й, щеше да бъде опустошена до степен, която нямаше нищо общо с професионалната й гордост. Също както „Уинд уориър“ бе част от неговата душа, така и тези снимки бяха част от нейната. И ако и той ги видеше като студени и празни…

Опитвайки се да прогони студа, който покриваше кожата й много по-плътно от черното й поло, Кет разтърка горната част на ръцете си с длани.

Без да вдига поглед от светещата маса, Травис взе ръката й и бавно я потърка в брадата си, затопляйки кожата й. Премести лупата към друг диапозитив, но не пусна ръката й. Работеше с една ръка, втренчен в диапозитивите с напрегнатост, която почти можеше да се докосне с ръка.

Ядът му към нея, към себе си, към всичко наоколо бе изчезнал. В момента за него нямаше нищо реално, освен снимките пред него — силни образи, които бяха толкова вълнуващи, интелигентни, сложни и страстни, колкото и жената, застанала до него.

Накрая се изправи и погледна към Кет така, сякаш я виждаше за пръв път. По същия начин го бе погледнала тя, когато за пръв път бе разбрала, че той е конструкторът на кораба, който бе заснела с издути платна на фона на слънцето.

Той целуна дланта й и каза простичко:

— Те са съвършени.

Кет си пое дълбоко въздух, осъзнавайки, че не беше правила това от доста време.

— Ашкрофт не мисли така. Каза ми, че са студени и празни. Като мен.

— Ашкрофт е пълен идиот.

Тя се изсмя безпомощно:

— Но той е шефът. Ще трябва да започна да правя снимките отначало. Трябва да бъдат подобни на пощенски картички. Досадни, повърхностни, но сладникавички.

— Сладникави снимки за сладникави момчета, така ли?

Тя кимна, след това погледна Травис в очите:

— Много се радвам, че не мислиш като него.

Ръката му стисна нейната. Той погледна към разпръснатите по светещата маса диапозитиви, с техните блестящи цветове, невероятни гледки, събрани в тези малки бели квадратчета.

— Ти виждаш един изключителен свят — отрони той тихо. — Виждаш нещата в тяхната най-истинска същност. Цветове, които разкриват, а не скриват значението. Твоите образи са толкова балансирани, грациозни и силни, колкото и един добър състезателен корабен корпус.

Травис докосна един диапозитив, отделяйки го настрани от другите. Кет веднага го разпозна. Това бе снимката, която беше направила в деня, когато го срещна за първи път, когато приливът я изненада и той я взе от скалата.

— Вече не се учудвам, че трябваше насила да те откъсна оттам тогава — рече Травис. — Ако бях видял дракони и злато да се крият в скалите и в морските пръски, сигурно и аз щях да забравя за прилива. Благодаря ти, че сподели твоя свят с мен, Кет. Той толкова прилича на теб, чист и прекрасен, излъчващ живот дори и с най-тъмните си сенки.

Кет осъзна, че плаче, едва когато почувства горещите сълзи да се стичат по бузите й. Тя обви ръцете си около Травис и го притисна така, че мускулите я заболяха. Беше й липсвал повече, отколкото бе признала дори и пред себе си. Тя всъщност едва сега осъзнаваше колко много й е липсвал. Беше й липсвал от момента, в който се бе родила.

Травис я държеше в обятията си, люлеейки я леко, предавайки й топлината си, целуваше слепоочията и клепачите й, шепнеше името й. Топлината, която й даваше, се връщаше към него удвоена, изпълваше го и го караше да забрави празнотата, която бе част от него в продължение на толкова дълго време, че той дори не знаеше, че е в него, докато Кет не я бе прогонила.

След което той я бе оставил и се бе опитал да оцени чувствата си.

Определено беше научил нещо от петте дни без нея. Този път нямаше да позволи на сексуалния си глад да го заслепи така, че да не постави тяхната връзка на една рационална основа. Той имаше пари. А тя се нуждаеше от пари.

Те бяха родени един за друг. Всичко, което трябваше да направи, бе да я накара да си определи цената. След като го направи, нямаше да има повече самотни дни, нито пък безсънни нощи. Всичко щеше да бъде разбираемо, предвидимо и сигурно.

Но дори и докато си мислеше за необходимостта да установи цената й, нещо го глождеше отвътре. Част от него, за която си мислеше, че беше умряла заедно с нероденото му дете, не искаше да определя цена за компанията на Кет.

И това го плашеше повече от всичко друго на света.

Скоро ще изясним всичко това, зарече се той мислено. Още тази вечер.