Елизабет Лоуел
До края на света (2)

1.

Катрин Кохрън беше толкова погълната от магическата красота на океана и залеза, че въобще не забелязваше как приливът я приближава все повече. Малко по-рано, когато дневната светлина постепенно бе започнала да загасва в късния следобед, тя бе излязла на скалистия бряг точно под къщата си и бе нагласила фотоапарата, очаквайки мига, в който залязващото слънце ще обвие в златисточервени пламъци спокойната морска повърхност.

Не бе забелязала, че със залязването на слънцето водата все повече се приближава към нея. Всяка привидно кротко плискаща се в краката й вълна я доближаваше до една истинска опасност. Но я приближаваше и към снимката, която беше запланувала да направи още отпреди няколко седмици.

Днес всичко изглеждаше перфектно. Приливът беше нисък, небето — ясно, слънцето се спускаше към хоризонта, а водната повърхност беше като скъпоценен камък в течно състояние, проблясващ на светлината. Трябваше й само още малко търпение и моментът, който очакваше от толкова много време, най-после щеше да дойде.

Зад нея се издигаше масив от неравни скали, който излизаше от водата, набираше височина и се превръщаше в част от брега, надвесен над плискащите се отдолу вълни. Пред нея брегът преминаваше в безразборно разхвърляни камъни, обрасли с миди и разни хлъзгави водни растения.

Точно това бе привлякло вниманието на Кет в момента. Налепените миди и водорасли, леките вълни и полегатата светлина бяха нещата, които я бяха подмамили да навлезе по-навътре и да застане на това място, което в момента се намираше между сушата и морето. Тя беше дръзка, но не и безразсъдна в своето желание да направи снимката, която искаше; при нисък прилив върхът на скалата, на която се намираше в момента, беше сух и можеше да бъде достигнат само от най-големите вълни.

Скалите пред и зад нея през повечето време бяха под водата. Техните назъбени лица се показваха само по време на много нисък прилив. Но веднага, когато равновесието се възстановеше, те отново биваха обгърнати от течната океанска прегръдка. И тогава гледката, която толкова много искаше да запечата на филмовата лента, отново ставаше недостижима, до следващия път, когато приливът, слънцето и водата влезеха в подходящата комбинация.

Докато вечерното море все повече заливаше скалите около нея, Кет броеше секундите между ритмично прииждащите вълни. Когато усети, че е настъпил моментът на пълна хармония между светлината, времето и вълните, тя се настани по-удобно на скалата и затаи дъх. В мига, в който гребенът на вълната докосна скалите, тя натисна бутона на камерата си.

Доста надалеч от шестстотинмилиметровия обектив вълната се хвърли върху скалата. Водата експлодира в кремави водопади, черният камък бе залят от безброй бели мехурчета.

Точно това бе моментът, който искаше да улови, крехката милувка на пяната, скалата, която беше пречупила милиарди вълни… и в същото време камъкът, който малко по малко бе разрушаван от тези малки мехурчета, докато накрая не се разтвореше в морето, в същото това море, на което беше устоявал толкова дълго време.

Това не беше някакво поражение, а по-скоро равнопоставеност, тъй като за нея вълните и скалите бяха неразривно свързани помежду си. Без вълните скалите никога нямаше да узнаят вкуса на капитулацията. Без скалите вълните щяха да се пръскат тихичко на брега и никога нямаше да намерят начин да превърнат своята гладка перфектност в бурна експлозия на красота.

Кет изгуби бройката на вълните и на филмите, които зареждаше в своя компактен „Никон“. Краката й се схванаха от необичайната позиция, която беше заела, но тя не им обръщаше внимание. Докато не се стъмнеше напълно, нямаше да позволи на нищо да я отвлече от сменящите се образи, които се изсипваха през обектива на камерата й. Вътрешно тя цялата трепереше от вълнение, макар движенията й да бяха спокойни и отмерени. Нейна запазена марка бяха снимките, които караха човек да се спре, да се втренчи в тях и да преоцени реалността. Знаеше, че снимките, които прави в момента, ще бъдат едни от най-добрите в кариерата й. Те комбинираха ярката светлина и сенките, елементарни съчетания и сменящи се перспективи, и всичко това беше възможно да се постигне само с много силен обектив.

Без никакво предупреждение водата изведнъж заля краката й. Побиха я студени тръпки. Схванатите й мускули я боляха, но поне не застрашаваха фотографската й екипировка. Солената морска вода обаче я застрашаваше.

Кет вдигна глава, премигна и за пръв път от доста време насам се огледа в окръжаващата я действителност. Когато погледна и назад към брега, изведнъж осъзна, че е стояла прекалено дълго на своята каменна наблюдателница. Тридесетината метра до сушата със същия успех биха могли да бъдат и тридесет километра.

Пътят към брега беше изчезнал. Там, откъдето беше дошла, сега се виждаха само разбиващи се морски вълни и само тук-там гладките върхове на по-високите камъни. За да не бъде пометена от мястото, където беше застанала, трябваше да се хване със зъби и нокти за скалата. В същото време се нуждаеше от ръцете си, за да опази от досега на вълните своето скъпо фотографско оборудване.

Водата се разбиваше с пяна в краката на Кет, след което се отдръпваше надолу по скалата със зловещо съскане. В отразената светлина на вече скриващото се слънце влажният камък изглеждаше като някаква примитивна златна скулптура. Тя гледаше водата със светлосивите си очи и погледът й беше на човек, който е допуснал грешка и напълно осъзнава това.

— По дяволите!

Дори и ръцете й да бяха свободни, нямаше да й е никак лесно да запази равновесие по обратния си път към брега. Но ръцете й нямаше да бъдат свободни. Трябваше да пренесе екипировката си, която струваше хиляди долари, екипировка, без която нямаше да може да изкара пукната пара.

И екипировка, която нямаше възможност да закупи отново.

Кет реши да не губи повече време в ругатни и съжаления. Премери дълбочината на водата около скалата, на която беше стъпила. Дори и в промеждутъците между вълните стигаше доста над коленете й. А като се прибави около еднометровата височина на всяка вълна, бе повече от ясно, че положението е много сериозно.

Но тя нямаше никакъв избор, просто трябваше да се добере до брега колкото се може по-бързо. Изчакването само щеше още повече да усложни връщането й. Трябваше да вдигне цялата си екипировка над главата, да не разчита на хлъзгавите камъни, а да се движи по диагонал към пясъчния плаж, който се вдаваше в сушата.

И да се моли на бога да не бъде съборена от измамно пенливите вълни.

Кет въобще не се огледа наоколо за някой, който би могъл да й помогне. Тя се бе справяла сама от толкова дълго време, че дори не й мина през ума, че някой друг би могъл да й се притече на помощ.

Провери циповете на сака си, за да се увери, че са добре затворени и нищо няма да падне в солената вода по време на рискования преход. Чантата беше направена така, че да защитава екипировката й от дъжд, но не и от плуване в океана.

Най-ценното нещо, което носеше в себе си, бе един автоматично фокусиращ се обектив дълъг колкото ръката й и много по-тежък. Той бе прикрепен към един статив, който тя нарами като пушка на рамото си. Този уред бе прекалено голям, за да се сгъне и да се събере в сака.

Кет реши, че ще трябва да направи два курса. Остави в краката си чантата, в която се намираха фотоапаратите й и по-малките обективи, и държейки големия обектив над главата си, внимателно започна да се спуска от скалата.

Така и не забеляза високия мъж, който се бе изправил по средата между нея и брега и се опитваше да привлече вниманието й.

С ръце на кръста Травис Денвърс поклати отчаяно глава и се отказа да се провиква към нея. Тази дама с хубави крака и огненочервена коса, освен че е луда, сигурно е и глуха, помисли си той. Нямаше абсолютно никакъв шанс да се добере до пясъка, без да бъде съборена от някоя от прииждащите вълни.

Травис се затича към нея и докато тичаше, се чудеше дали останалата част от нея съответства на краката й. Много съмнително, но човек винаги можеше поне да се надява.

Кет устоя на първата вълна почти без проблем. Но усети силата й, която я залепи към скалата, макар водата да достигна само до кръста й. Тя почувства студенина по затоплената си от слънцето кожа. Джинсите с отрязани крачоли и памучната фланелка, които беше облякла, не представляваха почти никаква защита срещу острите ръбове на камъка и полепналите по него миди.

Хайде, тръгвай — каза си тя със стиснати зъби.

Наблюдавайки морето около себе си, без почти да поглежда към брега, нащрек за някоя по-голяма вълна, Кет се спусна до неравната основа на скалата. Трябваше да пресече един тесен канал и един по-малък скалист хребет, преди да достигне пясъчната ивица, която водеше към брега. Вълните прииждаха толкова начесто, че тя не можеше да направи повече от няколко стъпки в промеждутъците между тях.

Поредната вълна беше от най-големите. Повлече я и я запокити към скалата, от която тъкмо се беше отделила. Кет отчаяно се опита да запази равновесие върху неравното дъно. Спъна се в някакъв камък и усети, че едната й обувка се изхлузва от крака. Усети остра болка отстрани на дясното си ходило в мига, в който незащитената й кожа влезе в съприкосновение с острите мидени черупки по скалата. Тя размаха отчаяно ръце, опитвайки се да се задържи на крака.

Но беше невъзможно.

Когато усети, че пада, тя нададе отчаян вик, осъзнавайки, че ще трябва да се раздели с марковия си обектив.

Точно когато Кет потъна под вълната, нещо я издърпа нагоре. В същия момент усети, че триножникът с обектива се изплъзва от ръката й и инстинктивно започна да се бори, за да не изпусне скъпото и жизненоважно пособие.

— Стой мирно, дива котко! Няма да ти открадна нищо.

Дълбокият, плътен глас стресна Кет, но това, което й направи много по-силно впечатление, бе ленивото изражение, изписано в морскосините очи на непознатия. Той стоеше стабилно сред прииждащите вълни, а устните му бяха извити в усмивка, която беше толкова съблазнителна за сетивата й, колкото и пречупената през разбиваща се вълна слънчева светлина.

— Е, май имаш поне малко здрав разум — промърмори Травис, когато тя спря да се бори. — Обърни се.

— Какво?

Той изпуфтя нетърпеливо и я завъртя на сто и осемдесет градуса, така че да застане с лице към скалата.

— Качи се горе — нареди той троснато.

— Но…

Кет почувства голямата му ръка върху задните си части и ахна от изненада. В следващия момент буквално излетя от водата благодарение на тласъка, даден й отзад.

— Дай ми чантата с фотоапаратите — продължи разпоредбите си той.

Тя се втренчи в мъжа, който държеше автоматичния й обектив така, че водата да не може да стигне до него. Беше едър и се извисяваше много над водната повърхност. Носеше джинси и синьо-сива спортна риза, чийто цвят много подхождаше на очите му. Русоляво кафеникавата му коса беше гъста и късо подстригана. Късата му брада и малките мустачки бяха подстригани така, че да съответстват на чертите на лицето му.

Въпреки явните грижи, които полагаше за външния си вид, той изглеждаше някак си примитивен. Определено не беше красив в обикновения смисъл на думата. Лицето му бе малко грубо, с необикновени черти, които не позволяваха да му се направи някакво лесно описание. Ако не се усмихваше насреща й, тя сигурно щеше да бъде доста изплашена от него. Но здравият разум й нашепваше, че така или иначе трябва да е предпазлива.

Може би причината да реши да се довери на този непознат беше рижата му брада. Изпита някаква ирационална слабост от начина, по който брадата му трансформираше слънчевата светлина в искрящи златни извивки.

— От съдържанието на тази чанта зависи животът ми — каза му със спокоен глас и му подаде сака.

Докато тя се опитваше да го прецени от пръв поглед, Травис също не си губеше времето. Вече бе успял да я огледа от глава до пети и да установи, че не само краката й са хубави. Но последните й думи го изненадаха и той се загледа в лицето й. Би могла да е достатъчно безразсъдна, за да рискува живота си заради няколко снимки, но със сигурност не беше глупава. В искрящите й сиви очи се четеше интелигентност, която много пасваше с извивката на устата й, признак за решителност.

— Ще внимавам — кимна той и се запъти към брега. — Стой там и чакай, докато се върна да ти помогна. Вълните са по-силни, отколкото изглеждат.

— И при мен е така.

Но думите й бяха заглушени от шума на поредната вълна, разбила се около скалата. Тя наблюдаваше как неочакваният й спасител си пробива път към брега, носейки фотографското й оборудване над главата си.

Човекът на изкуството в нея веднага го хареса. Балансът в походката му беше забележителен, неописуем, някаква комбинация между сила и животинска грация, и тя изпита огромно желание да държи фотоапарата си в момента. По свой собствен начин този мъж бе толкова привлекателен за нея, колкото и вълните, разбиващи се в скалите.

Кет изведнъж си даде сметка, че не само се беше загледала след него така, сякаш никога не беше виждала мъж през живота си, но и го очакваше като послушно дете да се върне и да я вземе от скалата. Мисълта, че може да бъде така завладяна от външния вид на съвсем непознат човек, едновременно я раздразни и развесели.

Но раздразнението явно беше по-силно. Нямаше намерение да го чака като някое малко момиченце да дойде и да я спаси. Бяха минали седем години, откакто някой мъж й беше казвал какво да прави. Но и тогава не се беше подчинявала.

Но от друга страна, желанията на бившия й съпруг в повечето случаи бяха идиотски. Докато това на непознатия беше съвсем разумно.

Кет нетърпеливо изблъска от главата си миналото и неприятните спомени от него. Разумно или не, тя нямаше намерение да седи тук като някоя нежна принцеса, чакаща храбрия рицар. Животът я беше научил, че, ако трябва да се спасява от нещо, най-добре е да се заеме с тази работа сама.

Издебвайки една пауза между вълните, тя започна отново да се спуска по хлъзгавата скала. Но веднага беше залята от вълна, която се хвърли отгоре й с неподозирана сила и бързо разклати решителността й да се спасява сама.

Той е прав — помисли си тя. — Вълнението е много по-силно, отколкото изглежда.

Но въпреки това продължи бавно и внимателно да се спуска в морето. Само че това не беше тропическа лагуна. Вместо приятните двадесет-двадесет и пет градуса, температурата на водата не бе повече от петнадесет. Което обаче й подейства по-скоро ободрително и първият шок от измокрянето премина доста бързо.

Тя бе привикнала с хладната океанска вода на Южна Калифорния. Плувала бе дори и при по-ниска температура около Дана пойнт винаги когато имаше възможност. Тогава се чувстваше възможно най-освободена от всичко.

Кога ще дойде януари, помисли си тя, тогава най-после ще мога да си поема дъх и да се поотпусна малко.

Но нямаше да дочака януари, ако сега не се добереше до брега. Започна да се отдалечава от скалата, пристъпвайки едва-едва. Беше я страх да направи по-голяма крачка, тъй като знаеше, че заливащите я вълни щяха бързо да я извадят от равновесие. Стараеше се да не отделя краката си от дъното и да се придвижва настрани, така че да оказва колкото се може по-малко съпротивление на водата.

Когато се отдалечи толкова, че вълните вече не можеха да я понесат и да я забият отново върху скалата, тя се поуспокои. Без да сваля очи от вълните, продължи към малкия пясъчен плаж. Парещата болка в дясното ходило й напомняше, че е загубила обувката си и вероятно част от кожата си.

— Ти май наистина нямаш разума и на гъска…

Гласът дойде изотзад и отново я стресна. Но не толкова, колкото ръцете, който я сграбчиха и я понесоха над водата. Тя изведнъж се скова, усещайки животинската топлина на непознатия, докосването на кожата му до нейната, силата на мускулестите ръце, които придържаха тялото й. Никога не беше усещала някой мъж по толкова примитивен начин. И не беше сигурна, че усещането й харесва.

Кет имаше странното чувство, че познава този мъж. В същото време беше сигурна, че никога не го е срещала досега. Той не беше от хората, които една жена би забравила.

И въпреки всичко тя му вярваше. Същият инстинкт, който я бе подтикнал да му даде чантата с фотоапаратите си, сега й подсказваше, че може да се отпусне и да приеме помощта на този силен мъж, който едновременно й изглеждаше познат и непознат.

— Аз плувам добре — нервно изрече тя.

Това не беше възпротивяване на помощта му. Обяви го просто като факт.

Но казвайки това, в главата й отново нахлуха неприятни спомени: отчаяно трикилометрово плуване в океана посред нощ, като единственият й ориентир бяха отдалечаващите се светлини на една яхта. Единствената й движеща сила тогава беше яростта, която я беше накарала да се хвърли през парапета на яхтата на съпруга си, и то чисто гола.

Да, тя беше много добър плувец. Кет забеляза, че мъжът я гледа, погледът му беше интелигентен и изпитателен.

— Сигурен съм, че темпераментът ти напълно съответства на огнената ти коса — избуча гласът му.

Тя леко се усмихна. Разкошната й кестенява коса наистина беше много красива. Всичко останало в себе си тя оценяваше на средно ниво. Имаше си нормалния брой пръсти на краката и на ръцете, всичко останало, което се намираше между тях, и всичко си работеше нормално.

Е, почти всичко. Но това беше още една тема, за която не й се искаше да мисли.

— Никога ли не ти идват някакви приятни мисли в главата? — попита той тихо.

Въпросът премина през нея като шокова вълна. Очите й се разшириха от учудване, разкривайки и най-дълбоките отсенки в зениците й. Тя побърза да спусне клепачите си. Този човек беше прекалено проницателен, за да се чувства спокойна с него.

— Имам си и мисли, които не са неприятни — отвърна с пресипнал глас.

— Но не е същото, нали?

— Достатъчно близо е — каза тя, опитвайки се да скрие горчивината в гласа си. Почти успя.

С чувство на огромно облекчение забеляза, че брегът е само на няколко метра от тях. Скоро щеше да се отскубне от ръцете на този странен мъж, когото бе срещнала преди малко и който имаше чувството, че е познавала винаги.

— Винаги ли се задоволяваш с по-малкото? — попита я.

— Това се нарича съзряване.

— Не, това означава да се предаваш.

Кет наистина започна да се ядосва. С бързо и рязко движение на тялото си се освободи от ръцете на непознатия. Приземявайки се на краката си, тя се затича през плитката вода към мястото, където беше оставен сакът й.

С всяка нова крачка, която правеше, тя усещаше дясното си ходило така, сякаш ходи по жилещи пчели. Около раната й започна да полепва пясък, примесен с кръв. Без да обръща внимание на болката, тя нарами чантата, преметна статива с дългия обектив през другото си рамо и се запъти към къщата.

Травис се движеше с привидна мудност. Привидна, тъй като беше много по-бърз, отколкото изглеждаше. Направи само няколко крачки и вече се бе изправил спокойно срещу нея, отрязвайки пътя й за отстъпление.

Това не беше нещо, което предварително беше замислил. Просто го направи. Нямаше намерение да изпусне една толкова интригуваща, макар и доста опърничава млада жена. Съчетанието от тези страхотни крака и явно изразения й прагматизъм го бе накарало да се зачуди какво ли щеше бъде ако й бе любовник.

Не че имаше голяма вероятност да го разбере. Маниерите му бяха далеч от изтънчени. Може да се каже, че вече бяха напълно корозирали. След развода си бе открил, че една диамантена гривна предизвиква много повече усмивки и сексуално привличане сред жените, с които бе контактувал, отколкото лъжите колко са хубави и други подобни.

Жалко, че това не е фотографката, за която ми говореше Харингтън — помисли си Травис. — Защото ако беше тя, сега нямаше да се чудя как да не я изпусна.

Харингтън му беше казал, че Кохрън не е нищо особено на външен вид. А тази жена беше много привлекателна. Сигурно не би харесала на всеки. Не приличаше на кукла Барби например. Въпреки това Травис бе привлечен от хубавите й черти и от струящата от нея независимост, която би обезкуражила някой по-малко самоуверен мъж.

— Ти никога не падаш на гърба си, нали, малка котко^[1]?

Кет го изгледа объркано. В първия момент не успя да проумее откъде знае името й, но след което се сети, че той явно има предвид начина, по който се беше измъкнала от ръцете му и беше скочила на краката си. Усмихна се леко на тромавия комплимент и се опита да го заобиколи.

— Благодаря, че ми опазихте камерите сухи — изрече сухо тя.

— Казвам се Травис.

— Благодаря, че ми опази камерите сухи, Травис.

Когато отново понечи да тръгне, той с невероятна бързина отстъпи назад и отново застана пред нея. Кет се спря, иначе трябваше да се блъсне в него. Намести сака на рамото си и в същото време изохка, тъй като някаква черупка се беше забила в раната на крака й.

— Няма ли поне да си кажеш името? — попита той.

— Няма. И ако обичаш, дръпни се от пътя ми. Майка ми ме е научила да не псувам.

Травис се усмихна:

— О, котката си показва ноктите. Няма ли да има поне едно измъркване. Каква неблагодарност!

— Напротив — прекъсна го Кет, опитвайки се да го заобиколи отново. — Толкова съм благодарна, че дори няма да ти кажа да вървиш по дяволите.

Смехът му беше толкова неочакван, колкото и силата, която отново я отлепи от земята.

— Пусни ме — изохка Кет. В гласа й нямаше и следа от игривост. Беше толкова леден, колкото и очите й.

— Кракът ти е разранен.

— Бъди спокоен, няма да ми изтече кръвта.

Травис я погледна в лицето. Очите му се задържаха най-вече на примамливата извивка на долната й устна.

— Другия път си купи пощенска картичка — каза той дрезгаво. — Така ще бъде по-безопасно.

— Пощенските картички нямат нищо общо с това, което снимам аз.

Очите му се разшириха от учудване. Изгледа я така, сякаш току-що я виждаше.

— Започвам да си мисля, че не си поредната малоумничка с красиво лице — промърмори той.

— А аз започвам да се чудя как успяваш да извадиш крака от устата си достатъчно дълго време, за да си измиеш зъбите.

— Ела да ме гледаш. Дори ще ти позволя да изстискаш пастата за зъби.

Отегчената му усмивка беше някаква пародия на сексуална похотливост и той го знаеше. Това просто бе неговият начин да я накара да се усмихне на някаква подигравка, и то по отношение на него.

— Ти си ужасен — каза Кет, усмихвайки се въпреки раздразнението си.

— Всъщност аз съм много хубав човек.

Този път тя направо се изсмя на явното му самохвалство.

Кет би отблъснала всеки друг дори и само с ледения си поглед, но Травис явно беше прекалено голям непукист, за да се впечатлява от това. Той явно не очакваше от нея нищо повече, освен да се разведри с няколко закачки. И тя се поддаде, наслаждавайки се на смеха и същевременно осъзнавайки от колко дълго време не се бе смяла истински.

Изражението му се промени, когато видя как напрегнатите черти на лицето й изведнъж омекнаха от смеха. Сивите й очи излъчваха топлина по свой собствен начин — така, както косата й излъчваше някакъв скрит огън.

— Кажи ми името си — настоя Травис меко.

Този път гласът му прозвуча като милувка.

Кет изведнъж го изгледа с други очи. Едва сега напълно осъзна мъжествеността, която се излъчваше от него, и се зачуди как беше допуснала грешката да не го вземе на сериозно още от самото начало. Някакво странно чувство премина през нея и я накара да потрепери, но тя реши да го отдаде на мокрите си дрехи.

— Името ми е Кет — сякаш насила изрече тя, след това бързо добави: — Катрин.

— Приятелите ти Катрин ли ти казват?

— Не.

— Кати?

— Да.

— А мъжете? Те Кет ли ти викат?

Нямаше как да не види циничния поглед в сините му очи и изведнъж почувства някакво съжаление. Устата й леко трепна в усмивка:

— Край на шегите, Травис. Пусни ме.

— Как ти викат мъжете… Кет?

Тя леко повдигна тъмните си вежди и го изгледа с хладни, немигащи очи, очаквайки да я пусне на земята.

След доста дълга пауза той разхлаби хватката, с която беше обвил краката й, пускайки я надолу по такъв начин, че тя се приплъзна интимно по него преди краката й да докоснат земята. Но дори и когато вече стоеше на собствените си нозе, едната му ръка продължаваше да обгръща гърба й, притискайки я към себе си.

Кет разбираше, че да се опита да се бори с мъж като Травис, би било само хабене на енергия. И още по-лошото — само би усилило усещането за мъжката му сила, което вече започваше да я смущава. Най-накрая, много бавно, Травис отмести ръката си.

Тя инстинктивно намести отново презрамката на чантата на рамото си, като същевременно го наблюдаваше любопитно, сякаш беше някаква интересна скална формация, която й се искаше да фотографира.

Би станала хубава снимка. Залезът правеше косата и брадата му да изглеждат като тънки, сияещи жички. Очите му сякаш изведнъж си бяха сменили цвета, сега изглеждаха яркозелени и толкова дълбоки, че приличаха на някакво безбрежно море. Мокрите му дрехи бяха прилепнали към тялото му и очертаваха мускулестите му рамене и крака.

Кет си помисли разсеяно, че Травис всъщност беше много по-едър, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Беше като някакво самотно дърво, до което трябва да застанеш, за да разбереш истинските му размери. А какво самочувствие имаше… Той също я наблюдаваше и я чакаше да направи нещо. Лицето му имаше грубовати, мъжествени черти.

Не е красавец — помисли си тя. — И въпреки това в него има нещо…

Би могла да го гледа много дълго време и да открива все нови и нови аспекти, които да я привличат. Изглеждаше доста необикновен мъж.

А нейният опит досега беше повече с момчета.

— Аз съм единствената, която си викам Кет. Нямам никакви мъже. И нямам и нужда от такива. — Тя се извърна от него. — Два пъти ти благодаря, Травис.

— Два пъти? — попита той. Гласът му звучеше изненадано. Изненадано и някак си неспокойно. Почти никога не грешеше в преценката си за хората и въпреки това тя непрекъснато го изненадваше с нещо.

Кет погледна през рамо, заинтригувана от странната интонация в гласа му, прозвучал като ехо на нейното собствено съжаление, че трябваше да се разделят.

— Веднъж за фотоапаратите — обясни тя. — И още веднъж заради смеха.

— Аз бях прав, нали? Мислите ти не са от най-приятните.

Тя се престори, че не го чува. Извърна се и се отдалечи от този странен и привлекателен непознат.

Травис наблюдаваше гордата й походка, съвсем леко накуцваща заради раната на крака й, и лекотата, с която носеше фотографската си екипировка. Нямаше нужда да е ясновидец, за да отгатне, че няма да се обърне назад.