Елизабет Лоуел
До края на света (3)

2.

Опитвайки се да не куца, Кет пресече тясната пясъчна ивица, която се простираше между океана и назъбената канара от другата й страна. Напред вече се виждаха разхвърляните покрай брега къщи, чиито стълби се разстилаха като пипала надолу към плажа. Скалистият бряг беше толкова наяден от времето и морето, че между отделните къщи се бяха врязали дълбоки дефилета, макар те да отстояха само на двадесетина метра една от друга.

За да посети съседите си, Кет трябваше да се изкачи до нивото на улицата и да пресече по тротоара от другата страна или да се спусне до плажа и да мине по частния път, който се изкачваше към къщата на съседа й. Това не беше нещо необичайно за населените места в Южна Калифорния като Лагуна бийч, където земята беше толкова скъпа, че се продаваше едва ли не на квадратен сантиметър.

Някакъв камък, скрит под пясъчната повърхност, попадна точно в раната й и тя прехапа долната си устна, за да превъзмогне болката.

— Кет.

Тя замръзна на мястото си. Не беше чула стъпките на Травис зад себе си, а той се бе оказал толкова близо, че усещаше топлия му дъх във врата си.

— Ще ми позволиш ли да ти помогна? — попита я.

Думите бяха изречени с мек глас, съвсем близо до косата й, там, където се събираше на плитка. Дъхът му беше гальовен като топлата слънчева светлина върху разголена кожа. Не му отговори и той бавно я повдигна отново, давайки й пълната възможност да протестира… ако желае.

Кет можеше да си каже, че не би имало нищо необичайно, ако не се възпротиви, че кракът я болеше прекалено много, за да продължи да върви по неравния терен, но тя се беше отказала от този вид самозаблуда, когато се бе хвърлила в среднощното море преди седем години. Сега се оставяше на Травис да я носи, защото може би така бе правилно, сякаш той бе някакъв стар приятел, който се опитва да й помогне, а не непознат, който ту я заинтригуваше, ту я раздразваше със странните си обноски.

— Благодаря — рече тихо той.

Тя поклати глава, сякаш сама не можеше да повярва, че е изпаднала в подобна ситуация. След това въздъхна и се отпусна в силните му ръце. Наистина беше много хубаво, че не трябва да ходи с разранения си крак.

— Аз съм тази, която трябва да ти благодари — погледна го Кет.

— Може би. Но ти не позволяваш на много хора да ти помагат.

Тя усети, че отново започва да се дразни. Никак не й харесваше да бъде толкова прозрачна за някого.

— Откъде знаеш това? — попита го студено.

— Наблюдавах те, докато беше на скалата. Останалият свят просто не съществуваше за теб.

— В това няма нищо странно. Концентрацията е част от професията на фотографа.

Травис й се усмихна, но в погледа му се четеше повече любопитство.

— Когато те връхлетя онази вълна — настоя той, — ти вече знаеше, че си в беда. Но въобще не се огледа наоколо за помощ.

— Защо да го правя? Наоколо нямаше никой.

— Държеше се така, сякаш се намираш на Марс. Дори не ме забеляза, когато се мъчех да привлека вниманието ти с викове.

— Вълнението беше прекалено шумно — смръщи се тя.

Той поклати глава:

— Отне ти не повече от три секунди, за да прецениш положението. Не се поколеба въобще, видя къде е единственият ти шанс и се възползва от него.

— Какво искаш да кажеш?

— Толкова голяма независимост не е характерна дори и за мъж, а камо ли за жена. На това може да те научи само животът.

— И при теб ли е така? — опита се да го предизвика Кет.

— Да, и при мен.

— Добре, но гледай да не си порежеш крака. Прекалено си голям, за да те нося.

Той се засмя и ръцете му я притиснаха към него в нещо, което би могло да се нарече и прегръдка.

— Виж, котенце, аз… — Той изведнъж млъкна, усещайки напрежението, което се почувства в цялото й тяло. — Какво, не обичаш да ти казват котенце ли?

— Позна от първия път, моето момче.

— Какво се случи с последния мъж, който те е нарекъл така?

— Последното момче, което ме нарече така, установи, че е сбъркало адреса.

Кет се усмихна, макар отново да беше овладяна от не особено приятни спомени. Известно време Били я бе наричал котенце. Били, хубавото, сприхаво и прекалено богато момче, за което се беше оженила още преди да е живяла достатъчно, за да знае, че не бива да го прави.

— Още една неприятна мисъл?

— Ти явно забелязваш всичко.

— Съжалявам.

— Защо? Ти не можеш да бъдеш винен заради моите спомени.

— Да, ти си си ги направила и сега ти ще живееш с тях… — Беше изречено като заключение.

Кет наклони глава и го изгледа внимателно. Вече започваше да свиква с прозренията му.

— Чел си пощата ми ли, или си някой практикуващ магьосник? — попита го.

Той леко се подсмихна:

— Сигурно е само по възможностите на някой гадател да укроти една червенокоса пантера, нали?

— Чувала съм, че магьосниците имат зелени очи. А твоите са такива, понякога.

— Да, но не достатъчно често, за да ме вземат за магьосник. Всъщност аз съм пират.

— Пират ли… — проточи Кет, опитвайки се да реши дали й харесва.

Погледна го в профил, брадата му, зъбите му, една бяла ивица под арогантния му нос. Изключително мъжко лице, напълно подхождащо на пират.

— Това ми харесва — кимна тя. — Пират от южните морета.

— От южните ли? — сякаш се сепна Травис, който вече изкачваше стълбите от другата страна на плажа. — Как го разбра?

— По името. И по секси акцента. От Източен Тексас ли си?

— Не позна.

Кет със закъснение установи, че стълбите, по които се изкачват, не водят към нейната къща:

— Аз съм в съседната къща, ей там, вляво.

— Но аз не съм.

— Тук ли живееш? — попита тя изненадано.

— За известно време.

Едва сега Кет си спомни за мъжа, когото беше виждала през последните осем утрини. Всяка сутрин той се гмуркаше във вълните и плуваше много навътре, отвъд линията на залива. Тялото му беше гладко и мощно като на делфин.

— Не можах да те разпозная с дрехи — промърмори тя, спомняйки си за черните плувки, които бяха единственото облекло на Травис на разсъмване.

Той се спря насред стълбите и я изгледа изпитателно.

— Става въпрос за сутрешното ти плуване — обясни тя, усмихвайки се.

Усмивката й откри два реда от правилни бели зъби, между които се виждаше върхът на розовия й език. След това с нежелание отмести погледа си от устата й към неколкоетажната къща, направена от дърво и стъкло, до която водеше съседното стълбища Най-после загря.

— Аз пък не те разпознах без дрехи — отбеляза Травис иронично.

Той я изгледа отново, забелязвайки дебелата й кестенява плитка, която се плъзгаше по рамото й, мократа памучна фланела, която открояваше две много съблазнителни гърди, и отрязаните й дънки, които само подчертаваха женствената извивка на краката й. След това погледът му бавно се върна отново към фланелката и към зърната на гърдите й, съвсем ясно изпъкнали изпод мократа дреха.

— Липсата на дрехи определено те прави още по-привлекателна — добави той.

Кет се погледна, чудейки се да не би фланелката й да е била разкъсана от скалите. Дрехата беше непокътната, но за момент тя видя това, което виждаше и той — жена, чиито гърди бяха напълно разкрити през тънката памучна материя, виждаше се всяка извивка и издутина, зърната й, набъбнали от студа, всичко.

Тя никога не се бе виждала през очите на мъж. Сега това й се стори шокиращо и малко… интригуващо.

— Притеснявам ли те? — попита Травис. Гласът му беше по-скоро внимателен, отколкото предизвикателен.

Тя реагира на въпроса му така, сякаш я беше погалил.

— Не знам — призна Кет.

— Ти си една честна малка котка, нали?

— Винаги — отвърна тя, без да се опитва да бъде учтива. Загледа се отново в лицето му, опитвайки се да открие кое точно бе това нещо, което я привличаше толкова много. — Аз продължавам да си мисля, че сме се срещали някъде и преди.

Белите му вежди се повдигнаха в знак на изненада.

Чувайки собствените си думи, Кет изсумтя:

— Покрай теб и аз започнах да използвам изтъркани фрази.

— Познавам това чувство.

Травис бавно наклони главата си към нейната. Тя не се възпротиви, когато устните му докоснаха челото й, късата му брада миришеше на слънце, сол и море. Кет затвори очи, приемайки милувката му така лесно, както той й я бе дал.

— През последните три дни те виждам всяка сутрин на зазоряване — прошепна той в ухото й. — Промъкваш се надолу по стълбите като някаква сянка. И винаги цялата си отрупана с разни фотографски принадлежности. Онези торбести дънки и пуловерът, с които си облечена, да не би да са някаква маскировка, с която искаш да избегнеш натрапници?

— Сутрин е доста хладно.

— Не и ако се намираш в леглото, в което трябва.

Тъмната пурпурна светлина на залеза скриваше изражението му, но Кет усещаше как очаква отговор на въпроса, който така и не беше задал. Поне не директно.

— Аз винаги се намирам в леглото, в което трябва — отряза тя. — Моето.

Чудеше се дали това беше отговорът, който очакваше да чуе. Не можеше да разбере нищо по изражението на лицето му.

Травис продължи да изкачва стълбите, дишаше равномерно и с всичко показваше, че се справя безпроблемно с товара, който носи. Кет оценяваше неговата сила не само от чисто женска гледна точка. Нейната собствена кариера, а също и гордостта й изискваха от нея да поддържа физическата си форма, с която се помнеше още от юношеските си години. На двадесет и девет това вече не беше толкова лесно.

Кет предположи, че Травис е поне с пет години по-голям от нея. Тя изпитваше уважение към всеки, който е бил достатъчно упорит да опази физическото си състояние в добра форма, след като премине тридесетте. Познаваше няколко мъже, които оставаха без дъх само от изкачването на стълбите от плажа до нейната къща. Беше изморила не един натегач само като слезеше до плажа, плуваше около час и изкачеше отново стръмнината към къщи. Почувства удоволствие да осъзнае, че биха й били необходими доста повече упражнения, за да изтощи мъжа на име Травис.

— Е, сега май най-после се сети за нещо приятно. Или поне — поправи се той, вземайки последното стъпало и тръгвайки по тясната дървена пътечка — за нещо не толкова неприятно.

— Да, това е нещо ново. Нещо, заради което напълно си заслужаваше да си нараня крака. Всъщност…

Тя изведнъж млъкна, тъй като Травис се спря, обърна се и я остави с лице към слънцето, което сякаш беше кацнало на повърхността на безкрайната морска шир. Целият свят пред тях сякаш беше направен от злато. Нямаше нито облаци, нито смог, нищо, което да помрачи режещата яркост на хоризонта пред тях. В този момент Кет видя как един ветроходен кораб издува платната си и се носи напред като някаква голяма черна птица. Скоро щеше да навлезе в нажеженото до почервеняване око на слънцето.

— Пусни ме — изрече тя забързано и нетърпеливо се размърда в ръцете му, обладана от образа, който се беше оформил в съзнанието й. Не забеляза учудения поглед на Травис, нито пък ядосаното му изражение, което бързо премина в объркване. Когато почувства земята под краката си, тя забрави за мокрите си дрехи, за наранения си крак, дори и за присъствието на мъжа, който седеше отстрани и я наблюдаваше.

Грабна чантата с фотоапаратите си и бързо извади един от тях, като същевременно ровеше с другата си ръка, за да намери високоскоростен филм. Зареди апарата, прикрепи го към статива с автоматичния обектив за снимане на дълги разстояния и го насочи към ветроходния кораб. По-малко от минута след като Травис я бе пуснал от ръцете си тя вече правеше първите снимки. Работеше бързо, с прецизност, изградена след дългогодишни занимания в този занаят. Дългият обектив беше много чувствителен, добре закрепен на статива си и много лесен за използване.

И въпреки това след някой напрегнат работен ден понякога обективите изглеждаха много тежки. Дори и сега, когато правеше тези изключителни снимки, част от мозъка й ругаеше задъханото й разписание през последните дванадесет месеца. Силите й вече почти се бяха изчерпали. Чувстваше се слаба, а в същото време отчаяно й се искаше да бъде силна поне колкото красивия ветроход, който пореше морето пред нея. Но по-голямата част от мозъка й не обръщаше внимание на съжаления и емоции. Сливайки се с камерата, тя напълно се съсредоточи върху момента, насилвайки измореното си тяло да изпълнява командите й.

Корабът пресече линията, след която заставаше изцяло на фона на слънцето. Като силует линиите му бяха неописуемо изчистени, приличаше повече на произведение на изкуството, отколкото на просто средство за пътуване.

Последната снимка от лентата премина през обектива и автоматичният превключвател замлъкна. Кет бързо погледна към слънцето и кораба. Вече нямаше нито време, за да презареди, нито достатъчно светлина, за да се направят добри снимки. С много копнеж в погледа си тя свали фотоапарата, наблюдавайки как елегантният кораб се отдалечава в спускащата се нощ.

Едва след като платноходът напълно се изгуби от погледа й, Кет почувства туптящата болка в крака си. Ръцете й трепереха от умора и Травис я прегърна с едната си ръка, докато с другата държеше дългия и тежък обектив. Тя се облегна на него, но не каза нищо. Очите й още се рееха в някъде отвъд залязващото слънце, търсейки кораба. Но не виждаше нищо, освен смрачаващия се хоризонт.

— Замина — въздъхна тя.

Травис се вгледа в нея. Очите й бяха искрящи, напрегнати. Гласът й прозвуча по-скоро като въздишка, меланхоличен като спускащата се нощ.

— О, боже — прошепна тя. — Сигурно е нещо невероятно да се возиш на този кораб, да преминеш хоризонта и да се потопиш в дебрите на красотата.

Травис стисна зъби, опитвайки се да овладее яда, който се надигаше в него. И все пак тя е също като другите, помисли си той, опитва се да вземе това, което може от мен.

Чу се крясъкът на гларус, който извади Кет от унеса, в който беше изпаднала, докато гледаше след кораба. Тя погледна към Травис, но изражението на лицето му беше непроницаемо.

— Не го ли видя? Това беше най-красивият кораб, който някога е създаван. Един ден аз ще направя снимка, която ще е толкова перфектна, колкото този кораб. И тогава ще счупя всичките си апарати и никога повече няма да фотографирам.

Травис не каза нищо. Разочарованието му, че Кет беше като другите жени, които познаваше, беше толкова силно, че чак изпитваше болка. И ярост.

Пак ме направиха на глупак — каза си той. — И то точно когато се поздравявах за това, че съм намерил жена, която е заинтересувана от мен, а не от банковата ми сметка. Как можах въобще да си го помисля?

— Травис?

Той пак не й отговори. Кет го изгледа отново, чудейки се защо изведнъж се беше намусил. След това се опита да си припомни думите, които беше казала, и за пръв път от много години по бузите й се появи лека руменина. Тя се засмя виновно:

— Съжалявам. Знам, че не всеки възприема светлините, сенките и свободата по начина, по който го правя аз.

Травис просто не смееше да проговори. Ядът и разочарованието му бяха прекалено силни, просто шокиращо силни.

Та аз едва я познавам. Какво толкова ме интересува, че тя е още една от онези лъжовни жени, тръгнали на лов за богаташи?

Кет леко се усмихна, опитвайки се да разтълкува изражението на лицето му.

— Аз всъщност не съм луда — увери го тя. — Поне не през цялото време. Просто не бях виждала нещо толкова красиво досега.

Очакваше Травис най-после да каже нещо, но той продължаваше да мълчи. В очите му се отразяваше настъпващият здрач и в тях имаше нещо тъмно и мистериозно, нещо, което не можеше да се определи с думи.

— Травис? — прошепна тя.

Пръстите му стиснаха ръката й така, че тя едва не изохка от болка.

— Каква игричка си мислиш, че играеш с мен? — попита я грубо.

Кет го зяпна без въобще да може да разбере смисъла на въпроса. Но виждаше, че изражението му беше станало студено като вечерния вятър, който започваше да подухва от потъмняващия океан. Допреди малко излъчваната от него ленива мъжка топлина се беше изпарила, все едно че никога не беше съществувала.

Тя внезапно се почувства толкова уморена, че се зачуди как все още се държи на краката си. Слабостта, която я обземаше, беше застрашителна.

Не, каза си тя твърдо. Нямам право да бъда толкова уморена. Не още. Трябва да издържа и следващите четири месеца.

Но наистина беше уморена. Чувстваше как изтощението обхваща всички части на тялото й. Не биваше да допуска това да се случи. Трябваше на всяка цена да издържи до януари. А когато дойде януари, щеше да пропълзи в леглото, да се завие през глава и да спи поне една година. Но дотогава трябваше да прави това, което бе правила и досега. Работа, последвана от още работа, последвана от още много повече работа. Просто нямаше друг избор. Вече се беше провалила веднъж на изпитите на живота. По-скоро щеше да влезе в гроба, отколкото да се провали отново. Но този път разчиташе само на себе си.

— Не си играя никакви игрички — рече тя с безизразен глас. — Прекалено съм уморена за игри. Просто видях нещо невероятно и си помислих, че като никога до мен има някой, с когото си струва да го споделя. Това е всичко.

Травис не каза нито дума. Тя отново го погледна и едва сега разбра какво се четеше на лицето му. Презрение.

— Грешката беше моя — промърмори тя и се опита да отстъпи крачка назад.

Но голямата ръка, която я държеше, не й позволи това. Задържа я там, където си беше. Много близо до него.

— Какво е фамилното ми име? — попита Травис.

— Не знам.

— Ами отгатни тогава — рече той саркастично.

— Казах ти, че съм прекалено изморена за игрички.

Отново се опита да се измъкне, но пръстите на Травис бяха като стоманени скоби, от които не можеше да се отскубне. Тя се извърна към него с присвити очи и уста, която вече не се усмихваше.

— Смит — предположи тя с леден глас. — Не е ли? Тогава Джонсън? Или Джоунс.

Тя отново се опита да освободи ръката си, но Травис явно нямаше никакво намерение да я пуска.

— Смит, Джонсън и Джоунс са трите най-разпространени имена в английския език — тросна се тя. — Ако не е от тях, просто не виждам как бих могла да го позная.

Травис усети, че тя също започва да се ядосва. Гневът й беше подобен на неговия — инстинктивната ярост, която изпитва един жаден хищник, когато най-после е открил вода, но в същия момент установява, че тя не става за пиене.

Кет потрепери. Вечерта чувствително захладняваше и това се усещаше още по-осезаемо през мокрите й дрехи. Размърда се неспокойно, но той продължи да държи ръката й.

— Предполагам, че не знаеш и името на кораба — процеди той студено.

— Обективът е доста мощен, но все пак през него не може да се види надпис, който е на около километър оттук, и то срещу слънцето — отвърна тя със също толкова студен глас.

Травис се втренчи в нея, гледаше я в упор в продължение на няколко секунди, искаше му се да й повярва и същевременно се страхуваше, че пак би могъл да сгреши. В такъв случай цената би била твърде висока. Не измерена в пари. Това той можеше да си позволи. Но не можеше да си позволи да изживее отново личната драма, която би последвала от погрешното тълкуване на постъпките на една жена.

Кет чакаше и го гледаше с безизразни сиви очи. Постепенно изражението му, както и хватката му около ръката й, се отпуснаха. Той плъзна нежно върховете на пръстите си по кожата й, като пеперуда, която отпива нектара от някое цвете. Кет потрепери при това докосване, чувствайки се така, сякаш никога досега не беше погалвана от мъж.

— Ако корабът беше твой, как щеше да го кръстиш? — попита той меко.

— „Свобода“.

— Светът, в който живееш, затвор ли е за теб, Кет?

Тя вдигна очи към него. Изражението му беше напрегнато и в същото време някак си благо. Явно очакваше да му отговори честно.

— Невинаги — отвърна тя. — Но следващите няколко месеца ще бъдат изключително напрегнати.

Той измъкна един ключ от джоба на панталоните си и отключи вратата към голямата бяла къща.

— Ще ми разкажеш за това, докато се погрижа за крака ти.

Още преди да успее да приеме или откаже поканата, Травис вдигна чантата с фотоапаратите и с жест на ръката, в която държеше големия обектив, я покани да влезе.

Кет се поколеба само за секунда. Промените в настроенията му бяха малко обезпокоителни, но не бяха по-лоши, отколкото нейната безумна концентрация в правенето на снимки, или пък брътвежите й за свобода и за душата на красотата.

Тя влезе в къщата. Почувства хладината на теракотените плочи в антрето с босото ходило на ранения си крак. Брезентната гуменка на другия й крак жвакаше при всяка крачка. Отправиха се към луксозното фоайе. Тя погледна полепналите им с пясък крака и розовия килим, който беше разстлан върху белите мраморни плочи.

— Ще ти похабим килима — промърмори Кет.

— Надявам се — кимна той, след това добави: — Линда ме увери, че не бих могъл да направя на къщата нещо, което нейните партита вече не са й направили.

Кет огледа розовото обкръжение около себе си и се зачуди. Всичко й изглеждаше идеално чисто и подредено.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Абсолютно. Била ли си някога на партитата на моята братовчедка?

— Не. Аз живея в съседната къща само от шест месеца, но за партитата на твоята… ъъъ… братовчедка се носят легенди в Лагуна бийч.

— Ясно. Братовчедка ми е в Лондон точно от шест месеца. Сигурно е било много тихо наоколо в последно време.

Той забеляза леко циничната усмивка на Кет, когато спомена думата братовчедка, но не каза нищо.

Тя също замълча. Просто се оглеждаше в просторния и богато обзаведен хол със стъклени стени. Имаше модерни кристални скулптури и огледала, канапета, тапицирани с шведска кожа в яркорозово, и най-различни сребърни украшения, разпръснати навсякъде из стаята.

След като огледа всичко, тя най-после забеляза, че Травис я наблюдава, очаквайки да насочи вниманието си и към него.

— Пак си помисли за килима — повтори тя.

— Майната му на килима! И освен нова Линда наистина ми е братовчедка. Дъщеря на сестрата на майка ми.

Кет го изгледа за момент и бавно кимна с глава:

— Сигурно е така. Ти нямаш причини да ме лъжеш, нито пък аз тебе.

— Държиш се така, сякаш мъжете никога не лъжат жените и обратното.

— Мъжете не го правят.

Травис се усмихна закачливо:

— Доколкото разбирам, твоето определение за мъж няма почти нищо общо с възрастта.

— Няма нищо общо с възрастта. — Тя погледна надолу към крака си. — Защо не вземеш да донесеш нещо дезинфекциращо и да се заемем с тази рана? Кръвта ми не е толкова розова, колкото килима.

— Няма проблеми.

Той остави чантата и обектива на пода, вдигна я и я пренесе през стаята. Освен че издаде тих и изненадан звук, тя не се възпротиви по друг начин.

Пред тях се разтвори двойна плъзгаща се врата, зад която се откри разкошна зимна градина. Точно по средата се намираше малък басейн с гореща вода, обграден със зеленина и скрити светлини, от който се вдигаше примамлива пара. На Кет й се прииска Травис да й каже, че сигурно би се чувствала много по-комфортно, ако съблече студените си, влажни и полепнали с пясък дрехи.

— А имаш ли някакво специално определение за жена? — попита той, оставяйки я да седне на широкия парапет на басейна.

Кет не беше очаквала такъв въпрос и затова той безпроблемно преодоля защитните й механизми. Един спомен мина през ума й подобно на черна светкавица, помрачаваща всичко, до което се докосне.

Били беше особено жесток по отношение на нейната женственост. Но пък и беше останал много разочарован, искаше да основе нещо като династия.

— Не — поклати глава Кет, опитвайки се да не допусне тези спомени да помрачат настроението й. — Нямам специална дефиниция. Честност. Топлина. Интелигентност. Издръжливост. Нормалните неща.

— Нормални ли? — Той учудено вдигна вежди. — Нормалните неща са мерките на бюста, краката, талията.

— Което, събрано накуп, неизменно надхвърля точките за степен на интелигентност на онзи, който извършва измерванията.

— Ти си една мъдра малка котка, нали — усмихна се Травис.

— Най-накрая станах такава. Това се нарича да се пребориш с живота.

Той съблече мократа си риза и я хвърли настрани. Космите на гърдите му бяха влажни и блестяха на светлината. Кет почти очакваше да си събуе и дънките, но той не го направи. Просто се потопи в басейна и я привлече при себе си. Дори не направи и намек, че някой от тях би се чувствал по-комфортно без дрехите си.

Кет видимо се отпусна, докато горещата вода се просмукваше през нея, и въздъхна доволно.

— Дори не си давах сметка колко ми е студено — призна тя след малко.

— Да не би да искаш да кажеш, че тази интересна разцветка на синьото по устните ти не е червило?

Тя се засмя, отметна плитката си извън басейна и се отпусна още по-надолу, за да седне на стъпалото, което беше направено от вътрешната страна. След това отпусна глава назад и я подпря на ръба на басейна. Затвори очи и се остави на топлината да се просмуче в мускулите й, които бяха станали на възли от напрежението и умората, превърнали се в неразделна част от живота й, откакто близнаците се бяха оказали в невъзможност да намерят достатъчно пари и заеми, за да могат да завършат медицина.

Кет беше успяла да събере необходимата сума, макар майка й непрекъснато да източваше банковата й сметка. В момента беше стигнала до дъното и много добре го разбираше.

Мога да издържа най-много до януари — мислеше си тя. — Вече съм издържала четири години, трябва да направя така, че да не се проваля през оставащите четиринадесет седмици и четири дни.

Тя отново си повтори тези думи, както и обещанията, които си беше дала. След януари щеше да намали работното си време наполовина и отново щеше да започне да полага грижи за себе си. Дотогава животът й наистина щеше да е нещо подобно на затвор, като всяка пръчка от решетките щеше да бъде внимателно подбрана и сложена на мястото си от самата нея.

— Разкажи ми за затвора си, Кет.