Елизабет Лоуел
До края на света (5)

4.

Дори след като затвори вратата на собствената си къща след себе си, Кет се чувстваше така, сякаш Травис продължаваше да се взира в нея с изражение на примитивен глад в очите, глад, който трябваше да признае, че изпитва и самата тя.

Твърде рано е — каза си тя. — Прекалено рано е за такива неща. Никога не съм си лягала с непознат толкова бързо и вече съм достатъчно възрастна, за да започна да правя такива работи отсега. Освен това имам достатъчно здрав разум, за да не го направя. Дали?

Тя забързано си взе душ, облече широки домашни панталони и зелена блуза, направи си отново плитката на косата и отиде в кабинета си на долния етаж. Лампичката на телефонния секретар й показваше, че има оставени съобщения. Натисна бутона за прослушването им, седна на бюрото и взе да си прави записки за това, което трябваше да свърши утре.

Когато чу първия глас, на лицето й се появи усмивка. Винаги се радваше на обажданията на Родни Харингтън.

— Здравей, Огън и Лед! Надявам се, че ти и поетът октопод се справяте добре.

Кет направи гримаса. В този момент Блейк Ашкрофт беше един от хората, които не можеше да понася. Този тип можеше да промени представата на човек за развратник. Но пък се продаваше добре и искаше фотографии, с които да подплатява сочните си думи. И то много фотографии. А тя не беше в положение да показва претенциозност по отношение на навиците и недостатъците на хора, които все пак й вършеха работа.

— Спомняш ли за книгата за Денвърс, за която ти бях говорил миналата година? Вече съм намерил издател. Трябва да уточня няколко неща с Денвърс и след това пак ще ти се обадя. Чао.

Кет премигна, опитвайки се да се сети за какво говори Харингтън. Двамата с нейния зелен ангел дискутираха толкова много проекти, а тя на всичкото отгоре въобще не можеше да помни имена. Намръщи се и започна да рови в това, което трябваше да се нарича памет. Но всичко, до което се добра, беше някакъв смътен спомен за мъж, на когото Харингтън беше дал прякора Ветровития Денвърс, или Страшилището за жените Денвърс в зависимост от случая. Строял кораби или нещо подобно.

Кет се замисли как би могла да фотографира някой корабостроителен док така, че да изглежда привлекателен на снимката. След това повдигна разсеяно рамене. Ако Харингтън наистина й уредеше ангажимента, все щеше да измисли нещо.

Следващите телефонни обаждания бяха съвсем рутинни: диапозитиви, които трябваше да отиде да получи, съобщение за фотоапарат, който бе оставила на поправка, обаждане от галерия, в която очакваха да занесе още нейни снимки, някакъв продавач на прозорци, и накрая обаждане от банката й, с което я уверяваха, че не е допусната никаква грешка и че сметката й наистина е на червено.

Тя изтри съобщенията и се зае с пощата, като подреждаше писмата на три купчинки: „За плащане“; „За получаване“; „Боклук“. Купчинката „За получаване“ беше депресиращо малка. Ако от „Енерджистикс инк“ не й преведяха парите през следващите няколко седмици, положението щеше да стане наистина катастрофално. Кет си помисли дали да не се обади на Харингтън и да попита дали има някакви други планове за нея освен тази книга за Денвърс, но реши да не го прави. Беше прекалено уморена, за да мисли за нова работа, макар че от друга страна имаше нужда от пари.

От Енерджистикс ще ми платят скоро. Минаха вече шест месеца, за бога. Нали признаха, че съм си свършила работата добре и че ми дължат сумата. Отдавна са просрочили плащането и би трябвало дори да ми платят и лихва за всичкото това време.

Когато приключи с пощата, Кет погледна към купчината с филми, които почти изпълваха една кошничка на бюрото й. Всеки филм съдържаше тридесет и шест цветни пози, които трябваше да бъдат редактирани, индексирани, дупликирани и след това да се изпратят на фотографските ателиета, които я представляваха.

Тя обикновено нямаше търпение да редактира резултатите от фотографските си усилия. А ако понякога нямаше такова желание, всичко, което трябваше да направи, бе да си помисли за един прост факт: че не би могла да изкара никакви пари от пози, които не са проявени. Но тази вечер дори и това не помогна. Единственото нещо, което я занимаваше, беше мисълта за Травис.

Чудя се какво ли му е фамилното име. И защо беше толкова убеден, че го зная?

Кутийките с филми не биха могли да й отговорят на този въпрос. Кет погледна часовника си. Времето едва вървеше. Оставаха още двадесет и две минути.

— Трябваше да се съглася с първото му предложение — един час — измърмори си тя, докато отиваше към кухнята. — Тогава щяха да остават само две минути.

Но преди да стигне до кухнята, някой почука на задната врата. Тя се засмя на глас, щастлива, че Травис явно е толкова нетърпелив, колкото и тя и че не се бе поколебал да го покаже. Тя бързо прекоси кухнята и отвори вратата.

— Доставка на риба ли? — попита усмихнато.

Но усмивката й изчезна, когато погледна към Травис. Никой досега не я беше привличал повече, отколкото мъжът, който стоеше на вратата в този момент. Явно си беше взел душ, носеше тъмносиня тениска и бели памучни панталони. Тъмнокестенявата му коса блестеше като коприна. Искаше й се просто да стои и да се наслаждава на начина, по който очите му трансформираха светлината в златисти отсенки на синьо и зелено. Искаше й се да прекара пръсти по брадата му и по издадените изпод фланелката мускули.

Но най-много от всичко й се искаше да грабне фотоапарата си и да го увековечи на снимка, един символ на мъжественост, който да стопля понякога доста студените й нощи.

— Все още ли искаш да готвиш? — попита Травис, гледайки странното и напрегнато изражение на Кет.

— Какво? О, да, нали ти казах. Много обичам да готвя.

— Бях сигурен, че много ще си паснем.

Тя премигна неразбиращо.

— Аз много обичам да се храня — обясни й той, подавайки две пържоли от риба меч, увити в бяла хартия.

Кет се усмихна и взе пакета от ръката му. В този момент отново забеляза дългите му, загорели пръсти и едва забележимите белези по тях. Чудеше се дали би се засегнал, ако го попиташе откъде ги има.

Но след това си помисли за своите собствени, скрити белези и реши да си държи устата затворена. Можеше да го изтълкува като неучтивост, но можеше и да му причини болка. А тя не искаше да се докосва до болката, която го беше направила толкова предпазлив с жените.

— Заповядай, седни — покани го Кет. — Веднага се връщам.

В дъното на кухнята имаше голям прозорец, гледащ към океана. Доста широкият му перваз беше изпълнен с купчина от най-различни миди и други черупки, които можеха да се намерят по брега. Травис прокара пръсти през тях, като в същото време не отделяше погледа си от Кет, която се занимаваше със скарата за дървени въглища отпред.

Косата й искреше под светлината на лампата и в сравнение с нейните цветове всички останали в стаята изглеждаха някак си безжизнени. Тъмнозелената й фланела беше запасана в панталони с пясъчен цвят. Макар и доста широки, панталоните не можеха да скрият добре заоблените и много женствени форми. Бялата превръзка на крака й правеше кожата й да изглежда като с цвят на мед.

Въпреки раната си тя се движеше с грация и лекота, които беше приятно да наблюдаваш. Извади различни пресни зеленчуци от хладилника, изми ги и започна да ги реже с голям готварски нож.

— Искаш ли да ти помогна? — попита Травис с глас, който звучеше лениво, но всъщност прикриваше голямо напрежение.

— Вече ме носи достатъчно много за днес.

— Но на мен ми харесва да те нося.

Кет погледна към него, видя лукавата му усмивка, която вече познаваше толкова добре, колкото и собствените си ръце, и почувства едновременно топлина и студени тръпки. Точно сега въобще не й се искаше да усложнява живота си. И въпреки това се чувстваше толкова добре, когато се смее, когато вдигне погледа си и види синьо-зелените му очи да одобряват всяко нейно движение, когато гледа ръцете му и си спомня нежното им докосване до кожата й.

Знаеше, че не бива да предизвиква огъня, който чувстваше, че бушува в душата на Травис. Както и знаеше, че ще го направи.

Дори и през малкото време, което беше прекарала с него, той беше запълнил в нея места, за които дори и не беше предполагала, че са празни. Изглеждаше така, сякаш я познаваше много по-добре от нея самата. Тя поклати глава:

— Травис, ти си…

— Невъзможен? — опита се да й помогне той.

— Невероятен — намери думата тя, а гласът й беше прекалено красноречив. — Наистина невероятен.

След това продължи енергично да работи. Белите резенчета от гъби се трупаха на купчинка от едната страна на големия и остър нож. Със сръчно движение взе част от резенчетата с плоската страна на ножа и ги пусна в една купа. Гъбите паднаха върху почти прозрачни резенчета от репички и кръгчета от моркови, тънки колкото златна монета. Изстиска един лимон над зеленчуците, добави една супена лъжица от собственоръчно направеното от нея олио от чесън и маслини, след което остави купата в хладилника, за да се маринова сместа.

— Изглеждаш така, сякаш си правила това не един път досега — добави Травис.

— Готвила съм по целия път от Вирджинските острови до Дана порт.

Макар да го изрече с равнодушен тон, нещо в маниера й накара Травис да я изгледа внимателно.

— Често ли го правиш? — попита той.

— Да готвя ли?

— Да пътуваш от Вирджинските острови до Южна Калифорния.

— Само веднъж.

— Казваш го така, сякаш не ти е харесало много. Да не би да те е хванала морската болест?

— Не.

Кет взе една едра маруля, пусна силно водата на мивката и я сложи под крана. Травис изчакваше, беше сигурен, че има какво още да му каже за това.

Тя спря водата и изтръска марулята. След това започна да къса листата й едно по едно и да ги подсушава с памучна кърпа. Една част от нея искаше да му каже защо не беше харесала пътуването. От друга страна обаче толкова много й се щеше да забрави миналото.

— Океанът ми хареса много — призна тя накрая. — Просто това не беше най-хубавото време от живота ми.

Травис замълча, докато се убеди, че тя няма да каже нищо повече по въпроса, ако не я попита.

— Радвам се, че не страдаш от морска болест — каза той. — Защото мисля да те взема на плаване.

— Да не би с къщата на братовчедка ти да върви и кораб? — попита Кет, увивайки подсушените листа на марулята и слагайки ги в хладилника.

— Не. Аз си вървя с кораба.

Тя се повдигна на пръсти и погледна през кухненския прозорец, за да види дали са се разгорели дървените въглища на грила отвън. Щяха да бъдат готови точно когато са готови и хлебчетата.

Кет мълчаливо сложи в една купа масло и брашно, за да забърка тесто. Травис я наблюдаваше как го замесва, как го завива, след това го реже на кръгли парчета и ги поставя във фурната.

— Няма ли да ме попиташ какъв кораб имам? — попита той.

— Разбира се. Какъв кораб имаш?

— Ветроход.

— Това е много хубаво. Дървените въглища са готови. Ще намажа рибата с малко растителна мазнина и след малко ще е готова.

Травис поклати глава, разочарован от липсата на интерес от страна на Кет да плава с него.

— Сигурна ли си, че обичаш да пътуваш с кораб? — попита той.

— Аз много обичам океана — каза Кет, докато мажеше рибата меч. — Но нямам представа от пътуване с ветроход. Така че ако си от онези, безстрашни моряци, които очакват, че всеки, който пътува на кораба им, ще разбира от платна и ветрове, сигурно ще останеш разочарован.

Травис се усмихна мрачно:

— Още преди доста време съм установил, че любовта ми към ветровете, платната и водата не е нещо, което интересува околните.

— При мен е същото с фотографията. Бих могла да разправям с часове за светлини, форми, сенки и полусенки и… отвори ми вратата, ако обичаш.

Той отвори вратата и я последва навън, на задната площадка. Ръцете й бяха заети с приготвената за печене риба меч. Очите му мълчаливо следяха естествената й грациозност, когато се наведе над грила.

— Но аз нямам нищо против да те слушам, докато говориш за вятър и всичко останало — продължи тя, без да вдига очи от скарата. — Дори бих могла да издавам някакви звуци в знак, че те разбирам, но само при условие, че няма да ме препитваш накрая какво съм запомнила.

Той се изсмя гръмогласно:

— Може би някоя друга вечер. Не ми се иска да те карам да правиш такива жертви още на първата ни среща.

Кет се върна в кухнята и започна да подрежда малката маса. Травис взе чиниите и приборите от ръцете й:

— Аз ще свърша това — каза той.

— Благодаря. Салфетките са на онова руло до мивката.

Той погледна към книжните салфетки и се ухили:

— А аз си мислех, че съм единственият, който използва такива.

— Майки ми направи всичко възможно, за да ме възпита добре — промърмори Кет, повдигайки рамене.

— И аз се държах доста цивилизовано до момента, в който не открих, че животът всъщност въобще не е цивилизован.

Докато тя приготвяше салата от марулята, Травис се приближи към панорамния прозорец и взе една шепа раковини от купчинката на перваза. След това бавно ги изсипа от ръката си. Падайки обратно, те издаваха шептящ, странно музикален звук. Той повтори това няколко пъти, пред очите му бяха черупките и раковините, но това, което виждаше, бяха извивките по съблазнителното тяло на Кет.

В същото време Кет стоеше като хипнотизирана и наблюдаваше падането на раковините от ръката му. Сивите й очи гледаха с мек, искрящ поглед. Когато падна и последната черупка, тя го погледна в лицето, право в очите, и се почувства така, сякаш е навлязла в някакъв нов свят, който не познаваше. Беше се потопила в дълбоката синева на очите му и й трябваше огромно усилие, за да се откъсне от нея. Въздухът се изпълни с мълчалива напрегнатост, от която биха могли да последват най-различни неща.

— Джейсън също много обича тези раковини — промълви Кет.

— Джейсън? — Гласът на Травис вече не звучеше лениво. — Кой е той?

— Моят съсед от другата страна. Повечето от тези раковини са негови. Или по-скоро бяха. Той отказва да си ги вземе обратно.

Травис погледна към купчината черупки. Честно казано, не би могъл да упрекне Джейсън, че се е отървал от тях. Това, което не можеше да разбере, бе защо Кет ги е задържала.

— Какво го е накарало да си мисли, че ги искаш? — попита Травис.

— Един ден ме видя, докато фотографирах раковини. След което ми даде цялата си колекция.

— Много щедро от негова страна.

Тя се засмя:

— Това бе просто претекст, за да ме посети. Той е много нахакан, има страхотни сини очи и аз много го харесвам.

Ясно изразената привързаност, която можеше да се прочете в гласа на Кет, накара Травис да се почувства неспокойно. Някак си не беше очаквал, че е възможно тя да си има приятел, особено пък такъв, който може да накара гласът й да трепне и очите й да се навлажнят от хубавите спомени с него.

— Мислех си, че не обичаш момчета — вметна той.

— Така е, но правя изключение за седемгодишните — уточни тя сухо. — Особено когато той се почувства като онеправдано голямо братче на току-що родени близнаци, които запълват цялото време на майка му. Ние закусваме заедно винаги когато успее да се измъкне от къщи.

— Само на седем години, а… — Травис отново изпита удоволствие да се рови в черупките.

— Да, но разсъждава като много по-голям.

С ъгъла на окото си Травис наблюдаваше как Кет смесва всичките съставки на салатата, след което слага чинията на кухненската маса. След това тя обърна рибата върху скарата, извади хлебчетата от фурната и ги сложи до салатата.

— Не е ли готова рибата? — попита той с надежда в гласа.

— Много ли си гладен?

— Както вече ти казах, яденето е едно от любимите ми занимания.

И той го доказа, когато Кет донесе рибата. Ядеше като нея, без да бърза, но все пак повечето храна от масата изчезна за много кратко време. Когато и двамата се заситиха, той въздъхна, взе си едно последно парченце хляб, сложи го в устата си и й се усмихна.

— Беше права. Наистина можеш да готвиш. Цяло чудо е, че не тежиш колкото мен.

— Да ядеш сам, не е от най-приятните неща.

— Ами хлапето на съседите?

— На Джейсън му е разрешено да идва тук само за закуска. Това не съм го измислила аз, а майка му. Шарън дори заплаши, че ще му сложи нашийник и ще го държи на верига, ако не спре да ме безпокои. А той е просто самотен.

Кет бутна стола си назад и започна да носи приборите към мивката. Травис обаче ги взе от ръцете й, посочи й с жест да седне и почисти масата. Не му отне много време. Огледа се за миялната машина, отвори я, погледна вътре и след това учудено се обърна към Кет:

— Няма място — каза той.

— Разбира се, че има. — Тя отиде до него, отмести го и бързо намери място за цялата посуда, с изключение на салатената купа в иначе наистина вече пълната миялна машина.

— Значи ти нямаш нищо против съседското хлапе да ти идва на гости — попита Травис, докато бършеше масата с една гъба. — А аз си мислех, че си много заета.

— Заета съм. Джейсън просто е едно извинение, за да мога да си почина.

— Трябва ли да имаш извинение за това?

Остро зададеният въпрос накара Кет да вдигне глава. Тя затвори вратата на машината и посегна към една кърпа, за да се избърше.

— Май нещо не те разбирам — каза му. — Какво всъщност искаш да кажеш?

— Толкова ли си заета да правиш пари, че ти трябва някакво специално извинение, за да се държиш като нормален човек?

Без да каже нищо, тя подсуши ръцете си и се облегна на миялната машина. Умората, която беше причинена от прекалено малко сън и прекалено много работа, я заля като някаква огромна сива вълна.

Още четири месеца. До януари.

Кет уморено си повтори, че каквото и да става, трябва да издържи още стотина дни. Просто трябваше да се бори с всичките изненади, които щяха да й донесат. Но не трябваше да мисли за тях като за сто, а да ги взема един по един. Въздъхна дълбоко:

— Да, предполагам, че може да се каже, че съм прекалено заета да изкарвам пари. Съвсем вярно е.

Не беше необходимо да поглежда към Травис, за да усети разочарованието му. Той миеше салатиерата на мивката с отсечени движения на ръцете си. Кет я взе от него и започна да я подсушава с прекалено голямо усърдие. Беше доволна, че си е намерила занимание, което скрива лекото треперене на ръцете й, треперене, предизвикано едновременно от умора и емоции.

— Защо това те притеснява? — попита тя с безизразен глас.

— Защото парите са нещо толкова глупаво, че не си струва да си хабиш времето за тях.

— Без никакви изключения? — попита тя, оставяйки подсушената купа на шкафа.

— Нито едно. — Думите бяха ясно изречени, а в тона му се усещаше абсолютна убеденост в това, което казва.

Колкото и абсурдно да беше, Кет усети как гърлото й се свива и на очите й избиват сълзи. Не беше плакала от седем години. И сегашният порив й показа много повече от болящите я гръб, крака и ръце колко изключително уморена беше.

След това се появи гневът, който благодарение на адреналина, който се вля в кръвта й, й даде поне временни сили. С привидно спокойно движение тя метна кърпата върху един кухненски шкаф, за да изсъхва. След това се обърна с лице към Травис.

— Приключи ли вече? — попита.

— Със съдовете ли?

— Не. С преценките и съветите си по мой адрес.

— Кет, аз…

— Защото сега е мой ред — прекъсна го тя. — Не знам по какъв образец за съвършенство ме мериш и с кого ме сравняваш. Това, което знам, е, че ми е писнало да се чудя как да свържа двата края. Имаш две възможности, Травис. Или ме приеми такава, каквато съм, или изчезвай от погледа ми.

Той се облегна на шкафа, скръсти ръце на гърдите си и я изгледа:

— А какво ще стане, ако ти кажа, че съм богат? Все още ли ще искаш да си тръгна?

— Защо ли всички момчета си мислят, че парите компенсират всички останали недостатъци?

— Защото момичетата им го казват веднага след като пораснат достатъчно, за да могат да различават жълтите стотинки от по-едрите банкноти — отвърна Травис.

— Възможностите ти току-що се свиха още повече. Махай се оттук.

— Но какво би казала, ако съм много богат?

Но това вече не беше въпрос, тъй като той знаеше отговора. Богатството правеше всеки прав. То също караше всеки човек да се чувства толкова вездесъщ и анонимен, колкото и една стодоларова банкнота. Всяка банкнота беше същата като другите, стига да има съответните нули.

— Ако си много богат — поде Кет, — това би обяснило всичко, с изключение на моята глупост. Мислех си, че съм човек, който бързо схваща, но май някои неща трябва да ги преживея по два пъти, за да си направя необходимите изводи.

— Ти ме изгуби.

— Така е в живота — каза тя, обръщайки се настрани. — Някои печелят, други губят, трети просто никога нямат шанс. Ако наистина си богат, значи сме в третата категория.

— Това, което казваш, просто няма смисъл. — В гласа на Травис се усещаше нетърпение и още нещо. Някаква прибързаност. Някаква несигурност. Той сякаш не можеше да повярва, че тя наистина го отблъсква.

Но точно това бе истината.

— Кое е толкова трудно за разбиране в едно сбогом? — попита Кет.

— Ти не вярваш, че съм богат — каза той направо. Жените не обръщаха гръб на един наистина богат мъж. Той се бе убедил в това неведнъж досега, и то по най-неприятния възможен начин.

— Виж какво, Травис, ако щеш да плюеш диаманти, пак не би могъл да ме впечатлиш.

— Съмнявам се в това. Жени като теб…

— Ти нямаш никаква представа за жени като мен — прекъсна го тя ядосано.

— Съмнявам се.

— А аз не.

На Кет й се искаше да спрат дотук, да не казва нищо повече, но ядът и някакво ирационално чувство, че е предадена, я накараха да заговори отново през стиснати зъби:

— Веднъж ми се наложи да плувам две мили посред нощ в открито море, за да избягам от един, който имаше повече пари, отколкото ти някога си сънувал. Богат! — излая тя. — Милостиви боже, опази ме от богати момчета!

За момент в стаята настъпи тягостна тишина. Травис гледаше скования й гръб, осъзнавайки, че е допуснал грешка. Тя явно говореше истината за себе си и за отношението си към богатите мъже. Просто ги презираше.

Мислейки усилено, Травис прекоси кухнята, приближи се към прозореца, на чийто перваз беше струпана купчината раковини, и бавно прокара пръстите си по тях.

— Кой е той? — попита Травис накрая.

Кет се беше втренчила през другия прозорец към барбекюто, където все още догаряха дървените въглища.

— Кет?

Тя се извърна към него и Травис видя, че очите й са смразяващо студени. Не каза нищо.

Той остави раковините и се запъти към нея с походката на човек, свикнал да пази равновесие върху люлееща се от вълнението палуба.

Докато го гледаше как се приближава към нея, Кет се чудеше дали това не беше причината да й се струва толкова познат, походката му на човек, който е бил в открито море, като починалия й баща и като мъжа, когото преди наричаше свой съпруг.

Били, най-голямата грешка, която беше правила в живота си.

— Кой е той? — попита Травис отново. Гласът му беше мек, предразполагащ. — Прелъсти те и те изостави ли? Затова ли мразиш богатите мъже?

Кет погледна към Травис и се върна седем години назад. Спомените се изсипаха като лавина въпреки желанието й да забрави за всичко, особено за онази последна нощ, когато тя и Били бяха на котва край Вирджинските острови, заедно с група негови приятели. Както обикновено Били беше намусен. И както обикновено беше доста пиян.

Мирисът на ром и ананас накараха стомаха й да се обърне. Той й крещеше и й размахваше някакво лабораторно изследване, според което концентрацията на спермата му не от най-добрите, но напълно достатъчна за забременяване.

Вината, че нямам синове, е изцяло твоя. Ти не ставаш за нищо, най-малко пък за чукане. Вината е твоя! Твоя! Ти не си добра за съпруга, не си добра и в леглото, а на всичкото отгоре си стерилна. За какво ставаш тогава, котенце? А? Как ще оправдаеш средствата, които харча за теб? Не можеш и да избягаш вкъщи при мама, защото тя вече е разорена, а ти никога не си ходила на училище.

Всичко, за което би могла да ставаш, е да отгледаш деца, но сега се оказва, че и за това не те бива. Ти си ялова, безполезна кучка. Не можеш да оправдаеш разходите, които правя за теб. Това, което заслужаваш, е да ти бия един шут и да те запратя през борда да се удавиш.

— Кет? — обади се Травис тихо, опитвайки се да привлече вниманието й.

Когато отново не получи отговор, той я хвана за раменете и започна леко да ги разтрива. Погледна я в сивите очи, пълни със спомени и болка.

Кет бавно фокусира погледа си върху Травис. За момент се поддаде на мълчаливото успокоение от докосването му, оставяйки топлината от ръцете му да се разлее в нея. Но след това осъзна какво прави и се отдръпна.

— Кет? Какво има?

Тя не можеше да намери думите, с които да му обясни копнежа, който я изпълваше, който я изконсумираше цялата. И името на този копнеж беше Травис.

Кет уморено се чудеше дали би била толкова уязвима по отношение на него и през януари, когато вече няма да се чувства като жена, разкъсана на парченца от прекалено много задължения, всичките изключително важни и неотложни. Но през януари тя нямаше да е толкова привлечена от Травис. Травис, който изглеждаше толкова силен, компетентен, толкова опитен в любовта.

Обаче това си беше обичайния мъжки капан. Били също беше изглеждал силен и компетентен. Но беше ли способен да обича? Не, не дори и преди да знаеше, че тя не може да бъде извора за неговата династия. Момчетата обичаха само себе си. Кет затвори очи.

Колко пъти трябва да бъда наранявана, за да науча този прост урок? — помисли си тя. — И защо съм толкова слаба и искам да повярвам, че Травис е различен?

Че е мъж, а не момче.

— Кет, кажи ми нещо.

— Защо още си тук? — попита тя привидно спокойно, но не успя да скрие треперенето на гласа си, причинено от топлината на ръцете му, която се разливаше по цялото й тяло.

Травис бавно наведе глава. Тя усети горещия му дъх на бузата си, лекото боцкане на мустаците му по устата й и накрая устните му върху своите.

Целувката беше нежна, сладка и я изпълни с някакво чувство за сигурност. Той не искаше нищо, а беше готов да даде всичко, вкусът му постепенно изпълваше всичките й сетива и накрая тя прошепна името му. Никога досега не беше целувана по такъв начин, никога не беше и предполагала, че един мъж би могъл да бъде способен на такава нежност и внимание.

Когато Травис се отдръпна от нея, в края на миглите й имаше сълзи. Той пое всяка капка с върха на езика си, след това се наведе и я целуна отново, споделяйки вкуса на сълзите.

— Защо правиш това с мен? — прошепна тя, треперейки в ръцете му. — Аз не съм достатъчно силна, за да мога да си позволя да загубя отново. Не и в този момент.

— Няма да загубиш нищо. Последното нещо, което искам да направя, е да те нараня. — Травис хвана лицето й с двете си ръце и отмести поглед, за да не вижда изражението на объркване и страх в очите на Кет. — Не ме гледай като котка, чиято лапа е попаднала в капан. Вярвай ми.

— Но ти не ми вярваш.

— Аз бях на двадесет години, когато се ожених за Тина — сподели той с глух глас. — Тя бе на осемнадесет, бременна и много влюбена в мен, поне така твърдеше. И аз си мислех, че съм влюбен в нея. Бях сигурен, че желая детето, което носи. Две седмици след като се оженихме, тя абортира.

Кет се смрази, но Травис сякаш не го забеляза. Този път той беше този, който бе завладян от ужасните спомени от миналото.

— Каза ми, че било спонтанен аборт и аз й повярвах. По-късно обаче открих истината. Слава богу, второто бебе, от което се отърва по същия начин, вече не беше от мен.

Травис сви ръцете си в юмруци и дръпна косата на Кет почти болезнено. Но не забеляза и това. Нито пък тя. И двамата мислеха за миналото. За неговото минало.

— Платих й каквото трябваше. Един милион долара. Да се отърва от това същество бе едно от малкото неща, които наистина си струва да се купят с пари. — Очите му отново се фокусираха върху Кет, гласът му беше почти груб. — И какво стана с него? Още ли го обичаш?

Тя не можеше да проговори, толкова бе шокирана от бруталността на бившата му жена. Беше го обвинила, че не й вярва, и той й беше казал нещо, за което беше сигурна, че го е казвал на много малко хора. А сега очакваше същата честност и прямота от нея. Не й се искаше да говори за Били. Но и на Травис сигурно не му се е искало да говори за миналите си провали.

В продължение поне на минута Кет изучаваше лицето на Травис, опитвайки се да претегли инстинктивното си желание да му вярва срещу, уроците от миналото, които почти бяха разрушили живота й. Ако грешеше по отношение на Травис, ако се окажеше, че той е по-скоро момче, отколкото мъж, доверяването в него би било най-лошата грешка, която можеше да допусне. Би загубила повече, отколкото би могла да спечели от едно среднощно плуване, повече, отколкото въобще някога би могла да спечели отново.

Би загубила самата себе си.

Затваряйки очи, Кет се опита да се откъсне от образа на познатия непознат, който стоеше толкова близо до нея. Може би ако не можеше да го вижда, тя нямаше да се поддаде на примамващия поглед, в който сякаш потъваше и се изгубваше.

— Ожених се за Били, когато бях на деветнадесет — започна Кет. Думите излизаха насила от устата й, напук на нежеланието да се връща към тези спомени. — Баща ми току-що беше починал. Майка ми имаше всичко необходимо, за да се грижи добре за по-малките ми братче и сестриче. А аз се нуждаех от любов. И си мислех, че Били ме обича.

Припомняйки си подробностите, Кет потръпна и се опита да продължи, но от устата й не излязоха никакви думи. Не можеше да разправи какво точно се беше случило. Не още. Може би никога нямаше да може да го направи.

— Аз обаче много грешах — прошепна тя. — Парите вече бяха опорочили Били. Той просто не правеше разлика между жена и курва.

Кет затвори очи, знаеше, че дължи на Травис още, но не беше способна дори и да формира мислите, които би трябвало да се превърнат в думи. Беше прекарала седем години, опитвайки се да забрави ужасното поведение на бившия си съпруг в нощта, когато беше разбрал, че тя не може да има деца.

Сега ще ти дам един урок, кучко. Ще те науча на един курвенски номер. Не е нещо, което един мъж би желал да знае майката на неговите синове, но ти никога няма да станеш майка, така че какво значение има, по дяволите?

— Не, не го обичам — каза Кет тихо. — През повечето време дори не го и мразя.

Травис я целуна по клепачите, след това я притисна към гърдите си, опитвайки се да успокои и двамата. Ръката й бавно се плъзна около кръста му. Те стояха така в една близост, която не изискваше нищо, а даваше всичко. Мъж и жена, хванати един за друг, създаващи топлина там, където досега е имало само студенина, един простичък момент на спокойствие там, където преди е имало само болка.

Накрая Травис повдигна лицето на Кет към своето и я погледна, просто я погледна. След това прокара върховете на пръстите си по бузата й, пусна я, излезе от кухнята и потъна в нощта.

Кет бе прекалено развълнувана, за да се опита да се възпротиви на заминаването му. Също като него и тя имаше нужда да открие къде свършва тя и къде започват другите, тъй като за един кратък и разтърсващ момент разликата сякаш беше изчезнала.

Това беше момент, за който никой от тях не беше подготвен.