Ъптон Синклер
Цар Въглен (89)

1

Шахтата на смъртта разкриваше своите тайни. Асансьорът работеше и изкачваше горе клетка след клетка, изпълнени догоре с трупове, с живи тела и с тела, които разпределяха в едната или другата категория едва след като известно време кислородните апарати помпаха въздух в гърдите им. Хал стоеше под дъжда, гледаше тълпата и си мислеше, че никога дотогава не беше виждал толкова страшна и предизвикваща толкова състрадание сцена. Какво мълчание настъпваше само, когато се появяваше някой, който можеше да даде някакви сведения! Внезапният кънтящ от мъка писък на някоя жена, чиито надежди биваха попарени! Съчувственият стон, който се изтръгваше от тълпата, или радостните възгласи при някое добро известие раздвижваха душата на множеството, както бурята раздвижва тръстиковите стебла.

А из района се разпространяваха истории, дошли от този подземен свят — истории за невероятни страдания и за още по-невероятен героизъм. За мъже, които бяха прекарали четири дни без храна и вода и които отказваха да излязат горе, които предлагаха да останат и да помогнат при спасяването на другите. Мъже, които бяха прекарали заедно в тъмнината и мълчанието, които бяха поддържали живота си със стичащите се от скалите водни капки, като се редуваха да лежат под капките или навлажняваха парчета от дрехите си и сетне смучеха живителната влага! Участници в спасителните отряди разправяха как чукали по преградите и как едва долавяли слабите удари на онези зад преградите; как работили неистово, за да пробият път до тях; как най-сетне успели да пробият малка дупка, чули радостните викове и видели светещите в мрака очи на мъжете, които задъхани чакали да бъде разширена дупката, за да може да им се подаде през нея храна и вода.

На някои места се водела борба с огъня. Спуснали надолу дълги маркучи и спасителите напредвали крачка по крачка, докато вентилаторът засмуквал дима и парата пред тях. Хората, които вършели тази работа, рискували живота си, но напредвали, без да се колебаят. Все още имало надежда да намерят живи хора зад забарикадираните забои.

Хал намери Джеф Котън при входа на теглилнята, която беше превърната във временна болница. Това беше първата среща между двамата след събитията във вагона на Пърси. На лицето на шерифа се изписа доста глупава усмивка.

— Е, мистър Уорнър, вие спечелихте — отбеляза той. След къс разговор Котън разреши две жени да влязат в теглилнята, да направят списък на ранените и да съобщят имената на чакащата отвън тълпа. Хал отиде до дома на Минети да повика Мери Бърк за тази работа, но Роза му каза, че Мери излязла веднага след него и мис Артър и никой не знаел къде е сега. Хал се упъти към мисис Дейвид, която се съгласи да извика две свои приятелки и да свършат тази работа, но без да се наричат комитет. „Няма да пусна никакви идиотски комитети!“, беше заявил минният шериф.

Тъй измина нощта и част от новия ден. Чиновник от канцеларията донесе на Хал затворен плик, в който имаше телеграма до него, адресирана чрез Картрайт. „Моля настоятелно върни се у дома веднага. Татко ще се развълнува много, ако разбере случилото се, а не е възможно да крия от него дълго“, гласеше тя.

Докато четеше, Хал се намръщи: очевидно Хариганови се бяха разшетали незабавно. Отиде до канцеларията и издиктува по телефона отговора на телеграмата: „Възнамерявам да тръгна след ден-два. Вярвам ще се постараеш да пощадиш татко, докато чуеш от мен за станалото“.

Телеграмата разтревожи Хал. Той започна мислено дълги спорове с брат си, обяснения и извинения пред баща си. Хал хранеше нежни чувства към стареца. Колко неприятно щеше да бъде, ако някой пратеник на Хариганови се докопа до него и го разтревожи с изопачени истории!

Тези мисли не можеха да не предизвикат у Хал и тъга по родния дом, направиха по-ярки спомените му за външния свят с неговите материални съблазни — все пак има граница, зад която финият човек не може да понася повече лошата храна, мръсното легло и отвратителните гледки. Хал усети как го овладя мисълта за клубната столова с нейния аромат на току-що свалени от скарата бифтеци, топлия хляб, разнообразните салати, пресните плодове и сметаната. Той все повече се убеждаваше, че работата му в Норт Вали е почти привършена!

Измина още една нощ, сетне още един ден. Последните трупове бяха извадени горе и откарани в Педро; там щяха да им устроят едно от онези масови погребения, които са често явление в миньорския живот. Пожарът беше потушен, спасителните команди бяха отстъпили място на рояк от дърводелци и работници по крепежа, които отстраняваха повредите и обезопасяваха мината. Репортерите си отидоха. Били Кийтинг стисна ръце с Хал и му обеща да обядва някога с него в клуба. В мината беше пристигнал служител от Червения кръст, който хранеше гладните със средствата от подписката на мисис Къртис. Какво друго оставаше на Хал, освен да се сбогува с приятелите си и да ги увери, че ще им помага в бъдеще?

На първо място между тези приятели беше Мери Бърк, с която не беше имал възможност да говори след срещата с Джеси. Хал разбра, че Мери нарочно го отбягва. Тя не беше в къщи. Отиде у Рафъртови да пита за нея и остана да побъбри за довиждане със старицата, чийто съпруг беше спасил.

Рафърти щеше да оцелее. Бяха разрешили на жена му да го види. По съсухреното й лице се стичаха сълзи, докато разказваше за посещението. Той прекарал четири денонощия в един малък тунел, без храна и вода, ако не се броят няколкото глътки кафе, които разделил с другите. Рафърти още не можел да говори, едва движел ръката си, само в очите му блещукала искрица живот и неговият поглед й напомнил за човека, когото бе обичала и за когото се бе грижила повече от тридесет години. Мисис Рафърти превъзнасяше бога на Рафъртови, който беше прекарал мъжа й невредим през всички тези опасности; ясно е, че този бог е по-способен от протестантския бог на Йохансон, шведа гигант, който беше лежал в шахтата до Рафърти и който беше предал богу дух.

Но лекарят казал, че старият ирландец вече няма да може да работи, и Хал видя как сянката на страха затъмни радостта на мисис Рафърти. Как може докторът да разправя такива работи? Рафърти е стар, не ще и дума, но е жилав… Та могат ли докторите да си представят какви сили може да събере мъжът, на когото чака цяло семейство? Хайде де, той няма да остави работата си заради някоя и друга болка от време на време! Освен него работи само Тим и макар че Тим е добро момче и работи здравата, докторите трябва да знаят, че не може да се гледа цяло семейство само със заплатата на едно осемнадесетгодишно момче. Що се отнася до другите момчета, има закон, според който те са твърде млади, за да могат да работят. Мисис Рафърти смята, че някой трябва да налее малко повече разум в главите на онези, дето изработват законите, защото, ако искат да забранят на децата да работят в каменовъглените мини, трябва да гарантират някакъв друг начин за изхранването на тези деца.

Хал слушаше, кимаше съчувствено и същевременно я наблюдаваше, като от жестовете й научаваше повече, отколкото от нейните думи. Тя беше следвала покорно догмите на своята религия да бъде плодовита и да множи потомството си; беше хвърлила трима отгледани синове в търбуха на индустрията, оставаха й още осем деца и мъжът, за които трябваше да се грижи. Хал се запита дали тя си е позволила, макар и минутка отдих денем през всичките петдесет и четири години от своя живот. Във всеки случай поне той не беше видял такова нещо! Дори сега, когато хвалеше бога на Рафъртови и обвиняваше капиталистическите законодатели, тя приготвяше вечерята със сръчни, безшумни движения като автомат, приличаше на изпосталял стар кон, който крета из пустинята, кожата по скулите й беше опъната като гума, а жилите изпъкваха по китките й като струни на пиано.

И сега тя тръпнеше пред призрака на нищетата. Той я попита как ще се справи и видя как сянката на страха отново мина по лицето й. Оставаше май само един изход от гладната смърт — да остави да й отнемат децата и да ги дадат в някое сиропиталище. Само при споменаването на този типичен за бедните кошмар старата жена започна отново да хълца и да вика, че докторът бърка, той ще види и Хал ще види — след седмица-две старият Рафърти ще се върне на работа.