Ъптон Синклер
Цар Въглен (52)

23

Джеф Котън скочи и извика:

— Стой!

Но Хал не спря.

— Слушай, момко! — предупреди го шерифът. — Не прекалявай с тази шега!

Той стигна вратата преди Хал. Ръката му се плъзна към хълбока.

— Извадете револвера, Котън — рече Хал. И когато шерифът стори това: — Сега спирам. Ако ви се подчинявам и занапред, това ще бъде само под дулото на револвера.

Шерифът присви уши заплашително.

— Току-виж си разбрал, че в нашия край не минава много време между изваждането на револвера и изстрела!

— Обясних ви какво мисля по въпроса — отговори Хал. — Какво ще наредите сега?

— Върни се и седни на този стол.

Хал се подчини, а шерифът отиде до бюрото си и вдигна слушалката.

— Номер седем — рече той и почака за миг. — Ти ли си, Том? Прати колата веднага.

Остави слушалката. Последва мълчание. Сетне Хал попита:

— В Педро ли отивам?

Никакъв отговор.

— Виждам, че ви нервирам. Но май не се сещате, че снощи ми взехте всичките пари. Пък нали имам и открита сметка в компанията, чака ме известна сума срещу моя труд? Как стои този въпрос?

Шерифът вдигна слушалката и поиска друг номер.

— Хелоу, Симпсън. Котън на телефона. Би ли начислил надниците на Джо Смит, помощник в номер 2, и да изпратиш сумата. Виж сметката му в магазина. И бързай, защото чакаме. Той се е разбързал да напуска.

Отново остави слушалката.

— Кажете — попита Хал, — дадохте ли си толкова труд и за Майк Сикориа?

Мълчание.

— Бих ви предложил да ми изплатите част от заплатата във фишове. Искам да ги имам за спомен.

Мълчанието продължаваше.

— Знаете ли — продължи да му досажда затворникът, — изплащането на заплатите във фишове е забранено със закон.

Това подтикна шерифа към отговор:

— Ние не плащаме във фишове.

— Правите го, човече! Знаете, че го правите!

— Правим го, когато искат аванс.

— По закон трябва да им плащате два пъти месечно, а вие не спазвате това. Плащате им веднъж в месеца, а ако междувременно някой има нужда от пари, предлагате му тази имитация на пари.

— Ако това ги устройва, какво си ги зажалил?

— А ако не ги устройва, качвате ги на влака и ги отпращате?

Шерифът седеше мълчаливо и барабанеше нервно с пръсти по бюрото.

— Котън — подхвана отново Хал, — искам да се просветя и бих искал да ми обясните нещо — един психологически проблем. Когато човек върши подобни сделки, как гледа на тях в душата си?

— Ще ме прощаваш, момко — рече шерифът, — но започваш да ставаш досаден.

— О! Но нали ни предстои пътуване с автомобил! Няма да мълчим през целия път, я! — Сетне Хал добави, ласкателно: — Вижте, аз наистина се интересувам. Пък може и да ме спечелите на своя страна.

— Не! — отсече бързо Котън. — Не ща да се залавям с такива неща!

— Защо не?

— Защото не мога да се меря с теб по бъбривост. Слушал съм ви вас, агитаторите, всички си приличате: мислите, че светът се върти с приказки, ама не е така.

Постепенно Хал разбра, че не е стигнал доникъде в дуела си с шерифа. Беше положил всички усилия: беше спорил, заплашвал, лъгал, стигна дори дотам да му пее песни! Но шерифът сега ще го експедира и толкоз!

Беше поддържал спора просто защото се налагаше да чака автомобила, пък и защото беше изтърпял унижения и искаше да излее яда и разочарованието си. Но сега изведнъж млъкна. Вниманието му беше привлечено от думите на шерифа: „Мислите, че светът се върти с приказки!“ Братът на Хал винаги използуваше точно тези думи! Шерифът каза също: „Вие, агитаторите!“. Години наред, брат му го дразнеше със същото: „Ще се превърнеш в един от онези агитатори!“. На което Хал отговаряше с момчешка упоритост: „А защо не!“. И ето че сега шерифът го наричаше агитатор, съвсем сериозно, без да се извинява, без това да е смекчено от някаква кръвна връзка помежду им. Той повтори думите: „Ето с какво ме дразните вие, агитаторите: идвате тук и се мъчите да насъскате хората…“.

Значи такъв беше Хал в очите на компанията „Дженеръл фюъл“! Беше дошъл тук с намерението да бъде зрител, да стои на палубата на парахода и да наблюдава океана на социалната нищета. Той обмислеше предварително така внимателно всяка своя стъпка! Беше се помъчил просто да бъде контрольор, нищо повече! Беше казал на Том Олсън, че не иска да се занимава с профсъюзна работа, хранеше недоверие към профсъюзните организатори, към агитаторите от всякакъв вид — заслепени, безотговорни хора, които обикаляха и подклаждаха опасни настроения. Постепенно започна да се възхищава от Том Олсън, но това отстрани само част от предубежденията му. Олсън беше просто един от агитаторите, а не цялата тази сбирщина!

Но колкото и внимателно да се отнасяше към компанията, той не постигна нищо. Пропаднаха и всички му усилия да убеди шерифа, че той е от висшата класа. Въпреки „добрите обноски“ на Хал, шерифът беше казал: „Вие, агитаторите!“ По какво съдеше той, недоумяваше Хал. Нима той, Хал Уорнър, беше заприличал на един от онези заслепени, безотговорни хора? Време беше да се поогледа самокритично!

Нима толкова много го бяха изменили двата месеца черна работа в земните недра? Тази мисъл положително не беше приятна на някогашния любимец на дамите. Нима и той говореше вече като другите — той, изкусния ласкател! Шерифът му каза, че е „бъбрив“. Хал наистина говори доста много. Но какво друго очакваше онзи, след като го беше хвърлил в затвора за две нощи и един ден в компанията само на мрачните му мисли за неправдите! Така ли се създаваха истинските агитатори — затворени в компанията само на мрачните им мисли за неправдите?

Хал си спомни мислите си в затвора. Беше озлобен, беше му все едно дали Норт Вали ще изпадне под влиянието на профсъюзите. Но всичко това беше само настроение — подобно на онова, с което отвръщаше на брат си; това беше затворническа психика, част от неговия летен курс по практическа социология. Беше забравил всичко това, но изглежда, то го беше впечатлило по-дълбоко, отколкото си мислеше. Настроението бе изменило дори външността, му! Беше заприличал на агитатор и говореше като такъв! Беше станал „безотговорен“ и „заслепен“.

Да, така беше! Цялата тази мръсотия, невежество, болестите, това мошеничество и потисничество, осакатяването на тялото и душата на човека в каменовъглените мини на Америка — всичко това не съществуваше, то беше халюцинация на болен мозък! Това твърдяха братът на Хал и шерифът, твърдеше го и целият свят. Шерифът, брат му и целият свят не могат да бъдат „заслепени“! А когато им заговориш за тези условия, свиват рамене, наричат те „мечтател“, „мърморко“, твърдят, че си „мръднал“ или пък се гневят и лютят, почват да те обиждат и свършват с „Вие, агитаторите!“