Ъптон Синклер
Цар Въглен (104)

16

Едуард се нахвърли върху брат си:

— Откъде, по дяволите, ти дойде наум да ми устройваш такава сцена? Толкова недостойна! И абсолютно ненужна! Да се дърпаш с човек, който стои далеч по-ниско от теб!

Хал не бе мръднал от мястото си. Той гледаше право в сърдитото лице на брат си.

— Това ли е всичко, което те развълнува, Едуард?

— И всички тези глупости за твоите лични работи! Какво те интересува какво мисли за теб такъв простак като Картрайт?

— Не ме интересува изобщо, но ме засяга, когато той използува подобни клевети. Това било обикновеният им начин на действие, така ми каза Били Кийтинг.

Едуард рече хладно:

— Послушай съвета ми и разбери, че скандалът се разпространява още повече, когато го отричаш.

— Разбира се! — извика Хал. — И това именно ме дразни толкова много. Та помисли за момичето — колко зле ще й се отрази всичко това!

— Не е твоя работа да се тревожиш за момичето.

— Ами ако Картрайт беше оскандалил някоя от твоите приятелки? Дали тогава би останал толкова равнодушен?

— Не би могъл да стори това, аз внимавам повече при избора на приятелите си.

— Да, естествено. А това означава, че ги търсиш само между богатите. Аз пък, виждаш ли, имам по-демократични вкусове…

— Престани, за бога! — извика Едуард. — Вие реформаторите сте от един дол дренки — приказки, приказки, приказки!

— Мога да ти обясня защо смяташ така, Едуард — хора като теб могат да си затворят очите, но не могат да си запушат ушите!

— Добре, не можеш ли да ме оставиш на мира за малко… поне докато се махна оттук? Имам чувството, че съм седнал върху вулкан и нямам представа кога отново може да избухне.

Хал се разсмя.

— Добре. Предполагам, че не проявих достатъчно признателност за посещението ти. Сега ще се покажа по-общителен. Имам работа в Педро, така че можем да отидем заедно дотам. И още нещо…

— Какво?

— Компанията ми дължи пари.

— Какви пари?

— Това, което съм припечелил.

Сега бе ред на Едуард да се разсмее.

— Стигат ли ти за една баня и за бръснене? — Той извади портфейла си и измъкна няколко банкноти. Хал, който го наблюдаваше, усети изведнъж някаква промяна в собствената си психика: неусетно беше възприел не само класовото съзнание на работниците, но и тяхното отношение към парите. Хал действително се интересуваше от доларите, които му дължеше компанията! Беше припечелил тези долари с изнурителен труд, товарейки буци въглища във вагонетките. С тези пари цялото семейство Рафърти би могло да преживее една-две седмици. А Едуард стоеше пред него с кожения си портфейл, натъпкан с десет- и двадесетдоларови банкноти, и дори не знаеше точния им брой — сякаш парите растяха по дърветата или въглищата, сами излизаха от земята и влизаха в пещите под звуците на цигулки и флейти.

Естествено Едуард съвсем и не подозираше какви анормални мисли вълнуват брат му. Той му протегна банкнотите.

— Вземи си някакви свестни дрехи — рече той. — Надявам се, че не трябва да стоиш мръсен, за да се чувствуваш демократичен?

— Не — съгласи се Хал. Сетне: — Как ще пътуваме?

— Автомобилът ме чака зад сградата.

— Значи си подготвил всичко предварително! Едуард не отговори, боеше се да не предизвика ново избухване на вулкана.