Ъптон Синклер
Цар Въглен (18)

18

Хал се премести веднага и пожертвува част от месечния наем в пансиона, който Реминицки щеше да поиска от компанията да му удържат от заплатата. Но той беше готов да плати за предимството да живее в чист дом и да яде свястна храна. Хал удивен разбра, че с преселването си при Минети е паднал в очите на своите ирландски приятели. Както изглежда, социалните разграничения в Норт Вали бяха твърде безкомпромисни. Американците, англичаните и шотландците презираха уелсците и ирландците; те пък презираха италианците и французите; италианците и французите гледаха отвисоко на поляците и унгарците, а те на свой ред се големееха пред гърците, българите и черногорците; и така вървяха нещата с още дузина народности от Източна Европа, литовци, словаци, хървати, арменци, румънци, румелийци^[1], рутени и се стигне до мексиканци, негри и накрая до най-презрените — японците.

Хал откри този факт, когато отново посети Рафъртови. Случи се, че и Мери Бърк беше там; когато го забеляза, сивите й очи заиграха дяволито.

— Здравейте, мистър Минети! — подхвърля тя.

— Как сте, мис Розети? — парира я той.

— Вие обичаш спагет?

— А вие не обичаш спагет?

— Вече ви казах — разсмя се девойката. — Стигат ми и добрите стари картофи.

— А помните ли какво ви отговорих тогава? — попита Хал.

Да, тя помнеше, страните й пламнаха, с цвета на розовите листенца, които той беше споменал като неин вероятен източник на препитание.

А сетне децата на Рафъртови, които вече познаваха добре Хал, също започнаха да го дразнят.

— Мистър Минети, вие обичаш спагети? — Като се поокопити, Хал изпита желание да отвърне със забележката, че той първо беше поискал да остане на квартира с ирландците, но му беше отказано; но сетне се побоя, че старият Рафърти може да не схване шегата и вместо това се престори, че винаги е смятал Рафъртови за италианци. Заговори важно със стария Рафърти и го нарече „синьор Раферти“ — с ударението на втората сричка; това така развесели стареца, че той цял час след това току се подсмиваше под мустак. Той изпита симпатии към този весел момък, забрави някои от подозренията си и след като изпратиха малчуганите да спят, разказа на Хал откровено някои неща от своя миньорски живот.

Излезе, че в миналото старият Рафърти е имал възможности да напредне. Направили го кантарджия в мината Сан Хосе, но той се отказал от тази работа, защото сметнал, че неговата религия не му позволява да върши това, което му нареждали. Казали му без заобиколки да не вписва на миньорите повече от известно количество въглища, независимо от това колко въглища те изпращат горе. И когато предпочел да се откаже от тази длъжност, вместо да изпълнява подобни нареждания, Рафърти бил принуден изобщо да напусне мината, защото всички знаели защо се е отказал от тази работа, а да остане при тава положение в мината означавало да се поддържа там духът на недоволство.

— Смитате ли, че изобщо няма честни компании? — попита Хал.

— Сигур има някои, но да бъдеш честен не е тъй лесно, както си мислиш — отговори старецът. — Компаниите трябва да поддържат еднакви цените на въглищата: ако една от тях започне да мери ексик, другите трябва да правят същото. Това е един от начините да се намалят надниците, без миньорите да разберат тава. А винаги има хора, които не обичат да изостават от другите в печалбите. — И Хал изведнъж се сети за стария Питър Хариган, който контролираше компанията „Дженеръл фюъл“. Той бе казал веднъж: „Аз съм изцяло за дивиденти!“.

— Нещастието на миньора е — продължи старият Рафърти, — че няма кой да се застъпи за него. Той е съвсем сам…

По време на разговора Хал беше хвърлил поглед към „Червената Мери“: сложила ръце на масата, тя беше присвила плещи и цялата й стойка издаваше умората от един усилен ден. Тук тя се намеси в разговора, заговори неочаквано и гласът й беше пълен с презрение:

— Нещастието на миньора е, че той е роб!

— Хайде, хайде… — възрази старецът.

— Целият свят е против него, а той няма достатъчно разум да се организира… да създаде профсъюз, да го подкрепя.

В дома на Рафъртови изведнъж настъпи мълчание. Дори Хал се сепна — за пръв път, откакто беше в мината, чуваше никой да произнася страшната дума „профсъюз“ високо.

— Зная! — натърти Мери и в сивите й очи блесна предизвикателство. — Не ви се ще да чуете тази дума. Но въпреки това, някои ще я кажат!

— Хубаво де — рече старецът. — Когато си млад, пък и жена при това…

— Жена! Само жените ли имат кураж?

— Ами как! — Старецът се усмихна кисело. — Жените са тези, които имат остри езици и никой не може да им попречи да мелят. Дори и надзирателят сигур знае това.

— Може би е така — рече Мери. — А може би точно жените страдат най-много в мината. Може би надзирателят знае и това. — Страните на девойката запламтяха.

— Може и тъй да е — добави Рафърти. Сетне млъкна и запуши лулата си. Ясно беше, че не му се ще да продължи, че не иска да слуша профсъюзни речи в дома си. След време мисис Рафърти направи плах опит да смени темата, като се заинтересува за сестрата на Мери, която не беше добре със здравето. След като поговориха за разни лекарства за децата, Мери стана и каза:

— Трябва да си вървя.

Хал също стана.

— Ще ви придружа, ако разрешите.

— Разбира се — рече тя. И сякаш веселото настроение у Рафъртови се върна пак с този малък израз на галантност.