Ъптон Синклер
Цар Въглен (22)

22

В мислите си Хал беше доволен, че сега ще върши истинска миньорска работа. Отдавна си беше представил тази работа, но както често се случва в живота на човека, първият допир с действителността уби натрупаните от много години представи. Всъщност, изчезнаха изобщо всякакви представи. Хал разбра, че непрекъснатият тормоз поглъща целия му запас от физически и душевни сили. Ако някой му беше казал колко е ужасно да се работи в галерия висока пет фута, той не би повярвал. Сякаш ставаше дума за някои от онези страхотни инструменти за мъчение, които човек може да види из европейските замъци — „желязната девица“ или „испанската яка“. Гърбът на Хал гореше, като че ли някой го гладеше с гореща ютия, всички стави и мускули крещяха от болка. Струваше му се, че никога не би могъл да се научи да се пази от назъбения таван над главата му — непрекъснато се удряше в него, докато целия му череп стана на резки и отоци, и изпитваше такова силно главоболие, че понякога ослепяваше и се просваше на пода. А старият Сикориа се смееше:

— Зная. Сега си като млад катър. Някой ден ще заякнеш.

Хал си спомни колко дебела беше кожата по хълбоците на бившите му питомци под хамутите. — Да, аз наистина съм млад катър!

Поразително беше и това по колко много начини човек можеше да нарани или пореже пръстите си, докато товари вагонетката с буци въглища. Хал си сложи ръкавици, но те се скъсаха за един ден. Ами газът, задушаващият барутен дим, непоносимото смъдене на очите от прахта и полумрака! Нямаше и начин човек да отрие очите си, защото всичко наоколо беше също потънало в прах. Би ли могъл някой да си представи тези мъчения — някоя от онези дами, които пътуваха в тапицираните салон-вагони или които се изтягаха в шезлонги по палубите на параходите в тропическите морета?

Старият Майк се държеше добре с новия си помощник. Четиридесетте години работа от този вид бяха превили гръбнака на Майк и втвърдили ръцете му. Той можеше да работи за двама, а на всичко отгоре и да забавлява приятеля си с разни забележки. Старецът имаше навик да бъбри непрекъснато, като дете: говореше с помощника си, със себе си, с инструментите си. Тях той наричаше с груби и нецензурни имена, но правеше това с добродушие и хумор. „Забий се тук, кучи сине!“, командуваше той кирката си. „Ела тук, макаронаджия!“ — към вагонетката, или „Хайде вътре, майтапчия!“ като подкана към някоя буца въглища. И учеше Хал в тънкостите на миньорството, разправяше случки от добрите времена или за ужасни злополуки. Най-вече обичаше да говори за мошеничеството — ругаеше компанията „Дженеръл фюъл“, нейните надзиратели и главни надзиратели, служещите, директорите и акционерите и изобщо целия свят, който допускаше съществуването на подобна престъпна институция.

Когато дойдеше обедната почивка, Хал лягаше по гръб, защото беше твърде изморен, за да яде. Старият Майк сядаше и дъвчеше; разкошните му бакенбарди се преливаха в островърха брада и когато движеше челюстите си, приличаше поразително на стар козел. Той беше един добродушен и грижовен стар козел, който се мъчеше да подмами помощника си с късче сирене или глътка студено кафе. Вярваше твърдо в ползата от яденето — нима можеш да поддържаш парата, ако не пълниш пещта с гориво! Ако не успяваше да накара Хал да хапне, той се мъчеше да го разтуши със случки от миньорския живот в Америка и Русия. Страшно се гордееше, че има за помощник истински американец и правеше всичко да облекчи работата му, защото се боеше, че Хал може да избяга.

Хал не избяга. Той издържаше до вечерта, но тогава вече беше толкова изтощен, че заспиваше в асансьора. Заспиваше и по време на вечерята, а сетне се прибираше, свличаше се в леглото и спеше като пън. А какво мъчение беше да те изтръгнат от леглото преди зазоряване! Колко трудно беше да прогониш съня, да раздвижиш скърцащите стави, да почувствуваш отново смъдежа в очите, пришките и раните по ръцете!

Мина седмица, преди да забрави, макар и за миг, тези болки. И никога не свикна напълно с работата. Никой не беше в състояние при този тежък труд да запази умствените си способности, енергията си, своята чувствителност. Човек не можеше при този тежък труд да бъде любител на приключения — всъщност не можеше да бъде нищо друго, освен машина. Хал беше чул тази презрителна фраза „инертността на масите“ и се беше питал какво означава. Сега вече не се чудеше, защото знаеше. Нима един мъж би намерил достатъчно смелост да протестира пред надзирателя, когато тялото му е вцепенено от умора? Би ли могъл да стигне до определено заключение какви са неговите права и задължения и да отстоява това заключение с ефикасни действия, когато подобна умора парализира умствените му способности?

Хал беше дошъл тук така, както човек излиза на палубата на парахода, за да наблюдава бурята в океана. В този океан на социални мъки, на невежество и отчаяние човек съзираше изкривени от мъка лица, устремили поглед нагоре, извиващи се крайници и жадно протегнати ръце, в ушите му бушуваше буря от вопли, до страните му достигаха пръски от кръв и сълзи. Хал се почувствува толкова дълбоко в този океан, че вече не намираше утешение в мисълта, че може да избяга, когато пожелае, че може да си каже: тъжно е, ужасно е, но слава богу, мога да се отърва, когато си поискам! Мога да се върна в затопления добре осветен салон и да разкажа на другите пътници колко живописна е гледката, какво вълнуващо преживяване изпускат те!