Ъптон Синклер
Цар Въглен (69)

6

Окръжният съд заседаваше и Хал поседя известно време в залата, наблюдавайки съдията Дентън. Ето още един добре охранен и с благоденствуващ вид джентълмен, помисли си Хал. Червендалестият лик на съдията се открояваше над черната копринена тога. Младият миньор разбра, че гледа с подозрение и тогата, и лицето. Нима цинизмът надделяваше у него и той губеше доверие в хората? Видът на съдията го навеждаше на мисълта, че човек може да се препитава добре като съдия, когато съдружникът му е юрисконсулт в каменовъглена компания.

През почивката Хал поговори с един от служещите в съда и разбра, че може да говори със съдията в четири и половина. Няколко минути по-късно в залата влезе Пийт Ханън и пошепна нещо на същия служител. Последният погледна Хал, сетне отиде до съдията и на свой ред му пошепна нещо. В четири и половина, когато заседанието беше закрито, съдията Дентън стана и изчезна в кабинета си. Когато Хал отново попита служещия, той му отговори, че съдията няма време да го приеме.

Но Хал не се остави да го изиграят толкова лесно. В залата имаше странична врата, която водеше към някакъв коридор. Докато спореше със служещия, Хал мярна за миг червендалестия лик на съдията, който се прокрадваше по коридора.

Хал хукна нататък. Той не извика, не наруши с нищо реда в съда, а просто доближи до жертвата си и каза с равен глас:

— Съдия Дентън, моля за справедливост!

Съдията се обърна и го изгледа с отегчен вид.

— Какво искаш?

Моментът беше деликатен: Пийт Ханън се намираше зад Хал и чакаше само едно кимване на съдията, за да го пипне за яката. Но изненадата принуди съдията да поведе разговор с младия миньор, при което детективът се поколеба и накрая отстъпи една-две крачки.

Хал повтори молбата си:

— Господин съдия, сто и седем мъже и момчета горе в мината Норт Вали са на път да загинат. Тях ги убиват и аз се мъча да спася живота им.

— Млади момко — рече съдията, — имам спешна работа навън.

— Много добре — отговори Хал. — Ще ви придружа и пътьом ще ви разкажа всичко. — Той не даде възможност на „почитаемия съдия“ да каже дали тази уговорка е приемлива за него и закрачи редом с него. Пийт Ханън и другите двама тръгнаха на десетина метра след тях.

Хал повтори това, което беше разказал на Ричард Паркър и получи същия отговор: подобни неща не се разрешават лесно, лък и едва ли са в компетенцията на съдията. В Норт Вали има държавен служител и именно той трябва да отсъди дали има нарушение на закона.

Хал обясни отново, че един работник, който се е обърнал към този държавен служител, е бил изхвърлен от мината.

— Така постъпиха и с мен, господин съдия.

— Защо?

— Никой не ми обясни.

— Хайде, хайде, младежо! Никого не изхвърлят, без да му обяснят причините за това.

— Истината ви казвам, господин съдия! А малко преди това ме пъхнаха в затвора и ме държаха там трийсет и шест часа без никакво основание.

— Сигурно си се провинил в нещо.

— Провинението ми се състои в това, че бях избран от една миньорска комисия за контрольор при тегленето на въглищата.

— Контрольор?

— Да, господин съдия. Чувал съм, че има закон, според който, ако работниците поискат контрольор и са готови да му плащат, компанията е длъжна да му разреши да контролира теглото на вагонетките. Така ли е?

— Струва ми се, че е така.

— И в случай на отказ са предвидени санкции?

— Всеки закон предвижда санкции, момко.

— Разбрах също, че този закон съществува вече петнайсет или шестнайсет години и че нарушението му води до глоба от двайсет и пет до петстотин долара. Случаят е неоспорим, господин съдия — миньорите уведомиха главния надзирател, че са съгласни да бъда техен контрольор, а когато отидох да поема работата си, не бях допуснат до кантара. Сетне ме арестуваха, хвърлиха ме в затвора и накрая ме изритаха от мината. Тези факти съм изложил в клетвена декларация и смятам, че имам правото да искам заповед за ареста на виновните.

— Имаш ли свидетели, които ще потвърдят твоите показания?

— Имам, господин съдия. Единият е Йон Едстрьом, член на миньорската комисия. Той се намира сега в Педро, защото не му разрешават да живее в квартирата, чийто наем е предплатил. Вторият е Майк Сикориа, когото също изхвърлиха от мината. В Норт Вали има и много други, които са в течение на всичко.

Настъпи мълчание. За пръв път съдията Дентън огледа добре крачещия до него млад миньор. Сетне сви вежди дълбокомислено и обяви с плътен, внушителен тон:

— Ще проуча този въпрос. Как се казваш и къде живееш?

— Джо Смит, господин съдия. Отседнал съм в дома на Едуард Маккелър, но не зная колко време ще остана там. Домът е под непрекъснатото наблюдение от главорези на компанията.

— Говориш глупости! — възрази безапелационно съдията.

— Впрочем точно сега трима от тях вървят по петите ми. Единият е същият Пийт Ханън, който участвува в изхвърлянето ми от Норт Вали. Ако се обърнете, ще ги видите зад нас.

Но солидният съдия не се обърна.

— Казаха ми, че с действията си поставям живота си на карта — продължи Хал. — Струва ми се, че имам право да искам защита.

— Какво искаш да сторя?

— Като начало, накарайте да арестуват хората, които ме следят.

— Не е моя работа да давам такива нареждания. Обърни се към някой полицай.

— Не виждам никакъв полицай. Бихте ли ми казали къде да намеря такъв?

Тази настойчивост започна да досажда на господин съдията.

— Млади момко, ти май четеш булевардни романи, които опъват нервите ти.

— Но тези приятели са зад гърба ми, господин съдия! Погледнете!

— Казах ти вече, че това не е моя работа, момко.

— Господин съдия, може и да ме убият, преди да намеря полицай!

Спокойствието на съдията, както изглежда, не бе нарушено от подобна възможност.

— И докато проучвате въпроса, господин съдия, хората в шахтата ще умрат!

Отново никакъв отговор.

— Имам няколко клетвени декларации — отбеляза Хал. — Искате ли ги?

— Може да ми ги дадеш, ако искаш.

— Но вие самият не ги искате?

— Още не.

— Тогава един последен въпрос, с ваше разрешение, господин съдия. Бихте ли ми казали дали в този град има поне един честен адвокат, който е готов да заведе дело срещу „Дженеръл Фюъл“?

Настъпи мълчание, дълго мъчително мълчание. Съдията Дентън от фирмата „Дентън Валмън“ гледаше втренчено пред себе си. От безпристрастната му физиономия не пролича дали го мъчи сложна душевна борба.

— Не, млади момко — рече той най-сетне. — Не е моя работа да ви упътвам към адвокати.

С тези думи съдията се обърна и влезе в клуба „Елкс“.