Ъптон Синклер
Цар Въглен (20)

20

Мери Бърк бе казала, че компанията няма нищо против, ако някому изнася да си счупи кокалите. И скоро след като шахта №2 заработи отново, Хал имаше възможност да се убеди, че това твърдение е вярно.

Животът на миньора зависи от добрия крепеж на забоя, където работи. Компанията беше длъжна да доставя подпорите. Но когато те потрябваха на миньора, оказваше се, че в шахтата няма никакви подпори и миньорът трябваше да бъхти за тях цяла миля до повърхността. Там той подбираше подпори с необходимата дължина, маркираше ги и съгласно уговорката чакаше да бъдат доставени в забоя от някой от общите работници. Но понякога някой друг отнасяше гредите — и тук действуваха подкупите и предпочитанията! — и миньорът губеше един-два работни дни. През това време задлъжняваше все повече в магазина, а често децата му нямаха обувки да идат на училище. Понякога на миньора омръзваше да чака подпорите и той продължаваше да копае без крепеж. Така се стигаше до срутвания, при които следствената комисия отбелязваше в книжката си „небрежност“ като причина за смъртните случаи, а собствениците на мината обясняваха надуто, че е невъзможно да се внуши на миньорите да вземат предпазни мерки. Не много отдавна Хал беше чел във вестника интервю с директора на компанията „Дженеръл фюъл“, в което той излагаше мнението, че колкото по-опитен е един миньор, толкова по-опасно е да го наемеш на работа, защото такъв човек смята, че знае всичко и не обръща внимание на предписаните от компанията мъдри предохранителни мерки!

В шахта №2 на някои места се работеше по така наречения „метод на целиците“. Въглищата се изземваха така, сякаш се копаеше в няколко успоредни галерии. Стените между тези малки галерии оставаха като подпори и тези стени се наричаха „целици“. Когато стигнеше до края на въглищния пласт, миньорът започваше да се връща назад, като по пътя срутваше целиците и таванът на галерията рухваше зад гърба му. Това беше опасна работа, при която миньорът трябваше да се вслушва в пропукващите звуци в скалната маса над главата си и да прецени точно момента кога трябва да избяга. Понякога закъсняваше в желанието си да прибере някой забравен инструмент, а понякога срутването идваше без предупреждение. В такива случаи рядко изравяха жертвата, защото, трябва да се признае, че планината тогава погребваше човек не по-зле, отколкото това можеше да се очаква от компанията.

В шахта №2 един миньор загина по този начин. Той се бе препънал при бягането и долната част на тялото му бе затрупана. Наложи се лекарят да идва и да му прави упойка, докато спасителната команда се мъчеше да го изрови. Хал разбра за нещастието, когато видя трупа проснат на една дъска и покрит с два стари чувала. Забеляза, че никой не се спираше да гледа за дълго мъртвеца. След работата попита приятеля си Мадвик, катърджията, който му отговори:

— Литовец… станал на пихтия. — И това бе всичко. Никой не го познаваше, никой не го оплака.

Излезе, че Майк Сикориа работил близо до мястото на нещастието и беше помагал при изравянето на жертвата. Негърът — помощник на Майк, в бързината да разчисти скалната маса бе премазал ръката си и нямаше да може да работи около месец. Майк разказа на Хал за станалото на своя развален английски. Ужасно било да видиш човек затиснат така, задъхващ се, очите му почти изскочили от кухините. За щастие жертвата бил младеж й не оставял семейство.

Хал попита какво ще правят с трупа. Отговорът беше, че ще го погребат сутринта. Компанията имала един парцел нагоре по каньона.

— Но няма ли да има следствие? — попита той.

— Следствие? — повтори Майк. — К’во е това?

— Следователят няма ли да направи оглед на трупа?

Старият словак сви рамене; ако по тия места има следовател, той още не бе чул за него, но той беше работил из доста мини и беше свидетел на много погребения на миньори.

— Бутнат ги в сандък и ги заравят в една дупка — обясни той цялата процедура.

— Няма ли свещеник?

— Свещеник живее много далеч.

По-късно Хал разпита говорещите английски миньори и разбра, че понякога в района наистина идвал следовател. Той свиквал състав от съдебни заседатели, в който влизали шерифът Джеф Котън, галицийският евреин Предович, един-двама чиновници от канцеларията на компанията и двама мексикански работници, които си нямали и понятие от цялата тази работа. Тази комисия правела оглед на трупа, разпитвала няколко души за станалото и давала заключението: „Установяваме, че покойният е загинал поради причинено от самия него срутване“. (В един от случаите добавили една оригинална подробност: „Няма роднини и има страшно малко приятели!“.)

За труда си следователят получава хонорар, а компанията се сдобива с официален документ, който е от решаващо значение, ако на някой чуждестранен консул му хрумне да заплаши компанията, че ще предяви иск за вреди и загуби. Тези неща в Норт Вали бяха толкова добре уредени, че още никой не бе получил някакво обезщетение при смърт, или злополука; всъщност, както разбра Хал по-късно, през последните двайсет и три години нямаше нито един иск за вреди и загуби, предявен срещу собственик на мина в целия окръг!

Споменатото нещастие имаше известно значение за Хал, защото му даде възможност да опита сам истинската работа в мината. Старият Майк беше без помощник и предложи на Хал да заеме мястото на негъра. Това беше по-добре от работата на кантара, защото надницата беше два долара дневно.

— Но надзирателят ще разреши ли да сменя работата си?

— Даваш му десет долара, сменя те — рече Майк.

— Съжалявам, но нямам десет долара.

— Дай му десет долара в кредит.

Хал се разсмя:

— Значи приемат фишове като рушвет, а?

— И още как — рече Майк.

— Ами ако взема да гледам катърите лошо? Така ще го принудя да ме пусне без пари!

— Ще те пусне в ада! — отсъди Майк. — Ако го ядосаш, ще ни пробута лош забой, ще губим по десет долара седмично. Не, сър, дай му да пие, кажи му, че е екстра човек, накарай го да се почувствува добре. Знаеш американски — вземи му акъла!