Айрис Йохансен
Златният варварин (9)

Осма глава

Тихи гласове, топлина, която внезапно й бе отнета. Усетила, че Гален се надига, Тес измърмори нещо недоволно.

— Няма нищо. Продължавай да спиш.

Тес отвори очи и видя изправения пред дивана Саид, който полагаше отчаяни усилия да не поглежда към нея.

— Какво има?

— Саид казва, че Халим иска да ме види. — Гален скочи от леглото.

Тес погледна към защитения с решетка прозорец. Първите розови лъчи на зората огряваха стаята. Двамата с Гален се бяха прибрали късно след полунощ и не бяха имали много време за сън.

— По това време? — учуди се тя.

— Халим казва, че е важно.

Тес се подпря на лакът.

— Къде е той?

— В преддверието. — Гален спря за миг. — Не се бой, няма да го пусна вътре. Аз ще отида при него.

Тес го погледна учудено.

— Защо? Той не ми харесва, вярно, но не съм толкова срамежлива, че да забуля лицето си пред него.

Гален не сваляше очи от дръзките млади гърди под копринения чаршаф.

— Не съм искал да скрия лицето ти. По-скоро сметнах, че ще се чувстваш… безпомощна.

— Победена, искаш да кажеш. — Тес поклати глава. — Това не е вярно. Никой не ме е победил. Нито ти, нито Халим. Просто се придържам към споразумението ни, а в него няма нищо безчестно. — Тя направи повелителен жест с ръка. — Саид, кажи му да влезе.

— Добре, че ми показа колко съм сгрешил в предположенията си — отговори сериозно Гален. Той кимна на Саид, легна си и издърпа завивката над голото рамо на Тес. — Надявам се, че нямаш нищо против, ако не позволя да лежиш разголена пред чужд мъж. Откривам у себе си някакво примитивно собственическо чувство.

Тес смръщи чело.

— Нямам нищо против, но не го разбирам. Струва ми се неразумно да…

— Простете, че ви попречих, маджирон. — Халим влезе и се запъти с бързи крачки към леглото. — В планините е имало нападения и плячкосвания! Пристигна пратеник от лагера Ел Сабир.

— Ел Сабир! — Гален скочи като ужилен. — Кой се крие зад нападението?

— Не може да се каже със сигурност. — Халим се поколеба. — Вероятно Тамар.

— Толкова далече на юг? — Гален поклати глава. — Той никога не е нападал заланите.

Халим вдигна рамене.

— Описанието на водача на бандата си схожда с външния вид на Тамар. Откраднал е коне и жени, освен това злато! Бил е много придирчив в избора на конете. Нали знаете, че Тамар обича расовите коне.

— Кой донесе вестта?

— Юсуф. — Халим старателно избягваше погледа на Тес. — Не е бил в лагера по време на нападението, но е пристигнал там малко след него. Именно той съобщи, че ако се съди по описанието на водача, отново си имаме работа с Тамар.

Гален се усмихна с едва доловима подигравка.

— Спести си прекалената дискретност, Халим. Уверявам те, че снощи Юсуф не беше в компанията на маджирата.

Халим кимна безизразно.

— Ако беше така, днес той нямаше да се радва на добро здраве, сигурен съм в това.

— Прав си. — Гален се надигна и посегна към халата, подаден му веднага от Саид. — Освен това узнах, че моята съпруга е проявила симпатия не към Юсуф, а към къщата му. Нужен й е бил висок покрив, за да пуска пощенския си гълъб.

— Гълъб ли? — Халим примигна безпомощно.

— Всъщност гълъбът е на Виане. Учим го да… — Тес не продължи по-нататък. Защо да дава обяснения на Халим? — Къде се намира Ел Сабир?

— Това е един от планинските лагери, издигнати за защита на златните мини. Племето Ел Сабир е васално на Ел Залан. — Гален посегна към чашата с вино, поднесена му от Саид. — Дотам са четири часа път на кон. — Той отпи една глътка и попита Халим: — Какви щети са нанесени?

— За съжаление значителни. Лагерът е бил подпален, има и шестима мъртви. — Халим помълча малко и добави: — Един от тях е дете. Синчето на Ханал.

Гален промърмори някакво проклятие.

— Кога най-после ще спрат да се избиват? — Той бутна чашата в ръцете на Саид, обърна се и закрачи към стаята за преобличане. — Тръгваме след половин час. Събуди цялата свита. — И се скри в стаичката, следван от Саид.

Халим се обърна да си върви, но на половината път спря и се обърна към Тес:

— Значи съм се излъгал? — Гласът му звучеше задавено.

Тес го гледаше, без да отговори.

— Трябваше да се защитите. Трябваше да ми кажете…

— Че не съм уличница? Защо да се защитавам? Да не мислиш, че мнението ти има значение за мен? — Тя вирна брадичка и продължи: — Отдавна зная, че не изпитваш приятелски чувства към мен.

Халим се изчерви.

— Може би не, но никога не бих навредил на невинен човек. — Той направи скован поклон. — Съжалявам, ако постъпката ми ви е причинила неприятности. Позволете ми да изкупя вината си.

Тес го изгледа с разширени от учудване очи. Халим беше горд мъж и тя не бе очаквала извинение. Едва сега осъзна, че той е многостранна личност и може би не е толкова зъл, както бе предполагала по-рано. Склони глава и попита, пламнала от любопитство:

— Въпросът не е само в това, че идвам от Запад, нали? Ти просто не можеш да ме понасяш.

— Нямам такова право. Вие сте съпруга на владетеля. Би трябвало…

— За бога, остави това. — Тя го изгледа укорно. — Кажи ми истината!

Халим отвори уста и бързо я затвори, без да е казал нито дума. Най-после заговори несигурно:

— Не сте права, че не мога да ви понасям. Аз се боя от вас.

Още преди Тес да се е оправила от шока, причинен от думите му, той се бе обърнал и бе изскочил навън.

Младата жена остана загледана в затворената врата. Не само съдържанието на думите му я бе потресло, а и самото признание. За нея Халим беше олицетворение на всичко странно и чуждо в Заландан, но в един кратък миг тя бе открила зад студената, горда фасада чувствително и лесно ранимо човешко сърце.

А може би тя дойде тук с твърде големи очаквания? Защо вярваше, че хората ще я посрещнат сърдечно, след като не бе сторила нищо, за да спечели сърцата им? Заживя в Заландан, но не положи никакви усилия да се запознае с народа на Ел Залан. Играеше си с гълъби като дете, излизаше на езда с Павда и си търсеше развлечения.

— Ако всичко мине добре, утре вечер съм тук. Но бог знае, че не мога да бъда сигурен. — Гален излезе от стаичката напълно облечен. — Вероятно ще седя часове наред в шатрата за съвещания и ще се мъча да възпирам буйните глави, тръгнали да забъркват нови междуособици. Моля те, Тес, не излизай извън града, макар да се съмнявам, че Тамар дебне някъде наблизо. Обикновено той нанася удара и отвлича плячката в лагера си. Все пак е неразумно да се излагаш на риск — заключи той и се запъти към вратата.

— Почакай — изплъзна се от устните й. — Искам да дойда с теб.

Гален поклати глава.

— Не съм тръгнал да се забавлявам. Няма да има шатри и копринени възглавници. Ще яздим бързо и ще спим на голата земя.

— Знам това. Все пак искам да дойда.

— Защо? — погледна я настойчиво той.

— Не мога да ти обясня. — Тес навлажни с език пресъхналите си устни. — Мислех си, че мога да се науча… — Тя разтърси глава и безпомощно заключи: — И аз не знам.

— Ще видиш неща, които няма да ти харесат.

Тя кимна и пръстите й стиснаха конвулсивно завивката. Материята беше мека и гладка, какъвто беше и целият й досегашен живот. Но в тази страна имаше и други, по-сурови материи, имаше хора, за които не знаеше почти нищо.

— Ще ми позволиш ли да дойда?

Гален кимна кратко.

— Имаш право да видиш със собствените си очи, защо те доведох в Седикан. Облечи се. Ще се срещнем след половин час в двора.

 

 

Пожарът в лагера на Ел Сабир беше догорял и бе оставил големи разрушения.

Тес усети миризмата на дим от две мили разстояние. Когато влезе в лагера редом с Гален, очите й пареха и тя не знаеше дали това е от дима или от сълзите й. Повечето шатри бяха станали жертва на пламъците. Гледката на семействата, които се ровеха из развалините в търсене на овъглени остатъци от имуществото си, беше сърцераздирателна. На бял свят излизаха изкривени тенджери, скъсани завивки, парцалени кукли.

— Трябвало ли е да изгори шатрите? — попита дрезгаво тя.

— Не. — По лицето на Гален се четяха омраза и гняв. — Направил го е, за да си достави удоволствие. — Той дръпна юздите на коня си пред една овъглена шатра, чието платно висеше на парцали. — Това е домът на Дала, майката на убитото дете. Не е нужно да влизаш с мен.

— Ще вляза.

Гален скочи от седлото, заобиколи коня си и й подаде ръка.

— Може би ще съжаляваш.

Тес наистина съжали. Едва бе влязла в малката шатра, когато забеляза детето.

Момченцето проснато на сламеника, беше най-много на три годинки. Дълги мигли почиваха мирно върху загорелите от слънцето бузки, меки като коприна и пухкави като на бебе. Малкият изглеждаше заспал, но нямаше сън, тъжно неподвижен като този.

Слабичката женица, коленичила до него, едва беше излязла от детската възраст, ала когато вдигна очи при влизането на Тес и Гален, в тях се четеше прастара болка.

— Тъгувам с теб, Дала — проговори меко Гален. — Мога ли да сторя нещо, което да облекчи болката ти?

Жената поклати глава.

— Те го стъпкаха, маджирон — зашепна без глас тя. — Втурнаха се с конете си през него, сякаш на пътя им се бе изпречило улично коте.

Гален я прегърна през раменете.

— Видяха го. — Жената клатеше глава като замаяна. — Видяха го и въпреки това не отбиха встрани. Той нямаше и три годинки!

— Къде е мъжът ти?

— Седи с другите в шатрата за съвещания. — Очите й се напълниха със сълзи. — Не може да понесе гледката на мъртвото си дете. — Тя протегна ръка и помилва немирните къдрици, нападали над челцето му. — А аз не мога да понеса мисълта, че трябва да се разделя с него.

Тес усети как гърлото й се сви, но не откъсна поглед от жената. Много й се искаше да обърне гръб на това място на тъга и смърт, да се качи на коня си и да препусне надалеч. Господи, каква пронизваща болка!

— Ще ти го пратя — промълви Гален.

Жената поклати глава.

— Трябва да приготвя сина си за погребение. Мъжът ми усеща моята болка като своя. Не може да носи двоен товар.

— Къде са жените от селото?

— Те се грижат за собствените си семейства. Дошло е тежко време.

— Аз ще остана. — Тес не повярва, че думите бяха дошли от нейната уста. — Тя пристъпи напред и коленичи до жената. — Ще позволите ли? — Господи, как можа да й хрумне такова нещо! Не искаше да остава тук.

— Все ми е едно — отвърна глухо жената. Погледът й беше прикован в детето. — Както желае маджиронът.

— Наистина ли искаш да останеш? — попита тихо Гален.

— Не — отговори с треперещ глас тя. — Но трябва да го направя.

Очите й бяха приковани в мъртвото детско телце. Божичко, та то беше почти бебе! Как ли щеше да се чувства, ако беше нейно?

Гален се колебаеше. Тес усещаше настойчивия му поглед.

— Върви — прошепна тя. — Тук вече нищо не можеш да направиш.

Чу как се раздвижи, след малко усети лек полъх на вятъра, когато вдигна платното на входа. Възцари се тишина. Какво да прави сега? Дала беше вцепенена от мъка, а Тес нямаше опит в общуването с хора. Ала трябваше да предприеме нещо, и то веднага.

Е, добре. Не знаеше как да се справя с хората, но конете познаваше добре. Щеше да приложи при Дала онова, което знаеше за конете. Младата майка беше поразена от съдбата и не искаше нищо друго, освен да легне и да се отдаде на мъката си. Но да позволиш на болния кон да легне, често означаваше край. Трябва да я накарам да се раздвижи, каза си решително Тес.

Прегърна тесните рамене на младата жена и я разтърси.

— Знам, че ви е тежко, но трябва да ме научите.

Дала я изгледа с помътнели от тъга очи.

— Какво?

— Искам да ви помогна, но не зная как да започна. Какво трябва да направим?

Решителният глас на Тес изтръгна жената от вцепенението й. Тя се раздвижи, потърка слепоочията си и прошепна:

— Първо трябва да го окъпем.

Тес кимна в знак на съгласие.

— Тогава започваме. Ще кажа на Саид да донесе вода. — Тя се изправи и отиде до входа на шатрата. — Това звучи разумно.

Нима съществуваше разум в този свят, в който убиваха невинните деца?

 

 

Тес напусна шатрата на Дала едва на смрачаване. Когато излезе навън, седналият пред входа Саид веднага скочи.

— Трябва да хапнете нещо — проговори почтително той. — Лагерът ни е недалеч от потока. Убихме достатъчно дивеч за вечеря. Да ви донеса ли една чиния?

— Не сега. — Тес беше толкова изтощена, толкова изпълнена с тъга, че не й се мислеше за ядене. — Къде е съпругът ми?

Саид направи знак с глава към голямата шатра на неколкостотин метра от тях.

— Все още се съвещават.

— Заведи ме при него.

— Не е прилично една жена да смути събранието…

Тес стисна ръце в юмруци.

— По дяволите! Нямам никакво намерение да смущавам свещеното мъжко събрание! Макар че само господ знае, защо не позволявате на жените да вземат участие в него, след като убиват децата им. — Тя се извърна настрана. Саид не беше виновен, че животът е несправедлив към жените. Не, вината беше и в него, и в Гален, в баща й и във всички мъже, които караха жените да раждат деца, а не им осигуряваха мирни дни. — Ще почакам, докато събранието свърши, но въпреки това настоявам, колкото се може по-бързо да говоря с маджирона.

За нейно голямо учудване Халим не беше в шатрата за съвещания, а седеше на ниско столче пред входа.

— Защо не участваш в събранието? Смятах, че Гален има нужда от твоята подкрепа.

Халим поклати глава.

— Аз съм роден в планините и израснах сред тази хора. Гален знае, че няма да мога да се въздържа.

Тес обходи с поглед опустошенията наоколо.

— Гален успява ли да запази самообладание?

— Никак не му е лесно. — Лицето на Халим потъмня. — Но той е по-силен от другите.

— Бедното дете. — В душата й отново се надигна гняв. — Негодници! Веднага бих тръгнала да преследвам Тамар.

— Каква буйност! — Кратка усмивка пробяга по лицето му, но веднага изчезна. — Защо сте тук? С какво бих могъл да ви помогна?

— Би могъл да изведеш съпруга на Дала от шатрата и да го пратиш при жена му. — Тес прокара ръка през косите си. — Аз направих всичко, което можах. Сега е негов ред.

— Ханал не може…

— Всемогъщи боже! — избухна Тес. — Какво ме е грижа за желанията му! Дала ще погребе сина си утре сутринта и сега има нужда от мъжа си. Може би трябва аз да вляза в шатрата и да го изведа?

Халим я гледа в продължение на няколко мига, после се обърна и тръгна към входа на шатрата.

— Не е нужно. Ще го изведа навън и ще се погрижа да иде при жена си.

— Наистина ли ще го направиш?

— Защо се учудвате? Нима дивак като мен смее да се усъмни в мъдростта на западната жена?

Тес не обърна внимание на подигравката.

— Защо го правиш?

Халим й хвърли бърз поглед през рамо.

— Защото сте права — отговори просто той. — Ханал не бива да се отдава на собствената си мъка и да крещи за отмъщение, без да е утешил близките си.

Веднъж решил да действа, Халим прояви завидна енергия. Само след няколко минути той излезе от шатрата с мрачен вид, повел със себе си ожесточен млад мъж. Поведе го към шатрата на Дала, като през цялото време го побутваше.

— Какво има? — Тес се обърна и видя Гален, който също бе излязъл навън. — Защо Халим изведе Ханал?

— Защото му заявих, че ако той не го направи, аз ще вляза и ще го измъкна със собствените си ръце — отговори сърдито Тес. — Дала има нужда от него.

— Как е тя? — попита разтревожено Гален.

— Мисля, че е малко по-добре. Държах се с нея като към болен кон и това даде резултати, макар че…

— Какъв кон? — смая се Гален.

— Не разбираш ли! Непрекъснато я карах да се движи.

За момент напрежението и умората изчезнаха от лицето му и то бе огряно от топла усмивка.

— Много умно.

— Не знам дали беше умно. Но не ми хрумна нищо друго.

— В ситуации като тази, инстинктът почти винаги е правилен.

— Така ли? — Тес поклати глава. — Не знам. Никога не бях попадала в такава ситуация. Все пак смятам, че се справих добре — прибави бързо тя. — В момента обаче Дала има много по-голяма нужда от Ханал, отколкото от мен. А ти не биваше да напускаш събранието.

— Справяш се великолепно — отвърна меко той. — А що се отнася до събранието, ще ги оставя да се карат помежду си. — В думите му се усещаха умора и досада. — По-късно ще вляза пак. — Той улови ръката й и я потегли към шатрите, издигнати от хората му в края на опожарения лагер. — Тук е по-лошо, отколкото си мислех. Ще накарам да ти приготвят храна и ще те изпратя обратно в Заландан. Халим ще те придружи.

— Саид вече се е погрижил. — Тес поклати глава. — Няма да се върна. Обещах на Дала да стоя до нея и да кажа сбогом на сина й. — Погледът й обхождаше обгорените шатри. Тук има още много работа.

— Твоя работа ли е това?

— Вече съм тук. Защо да не бъда полезна? Трябва да поръчаме храна и запаси от Заландан. Ще обиколя всички семейства, за да установя от какво имат нужда. — Тя вдигна рамене. — Освен това смятам, че за нея е добре да се заеме с нещо след погребението. Не ми се вярва мъжът й да я раздвижи, затова ще я убедя, че имам нужда от помощ. Това ще й помогне да се възстанови по-бързо.

— Обмислила си всичко най-подробно. — Гален я гледаше учудено. — Все пак проблемът не е твой. Не е нужно да се забъркваш.

— Хората имат нужда от мен.

— Така е — кимна Гален. — Имаме нужда от всяка възможна помощ.

— Нека не спорим повече за това. Ще остана, докато и ти се върнеш в Заландан. Как мислиш, ще успееш ли да убедиш хората от Ел Сабир да не преследват Тамар?

— Ако разполагам с красноречието на Луцифер и търпението на Хиос…

— Те са изгубили домовете си.

— Ще изгубят много повече, ако тръгнат да отмъщават на Тамар. Той е бандит и има опит в битките и преследванията.

— Би могъл да им помогнеш — посъветва го колебливо тя.

— Така е, но няма да го направя. Време е да се сложи край на проливането на кръв. — Влязоха в лагера и той пусна ръката й. — Трябва да има и друг път. — Той присви очи. — Проклетият Тамар!

Само ден, откакто виждаше със собствените си очи насилието и болката, и тя вече се чувстваше наранена и белязана. А колко по-страшно беше това за Гален, който беше израснал сред непреставащи междуособици и проливане на кръв.

— Какво мислиш да предприемеш?

Той поклати глава.

— И аз не знам. Вероятно ще се върна и ще продължа да ги убеждавам. — Той помилва тъмните сенки под очите й. — И за теб денят не беше лесен.

— Не толкова, колкото за Ел Сабир. — Тес не съжаляваше, че е дошла. Отминалите тъжни часове по странен начин я бяха обогатили, бяха я направили по-мъдра. Имаше чувството, че е тръгнала по нов път, от който няма връщане. — По-лек и от твоя…

Още едно прозрение. Трагедията, с която се бе сблъскала днес, я бе направила сляпа за душевните терзания на Гален, но сега ги осъзнаваше повече от ясно.

Той е по-силен от другите, бе казал Халим.

Но каква цена плащаше за самообладанието и силата си?

— Не се връщай на събранието — помоли тихо тя. — Много си изтощен. Почакай до утре.

— Загрижеността ти е затрогваща.

Тес направи гримаса.

— Но няма да промениш решението си.

Изразът му се смекчи, но поклащането на главата издаваше непоколебимост.

— Духовете са разгорещени. Трябва да ги успокоя. — Той хвърли бърз поглед към шатрата за съвещания. — Сега би трябвало да бъда там, сред тях.

— Глупости. Можеш поне да се нахраниш. Седни тук! — Тя го натисна да седне на отсечения пън до лагерния огън и тръгна към голямото гърне, в което вреше вечерята. — Ще ти донеса една чиния рагу и чаша чай.

— Нямам време за…

— Разбира се, че имаш време — изгледа го укорително тя. — Почини си поне малко.

Весел лъч, примесен с искрена нежност, озари лицето му.

— Както заповядате, маджира.

 

 

Скоро щеше да се разсъмне. Тес се събуди, когато Гален се мушна под завивката до нея и я притегли към себе си.

— Добре ли мина всичко? — пошепна сънено тя.

— Не. — Мъжът протегна дългите си крака и зарови лице в косите й. — Продължавай да спиш.

— В никакъв случай. — Тя се прозя и се обърна към него. — Ако искаш да спя, трябваше да ме излъжеш. Ще преследват ли Тамар или не?

— Съгласиха се да почакат три месеца. Ако дотогава не успея да изправя Тамар пред съда, ще нападнат лагера му.

— Какъв съд?

— Съдът на обединените племена на Седикан — отговори след кратка пауза Гален.

Тес отвори широко очи.

— След три месеца? Нали каза, че може да трае години!

Гален присви подигравателно устни.

— Това беше единственият компромис, с който се съгласиха. Така задоволиха и мен, и собствената си жажда за кръв.

— Какво ще правиш сега?

— Какво ще правя ли? — Дръзка усмивка огря лицето му. — Ще обединя тази проклета страна само за три месеца.

Възхитена от непоколебимата му вяра, Тес не откъсваше очи от него.

— Значи не си разколебан?

— Как да се разколебая? Положението е много повече от смешно, то е напълно невъзможно!

Въпреки това той реагираше на предизвикателството с въодушевление и устрем, които Тес не бе преживявала досега. И всичко това, защото чакането свършваше, осъзна внезапно тя… Може би шансовете за успех бяха незначителни, но той имаше свобода на действие и можеше да тръгне напред.

— Искаш да се бориш срещу вятърни мелници, така ли?

Мъжът поклати глава.

— Искам да ги убедя, че е крайно време да спрат да въртят крилата.

Въодушевлението на Гален запали искра и в нейната душа. Тя се надигна с бляскащи очи.

— Как ще го направиш?

— Първо ще посетя шейховете на деветте най-големи племена и ще се опитам да постигна съгласие за едно голямо събиране, на което да обсъдим въпроса за обединението.

— Ще дойдат ли?

— Да, ще дойдат. Ще организирам „каробел“.

Думата прозвуча познато, но Тес не можа да си припомни значението й.

— Какво е това?

— Празник. Ядене, музика, танци и надбягване с каробели. Някои шейхове не се интересуват от обсъждането на обединението, но празникът ще ги привлече. Щом ги събера, шансовете да наложа волята си се увеличават.

— Къде ще се състои празненството?

— В подножието на планината, недалеч от Заландан. Това е, така да се каже, неутрална земя. — Той намръщи замислено чело. — След като не постигам успех, посещавайки всяко племе поотделно, трябва да ги събера заедно. Възможно е да се възползвам дори от нападенията на Тамар. Повечето шейхове се боят от нарасналата му сила и са ожесточени от разбойническите му набези. Заплахата, която представлява Тамар, и нарасналият ми престиж след женитбата с принцеса от Тамровия ще им окажат силно въздействие и ще ми помогнат да ги убедя в ползата от обединението.

— Защо тогава не вземеш принцесата от Тамровия със себе си и не им я представиш?

— Какво!? — В гласа му звучеше неподправен ужас.

Тес се подпря на лакът и го изгледа сърдито.

— Нима това не е най-важната причина за брака ни? — Лицето й поруменя от вълнение. — Вземи ме със себе си.

— Наистина ли искаш да дойдеш?

Тя закима въодушевено.

— Ще ни трябват няколко дни, за да помогнем на Ел Сабир, но след това съм свободна и тръгвам с теб. — Тя сбърчи чело. — Трябва да уведомя Виане, за да продължи с обучението на Александър. Не бива да му позволяваме да се отпуска.

— О, разбира се, първата грижа е за Александър. — Гален я погледна замислено. — Ти си огън и пламък. Защо?

Тес не беше сигурна в себе си. Беше естествено, че искаше да вземе участие в проблемите и делата му, а и не можеше да пропусне едно такова голямо приключение. Ала всяко от тези обяснения би издало уязвимостта й, а тя не искаше да я признае — поне засега.

— Сключихме сделка. Честта ми изисква да изпълня своята част, колкото се може по-бързо.

Гален се вкамени.

— За да се освободиш от мен и да напуснеш Седикан, така ли?

Да напусне Седикан? Та тя дори не бе помислила за това. Макар да се почувства обидена от въпроса му, тя побърза да се овладее и отговори хладно:

— Точно така.

— Тогава няма какво да говорим повече. Тръгваш с мен. — Гален я притегли към себе си и притисна бузата й в рамото си. — Щом не ми остава много, ще се възползвам от всяка минута на присъствието ти.