Айрис Йохансен
Златният варварин (6)

Пета глава

— Избери ти. На мен ми е все едно — отговори нетърпеливо Тес. Погледът й се плъзна равнодушно по топовете прекрасни платове, натрупани по столовете, масата и дивана в стаята й. — Омръзна ми да ги разглеждам.

— Някои неща ти омръзват много бързо. — Гален се облегна назад и протегна обутите си в ботуши дълги крака. — Почти не погледна платовете.

— Това не е важно. А и трае твърде дълго. — Тес бе забелязала, че слънцето бързо отива към залез. — Искаше ми се да занеса една ябълка на Павда, преди да е станало време за вечеря.

— Брокатът с цвят на среднощна синева е великолепен, маджира — опита се да я поласкае брадатият търговец.

Младата жена хвърли изпълнен с безразличие поглед към блестящата тъкан, разпростряна пред нея.

— Да, много е хубав. — Обърна се към Гален и попита: — Казах ли ти за гълъбите?

— Два пъти — отговори сериозно той.

— Хубав? — промърмори потресено търговецът. — Брокатът е донесен от Китай, а избродирането му с перли отне седем месеца.

— Колко мило — отзова се нетърпеливо Тес. — Наистина нямам нищо против стоките ви.

— Ще вземем броката! — Гален се надигна. — Също зеления и златния шифон. — Той обходи стаята, избра няколко материи, отхвърли други, доказвайки при това вкус и познаване качествата на платовете. — Вече имаш мерките на маджирата, знаеш и какви са желанията ми по отношение на кройките. Първата да бъде готова за проба следващата седмица!

— Разбира се, маджирон. — Търговецът въздъхна с облекчение и щракна с пръсти, след което младият му помощник започна да събира топовете. — Одеждите, които вече ми поръчахте, ще бъдат доставени утре в осем.

Тес се обърна и изненадано погледна Гален.

— Какви одежди?

— Преди всичко, новият ти костюм за езда. — Гален махна на търговеца и помощника му да излязат и отново седна. Като видя въодушевеното лице на Тес, прибави усмихнато: — Май най-после събудих интереса ти?

— Как изглежда костюмът? Панталон ли ще нося?

— Нещо подобно — отговори мъжът и направи гримаса. — Макар да нямам особено желание да те видя преоблечена като мъж. Костюмът представлява нещо като разделена рокля.

— От кадифе?

— В този климат? Накарах да го ушият от същия плат като моите одежди.

Тес се усмихна доволно, припомнила си мекия и прохладен памук и прекрасната, нежна коприна.

— Чудесно.

— Исках да се чувстваш удобно — усмихна се в отговор той. — Да ти е меко и приятно. Естествено няма да носиш нищо под него.

— Защо? — намръщи се Тес. — Не знам дали е прилично. Паулина ми разказа, че в Париж се носят какви ли не клюки за императрица Жозефина, която не носела нищо под робите си. Не мога да разбера как не й духа!

Гален едва не избухна в смях.

— Климатът в Седикан е много по-приятен, отколкото във Франция.

Този аргумент се стори на Тес разумен.

— Най-добре да изчакам и да се убедя лично.

Гален я погледна право в очите, после кимна с ясно доловима настойчивост.

— Много добре. Хайде да видим.

— Какво?

— Каза, че искаш да се убедиш лично. — Той развърза черния шал, навит около кръста му и го свали. — Ще се убедиш сега, още преди роклята да е готова. Съблечи се.

Внезапната смяна на ленивост с чувствено напрежение я свари неподготвена.

— Сега ли?

— Да, сега! — Гален държеше шала в дясната си ръка и леко милваше с него дланта на лявата. — Нямаме други занимания.

Тес наблюдаваше като замаяна как ръцете му си играят с шала, как красивите силни пръсти приглаждат с ленива чувственост гънките на плата. Сърцето й се разтуптя, особено като видя как пръстът му се мушна в една от гънките и се върна обратно.

— Няма да имаш време да посетиш Павда преди вечеря.

Тес откъсна поглед от ръцете му и смаяно установи, че напълно е забравила кобилката.

— Очевидно не можеш да решиш, дали искаш да ме гледаш облечена или необлечена — отбеляза остро тя. — Това е доста обезпокояващо.

— Е, може би намерението ми е именно да отнема спокойствието ти.

Тя пое дълбоко въздух и с треперещи ръце започна да разкопчава копчетата на роклята си.

— Ясно ми е какво правиш…

— Наистина ли?

Тя кимна и остави роклята да се свлече на пода.

— Опитваш се да ме дресираш, както си дресирал Аполон и Дафне — обясни тя и го изгледа мрачно. — А аз ти се подчинявам, защото трябва да изпълня своята част от споразумението. Но аз не съм животно и отношението ти никак не ми харесва.

— Въпреки това смятам, че ще изпиташ приятно чувство. Особено когато установиш, че си станала господарка на положението, все едно какви изисквания имам аз.

— Веднъж вече каза нещо подобно — промърмори тя и се освободи от долната риза. — Но не си прав.

— Макар да се противиш с цялото си същество, аз съм убеден, че ще намерим и друго основание да ми се подчиняваш.

— И какво е то?

— Любопитството. То е неотменима част от природата на жизнена жена като теб. — Погледът му я обхвана от горе до долу. — Впрочем, имаш великолепни гърди. Малки, ала съвършени.

По тялото й се разля гореща вълна. Нямаше как да не забележи парещата чувственост, която струеше от погледа му. Покашля се, но въпреки това думите й прозвучаха дрезгаво:

— Значи ти омръзна да чакаш?

— Това е още едно от нещата, които ни предстои да видим — отговори с усмивка Гален. — Радостното очакване придава на положението известна… жар, не мислиш ли?

Лекото, но недвусмислено подчертаване на думата не й убягна, защото в този миг и последната част от бельото й отиде на пода.

— Вече казах, че не съм като Дафне.

— Ако беше като нея, нямаше да стоиш пред мен. Щеше да си застанала на четири крака, а аз да прониквам в теб, отново и отново. — Той се усмихна криво, забелязал смайването й. — Мисля, че съм доста сдържан… за положението, което заемам.

— Какво искаш от мен?

— Жар — отговори задавено той. — Искам сама да дойдеш при мен, когато повече не издържаш.

Тес усети как коремът й се сви, а между краката й потече топла влага.

— Тогава го направи веднага, иначе може и да не дочакаш. Аз не съм като Паулина.

— Не искам това от теб. Ела тук.

Тя се поколеба, после си пое дълбоко дъх и тръгна към креслото, където беше седнал. Спря непосредствено пред него.

— Ето ме.

— Да. — Гален не помръдваше. Само седеше, устремил поглед в гърдите й, които се движеха в бърз ритъм.

— Какво сега?

— Не помниш ли? Искахме да видим приятен ли ще ти е платът. — Той вдигна черния шал и го уви около гърдите на Тес. Меката коприна й подейства като хладна милувка. — Как го усещаш?

— Много добре.

Той смъкна шала под гърдите й и го стегна с едно завъртане, за да ги вдигне.

— А тук?

Гърдите й се наляха, връхчетата се втвърдиха болезнено.

— Не е… неприятно.

Мъжът я остави да постои малко така, с треперещи от вълнение гърди, после разви шала и го издърпа толкова бавно от тялото й, че Тес усети почти физическа болка. Нищо не се промени. Гърдите й си оставаха твърди, напрегнати и болезнени.

— Това ли е… всичко? — попита безпомощно тя.

— Не съвсем. — Очите му искряха, а когато се изправи, страните му запламтяха. — Има още едно място, което бих желал да изследвам. — Тес затаи дъх, когато усети пръстите му по вътрешната страна на бедрото си.

Тя се задави и стъписано го изгледа.

— Какво…

— Понякога ездата ще бъде мека и равномерна. — Мъжът плъзна копринения шал между бедрата й, повтори това движение няколко пъти и Тес сякаш усети чувствен шепот в най-интимните си части. — Но тъй като природата ти не е особено кротка, ритъмът ще бъде по-често бърз и твърд. — Той изпъна шала и направи рязко, триещо движение.

Тес изпищя и се огъна, обзета от неописуемо блаженство. Много добре знаеше, че Гален няма намерение да й причини болка, ала триенето на коприната предизвика в тялото й истински еротичен шок. Посегна като сляпа към раменете на Гален, за да се опре, докато шалът продължаваше да се трие между бедрата й, да я дразни и възбужда. Никога не беше изпитвала такова нещо. Струваше й се, че гори в треска, че се напряга, изнемощяла от жажда…

— Гален! — Тя прехапа долната си устна, защото движението стана непоносимо бързо. — Много е…

Шалът изчезна веднага и мястото му бе заето от неговата силна, успокояваща ръка.

— Няма нищо. — Мъжът я притисна нежно във възглавниците на дивана. — Трябва да знаеш.

Какво да знам? — запита се зашеметено тя и вдигна очи към него. Че чувството, което изпита, беше в състояние да я подлуди, да я превърне в робиня, да я погълне изцяло? Направи опит да си поеме въздух и проговори:

— Защо?

Мъжът остави черния шал на възглавницата.

— Защото искам винаги, когато те докосва коприната, да мислиш за мен. Да помниш какво се случи днес. — Усмивката му беше загадъчна. — Това е един от моите егоистични, нецивилизовани импулси. — Гласът му трепереше. — Ще го помниш, нали, Тес?

Нима можеше да го предотврати? Тя продължаваше да трепери, слабините й се присвиваха, дъхът й идваше на тласъци.

— Да — прошепна тя.

— А когато яздим заедно и аз те погледна, ще знаеш, че мисля за това, което направих току-що. — Неговият дъх също излизаше на тласъци, които отекваха в тишината на стаята. — Ще си спомниш какво означава в теб да пламне жарава. — Бронзовите му страни бяха зачервени, тъмните очи искряха възбудено. — Мисля, че днес няма да вечерям с теб — заключи дрезгаво той. — Трябва ми време, за да… — И той се запъти към вратата. — Ще се срещнем утре сутринта в девет.

Вратата се затвори зад него.

 

 

Тес трябваше да събере цялото си самообладание, за да слезе по стълбите при очакващия я Гален.

— Добро утро. — Постара се гласът й да звучи подчертано равнодушно и тръгна към фонтана, където Саид държеше юздите на оседланите коне. — Как е днес Павда?

— Павда е добре — отговори Гален и вдигна вежди. — Селик също. Аполон и Дафне също не се чувстват зле. — Той спря за миг. — Аз също се радвам на сравнително добро здраве.

— Това щеше да е следващият ми въпрос. — Тес спря пред кобилата и помилва меките ноздри. — Макар да не бях особено загрижена. Ти си в състояние да се грижиш за себе си.

— Сърдиш се. — Гален пристъпи към нея и пошепна в ухото й: — Вчера те накарах да се почувстваш безпомощна и това те притеснява.

— Точно така.

— Не аз събудих тези чувства в теб. Те идват от собствената ти природа. Можеше да се възпротивиш. Трябваше само да кажеш „не“ и аз щях да престана.

Тес се изчерви.

— Ти ме завари неподготвена. Не очаквах да…

— Очакваше да взема нещо, но не и да си играя игрички, нали? — Гален поклати глава. — Не постъпвам така. — Той направи крачка назад и внимателно огледа Тес, от крачетата в ботушки до качулката, която меко загръщаше косите й. — Новият костюм за езда ти стои чудесно.

Тес избягна погледа му.

— Много е блестящ. Искаше ми се да е по-обикновен.

— Но той е съвсем прост. — Гален я гледаше изпитателно. — И съм уверен, че ще се научиш да го цениш.

Костюмът й харесваше, но тя нямаше намерение да му го признае, не и докато се чувстваше така лесно ранима. Широката пола-панталон не я пристягаше при ходене и й даваше усещане за свобода, неизпитвано никога дотогава. Правата, дълга до бедрата горна част беше обшита с бродерия и се полюляваше грациозно при всяко движение.

— Ще се справя. — Тя посегна към врата си и попипа златната верижка, която носеше днес. — Виане ми даде голямо ковчеже със скъпоценности и това беше в нея. Тя ме увери, че ти ще настояваш да го нося винаги, когато излизам. — Устните й бяха сърдито стиснати. — Накитите не ме привличат особено.

— Въпреки това ще го носиш.

— Не позволявам да…

— Това не е обикновен накит. Носят го само членовете на семейството ми.

Внезапно Тес се почувства белязана, взета в плен, безпомощна като миналата вечер, когато лежеше гола на възглавниците.

— Нека го носи Виане — възрази тя.

— Виане има същото и го слага винаги когато излиза в града. — Гален не откъсваше очи от упорито свитите устни. — Защо се противиш? То ще ти служи за защита.

— Ще си помисля. — Тес заобиколи Павда отляво, мина покрай Саид, който отчаяно се взираше настрани и много му се искаше да се разтвори във въздуха.

— Ще го носиш, иначе няма да излезеш от палата.

Тес реагира на строгостта с упорство.

— Нали казах, че ще си помисля.

Гален направи нетърпеливо движение с ръка.

— Саид, остави ни сами.

Мъжът тикна облекчено юздите в ръката на Гален и отговори:

— Разбира се, маджирон. — В следващия миг вече тичаше нагоре по стълбите.

— Тес, по тази точка няма да допусна спор — заговори тихо Гален. — Знам, че търсиш за какво да се заловиш, за да се скараме и да ме победиш, но по този въпрос не може да има и най-малко съмнение. Медальонът ти осигурява защита и ти ще го носиш.

— Какво? — Тес изобщо не го слушаше. Погледът й следеше бързащия по стълбите Саид. — Защо го отпрати?

Внезапната промяна на темата го накара да примигне смаяно.

— Вече казах, че възнамерявам да спечеля тази битка.

— И не искаше Саид да стане свидетел на поражението ми? — Погледът й беше учуден. — Странно. Баща ми никога не се тревожеше, че слугите виждат униженията на мама. — Той понечи да каже нещо и тя вдигна ръка, за да го спре. — Знам. Пак започнах да те сравнявам с него. Ще се опитам да си държа езика зад зъбите. Сега обаче ми помогни да се кача на седлото. Не съм сигурна дали ще успея да преметна крак през гърба на Павда. Не мислиш ли, че има някаква физическа причина жените да яздят с дамско седло?

Гален смръщи чело.

— Още не сме приключили.

— Разбира се, че приключихме — изгледа го сърдито Тес. — Както виждаш, тази глупост още виси на врата ми!

— Ще продължаваш ли да я носиш?

Погледът й се разведри.

— Помогни ми да се кача на коня. — Гален пристъпи напред, вдигна я и тя преметна тромаво крак през гърба на Павда. — Чувствам се… повече от странно.

— Това ще мине. — Гален остана неподвижен, без да откъсва очи от нея. — Защо престана да се гневиш?

— Не съм… — Тес млъкна, отговори на погледа му и обясни просто: — Прав си, не обичам да се чувствам безпомощна, но ще търпя, докато ми позволяваш да запазя гордостта си.

Гален отмести очи.

— Мъжът също се чувства безпомощен, когато го обземе желание. Страда, не може да спи и не желае нищо по-страстно от това да проникне дълбоко в утробата на някоя жена. Вчера излязох от стаята ти с намерението да отида при друга. При която и да е.

Тес застина на седлото.

— И… отиде ли?

— Не.

— Защо не?

— Та ние сме женени съвсем отскоро!

— Не те разбирам.

— Постъпките ми се следят най-внимателно. Не искам някой да остане с впечатлението, че не те намирам привлекателна.

Тес се изчерви.

— Не съм толкова неопитна. Знам, че всички мъже изневеряват на жените си. Нямаше да се разтревожа.

— За мен обаче, това е от голямо значение.

— Наистина ли? — намръщи се тя. — Странен човек сте вие, повелителю мой.

— Признавам. — Усмивката му стана несигурна. — Откакто те срещнах, действията ми стават все по-странни.

— Предпочитам връзката ни… да стане по-ясна. Не ми харесва как си играеш с мен на котка и мишка.

— Никак ли? Кажи ми, Тес, не намираш ли, че ситуацията е „интересна“? Нима сърцето ти не бие по-силно, защото не знае какво може да се очаква от мен?

— Може би, но това още не означава, че чувството ми се нрави.

Гален избухна в луд смях.

— С времето ще ти стане по-леко. Физическата жажда не трае по двайсет и четири часа в денонощието. Тя е на приливи и отливи.

— Това звучи като дълъг, изпълнен с усилия процес, а ти не изглеждаш много търпелив човек.

— Търпелив съм, само когато наградата си заслужава. — Гален протегна ръка и най-естествено докосна бедрото й.

Тес спря да диша, очите й потърсиха лицето му. Тя усети приятната тежест на дланта му през тънката материя и бе обзета от спомена за снощната интимност. Намокри устните си с език и пресекливо промълви:

— Стражите…

— Те не ни виждат. — Гален беше застанал така, че препречваше с тялото си гледката на застаналите пред портата стражи, и не преставаше да милва бедрото на Тес, без да откъсва очи от нейните. — Мога да проявя търпение, но не съм монах — продължи дрезгаво той. — Затова винаги ще има момент като този, в които трябва да те докосвам.

Ръката му я опари през плата и тя почувства как гърдите й се наляха и изпълниха корсажа. Гален я пусна и отстъпи назад.

— Научих се да чакам. — Метна се на седлото и продължи: — Научих се, дори да се наслаждавам на очакването, стига то да не трае твърде дълго.

— А ако се проточи? — попита несигурно Тес.

За част от секундата, овладяната фасада се пропука под напора на необуздана страст.

— Тогава природата ще вземе връх над волята. Да се надяваме това да не се случи. — Той се обърна и посегна към юздите на Павда. — Притискай здраво коленете си и дръж гърба изправен. Ще те водя за юздите, докато свикнеш с новия ритъм.

 

 

— Спри, по дяволите! — Копитата на Селик изтропаха точно зад гърба й и само след миг мощният жребец я задмина.

Тонът на Гален беше остър и може би трябваше да го послуша, но тя нямаше никакво желание да спре. Тази сутрин небето беше синьо, слънцето грееше, вятърът си играеше с косата й и отнемаше дъха й. Кръвта пулсираше в тялото й, Павда премина от тръс в галоп и Тес имаше чувството, че лети с копринено килимче. Отново заби шпори в хълбоците на кобилата, за да я накара да побърза.

Ала Селик се изравни с нея и Гален посегна с твърда ръка към юздите.

— Не! — извика сърдито тя. — Още не!

Чу дълбокия му гърлен смях, когато Павда премина в тръс.

— Още две мили, и ще бъдем на половината път до Саид Абаба. — Усмивката му изчезна. — Защо не ме послуша?

Тес се засмя щастливо.

— Павда има нужда да полудува. — Тя помилва врата на кобилата. — Освен това Селик е твърде бавен.

— Странно, как все пак успя да те настигне. — Гален стисна устни. — Никога повече не си позволявай да не ме слушаш, Тес! Особено когато сме извън градските стени.

— Няма опасност. Цяла седмица яздим по този път и не срещнахме никого. — Тес преброди с поглед пустинната местност, чак до зелените хълмове в далечината. — Няма жива душа. Вече ти казах… — Тя спря и посочи високата каменна постройка, кацнала върху втория хълм. Досега не я беше забелязала. — Какво е това?

Гален хвърли поглед към кулата и лицето му се затвори.

— Наблюдателна кула, издигната от дядо ми. Издигнали са я, за да следят товарите със злато, които пътуват към Заландан от разположените около хълмовете мини. По този начин се надявали да предотвратят нападенията на разбойниците. Кулата отдавна не се използва.

— Защо? Да не са се свършили разбойниците?

— Напротив, има ги и то доста. Някои неща не се изменят…

— Защо тогава…

— Да се връщаме. — Гален обърна коня си с бързина, която я стресна. — Тази сутрин пропилях достатъчно време.

Преди да заговорят за кулата, не смяташе ездата с нея за пилеене на време.

— Изглежда толкова… самотна. Веднъж Паулина ми разказа приказка… за вещицата, която затворила горещо обичаната си дъщеря в една висока кула, за да я предпази от суровия свят и никой да не може да й я отнеме.

— Не мога да повярвам, че жизнерадостна жена като Паулина се е заинтересувала от такава приказка.

Тес захихика.

— Почакай, още не съм свършила. Дъщерята оставила косата си да порасне и любовникът се изкачвал по нея. Всяка нощ заставал под кулата и викал: „Принцесо, принцесо, пусни косата си!“ Тя разплитала плитките си и любимият се качвал в кулата, за да прекара нощта с нея. Паулина беше възхитена от хитростта й.

— Как свършва историята?

— Нямам понятие. Паулина се интересуваше само от частта, която ми разказа. — Тес хвърли любопитен поглед към кулата. — Може ли утре да я разгледаме отвътре?

— Не! — Остротата на тона му я изненада. Погледна лицето му и затаи дъх. Ръката й неволно стисна по-здраво поводите. — Стой далеч от кулата, Тес.

— Защо?

— По дяволите, не ти ли е достатъчно, че аз го искам! — ядоса се още повече той. — Трябва ли да поставяш под въпрос всяко мое нареждане? Стой далеч от кулата!

— Твърде неразумно от твоя страна да не обясняваш причината — възрази засегнато тя. — Ако съществува някаква опасност, обясни ми.

— Да, в кулата дебне опасност. — Той изговори всяка дума с ясно доловима настойчивост.

— Бандити ли има?

— Не.

— Може би кулата заплашва да се срути?

— Не знам. От години не съм влизал вътре.

— Тогава не разбирам…

— Не е нужно ти обяснявам. — Очите му искряха, цялото лице беше напрегнато. — Достатъчно е да знаеш, че в кулата дебне опасност.

— Щом няма бандити… Не разбирам.

— Опасността идва от мен. — В думите му звучеше неприкрита заплаха. — От мен, по дяволите!

Той пришпори Селик и полетя в див галоп към портите на Заландан.

 

 

— Саша, вчера видях на един от хълмовете наблюдателна кула. Огромна, страшна кула. — Тес говореше подчертано равнодушно, очите й бяха втренчени в дъската за шах. — Гален каза, че е издигната от дядо му.

— Така ли? — Саша вдигна една фигура.

— Защо са престанали да я използват?

— Не попита ли Гален?

— Да.

— Щеше да ти каже, ако искаше да го знаеш.

— Ти си невъзможен. — Тес вдигна поглед и го изгледа мрачно. — Защо не ми позволява да зная?

— Не е нужно да знаеш всичко, малката ми. — Саша се облегна назад в креслото. — Цяла седмица ме влачиш по града и събираш сведения и забележителности като любопитно малко момиче.

— Заландан ме интересува. — Тес посегна към дамата от слонова кост. — Не разбирам, защо Гален обгръща кулата с такава тайнственост.

Усмивката на Саша избледня.

— Стой далеч от кулата, Тес. Онова, което ще намериш там, няма да ти хареса.

— Паяжини и мишки.

— И спомени.

— Спомени? — Тя го погледна в очите. — Значи знаеш нещо. Хайде, разкажи ми.

Саша поклати глава. От устните на Тес се изтръгна ядно проклятие.

— Спомените не са заплаха.

— Спомените на Гален са точно такива.

— Защо?

— Защото са по-диви и по-горчиви от тези на другите хора.

— Какви спомени?

Саша замислено поклати глава.

— Престани да се ровиш, момиче. — След кратка пауза прибави: — Гален се състои от двама души, които все още продължават да се борят помежду си. Докато владее спомените си, той не представлява опасност за теб.

Тес направи гримаса.

— Преувеличаваш. Гален умее да контролира чувствата си.

Саша се усмихна любопитно.

— Би ли искала да раздразниш тигъра?

— Със сигурност не. Само съм любопитна.

— И нетърпелива.

Тес не бе очаквала да я разкрият толкова лесно. Господи, дано и Гален не беше забелязал! Миналата седмица бе проумяла, че той нарочно минава от шеговит флирт към сурова чувственост, за да надвие съпротивата й. Посред някоя шега или спор се появяваха един поглед, едно докосване, една дума, които я запращаха безпомощна в дълбините на желанието. Напрежението в сърцето й растеше. Улавяше се, че копнее за сладките му, мъчителни думи и погледи. Понякога имаше чувството, че не издържа. Той трябваше само да протегне ръка и…

Тес се изчерви и се надигна.

— Не разбирам за какво говориш. Омръзна ми тази глупава игра. Ще дойдеш ли с мен?

Саша бе свел очи към дъската.

— Не мисля. Още днес тръгвам към Тамровия.

Тес се обърна като ужилена.

— Защо?

— Гален иска да знае, кога баща ти ще научи, че си напуснала Франция. Аз съм единственият, чието присъствие е логично и няма да събуди подозрения.

— Минали са само три седмици. Не вярвам татко да е узнал нещо…

— Наистина не е много вероятно. — Саша бутна стола си и се изправи. — Гален не желае да го изненадат откъм гърба.

Тес се разхождаше неспокойно по терасата, втренчила поглед в далечината.

— Струва ми се, че Белайо принадлежи към друг свят. Тук ми харесва много повече.

— И на мен.

— В началото ми се струваше невъзможно. Хората ми изглеждаха сериозни и строги, но веднага обикнах Виане. Сега обичам и Юсуф, и Саид и…

— Халим?

— Как да обикна Халим? Щом ме погледне, ме обзема чувството, че желае да се превърна в камък. — Тес направи гримаса. — Не мога да си представя, че ще стане съпруг на Виане.

— Аз също.

Горчивината, която пролича в думите му, накара Тес да се обърне и да го погледне смаяно. Изразът на лицето му я уплаши.

— Саша?

Засегнатата гордост отстъпи място на тих копнеж.

— Не се бой, Тес. Ще се справя някак.

— Виане? — Тес заклати изумено глава. — Не разбирам. Вие изобщо не си приличате.

— Може би именно това е причината да не мога да се откъсна от нея. Изглежда приликата не е предпоставка за голямата страст. — Мъжът вдигна рамене. — Знам само, че ми е достатъчно да я погледна в лицето, за да се почувствам спокоен, овладян, просто много по-добре, отколкото през целия ми досегашен живот.

— Спокоен? Ти?

— Може би съм търсил именно това.

По лицето й се изписа съмнение. Саша и спокойствие, тези неща нямаха нищо общо помежду си. Ала не беше нейно право да съди необуздания си братовчед.

— Значи трябва да я имаш — заключи твърдо тя. — Всъщност това не би трябвало да бъде проблем. Ти си много по-достоен за любов от мрачния Халим.

Саша избухна в смях.

— В твоите уста всичко звучи просто.

— Точно така. Трябва само да намерим начин да го осъществим. Гален няма нищо против, нали?

— Не, но Виане…

Тес направи нетърпелив жест с ръка.

— Ще я убедим да промени мнението си.

— Не можеш да промениш природата, само защото така искаш.

— Ще се опитам. Виане е мила и умна. — Тес смръщи чело. — Липсва й независимост и приключенски дух. Докато си в Тамровия, аз ще се опитам да й вдъхна малко от своята смелост.

Саша поклати глава.

— По-добре помисли за самата себе си.

— Искам да ти помогна. — Тес усети как очите й се пълнят със сълзи. — Саша, толкова те обичам…

— Искаш да пренаредиш света, само за да ме направиш щастлив. — Саша протегна ръка и помилва светлата къдрица, която се виеше по челото й. — Виане е част от този свят, Тес. Тук са корените й.

— А твоите не, така ли?

Саша поклати угрижено глава.

— Аз не съм от племето Ел Залан, а тук не приемат толкова лесно чужденците. Всъщност не знам къде е мястото ми…

Май и тя не знаеше… Тес усети пронизваща болка.

— Ти си принц на Тамровия.

— Това не означава нищо за заланите. Тук Халим се радва на много по-голяма почит от мен. — Саша се наведе и нежно я целуна по носа. — Тръгвам след час. Щом пристигна в Белайо, ще ти пратя вест, скъпа. Всичко хубаво!

— Ще сляза да се сбогувам с теб на двора.

Саша тръгна към вратата, но спря още веднъж и се обърна.

— Стой далеч от кулата, Тес.

Побиха я студени тръпки. Нямаше намерение да се поддаде на очарованието, което излъчваше тайнствената стара постройка. Нека Гален запази спомените и тайните си за себе си. Тя нямаше да остане дълго в тази страна и не биваше да прекрачва бариерите, които съпругът й издигаше около нея.

Въпреки това щеше да се постарае да убеди Виане, че Саша ще бъде прекрасен съпруг. Това нямаше да навреди никому.

Саша като съпруг. Тя се усмихна, осъзнала, че не може да си представи подобна гледка.

Но щом братовчед й си бе загубил ума по Виане, нейно задължение беше да му помага с всички сили.