Айрис Йохансен
Златният варварин (10)

Девета глава

Тес, която поздрави стария шейх с учтива усмивка, пожъна само високомерен поглед.

Само след две минути й стана ясно, че посещението при шейх Садрум Хаким от племето Ел Кабар е всичко друго, само не и приятно. Постара се да запази усмивката си, питайки се с цялата си сериозност, как ли ще постъпи старият мърморко, ако излезе напред и издърпа бялата му брада.

Тази представа толкова я развесели, че я накара да забрави умората и унинието, когато старецът неучтиво й обърна гръб и заговори с Гален:

— След час ще се храним с най-възрастните мъже от племето, а преди това искам да говоря с теб. — Щракна с пръсти и една забулена, облечена в черно жена притича към тях. — Отведи маджирата в шатрата за посетители.

— Донесли сме си своя шатра — намеси се Гален. — Не искаме да ви затрудняваме.

— Нима отказваш гостоприемството ми?

Гален сви рамене.

— Не съм имал такова намерение. Исках просто да ти спестя усилията. — Той се усмихна. — Разбира се, ние сме съгласни с всичко, което правиш за нас. — Гален кимна на Саид, застанал плътно зад господаря си. — Погрижи се маджирата да получи всичко, от което има нужда.

По лицето на стария шейх се изписа злобна усмивка.

— Ти я глезиш! Племето Ел Залан стана мекушаво, откакто построи красив град и престана да броди свободно из пустинята. Жените на Ел Кабар знаят мястото си и се отнасят с подобаващо уважение към мъжете. Камшикът ги учи на подчинение. — Той протегна ръка по посока към Тес. — Само я виж — та тя дори не е забулена.

— Съпругата ми идва от Тамровия, а в тази страна жените не крият лицата си.

— Чух, че в Заландан е същото. Каква слабост!

— Имаш право на собствено мнение. — Гален говореше с непроницаемо изражение. — Само че преди два месеца Тамар ви нападна и отвлече пет жени и шест от най-добрите ви коне. Уж сте силни, а не можахте да го предотвратите.

Хаким се втренчи злобно в госта си, но не отговори.

— Може би за в бъдеще имаме нужда от друг вид предпазни мерки — продължи тихо Гален.

— Пак ли ще ми разправяш за единството на страната? — Старият шейх се поколеба, после рязко се обърна, изправен и скован, което го накара да изглежда още по-едър и мършав. — Е, бихме могли да поговорим още по този въпрос. Смятам, че няма да ни навреди. Да вървим.

Гален се постара да върви в крак с него и двамата се запътиха към голямата шатра.

— Елате, маджира — проговори меко Саид. — Сигурно ще минат часове, преди да…

— Знам. — Тес направи нетърпелив жест с ръка. — Съмнявам се, че ще видя Гален преди изгрев-слънце. — Тя се обърна и последва забулената жена през лагера, усещайки болезнено слънчевите лъчи, които пареха откритото й лице. Всички жени, които срещаха по пътя си, бяха облечени в черно и поглеждаха страхливо Тес и Саид изпод плътните си була. Около очите им бяха изрисувани черни кръгове. Никога дотогава Тес не се беше чувствала толкова чужда. Сравнен с този племенен лагер, Заландан беше рай на свободата. Е, аз имах достатъчно време да свикна с новия си живот, каза си изтощено тя. Ел Кабар бяха седмото племе, което посещаваха, и навсякъде се бяха сблъсквали с недоверие. Е, не беше точно така, досега ги посрещаха сдържано и с любопитство, но никъде с тази враждебност.

Погледът на Саид беше устремен съчувствено в лицето й.

— Маджиронът каза, че ще останем тук само една нощ. Нападението на Тамар направи шейха податлив на разумни аргументи. Следващото племе, което ще посетим, не се отнася толкова строго към жените.

— Искаш да кажеш, че им позволяват да ходят с открити лица и не изискват от тях да се кланят на господарите си и да коленичат пред тях? Колко великодушно! — Тес не сваляше очи от жената, която бързаше пред тях.

— Господи, колко ми е жал за тях. Страшно ми се иска да ударя някого или…

— Не! — Погледът на Саид издаваше обзелия го страх. — Не бива да правите това. Само ще затрудните още повече задачата на маджирона.

— Не се бой. — Тес зарови пръсти в косата си. — Знам, че няма да постигна нищо. Само ще ме изгледат смаяно и ще… — Тя разтърси глава: — Нали и майка ми е същата. Ако баща ми живееше в Седикан, мама също щеше да носи було, това е извън всяко съмнение.

Жената спря и отметна платнището на една малка шатра, после с жест ги покани да влязат.

— Благодаря — каза Тес.

Жената се ограничи с кратко кимане и побърза да сведе поглед.

Господи, тази нещастница са страхуваше дори от нея! Тес усети как чувството за безпомощност я задушава. Направи крачка в полумрака и замръзна на мястото си.

Горещо, мрачно, опушено.

Различи наредените по пода предмети, натрупаните възглавници, толкова чужди и странни… Като в кафез.

Не можеше да си поеме въздух.

Обзе я паника, сърцето лудо се заблъска в гърдите й.

Усещането, че е попаднала в затвор, стана непоносимо.

— Не! — изплака тя, обърна се и изскочи от шатрата. Толкова бързаше да избяга, че влетя право в ръцете на Саид. Атмосферата навън беше не по-малко гореща, но не толкова задушна и потискаща. Тес се бореше отчаяно за глътка въздух.

— Толкова сте бледа. — Саид я подкрепи внимателно. — Не ви ли е добре?

Тес поклати глава и отново се опита да прогони разтърсващите я тръпки.

— Не мога да остана в онази шатра. Къде е Павда?

Саид посочи кобилката, вързана на края на лагера.

— Да повикам ли маджирона?

— Не, разбира се, че не. — Без да обръща внимание на смаяните погледи на жените, Тес забърза да се отдалечи от шатрата. — Скоро ще се почувствам по-добре. Трябва само да се махна оттук. Ще пояздя малко и…

— Ще отида да доведа конете.

— Защо не ми възразяваш, Саид? Няма ли да кажеш, че поведението ми е неприлично?

Мъжът поклати глава.

— От време на време, трябва да отхвърляме по някой стар обичай. Знам, че последните дни не бяха никак леки за вас. — Тес го изгледа учудено. — Знам един малък оазис на две мили оттук. Там ще поседите и ще си отпочинете, а аз ще ви посвиря на флейтата. — Той направи кратка пауза. — Позволявате ли?

Тес видя загриженото му лице и усети как в сърцето й се надига топла вълна на симпатия и привързаност. През изминалите седмици двамата бяха започнали да проявяват разбиране един към друг и Саид я приемаше, макар все още да не одобряваше много от онова, което тя вършеше.

— Оценявам високо намерението ти да ми правиш компания, Саид.

 

 

Луната се бе издигнала високо в небето, когато Тес видя препускащия към оазиса самотен конник. Гален.

Тя погледна към Саид, приседнал под близката палма и попита:

— Ти ли го извести накъде сме тръгнали?

— Направих го само от учтивост, маджира — отговори с усмивка мъжът и отново поднесе флейтата към устните си.

Тес си каза, че е трябвало и сама да се сети за това, но тогава не мислеше за нищо друго, освен да се махне веднага от задушната шатра… да не вижда тъжните и уплашени очи на жените. Освен това беше сигурна, че разговорите между Гален и шейха ще се проточат до късно през нощта.

Гален спря до дървото, където беше вързана Павда, и се плъзна от седлото. Дали й се сърдеше? Не можеше да разбере, защото лицето му бе скрито в сенките на дърветата.

— Е, как мина разговорът?

— Горе-долу добре. — Гален се приближи и коленичи пред нея. — Какво ти е? Защо си дошла тук?

— Нищо ми няма. Исках само да се махна… — Тес побърза да се прекъсне. — Вече съм по-добре. Можем да се върнем в лагера.

— Сигурна ли си? — Той седна до нея и заповяда на Саид: — Върни се в лагера и предай на шейха извиненията ми. Кажи му, че маджирата е болна и мога да се срещна с него едва утре сутринта.

— Не! Нали ти казах, че нищо ми няма. Ей сега ще…

Без да обръща внимание на протестите й, Саид скочи на коня си и се отдалечи в галоп. Тес се обърна сърдито към Гален:

— Не ставай глупав. Шейхът и без това те смята за слаб мъж, който прекомерно е разглезил жена си. Ходът не е особено умен.

— Не ме е грижа какво мисли шейхът. Не завися от мнението на чужди хора.

— Сега е важно единствено обединението на Седикан. След всичко, което преживях през последните месеци, няма да допусна да се провалиш в последния момент. — Тес се отпусна на постланото одеяло и строго нареди: — Хайде, върни Саид и…

— Защо? — прекъсна я развеселено Гален. — Ще се справя и без него. — После се излегна до нея и скръсти ръце под главата си. — Ще останем още малко тук. За първи път от началото на пътуването ни се чувствам свободен и необременен с тежки грижи.

— Ами шейхът?

— Шейхът ще си каже, че жените са слабото ми място — усмихна се уморено Гален. — Ала аз ще съумея да го убедя, че във всички други области не съм слаб и мекушав. Възможно е дори да се зарадва, че има нещо, в което е по-силен от мен.

— Не е нужно — поклати глава Тес.

— Не беше нужно, заради мен да се примиряваш със самотата и неволите — отговори тихо Гален. — Не беше нужно да стоиш там и да се оставяш да те обиждат, докато аз се отдалечавах от теб, без да мога да те защитя.

Тес го изгледа смаяно.

— Но аз знаех, че не можеш да ме защитиш. Това би означавало отслабване на позициите ти.

— Не бях сигурен, дали ще проявиш разбиране. — Гален протегна ръце и я притегли към себе си. Главата й полегна на рамото му. — Мога да воювам само с един враг. Първо ще осигуря единството, после ще се заема и с другите проблеми.

Тес усети как се отпуска, как унинието и умората изчезват от тялото й. Сгуши се в него, сякаш искаше да поеме част от силата му.

— Заради жените — призна изведнъж тя, макар че нямаше намерение да му го казва.

Гален мълчеше и я чакаше да продължи.

— Те са робини, затворени, сплашени и осъдени на вечно подчинение. Влязох в шатрата и се почувствах като в кафез. — Усмивката й беше несигурна. — Мисля, че това ме уплаши.

— Ти си се уплашила?

— Да. Обзе ме истински страх… че и с мен ще се случи същото. Цял живот съм мечтала да бъда свободна, макар да знаех, че жените са лишени от свобода. Ако съдбата ми се бе обърнала, можех да попадна в същия кафез като… — Тя спря за миг, но после продължи с неочаквана буйност: — Не е справедливо! Не е редно на жените да се гледа като на част от мъжкото имущество. Бедните жени едва ли не пълзят през лагера, страх ги е дори да вдигнат очи… Ами Дала, която изгуби сина си, а нямаше право да се намеси, когато ставаше въпрос за съдбата на убиеца? Не е честно, Гален.

— Съгласен съм.

— Отдавна знаех, че не е честно, но го приемах. Казвах си, че така върви светът. Господи, та дори свещениците ни проповядват да се подчиняваме и да изпълняваме задълженията си! — Тя се взираше право пред себе си в мрака. — Дълго мислих и накрая стигнах до извода, че не само мъжете са виновни. Ние също имаме вина. Защо допускаме всичко това? Нямаме кураж да се борим и да докажем стойността си. Това трябва да се промени.

— Готов съм да отговарям за собствените си грехове, но не съм съгласен да поема върху себе си всички мъжки прегрешения.

— Ти си много по-добър от тях.

Гален се усмихна и склони глава.

— Премного съм ти благодарен за тази необичайна похвала. — Усмивката му изчезна. — Вече ти казах, че не мога…

— Ти не ме слушаш. Не те моля за нищо. Ние винаги очакваме мъжете да действат вместо нас, затова не заслужаваме да спечелим.

— И ти възнамеряваш да се впуснеш сама в лютата битка? — Гален нежно отмахна падналата на челото й къдрица. — Господ да ни е на помощ!

— Господ е помагал достатъчно на мъжете. Време е да помогне и на нас.

— Кога ще преминеш в атака?

— Още не знам. Задачата е много трудна.

— Тази задача изисква повече време, отколкото си мислиш. — Гален не преставаше да милва слепоочията й, макар че не я поглеждаше. — Особено ако си решила да се пребориш за правата на жените от Седикан…

От думите му я заболя. Тес знаеше, че Гален цени високо насладите, които му доставя тялото й, и заедно с това я познаваше достатъчно добре, за да знае, че тя ще му създаде големи трудности. Тя беше чужденка в страната му, а през последните седмици имаше достатъчно случаи да се убеди, с какво недоверие посрещат тук чужденците.

— Те имат спешна нужда от помощ — отговори с подчертано спокойствие Тес и побърза да промени темата. — Хаким ще участва ли в надпреварата с каробели?

Гален кимна.

— И вероятно ще гласува за обединението. Изтърпял е твърде много и не може да не се възползва от предлаганото лекарство за страданията си.

— Остават ни само двама шейхове. Освен ако не възнамеряваш да поканиш и Тамар.

— Да не съм луд! Ще избухне война, още преди да сме влезли в шатрата за съвещания.

— Той сигурно ще побеснее от яд, че не е поканен. Дали няма да се опита да попречи на срещата?

— Няма да го допусна.

— Как ще…

— Не бих искал да говорим повече за това. — Гален започна да разкопчава костюма й за езда. — И без това ще имам нужда от цялото си красноречие, когато се върна при Хаким. — Той сведе глава и започна да милва с устни връхчетата на гърдите й. — Днес Хаким ми предложи най-добрата си кадъна, за да ми достави удоволствие — пошепна й той.

Тес се вкамени.

— Какво му отговори?

— Какво можех да кажа? Заявих му, че ти си истинска богиня на любовта и че те разглезвам прекомерно, само защото между бедрата ти се чувствам като в рая.

Тес усети познатата болка в утробата си, когато зъбите му нежно загризаха зърното на гърдата й, и преглътна.

— Не биваше да го лъжеш.

Гален се надвеси над нея, издърпа роклята й и раздели бедрата й.

— Не съм излъгал…

 

 

— Прилича на малко село — промърмори полугласно Тес, докато двамата с Гален разглеждаха от малко възвишение терена, на който щеше да се състои празненството.

В лагера, съставен от стотина шатри, цареше трескава суетня. Над огньовете висяха големи гърнета и жените непрекъснато разбъркваха врящото в тях ядене; мъжете ходеха напред-назад, смееха се и бъбреха; расови коне с блеснала на слънцето кожа пристъпваха от крак на крак в ограденото пасище на другия край на лагера.

— Не виждам деца — отбеляза Тес. — Нали е празник. Къде са децата?

— В каробела участват само навършилите тринайсет години — обясни Гален и подкара коня си надолу. — Децата остават в къщи под грижата на възрастните.

— Защо?

— Състезанието и наградите са само за възрастни. Тук се отнасяме много сериозно към каробела. — Гален посочи откритото място в западния край на лагера: — Ето я и Виане.

— Така ли? — Но Тес вече бе забелязала дребната фигурка на зълва си. Младата жена се движеше грациозно и с отмерени крачки през навалицата. Тес пришпори Павда в галоп и кобилата изпревари жребеца на Гален. — Виане! — провикна се отдалеч тя.

Виане се обърна и на лицето й грейна усмивка. Спря и зачака Тес да слезе от седлото.

— Колко се радвам да те видя пак! Изглеждаш чудесно.

Тес я прегърна с обич.

— Донесе ли Александър?

Виане избухна в смях.

— Знаех си, че това ще бъде първия ти въпрос. Разбира се, че го донесох. Нали три пъти ме предупреди да не го забравям? Кафезът е в шатрата ми и можем да го пуснем, когато поискаш. Наредих на прислужницата да го нахрани след връщането в палата. — Тя вдигна ръка, защото Тес гореше от нетърпение да я прекъсне. — Да, да, не престанахме да го обучаваме. Халим много ми помогна.

— Халим? — смая се Тес.

Виане кимна.

— Всяка вечер го отнасяше в къщата на Юсуф и го пускаше от покрива. — Тя спря за миг. — Миналата седмица го пускаше от различни краища на града. Така го научихме да се прибира у дома от всички посоки.

— Халим не спомена нищо за това в писмата си до Гален.

— Това е разбираемо. Обучението на Александър не е държавно дело.

— Вярно. — Беше учудващо, че Халим е пожертвал време и усилия за проекта й, но Тес не беше сигурна, че това й е приятно. — Ако Саша беше тук, той също щеше да ти помогне.

Виане с мъка скриваше усмивката си.

— Може би.

— Напротив, със сигурност — настоя упорито Тес. — Тук ли е Халим?

— Разбира се. За състезанието с каробели пристигат хора отвсякъде. Участието е традиция за всички високопоставени личности.

— И за Гален ли?

Виане кимна.

— Той казва, че е много важно да продължим да съблюдаваме някои малки традиции, ако искаме да премахнем големите. — Усмивката й изчезна. — За съжаление, нямам време за приказки. Има толкова работа, макар че празникът започва едва вдругиден. Трябва да се погрижа за яденето. — Тя посочи голямата шатра. — Там ще се настанят кадъните.

— Кадъни? Тук?

— Разбира се. Не знаеше ли, че е обичай победителят в състезанието да бъде възнаграден с най-красивата кадъна? В началото често се е стигало до бой, защото победителят избирал жената или дъщерята на друг състезател, и в крайна сметка решили да довеждат най-красивите кадъни. Така се избягват конфликтите. — Виане вдигна рамене. — Освен това жените успяват да обслужат всички мъже още преди края на празненството. Водачите на племената и хората им идват тук не само заради пиршествата и състезанията. Традицията изисква всеки мъж да се позабавлява поне веднъж с изкуството на кадъните.

— Да… разбирам. — Тес можеше да си спести учудването, защото междувременно беше открила, че жените и наложниците отдавна са се примирили със съществуването на кадъните. — Пристигнаха ли вече?

Виане поклати глава.

— Утре. Трябва да се погрижа за обзавеждането на шатрата им. Ще имат много посетители.

— Това може да се очаква.

— Донесла съм ти цял куфар с подходящи дрехи, сложих в него и ковчежето със скъпоценности — каза Виане. — Сигурна съм, че ще пожелаеш да подкрепиш плановете на Гален с подходящ външен вид. — Тя погледна неодобрително прашния костюм на Тес и добави: — Предлагам веднага да се преоблечеш. Повечето шейхове вече пристигнаха.

— Има време. — Тес не откъсваше очи от шатрата на кадъните. — Много ли са красиви?

— Разбира се, нали сама ги избрах. — Виане изглеждаше учудена. — Как иначе ще послужат за награда?

— Не знам… просто…

— Здравей, Виане. — Гален спря коня си до тях, докато погледът му обхождаше внимателно чистия и подреден лагер. — Справяш се отлично.

Виане поруменя от радост.

— Има още много работа. Тъкмо казвах на Тес… Утре всичко ще бъде готово. — Тя изгледа Тес и строго настави: — Крайно време е да се преоблечеш.

— Добре де, добре. — Тес изкриви лице. — Но категорично отказвам да скрия лицето си, все едно какви ще бъдат последствията за Гален.

— Колко жалко. — В очите на мъжа святкаха весели искри. — Старият Хаким щеше да го възприеме като голяма победа на традицията.

— Никакво було — повтори упорито Тес. Сети се за пристигащите проститутки и добави колкото се може по-небрежно: — Но не виждам, защо да не облека нещо красиво.

— Много съм ти задължен — отговори сериозно Гален.

— И без това костюмът за езда ми е омръзнал до смърт. Нося го цели два месеца. Освен това съм възприемчива към разумните доводи.

 

 

Единственото украшение на скромната брокатена рокля с висока талия беше перлена брошка, върху дълбокото квадратно деколте.

Тес хвърли изпълнен с копнеж поглед към гладкото бронзово огледало пред себе си и си каза, че няма с какво да запълни корсажа. Е, поне златото подчертаваше блясъка на косите й.

Гален се настани удобно на дивана и подпря брадичка с ръцете си.

— Прекрасно изглеждаш — отбеляза със задоволство той.

— Би трябвало да допълня тоалета си с обшита с ресни наметка и глупаво чадърче за слънце — усмихна се Тес и попипа деколтето си. — Роклята не ми изглежда особено добродетелна. Май наистина имам нужда от наметка. Хаким пак ще ме пронизва с поглед.

Гален вдигна вежди.

— Неприятно ли ти е?

— Ами… Виане каза, че не бива да уронвам престижа ти. — Тя се погледна още веднъж в огледалото и прибави уж между другото: — Тя изглежда е на мнение, че и ти ще споделиш традицията на празника.

— Ако е нужно.

— Тя каза, че повечето мъже посещават шатрата на кадъните.

— Това е вярно.

— И ти ли? — Тес не смееше да го погледне. — Не, че това има някакво значение за мен. Просто искам да го знам.

— Щом няма значение, защо се интересуваш?

— Това не ми харесва — отговори сърдито Тес. — Смущава ме.

— Защо?

— Откъде да знам? — избухна безпомощно тя. — Дори самата представа ми е неприятна… — Тя се отказа да обяснява. — Е, ще отидеш ли при кадъните или не?

— Ако не го направя, ще наруша традицията. — Гален стана и пристъпи към нея. — Другите мъже ще се усъмнят в мъжествеността ми.

— Глупости.

— Хаким сигурно ще си помисли, че съм обезумял.

— Престани да ме дразниш. Ще отидеш ли или не?

Гален помилва перлената брошка и меката кожа под нея.

— Да не би да си облякла тази рокля, само за да ме отклониш от това посещение?

— Не, разбира се, че не.

— Това е добре. Защото не си на прав път.

— Как така? — пошепна несигурно Тес.

— За да ме спреш, трябва да се съблечеш изцяло. Предпочитам те без дрехи. — Той се усмихна. — Ала се радвам, че не ти е приятно да се отдавам на удоволствия с други жени. Смятам, че е почтено да се стремиш да ми харесаш. Ако се откажа, ще принеса голяма жертва. Кадъните са обучени да доставят на мъжа всякакви наслади. — Той пъхна ръка в корсажа и докосна зърното на гърдата й. — Искаш ли да се запознаеш с някои от уменията им?

Тес усети как тялото й се разтапя под докосването му.

— Смяташ ли, че това би ме заинтересувало?

— Сигурен съм.

Тес навлажни пресъхналите си устни.

— Тогава не виждам причина да…

— Гален, Тамар пристигна! — изкрещя задъхано втурналият се в шатрата Халим.

— Тамар? — Гален пусна Тес и се обърна. Тялото му потръпна от напрежение. — Сигурен ли си?

Халим кимна.

— Аз лично го видях да влиза в лагера.

— Колко души води със себе си?

— Идва сам.

Напрежението на Гален отслабна.

— Добре. Значи няма непосредствена опасност. Доведи го тук.

Халим кимна и излезе от шатрата.

— Тамар… — пошепна слисано Тес. — Празникът дори не е започнал.

— Очаквах появяването му. По-добре сега, отколкото по-късно. — Гален я погледна с нежност. — Иди в шатрата на Виане. Не искам той да види…

— Гален, как може да си толкова негостоприемен? — Тамар влезе в шатрата, без да чака покана. — Кога съм празнувал каробел, без да те поканя?

Лицето на Гален остана безизразно. Гласът му прозвуча равнодушно:

— Ти сам се осъди с нападенията си. Повечето от гостите ми не хранят добри чувства към теб. Нима очакваш да те посрещнат с добре дошъл?

— Какво ме интересува как ще ме посрещнат онези жалки копелета! — сви рамене Тамар и си избра една смокиня от голямата дървена купа. — Но ти винаги се радваш да ме видиш, нали? — Той захапа смокинята със силните си зъби и отправи поглед към Тес. — Изглеждате великолепно. Като истинска принцеса, каквато всъщност сте. — Гласът му беше тих и мек като коприна. — Много умно от страна на Гален, че не се издаде какво възнамерява да прави с вас. Чух, че двамата сте обиколили страната. Е, впечатлихте ли нашите жалки глупаци с великолепието си?

— Вярвам, че постигнахме значителен успех — отговори хладно Тес. — Присъствието ми също допринесе за това.

Тамар отново захапа мекия плод.

— Каква надменност. — Белите зъби святкаха изпод тъмната брада. — Мисля, че принцесата ми харесва повече от уличницата, Гален. Да ти кажа ли защо?

— Не. По-добре кажи, защо си дошъл.

Тамар втренчи поглед в стария си приятел.

— За да ти дам последен шанс да се вразумиш и да престанеш с глупостите си. Изпрати онези овце по родните им места и веднъж завинаги престани да ги убеждаваш в необходимостта от някакво си единство. Никой не вярва в него, освен теб.

— А ти изобщо не го искаш.

— Признавам, че то не се вмества в плановете ми. Природата ми се бунтува срещу оковите, които налага едно такова единство. — Усмивката му стана още по-широка. — Твоята също, сигурен съм в това. Готов съм да се обзаложа, на каквото поискаш, че само след половин година ще нарушиш създадените от самия теб закони.

— Лъжеш се, Тамар.

Бандитът поклати глава.

— О, не, аз те познавам добре, стари приятелю. Глупавите ти идеали ще издържат само докато се намери достатъчно привлекателно основание да ги разрушиш. — Усмивката му изчезна. — А аз те уверявам, че съм в състояние да ти го осигуря. Отпрати тези хора, Гален.

Гален издържа на погледа му.

— Те ще си отидат, само след като постигнем обединението на Седикан.

Тамар измърмори някакво проклятие.

— А мен ще поставите извън закона, така ли?

Гален кимна.

Тамар го изгледа мрачно.

— Май е време шегата да престане. Отиваш твърде далеч. Предупреждавам те… — Той се постара да обуздае надигащия се гняв и изписа на лицето си крива усмивка. — Несполучливо решение, Гален. — После се обърна и тръгна към изхода на шатрата. Спря още веднъж и изгледа презрително Тес. — Не поискахте да ме чуете, но аз въпреки това ще ви кажа, защо принцесата ми харесва повече от уличницата. Защо никога не съм се забавлявал с принцеса. — Той направи заплашителна пауза. — Още не.

В следващия миг беше изчезнал.

Тес се опитва да потисне треперенето си. Този път Тамар не извади нож, но днешната среща беше много по-страшна от първата.

— Ще те изпратя обратно в Заландан — проговори безизразно Гален.

Тес се обърна като ужилена.

— Само защото Тамар е толкова отвратителен? — Тя поклати решително глава. — Няма да се махна. Трябва да изпълня своята част от задачата. Все ми е едно дали шейховете одобряват присъствието ми. Видът ми им напомня всеки миг за съюза с Тамровия.

— Ще тръгнеш утре сутринта. Халим ще те придружи.

— Веднага щом ме остави в Заландан, аз ще обърна коня си и ще тръгна след него. Нима предпочиташ да яздя сама, без свита, вместо под твоя защита?

Гален стисна ръце в юмруци.

— Ти не познаваш Тамар. Той няма да… — Като видя решително стиснатата й уста и упорито вирнатата брадичка, от устните му се изтръгна ядно проклятие. — Господи, колко си своенравна! Защо не искаш да разбереш? Тамар не се задоволява с празни заплахи.

— Той заплаши не само мен.

— Това е моя борба. Не е твоя. — Той разпери безпомощно ръце и промърмори още някакво проклятие, преди да се завърти на токовете си и да изскочи от шатрата.

Той се лъже, каза си сърдито Тес. Нима не знае, че неговите битки са и мои? Докато съм жива, ще…

Докато е жива?

Втрещена от ужас, тя се взираше в отметнатото платнище на входа, през който бе изчезнал Гален. По дяволите, откъде й дойде тази безумна мисъл? Нали не искаше да се обвързва с никой мъж?

Въпреки това тя беше обвързана с Гален бен Рашид, не само чрез брачните клетви или плътската наслада. Връзката им беше много по-дълбока.

— Не! — Тес не искаше да се чувства съпричастна с проблемите на Гален и страната му. Искаше да захвърли оковите, да бъде свободна. Не, тя не обичаше Гален. Уважаваше мъжа и необикновените му качества и й доставяше удоволствие да се люби с него. Споразумението и общата цел ги бяха сближили повече, отколкото беше необходимо, но не беше възможно да…

Той не я обичаше.

Болката заплашваше да я надвие. Защо, защо я болеше, след като тя също не го обичаше?

Тя погледна новата си рокля — златния брокат, който беше облякла, само за да го отклони от намерението да иде при друга — и внезапно осъзна колко опасна е реакцията й.

Не биваше да се заслепява от насладите, които й доставяше. Веднъж и Паулина се топи цели два дни по един от любовниците си, но скоро се вразуми.

Не, Тес не беше Паулина и нямаше да забрави толкова лесно Гален.

Сега не биваше да мисли за това. Щеше да си потърси някакви занимания, за да не й остава време да размишлява за странната връзка между двамата. И щеше да се държи на разстояние от него.

Да, това беше най-доброто, което можеше да направи. Щеше да лекува и себе си по начина, по който бе постъпила с тъгуващата Дала.

 

 

Полунощ беше минала, когато Тес чу Гален да влиза в шатрата и да се съблича. Задиша леко с надеждата той да повярва, че спи.

Не мина много време и съпругът й се изтегна до нея на меката постеля. Мълча дълго, после се обърна към нея.

— Още не спиш, нали? — Погледът му я пронизваше въпреки мрака.

— Не.

— Щях да се прибера по-рано, но Хаким държеше да обсъдим законите и…

— Няма нищо.

Той помълча малко и продължи колебливо:

— Не исках да ругая пред теб, но… бях много загрижен.

— Чувствата ми не са толкова крехки, че да подскачам при всяка остра дума.

— Така ли? — Той протегна ръка и помилва бузата й. — Мисля, че са, килен.

Тес стисна здраво очи, за да задържи напиращите сълзи.

Каква лудост! Разлялата се по тялото й чувствена вълна беше просто пристъп на лудост. Само защото я бе докоснал нежно, не биваше да избухва в плач като малко дете. Да, решението да се държи далеч от него беше много по-умно, отколкото мислеше в началото.

— Лъжеш се. Будна съм, само защото жегата не ми дава да заспя.

— Странно. А според мен нощта е хладна. — Той обхвана гърдата й. — Ти също си студена. — Засмя се, усетил как зърното се втвърди под милувката му. — Но жаравата е тук, въпреки всичко.

— Добре си ме дресирал. Или поне така си мислиш. — Тес отблъсна ръката му и се отмести настрана. — Много се съмнявам, че Дафне се е показала толкова усърдна и е овладяла толкова бързо задължението си.

— Задължение?

— Да ти доставям удоволствие, да родя детето ти. Нима това не е мое задължение? — Гласът й издаваше обзелото я вълнение и тя трябваше да положи усилия, за да говори по-спокойно. — Дълго мислих и реших, че достатъчно съм ти доказвала покорството си.

Гален застина неподвижен.

— Така ли?

— Не искам повече да ме докосваш.

От устата му се изтръгна проклятие.

— По дяволите, Тес, нали ти казах, че съжалявам…

— Думите ти нямат нищо общо с решението ми… Любовната игра беше забавна, но смятам, че се наситих на милувките ти.

Гален се изсмя недоверчиво.

— Тази сутрин още не беше. Яздеше ме като демон и…

— Не искам да говоря за това. — Не биваше да мисли за изминалите нощи. Дори само споменът караше тялото й да тръпне. — Ще ти кажа, когато настъпи промяна в чувствата ми.

— Благодаря ти. — Ироничният му тон граничеше със сарказъм. — Благодарен съм за всяка трохичка, която благоволяваш да ми подхвърлиш. Все пак трябва да стигнем до споразумение. Нямам намерение… — Той млъкна рязко и когато отново заговори, тонът му беше ласкав. — Тес, кажи ми какво ти тежи. Не крий тревогите си от мен.

— Нищо ми няма. — Тес затвори очи и се отдръпна още малко. — Изтощена съм до смърт. Искам да спя.

— Искаш да спиш? — Възмущението и разочарованието прогониха мекотата от гласа му. — Докарваш ме до лудост и просто заспиваш?

— Да.

— Това е… — Тес усети, че мъжът до нея полага отчаяни усилия да потисне чувствата и да възвърне самообладанието си. — Е, добре, спи. — Той й обърна гръб. — Мога да чакам.

Цял живот трябваше да чака. Да чака обич, която никога не идваше, да чака края на войните, осъществяването на целта си. Господи, как й се искаше да го помилва, да го утеши! Трябваше да го притисне до себе си, да го залюлее в прегръдките си като бебе, да му каже…

Тес стисна здраво ръце в юмруци, за да не се поддаде на порива си. Не биваше да го докосва. Ако издържеше тази нощ, утре щеше да се почувства по-добре.

Само да не го докосва.