Айрис Йохансен
Златният варварин (7)

Шеста глава

Час по-късно Тес чу тропот на копита и мъжки гласове, долитащи откъм двора. Тя изскочи навън, тъкмо когато Саша излизаше от обора. Тридесет увити в широки роби ездачи чакаха на неспокойно танцуващите си коне. Гален, който вече беше яхнал Селик, насочи жребеца към нея.

— И ти ли заминаваш? — попита тя, правейки усилия да скрие изненадата и разочарованието си. — Защо не ми каза нищо?

— Защото мразя с цялото си сърце сцените на сбогуване. Саид ще ме придружи, затова помолих Халим да ти съобщи по-късно.

— Колко любезно.

От устните на Гален се изтръгна полугласно проклятие.

— Ще отида само до границата. Халим ми разказа някои неща за планинските племена, които никак не ми харесаха. Саша отива в Тамровия по мое поръчение и аз трябва да се погрижа преминаването му през областта на Тамар да бъде безопасно.

— Няма нужда да ми даваш обяснения. Нямам намерение да се карам с теб. Всъщност се радвам, че оставам сама. — Тя вирна брадичка. — Просто съм на мнение, че щеше да бъде много по-учтиво, ако ми го беше съобщил лично.

— Вече казах, че сцените на сбогуване са ми неприятни.

— Приличието и учтивостта също. — Гласът й потрепери, макар и едва забележимо, и тя трябваше да положи много усилия, за да продължи: — Всички ние сме принудени да вършим неща, които не желаем. Защо иначе бих дошла в Заландан?

— За да ме тормозиш и измъчваш! Е, добре, не се държах достатъчно учтиво, но не съм искал да те засегна. Надявам се въпреки това да ми пожелаеш добър път.

— Но, разбира се. Желая ви добър и безопасен път, господарю.

— Ако имаш нужда от нещо, обърни се към Халим. По време на отсъствието ми той е най-важната личност тук.

— Сигурно ще се справи отлично със задълженията си. Високомерието му може да се сравни само с твоето.

— По дяволите, Тес, повярвай, че така е най-добре. — Тъмните очи святкаха заплашително. Изражението му издаваше напрежение. — Търпението ми свършва. Трябва да се махна от теб, поне за известно време.

— И както винаги, решенията взимаш ти. Караш ме да се чувствам като дребна фигурка, която местиш по свои собствени правила. — Тя го погледна право в очите. — Смятам, че е време да започнем нова партия шах, господарю.

— Така ли? — Гален застина на мястото си. След малко лицето му грейна в дръзка усмивка. — Ще поговорим за това, щом се върна.

Тес поклати глава.

— Няма да те има цяла седмица… Пък и не вярвам да се върнеш толкова бързо. Само от границата до Заландан ни трябваха пет дни.

— Тогава нищо не ме подтикваше да бързам. — Погледът му беше съсредоточен върху лицето й. — Сега обаче имам сериозна причина да препускам като дявол.

Тес усети как я залива гореща вълна и се задъха.

— Наистина ли? — попита едва чуто тя.

— О, да. — Мъжът не откъсваше очи от нейните. — Знаеш ли каква е тя?

Естествено, че знаеше. Напрежението, с което вече беше добре запозната, се появи отново и обгърна двамата с чувствеността си. Тес с учудване установи, че именно такава реакция е искала да предизвика у него. Може би Саша имаше право. Тя искаше да раздразни тигъра. Преглътна конвулсивно, обзета от непонятно вълнение.

— Надявам се ти да ми я кажеш.

— Добре. Нека го кажа с твоите собствени думи — усмихна се Гален. — Омръзна ми тази игра на котка и мишка.

Само след минута двамата със Саша вече излизаха от двора, следвани от въоръжения отряд, който не спазваше никаква дисциплина. Тес усети как сърцето й бие в гърлото. Радостното очакване на предстоящото приключение й действаше зашеметяващо.

Тя направи крачка напред и спря. Не можеше да се втурне подире му. Той веднага щеше да я отпрати. Трябваше да чака завръщането му.

Господи, как мразеше да чака!

Е, този път щеше да се примири със съдбата и да си потърси занимание, с което времето да мине бързо.

Тя се обърна и хукна по стълбата към входната врата, прекоси няколко коридора и стигна без дъх до покоите на Виане.

Младата жена, която беше застанала на терасата, се извърна смаяно, когато Тес нахлу в помещението като понесен от вихрушка лист, с пламнали бузи и сияещи очи.

— Реших, че не полагаме достатъчно усилия да обучим Александър и Роксана — обясни Тес и закрачи решително към птичарника. — Крайно време е да ги запознаем със задълженията им.

 

 

— Защо не можете да ме разберете? Казах, че желая да видя домакина… — Тес хвърли бегъл поглед покрай слугинята, която й бе отворила вратата, и видя бързащия по стълбите Юсуф. — Слава богу! — засмя се тя. — Ето го и него. — Втурна се покрай възмутената жена и застана пред Юсуф, който беше замръзнал на мястото си. — Добре, че се появи. Не можах да й обясня, че трябва да вляза и да говоря с теб. Вече си мислех, че ще се наложи да…

— Маджира! — Зяпналата му уста се затвори шумно. — Не се сърдете на бедната слугиня. В Заландан почтените жени не посещават мъжете в къщите им.

— Не само в Заландан. Където и да живеят, жените са ограничавани от железни решетки и глупави правила. — Тес направи пренебрежителен жест с ръка. — Все едно, с времето аз се научих да заобикалям повечето правила. Достатъчна е малко повече упоритост и решителност.

— Разбирам… — Юсуф прогони слугинята с небрежно махване и побърза да слезе по стълбата. Ужасеният му поглед претърси салона зад Тес. — Всемогъщи боже! Къде са придружителите ви?

— Я не ставай смешен. Нямам нужда от охрана, за да те посетя.

— Наистина ли сте сама? — прошепна с жалък вид Юсуф. — Аз обаче ще имам нужда от охрана, когато маджиронът узнае, че сте ме посетили сама, без придружител. Не е прилично да…

— Говориш като Саид. — Тес изкриви лице в сърдита гримаса. — Света Мария, как мразя тези неща! Не желая постоянно да бъда обкръжена от ято петли, които не престават да крякат.

По шокираното лице на Юсуф пробягна усмивка.

— Доколкото знам, петлите пеят, а не крякат.

— Разликата е незначителна. Още не си ме попитал, защо съм тук.

— Уплахата ми отне дар слово.

Тес избухна в смях.

Юсуф се ограничи с поклащане на глава.

— Ти изглеждаш сериозно уплашен, затова ще побързам да ти разкрия причината за идването си — каза Тес. — Искам да използвам покрива ти.

— Какво?

— Когато Гален ме заведе в къщата на Халим, забелязах, че домът ти е много висок. Покривът се извисява над целия град. Искам да се качим там, за да пусна Александър.

— Александър?

— Това е моят пощенски гълъб. Е, той всъщност не е мой, но аз съм се заела да го обучавам. Има още един, но Роксана е лишена от този инстинкт и трябваше да посветим цялото си внимание на Александър.

— Не можете просто така да идвате в дома ми — побърза да възрази Юсуф. — Не е прилично.

— Искаш да кажеш, че трябва да си потърся друга къща? Жалко. Сигурна съм, че никой друг покрив не е така висок като твоя, освен това ще се чувствам ужасно неловко да тръгна от къща на къща и да моля напълно непознати хора…

— Не! — прекъсна я ужасено Юсуф. — Не бива да правите това! — Той спря за миг й като забеляза решителната й физиономия, от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка. — Колко време ще използвате покрива?

Лицето й се разведри.

— О, не вярвам да е дълго. Ще идвам всеки ден и най-много след седмица всичко ще бъде свършено.

— Ала когато маджиронът се върне в града, трябва веднага да прекратите посещенията си.

Тес кимна.

— Надявам се, че Александър притежава достатъчна интелигентност и много бързо ще проумее какво се иска от него.

— Аз също се надявам. — Юсуф повторно въздъхна. — Ще отпратя прислугата, за да не тръгнат слухове. Мога само да се надявам, че посещенията ви ще останат незабелязани. — Погледът му остана прикован в червената й коса, която сякаш блестеше в пламъци. — Но май изисквам твърде много.

— Сигурна съм, че никой няма да узнае — отговори с усмивка Тес. — Много ти благодаря, Юсуф. Знаех, че мога да разчитам на помощта ти. — Тя се обърна и закрачи към вратата. — Ще дойда утре, малко след обед.

Юсуф кимна потиснато.

— За съжаление. Но ще ви чакам, маджира.

 

 

Пясъкът на дюните се раздвижи, надигна се и се понесе с призрачна прелест през огряната от луната нощ.

Пустинята изглеждаше необитаема, но впечатлението можеше да бъде измамно. Гален се взираше неотстъпно в безлюдната пустош.

— Смяташ ли, че Тамар ни дебне отдалеч?

Гален се обърна. Саша вървеше към него откъм палатковия лагер.

— Вероятно. Намираме се в неговата област.

— Дали ще ни създаде трудности?

— Не… ако не го прихванат дяволите. — Гален сви рамене. — Удвоих стражите. Щом прекосим границата с Тамровия, вече няма опасност.

— Освен опасността да припаднем от изтощение. — Саша изгледа критично приятеля си. — Никога не съм те виждал да пришпорваш така немилостиво хората си.

— Трябва да те отведа бързо до границата. Сред племената слуховете се разпространяват светкавично. Съществува възможност Тамар да е разкрил истинските причини за женитбата ми и да ги подстрекава към бунт.

Погледът на Саша беше скептичен.

Гален вдигна рамене.

— Е, добре. Неспокоен съм и искам да се върна колкото се може по-бързо в Заландан. — Той се обърна и тръгна към завивката си, просната пред лагерния огън. — През последните месеци оставах твърде малко там.

По устните на Саша пробягна усмивка.

— О, животът на владетеля наистина е натоварен с много отговорност и трудни държавни дела. — Той се отпусна върху одеялото с гръб към огъня и се приготви за сън. — Какъв късмет, че съм само едно конте от благороден произход, което винаги прави онова, което си иска.

Гален знаеше много добре, че Саша подозира истинската причина за бързането му. Двамата бяха живели твърде дълго един до друг. Саша непременно беше забелязал, че единствено физическото желание го подтиква да се върне по-скоро при Тес. Учудващо беше само, че той не можеше да му отговори по обичайния си открит начин. Саша знаеше, че Гален често изпитва нужда от жена, но знаеше също, че след завръщането си в Заландан владетелят не е посетил нито една от кадъните, които му бяха на разположение.

Той не се поддаваше на желанията си, не само защото не желаеше да опетни доброто име на Тес, или поне така му се искаше да бъде. Беше твърде зает, времето му беше запълнено и не можеше…

По дяволите, защо се самоизмамваше! Защо мамеше и Тес, и Саша! Той не искаше леки жени. Искаше само Тес.

Желаеше я още от онази първа вечер в обора и страстта и жаждата му да я има бяха нараснали дотолкова, че му стигаше само да я погледне и желанието заплашваше да го надвие.

Ето и сега, само щом помислеше за нея и го обземаше див копнеж.

Той измърмори някакво проклятие и се обърна към огъня. Пламъците горяха ярко като къдриците й. Не, не беше така. Косата на Тес пламтеше в огнени тонове, но те бяха по-дълбоки, по-меки.

Гален затвори очи, твърдо решен да прогони всяка мисъл за съпругата си. Щом я направи своя, нещата ще се променят. Властта, която тя упражняваше върху него, ще намалее, щом утоли жаждата си… и нежността…

Не, не искаше да мисли за нежността, която тя будеше у него, нито за начина, по който го развеселяваше. Беше съвсем естествено, че след няколко часа раздяла отново се стреми към нея. Тази жена искреше от жизненост и беше разбираемо, че се чувства привлечен от тази joie de vivre. Въпреки това беше най-добре да съсредоточи мислите си върху физическата наслада. Тя можеше да бъде задоволена. Тя нямаше да му причини болка.

По дяволите, и това не беше вярно! Нима сега не се чувствам адски зле, каза си горчиво той. Но времето на чакане свършваше. Щом се върнеше в Заландан, щеше да задоволи глада, който го мъчеше вече повече от месец.

Гален побърза да прогони по-далеч мислите за Тес, казвайки си, че още утре ще потегли за Заландан, но не се знае кога ще стигне. Колко ли време щеше да мине, преди да се съедини, с Тес…

 

 

Някой я следеше!

Тес ускори крачка и зави зад близкия ъгъл. Беше време за вечеря и улиците на Заландан бяха пусти. От двете й страни входовете на магазинчетата зееха като тъмни пещери. Младата жена потрепери.

Може би се лъжеше. Може би стъпките, които ускоряваха или забавяха ход заедно с нейните, бяха просто плод на въображението й… Кой би посмял да я следи?

Тя посегна инстинктивно към златния медальон на врата си. През изминалите дни бе открила, че може да се движи безпрепятствено из Заландан, макар че градът не беше лишен от разбойници и крадци. Медальонът. Тес беше убедена, че причината да се разхожда необезпокоявана е именно в него. Той я пазеше като невидима броня. Бронята на Гален.

Ала Гален бе заминал преди три дни. Може би преследвачът се интересуваше повече от златния медальон, отколкото от предупреждението, съдържащо се в него…

— Стой! — Гласът зад гърба й беше рязък, мъжествен, свикнал да заповядва.

Сърцето й направи скок. Тес хукна да бяга.

— Маджира!

Гласът й се стори познат и тя почувства облекчение. Обърна се и се озова пред едра мъжка фигура, загърната в широка роба. Халим!

— Ох, как ме уплаши, Халим! Не очаквах… — Тя си пое дълбоко въздух и се изпъна гордо, забелязала неодобрителното му изражение.

— Не бива да се разхождате сама.

— Какво може да ми се случи?

— Аз отговарям за сигурността ви… и за поведението ви, докато маджиронът отсъства. — Халим стисна устни. — От днес нататък няма да напускате палата!

В сърцето на Тес пламна луд гняв.

— Ще ходя, където си поискам.

В усмивката му нямаше и следа от веселие.

— Значи ви харесва да влизате в къщата на Юсуф Бенардон?

Очите й се разшириха от уплаха.

— По дяволите! Защо ме шпионираш, Халим?

— Само изпълнявам дълга си към владетеля. — Мъжът направи кратка пауза и продължи: — Когато ратаите в обора ми казаха, че не сте яздили Павда, откакто маджиронът е напуснал града, любопитството ми се събуди.

— Затова ли ме проследи днес?

— Считам, че имате нужда от защита. — Халим сведе глава. — Бях твърдо уверен, че сте излезли да си купите нещо от базара.

— От къде на къде?

— Имайки предвид произхода ви, трябваше веднага да се сетя. Жените от Запада рядко напускат сигурния си дом, заради някакви безобидни развлечения.

Тес го изгледа смаяно и след малко попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Смятам, че знаете много добре.

— Кажи го гласно!

Мъжът се усмихна. Мрачно.

— Юсуф е млад и силен, истински бик. Дамите много го харесват.

— Продължавай.

— Маджиронът го няма, а западните жени са нетърпеливи да задоволят желанията си.

— Виждам, че нямаш и понятие от западните жени — отвърна ядосано Тес.

Усмивката му се изпари.

— Знам достатъчно и няма да допусна приятелят ми да бъде обезчестен в очите на заланите. Забранявам ви да влизате в къщата на Юсуф.

— Ще ходя, където си поискам.

— Ако го посетите още само веднъж, ще го намерите мъртъв.

— Какво? — прошепна ужасено Тес.

— С вас мога да се разправя само със съгласието на маджирона, но във всичко останало разполагам с абсолютна власт. Юсуф ще бъде отстранен. — Халим направи кратка пауза. — Така ще обезвредя и всяка друга заплаха за маджирона.

Тес поклати замаяно глава.

— Само защото съм отишла в къщата му?

— Защото прекарахте три следобеда сама с него. Признавам, че проявихте дискретност, но ако продължава така, срещите ви ще станат предмет на клюки и това ще опетни честта на маджирона.

— И ще убиеш човек, за да го предотвратиш?

— Съпружеската невярност у нас не се радва на търпимост, както е във вашата страна. — Само очите блещукаха на неподвижното, сериозно лице. — А Гален няма да пощади невярната си съпруга. Макар да ви дава прекалена свобода, няма да допусне да имате и друг мъж, освен него.

Тес пое дълбоко въздух, за да обуздае гнева си.

— Ти ме обиждаш.

Лицето му остана безизразно.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че не съм невярна съпруга?

— Западните жени отлично умеят да лъжат.

— Това е невероятно! — Тес едва не замахна да го удари. — Нямам намерение да се защитавам, срещу позорните ти обвинения. — Тя се обърна и забърза надолу по улицата.

— Не отивайте при Юсуф! — извика подире й той.

— Ще правя каквото си искам. — Тя му хвърли сърдит поглед през рамо. — Няма да допусна да се месиш в живота ми, Халим.

— Още само едно посещение в дома на Юсуф, и ще ви поднесат главата му в кошница.

Тес спря като закована и се взря ужасено в безмилостното му лице. По гърба й пробягаха студени тръпки. Едва сега повярва, че Халим ще изпълни заплахата си.

— Ти си истински дивак. Безсъвестен, нецивилизован.

— Понякога. — Халим отново се усмихваше. — Ще ви кажа още нещо и нека то ви послужи за предупреждение — Гален беше този, който ме научи на това още от дете. Сравнен с бесния от гняв Гален, аз съм кротък като агънце.

 

 

— Върна ли се? — Тес изтича на терасата и се опита да различи нещо в сянката на пиперовото дърво. — Наистина ли се върна?

— Преди час. — Виане излезе от птичарника с усмихнато лице. — Прави го вече за трети път.

— Даде ли му зърна?

— Разбира се — кимна Виане. — Веднага след като кацна до Роксана.

— Едва преди час? — Тес се намръщи. — Времето не е добро. Пуснах го от покрива на Юсуф преди цели два часа. Кой знае къде е обикалял.

— Какво значение има? — засмя се Виане. — Цяло чудо е, че намери пътя за дома.

— Не е чудо, а инстинкт! — Тес сви рамене. — Надявам се следващия път гладът да го подтикне да лети по-бързо. Виконтът твърдеше, че това е тайната на цялата дресура. — Бръчки прорязаха челото й. — Почвам да мисля, че гълъбите са ужасно глупави. До къщата на Юсуф се стига за не повече от час. Можех да се прибера по-рано от него.

— Какво? Нима си прекосила града пеш? — Виане я погледна с разширени от уплаха очи. — Нали знаеш, че не бива? Аз никога не бих…

— Не ме заплашваше никаква опасност. — Тес се проклинаше за бързия език. Трябваше да премълчи пред Виане, че не е яздила Павда. Сестрата на Гален и без това трепереше от страх, че снаха й се движи навсякъде без позволение. Трябваше да запази самообладание. — Когато първия път го отведох на кон, той толкова се изплаши от необичайния тропот, че едва успях да го успокоя. Мина много време, преди да полети.

Виане поклати глава.

— Е, да, като не пожела да те придружава някой коняр…

— Смятам, че е време да го пуснем на по-дълго разстояние — прекъсна я бързо Тес.

— Какво си замислила? — Виане застана нащрек. — Къщата на Юсуф е на края на града.

— Значи трябва да излезем извън градските порти — отговори решително Тес.

— Не! На жените от палата е забранено да излизат извън града!

— С Гален яздехме чак до хълмовете.

Виане я изгледа разтревожено.

— Знаеш, че никога няма да ти позволи да излезеш на езда сама, дори да те придружава коняр. До връщането на Гален, ще трябва да се задоволим с къщата на Юсуф. После може би ще го убедим…

— Да го убедим? — Тес недоволно изкриви лице. — Това е просто друга дума за „помолим“ и оставя в устата ми дяволски горчив вкус.

— Гален е много снизходителен към теб. Никоя друга жена не се ползва с такава свобода — обясни трезво Виане. — Трябва да знаеш, че за жените е необичайно да излизат на езда с мъжете си, да не говорим да се разхождат сами. Сигурно му се налага да слуша доста укори, че ти позволява толкова волности.

— Не вярвам да го е грижа.

— Той е свикнал да воюва — отговори замислено Виане. — След смъртта на татко полага всички усилия да приближи Заландан до западната цивилизация, но много от нашите хора не желаят да се откъснат от старите обичаи.

— Като Халим.

— И като мен.

— Ти?

Виане кимна.

— В това отношение двамата с Халим много си приличаме. Смятам, че старите обичаи са разумни и почтени.

— Какво му е разумното да стоиш затворена в стаите си? Също като птица в кафез!

— Домът на птиците е прекрасен. А и никога не гладуват.

— Никога не познават и вкуса на свободата.

— Александър вече знае какво е свобода — намигна й весело Виане. — Нали го пускаш да се носи по вятъра.

— Дори тогава го подкупваме с лакомства, за да се върне в кафеза. — Тес поклати глава. — Ако не беше толкова глупав, щеше да отлети и да се грижи сам за себе си.

— Тогава нямаше да имаме пощенски гълъб.

— Не — отговори с мрачно лице Тес, припомнила си последната среща с Халим. — Ти изобщо не приличаш на годеника си. Той е едно диво животно.

Виане вдигна смаяно тънката си вежда.

— Защо се гневиш? Какво е направил, за да те настрои така срещу себе си?

Тес не посмя да й разкаже за срещата с Халим.

— О, просто не мога да го понасям — промърмори недоволно тя.

— Понякога изглежда властен и рязък, но има своите основания. Израснал е в едно от дивите племена по границата и през целия си живот е видял само битки и проливане на кръв. Когато поиска, става много мил.

— Но не е забавен. От него можеш да чуеш само укори и напомняния за задълженията ти. — Тес направи кратка пауза и допълни: — Със Саша никога няма да скучаеш.

Виане се изчерви и отмести очи.

— Не, със Саша е невъзможно да се скучае.

— Той също може да бъде мил и добър… когато иска.

— Ти го познаваш по-добре от мен.

— Освен това е красив и представителен. Всички дами са на мнение, че Саша изглежда великолепно.

— Така е. — Виане прекоси терасата и се приведе над перилата, за да погледне към града и издигащите се зад него планини. — Защо говорим за Саша, Тес?

— Защото той те обича. Много.

— Знам…

— Ти също го обичаш.

— Той засяга някаква струна дълбоко в мен. — Виане сключи пръсти около каменните перила. — Това е наистина обезпокояващо.

— Със Саша ще бъдеш много по-щастлива, отколкото с Халим. Той ще ти даде свобода.

— Вече ти казах, че свободата няма особена ценност за мен.

— Би трябвало да има — отговори сериозно Тес. — Ако знаеше колко е прекрасно да…

— Не бих искала да говорим повече за това. Тревожа се.

Повярвала, че е постигнала, макар и малък напредък, Тес усети изкушение да продължи с убеждаването, но след миг реши, че засега е достатъчно.

— Добре. Желая ти само най-доброто.

Огромните очи на Виане блещукаха като скъпоценни камъни.

— Надявам се да не ми се разсърдиш, че отклонявам разговора. Ти си ми много скъпа…

— Така ли? — учуди се Тес. — А аз си мислех, че само ти… досаждам. Ясно ми е, че от време на време те побутвам доста грубичко…

— Да ме побутваш? — Виане избухна в смях и поклати глава. — Твоето побутване е все едно, че Селик ме влачи зад себе си в пълен галоп. — Тя се смути и побърза да добави: — Но това не ми пречи. Откакто си в Заландан, животът стана много по-приятен!

Тес не можеше да пропусне удобния случай и продължи с желаната тема:

— Саша е много по-интересен от мен. Нека ти разкажа… — Тя спря и се усмихна смутено на укорителния поглед на Виане. — Казвам истината. Още съм много млада, за да се меря със Саша, но горя от нетърпение да го надвия. — Усмивката й изчезна, гласът й прозвуча задавено: — Никога не съм имала приятелка, но вече те смятам за такава. — След кратка пауза прибави: — Това означава… ако ти искаш.

— Разбира се, че сме приятелки — отговори й с грейнало лице Виане. — Приятелки и сестри. Веднага разбрах, че ще стане така.

— Колко си… умна. — Тес се обърна и се загледа в залязващото зад хълмовете слънце. Знаеше, че само буцата в гърлото е виновна за дрезгавия й глас. — Винаги съм несигурна в отношенията си с хората. Надявам се… — Тя се покашля и продължи с подчертана бодрост: — Така, а сега е време да подготвим Александър за следващия полет.

Виане се намръщи.

— Мислех, че сме се разбрали да продължим да го пускаме от дома на Юсуф.

— Не, достатъчно досаждахме на Юсуф. — Тес избягна погледа й. — Стигнах до извода, че той се чувства неловко, когато ни предоставя покрива си.

— Неловко?

Тес си представи как главата на младежа се търкаля в плетена кошница и потръпна.

— Много неловко… наистина. Утре ще му пратя вест, че вече нямаме нужда от помощта му. — „Освен това щеше да му намекне, че е по-разумно да напусне града до завръщането на Гален.“ Хвърли бързо поглед към Александър, който се полюляваше на пръчката си в кафеза. — Ще му дадем малко почивка, преди да предприеме голямото пътуване.

— Какво пътуване? — попита разтревожено Виане. — Откъде ще го пуснем, щом не можем да използваме къщата на Юсуф?

— Трябва да помисля — отговори колебливо Тес. Нямаше намерение да разкрие веднага новия си план. Виане проявяваше смайваща упоритост, когато засягаха чувството й за приличие. Трябваше да използва следващите два дни за внимателни намеци и постепенно посвещаване в намеренията си. Огледа внимателно хоризонта. От това разстояние кулата не се виждаше, но не беше и необходимо. Можеше да си я представи — висока, мрачна, тайнствена, тя й махаше, както първия път, когато я видя. — Сигурно ще ми хрумне нещо интересно.

 

 

Халим пресрещна Гален пред градските порти.

— Бързо се върнахте, маджирон.

— Да, доста бързо. — Гален се извърна към палата и усети очакваното присвиване в слабините, примесено със смущаващо припламване на радост. „Не. Още не. Овладей се. Скоро и това ще стане.“ — Яздихме като дяволи. Всичко наред ли е?

Халим не отговори. Само пришпори коня си, за да се изравни с Гален.

Владетелят му хвърли поглед отстрани и се вцепени.

— Случило се е нещо лошо, нали?

Халим не го поглеждаше.

— В Заландан не е станало нищо, което да буди тревога.

Погледът на Гален се устреми към палата.

— Виане е много добре — отгатна неизречения въпрос Халим и добави: — Става въпрос за маджирата.

Сърцето на Гален спря. От устните му се изтръгна ядно проклятие.

— По дяволите… Нали ти наредих да се грижиш за нея. Да не е болна?

— Здравето й не може да бъде по-добро. — Халим се изчерви от смущение. Наобиколилите ги мъже го караха да се чувства неловко. — Мисля, че не бива да говорим тук…

Гален подкара Селик като луд и скоро двамата се озоваха начело на отряда. Спря едва в двора на палата. Дръпна юздите пред широката външна стълба, скочи от седлото и се обърна рязко към Халим:

— Защо трябва да ми съобщиш вестите си на четири очи?

Халим преглътна и отговори с подрезгавял глас:

— Не исках да опетня честта ви пред мъжете от отряда.

Гален застина на мястото си.

— Да опетниш честта ми?

— Тази седмица маджирата посети дома на Юсуф Бенардон три пъти и остана там по няколко часа. — Халим направи пауза. — Сама.

Гален имаше чувството, че някой го е изритал с все сила.

— Сигурен ли си?

Халим кимна.

— Отиваше пеш, без да вземе със себе си дори един слуга. Говорих със съседите на Юсуф и те ме осведомиха, че всеки следобед той отпращал слугите си. Но няма да има приказки и слухове — побърза да добави Халим. — Заплаших да предам на палача всеки, който разпространи вестта за позора ви.

Позор. Гален усети как в сърцето му се надига несдържан гняв. Тес в леглото на Юсуф, потънала във възглавниците, мъжът над нея… Кръвта закипя във вените му. Въпреки това се постара да разсъждава разумно.

— Понякога нещата са много по-различни, отколкото изглеждат.

— Попитах я, но тя не отрече. Държа се… дръзко.

Естествено, Тес щеше да реагира дръзко. Почти я виждаше как стои срещу Халим със святкащи от гняв очи и му отговаря надменно.

— Попитал си я?

— Казах й, че ако се срещне още веднъж с любовника си, ще му отсека главата — обясни разгорещено Халим. — За мен щеше да бъде удоволствие да го убия заради вас, маджирон.

Гален попита с учудващо спокоен тон:

— Продължиха ли посещенията й?

Халим поклати глава.

— Слугата на Юсуф ми каза, че на следващия ден е пристигнала вест от палата и господарят му е побързал да напусне града.

— Накъде е тръгнал?

— Към едно от планинските племена — отговори с въздишка Халим. — Но… това не е всичко.

Гален му обърна гръб. Не искаше никой да види изражението на лицето му.

— Какво друго имаш да ми съобщиш?

Халим отговори с искрена загриженост:

— Днес, малко след обед, маджирата напусна града. Сметнах за свой дълг да я последвам. — Той спря смутено. — Целта й беше кулата.

Гален се обърна като ужилен.

— Кулата?

— Не вярвам, тя да знае колко е позорно да урежда срещите си там — пошепна смутено Халим. — Сигурен съм, че не са я осведомили.

— Ако не тя, Юсуф знае всичко. — Гален стисна устни. — Както знае и че е лесно да стигне до кулата от планинския лагер.

В очите на Халим заблестяха сълзи.

— Повярвайте, не исках да ви кажа всичко това. Смятах да го уредя сам, преди да сте се върнали.

— Знам, Халим. — Гален усещаше, че момъкът е дълбоко засегнат, но не беше в състояние да го успокои или утеши. Цялото му същество бе съсредоточено в стремежа да обуздае бесния гняв, който бушуваше в гърдите му. Трябваше да мисли, да разсъждава. Не биваше да допусне дивата му природа да вземе връх над разума.

— Какво да направя? Ще отида до кулата и ще я върна.

— Не. — Гален се обърна и скочи на седлото. — Ти вече не носиш отговорност за случая, Халим.

— Позволете ми да ви придружа. Може би Юсуф е…

— Дано да е — усмихна се ледено Гален. — Тогава няма да се наложи да тръгна по следите му.

Халим сви ръце в юмруци.

— Знаех си, че жената от Запад ще ви донесе нещастие.

— Аз сам си го навлякох, Халим. Отдавна знам колко бързо започват да скучаят жените. Трябва винаги да ги държим под око. — Господи, вече говореше като баща си! И защо не? Измамен, бесен от гняв, жадуващ за кръв. — Трябваше да я взема с мен. — Обърна коня си и заключи: — Кажи на Виане, че няма да се върна до довечера.

Прекоси в галоп двора, препусна през града и след минути изхвърча през портите. Той не беше като баща си.

Но във вените му биеше неговата кръв. Дивото го зовеше.

Тес не беше безчестна.

Но смяташе Юсуф за красив мъж. Смееше се с него, шегуваше се.

В много отношения тя беше още дете.

И какво от това? В дните преди тръгването си той я възбуждаше съвсем съзнателно, подготвяше я да го приеме в леглото си. Преди да потегли на път, тя сама го предизвика. Беше готова да опознае мъжа.

Всеки мъж?

Гален изскърца със зъби и пришпори лудо препускащия жребец.

Трябваше да запази самообладание. Трябваше да остане спокоен и разумен. Трябваше да й даде възможност да му обясни.

Господи, ти, който си на небето, дано се удържи, дано не я набие!

Селик се носеше с неизменна бързина към хълмовете.

 

 

Тес извади внимателно Александър от кафеза му.

— Е, малкият ми, вече знаеш какво ти предстои. Трябва само да поискаш истински. — Тя се протегна, приведе се навън от прозореца и запрати гълъба далеч напред.

Александър запляска със сивите си крила, камбанките, закрепени на крачетата му, зазвъняха весело, той се издигна във въздуха, описа прелестен кръг… и полетя на запад.

— Не на запад, глупчо! — изкрещя Тес, която го следеше от кулата. — Защо летиш към Саид Абаба? Кой ще ти даде зрънца там?

Гълъбът продължи усърдно полета си — далеч от кулата… и от Заландан.

Тес се облегна на прозоречната рамка и подпря брадичката си с ръце, взряна разочаровано в бързо отдалечаващата се птица.

— Е, добре, надявам се скоро да се осъзнаеш. — Не се знаеше колко време ще трябва на глупавата птица да открие заблудата си. Тя трябваше да остане в кулата, в случай, че Александър се върнеше при нея, вместо да полети към къщи. Кой знае… може би птичето щеше да загуби ориентация и никога нямаше да намери пътя към палата.

Тес се опита да прецени как падат слънчевите лъчи в стаята. Реши, че ще минат най-малко два часа, преди слънцето да залезе и Виане да се разтревожи.

Щеше да остави достатъчно време на проклетата птица да се върне в къщи. Ако не се появеше до залез-слънце, тя щеше да се върне в палата, надявайки се, че Александър се е проявил като истински пощенски гълъб и се е завърнал у дома.

Междувременно щеше да огледа кулата, която й се струваше доста интересна. Освен това тя предлагаше добри условия за чакане. Помещението за стражите в партера беше обърнато с главата надолу. Масите и столовете бяха преобърнати и изпочупени, навсякъде висяха дебели паяжини, но покоите на етажа бяха обзаведени наистина луксозно. Офицерите, които са командвали този преден пост, изглежда са имали предпочитание към удобствата. Широкото легло край отсрещната стена беше закрито с тежки завеси от синьо кадифе, които предпазваха от хладината на пустинната нощ. Килимът в светлосиньо и бежово почти не се различаваше от този в стаята й. Ала изисканата мебелировка беше покрита с дебел слой прах, навсякъде се виждаха следи от плесен и гниене. Ако преценяваше правилно интелигентността на Александър, предстоеше й дълго чакане. Нямаше намерение да се изтегне на прашното легло, но не можеше и да дочака завръщането му, седнала на каменния под.

Тес избута големия стол, приличен на трон, пред огромната камина. Издърпа мръсните възглавници и ги захвърли небрежно на пода, свали наметката си и я разстла върху стола. После предпазливо се отпусна върху твърдата седалка и с въздишка се облегна назад.

Като цяло, кулата я беше разочаровала. Не откри интересни неща, да не говорим за тайнствени, и изобщо престана да разбира строгата заповед на Гален, да се държи далеч от това място. Единствените обитатели на кулата бяха мишките и паяците.

Тес беше наясно, защо дойде тук. Знаеше много добре, защо непременно държеше да види кулата. Не се чувстваше привлечена толкова от самата постройка, колкото от странната реакция на Гален при вида й. Надяваше се да открие някакво указание за непознатите черти в характера му. Той беше толкова затворен, че никога не би се разкрил доброволно, а тя усещаше, че след завръщането му връзката им ще навлезе в нов етап. Затова сметна, че ще се почувства поне малко по-сигурна, ако…

Сигурна? Странно как можа да й хрумне именно тази дума. Та тя не се страхуваше от Гален. Макар да осъзнаваше, че мъжът до нея може да стане опасен за околните, тя вярваше в умението му да се владее и беше убедена, че поне спрямо нея, той никога няма да се забрави.

Тази кула не можа да й обясни характера на Гален. Трябваше да изчака завръщането му, за да продължи да го изучава. След два, най-много след три дни той щеше да бъде отново в Заландан. Тогава щеше да започне новата игра. Тя се опита да потисне възбуденото треперене, което не закъсня да се появи в утробата й. Представата за близост с Гален беше повече от обезпокояваща. По-добре да мисли за глупавата птица, която летеше в посока към Саид Абаба.

Прашинките танцуваха весело в снопа слънчеви лъчи, който падаше през високия, тесен прозорец. Пътят до кулата беше дълъг и прашен. Слава богу, жегата вече отслабваше. Всъщност й беше много приятно да седи в това кръгло помещение, особено докато слънцето галеше лицето й…

 

 

Най-после Гален забеляза в далечината наблюдателната кула, чиито тъмни очертания се открояваха на фона на огнения залез. Павда беше завързана за едно дърво, израснало близо до обкованата с месинг входна врата. Нямаше друг кон. Тес беше сама в кулата.

Сигурно е станало недоразумение. Халим може да се е излъгал.

Не, Халим никога нямаше да го излъже. Сигурно има причина да е тук.

Разбира се, че има причина. Любовникът й я беше поканил на среща.

Принцесо, спусни косата си…

Тесният прозорец на кулата беше тъмен. Дали очакваше идването на любовника си, за да запали свещ?

Гален усети как сенките на кулата посягат с железни клещи към гърлото му, как го теглят навътре в мрака.

Той беше цивилизован човек. Трябваше да разсъждава, трябваше да открие истинските причини, които обясняваха присъствието й тук.

Колкото повече наближаваше кулата, толкова по-объркани ставаха мислите му. Сякаш се бе озовал с един скок в миналото. Мъжът, който бе възпитал у себе си, изчезваше. Дивото, необуздано момче, което беше някога, изникна сякаш от нищото.

В душата му избухна пламък. Гневът го обгърна, погълна го, завладя цялото му същество…