Айрис Йохансен
Златният варварин (2)

Първа глава

Динар, пристанище в Тамровия

3 май 1803 година

Баркасът почти беше достигнал пристана, когато Тес забеляза високата, елегантна фигура на Саша. Братовчед й се бе облегнал с подчертана небрежност на струпаните по кея дървени сандъци.

Саша не се е променил ни най-малко, установи облекчено Тес. Кестенявата му коса, която толкова приличаше на нейната, блестеше на слънцето. Когато корабчето се приближи до брега, тя установи, че стройното му, мускулесто тяло е облечено с типичната за него безукорна елегантност. Днес носеше тесни, светли панталони от сърнешка кожа и жакет от златен брокат. Изкусно завързана връзка красеше блестящата бяла риза.

— Саша! — извика Тес, наведе се през парапета и оживено замаха с ръка. — Ето ме, Саша! — Тя чу как капитанът изкрещя нещо от кърмата, но не му обърна внимание и не престана да маха. — Саша!

Мъжът погледна към морето и се изправи. Радостна усмивка огря лицето му.

— Предупреждавам те, ако паднеш във водата, ще те оставя да се удавиш — извика й той. — За пръв път обличам този жакет и го харесвам повече от всичко.

— Приличаш на паун! — извика в отговор Тес. — Парижаните се обличат с дискретна елегантност.

— Нахално хлапе! Откъде знаеш какво се носи в Париж? Нали беше шест години в манастирско училище!

— Имам очи на главата си. — Когато баркасът хвърли котва, тя улови ръката, която й протегна Саша, и внимателно заслиза по стълбичката. — Паулина ми го каза.

— Аха! Как можах да забравя милата Паулина. — Саша обгърна с ръце тънката й талия и я свали на кея. После театрално простена и се олюля. — Merde, та ти тежиш цял тон! Ето какво става, като са те натъпкали с благочестие и какви ли не знания… — Той я изгледа от глава до пети и сините му очи засвяткаха подигравателно. — Слава богу, че не ти личи. Иначе никога няма да си намериш мъж.

Чувството на щастие обзело Тес, бе помрачено значително от представата, че й предстои женитба, но тя побърза да прогони тази неприятна мисъл. Макар че баща й надали би прекъснал учението й във Франция по друга причина, тя нямаше намерение да се тревожи заради буреносните облаци на хоризонта, докато слънцето грееше на небето и светът пред очите й беше весел и безгрижен.

— Не е вярно, че тежа цял тон! — Колко й се искаше да надебелее поне малко. Но колкото и да се тъпчеше, си оставаше дребна и лека — едва стигаше до средното копче на фината батистена риза на Саша. Тес вирна брадичка и надменно добави: — Ти си този, който е загубил силата си от безделие и разврат… Истинско чудо е, че татко ти е поверил грижата да ме отведеш в Белайо.

Усмивката му изчезна, очите се сведоха виновно.

— Време е да тръгваме. Каретата чака зад ъгъла.

— Само за момент — Тес се обърна към капитана, който тъкмо слизаше по стълбичката, й му протегна ръка. — Сбогом, капитане. Много ви благодаря, че проявихте любезност към мен. Пътуването беше много интересно. Надявам се скоро да ви видя в Белайо.

Посивелият капитан поднесе малката ръка в ръкавица към устните си.

— Ваше височество — отговори сухо той, — за нас също беше… „интересно“. Въпреки това не бих имал нищо против отново да попътувам с вас. — Той спря за миг. — След една или две години.

— Разбирам — кимна Тес, обърна се към Саша и го хвана под ръка. — Готова съм.

Саша погледна любопитно към капитана и поведе братовчедка си към чакащата карета.

— Този човек май не е бил особено въодушевен от присъствието ти на кораба му. Какво си му направила?

— Нищо. — Ала скептичният му поглед я принуди да обясни: — Е, това беше първото ми пътуване по море, по време на което нямаше кой да ме наблюдава непрекъснато и да ми казва какво да правя и какво не. Преди шест години, когато заминах за Франция, Паулина беше неотстъпно до мен и изобщо не ми позволи да разгледам кораба. — След като бе доставила повереното й момиче в манастирското училище „Света Маргарита“, Паулина беше заминала за Париж и само след няколко седмици се бе омъжила за един млад пекар. — Когато корабът потегли, Паулина дори не се мярна на кея и сестрите нямаха време да ми намерят друга компаньонка.

— И кои части на кораба реши да огледаш?

— Качвал ли си се някога по мачтите? Или в коша на наблюдателя?

— Какво? Да не искаш да кажеш, че си била най-отгоре, на върха на мачтата? Всемогъщи боже, не! Да не съм луд! Нали ще ми се завие свят!

— Гледката оттам е великолепна — промълви замечтано Тес. — Вятърът развява косите ти, а мирисът на море и сол е ненадминат.

— Позволяваш ли да попитам, как се качи дотам?

— Покатерих се по мачтата. Трябваше да си сваля обувките, но не беше по-различно от катеренето по дърветата в нашата гора. — Тес смръщи чело. — Само ревът на капитана ме смущаваше през цялото време.

— Мога да си представя колко е бил загрижен — отбеляза сухо Саша.

— Трябваше да почака с крясъците, докато стигна върха.

— Сигурно си му намекнала да млъкне.

Тес кимна.

— Така е, но той беше твърде ядосан и не ме слушаше. — Тя погледна Саша право в очите. — Свитата в хана ли чака?

— Не. Ще пристигне утре. Аз избързах. — Един млад слуга скочи от капрата и отвори вратичката. — Казах си, че ще ти дойдат добре няколко дни спокойствие, преди да тръгнем на път. Друсането в каретата ще продължи цели четири дни.

— На кораба имах много време за почивка. Поисках да помогна на моряците, но те отказаха. — Ако в Белайо я чакаше заплахата за женитба, наистина нямаше защо да бърза. — Не може ли да вечеряме в онова кафене? — Тя кимна с глава към близкия локал, на чиято фирма беше изрисувана протягаща се на слънцето русалка. — Никога не съм вечеряла навън, Саша. Моля те, не бихме ли могли…

Мъжът кимна благосклонно.

— От мен да мине, но не на пристанището.

Тес беше ужасно разочарована.

— Защо не? Моряците са изключително интересни. Разказват такива вълнуващи истории…

Саша й помогна да се качи в каретата.

— Най-често в приключенията им няма и капка истина.

— И на мен ми се иска да преживея нещо подобно… — Тес се приведе напред и лицето й поруменя от вълнение. — Един ден искам да обиколя Изтока, по следите на Марко Поло. Страхотно приключение, нали?

Саша я погледна и изражението на лицето му се смекчи.

— Истинско приключение. — Той се качи в каретата и седна насреща й. — Но в заведението с русалката няма да срещнеш нито един Марко Поло. Моряшките кръчми имат съмнителна слава.

— Какво значение има това? Нали ти си с мен. — Тес сбърчи носле. — Ако се боиш за добродетелта ми, мога да те уверя, че никой няма да ме погледне. Много съм дребна. Моряците на кораба гледаха на мен като на дете. — Тя се облегна назад, защото каретата подскачаше по паважа. — Сигурна съм, че когато ме види, избраният от баща ми годеник ще положи всички усилия да анулира договора. — Тя се ухили, защото й бе хрумнала чудесна мисъл. — Това е идея! Ще се направя на по-грозна, отколкото и без това съм, така ще минат години, докато татко ми намери съпруг.

Саша сведе очи, за да се скрие от погледа й.

— Нямаш ли желание за женитба?

— Защо да имам? В манастирското училище беше ужасно, но поне сестрите бяха мили. А съпругът… — Тя отвърна поглед и се загледа през прозореца. — Не, мисълта за съпруг не ме привлича особено.

— Не всички мъже са като баща ти — промърмори примирително Саша.

— Не, но всички се опитват да използват жените за собствените си цели. — Тес изпъна рамене и направи опит да се усмихне. — Нека не говорим за това. Разкажи ми с какво си се занимавал през тези шест години. Докато учех във Франция, получавах твърде рядко писма от мама и във всяко се говореше само за това, че трябва да се науча на подчинение и послушание. Да не си се оженил?

— Света дево! — В гласа му прозвуча истински ужас.

— Как успя да се избавиш от тази съдба? Доколкото знам, отдавна мина тридесетте.

— Избягвах двора и всички дами забравиха за съществуването ми. Освен това, тридесет години още не са възраст за женитба.

Тес се засмя и очите й заблестяха дяволито.

— Вече ти казах, че силите ти изневеряват…

— Ама че безсрамна женичка! — усмихна се Саша. — Радвам се, че монахините не са успели да изкоренят нахалството ти.

Той я изгледа с присвити очи и като се взря в острия му поглед, Тес проумя, че първото впечатление я е излъгало. Саша се беше променил.

Когато тя напусна родината си, той беше мек, отстъпчив, лесно раздразнителен. Въпреки подчертаната небрежност, която излагаше на показ, днес в него се усещаше заплашителна твърдост и нараснало самочувствие. Очевидно опитът от последните години беше заличил мекотата му.

— Защо не ми отговаряш? С какво си се занимавал през тези шест години?

— О, с разни неща. Пътувах, научих какво ли не.

— Какво си научил?

Мъжът се облегна назад и се засмя.

— Може би трябва да ти задам същия въпрос, госпожице Всезнайке. На какво те научиха в манастирското училище?

— Че за в бъдеще трябва да стоя далеч от подобни богоугодни заведения.

— Какво друго? — засмя се Саша.

— Шиене, тъкане, правене на свещи. Нищо важно. Е, разбира се, вероучение. — Тес склони глава и внимателно изгледа братовчед си. — Защо не искаш да ми отговориш?

— Всяко нещо с времето си. — Саша отмести очи към прозореца. — Ей сега ще стигнем. Наредих дъщерята на гостилничаря да ти прислужва като камериерка. Сигурно багажът ти вече е пристигнал…

— Защо си наел камериерка? Откъде знаеше, че Паулина няма да дойде?

Саша се поколеба, после се усмихна дяволито.

— Може да съм сметнал, че имаш нужда от млада, жизнена прислужница. Нашата прелестна Паулина е вече на трийсет и две. — Той въздъхна угрижено. — По-стара е дори от мое нищожество.

— Мъжът й сигурно се моли да се е оженил за някоя по-малко жизнена — засмя се Тес. — Женен е за нея само от пет години, а вече изглежда изтощен до смърт.

— Паулина е жена, която се задоволява, само когато е изстискала докрай партньора си… Обикновено тя самата задава темпото.

Каретата спря и слугата побърза да отвори вратичката. Саша скочи и помогна на Тес да слезе.

— Влез вътре. Гостилничарят ще ти покаже стаята. Аз ще остана да дочакам колата с багажа.

— Не може ли гостилничарят…

Но Саша вече се бе запътил към оборите и за Тес не остана нищо друго, освен да тръгне колебливо към отворената врата.

 

 

— Всичко наред ли е? — попита Гален, когато приятелят му влезе в конюшнята.

Саша спря до вратата и изчака очите му да привикнат с полумрака. Помещението беше празно. Само Гален беше коленичил пред жребеца си, настанен в един от боксовете, вляво от вратата. Беше свалил жакета и навил ръкавите на ризата си. В дъното на обора имаше огнище, над което вреше меден котел с вода. Мирисът на слама и конски тор беше примесен с аромат на билки.

— Не — отговори кратко Саша. — Нищо не е наред. Чувствам се като Юда Искариотски.

— Нямаш причини да се чувстваш като предател. — Гален обви предния ляв глезен на жребеца с топла влажна кърпа. — Вече изтеглих отровата. След ден-два ще може да се движи.

— Защо не предоставиш тази работа на Саид?

— Защото Селик принадлежи на мен, а аз се грижа сам за собствеността си. — Той вдигна глава и продължи с мека настойчивост: — Това важи за всичко, което ми принадлежи.

Саша знаеше, че това е вярно. Единственото обстоятелство, което правеше положението поносимо.

— Тя е още дете…

— Достатъчно възрастна е. Чаках дълго.

— Знам, но…

— Няма да приложа насилие.

Но ще получи онова, което иска. През изминалите шест години Саша бе изпитал на собствения си гръб, колко е силна волята на Гален.

— Обичам малката — промълви той. — Винаги съм я обичал. Не заслужава да я използваме по този начин.

— Освен ако сама не се съгласи да бъде използвана. — Гален се надигна и потупа коня си по черните ноздри. — Нима всички ние не сме шахматни фигури, движени от висша сила?

Саша го изгледа мрачно.

— Какво би направил, ако те помоля да се откажеш от плана си?

Гален замръзна с ръка върху коня си.

— Бих размислил. Ти си мой приятел, а момичето ти е братовчедка.

— Ще размислиш, но няма да се вслушаш в молбата ми.

— Знаеш, че Тес е много важна за мен. Видя какво е в Седикан.

Да, Саша знаеше колко важна роля е отредена на Тес в плана на Гален. Чувството, че се разкъсва между две задължения, заплашваше да го надвие. Усмивката му беше крива.

— Често съм се питал, дали именно по тази причина не ме отведе в Седикан. Аз също ли съм само шахматна фигурка?

Гален се усмихна.

— Разбира се, че това беше една от причините да ти покажа родината си. Нима очакваш да го отрека? Но през всичките тези години, ти беше за мен много повече от малка фигура в голямата игра. — И той прибави съвсем тихо: — Нямам по-добър приятел от теб.

Да, двамата бяха истински приятели, закалени в битките, по-близки от братя. Саша замислено разтърси глава.

— О, по дяволите, наистина не знам какво да правя.

— Не прави нищо — отвърна Гален и остави коня. После се обърна и посегна към черния си жакет. — Аз ще отида при нея. Да видим какво ще каже.

— Още сега?

— Първоначално смятах да изчакам до вечеря, но сега мисля, че трябва час по-скоро да те спася от мъчителното раздвоение. — Той направи гримаса. — И тъй като съм вмирисан на кон и билков мехлем, разполагам с два допълнителни разумни аргумента, които ще спечелят Тес за мен. — Той закрачи към вратата. — Когато компресът изстине го натопи в горещата вода и отново превържи глезена. Ще поговоря с Тес и веднага ще се върна.

 

 

Стаята не беше прекалено луксозна, но поне беше чиста. Тес, която се просна на леглото, за да го изпробва, сърдито изкриви лице. Кораво като нара й в пансиона. Е, това й беше безразлично. Нямаше намерение да си разваля последните свободни дни с дреболии.

Тя се усмихна доволно, развърза панделките на шапката си, свали я и я захвърли небрежно на пода. Веднага се почувства по-добре. Открай време мразеше шапките, но Паулина настоя да й купи цяла дузина подобни дрънкулки, преди да се сбогува с нея в Париж.

Тес свали дългите бели ръкавици и разтърси косите си, при което от тях изпадаха куп фуркети и фиби. После отиде до масичката за измиване и наля вода в легена от украсената с шарка на цветя стомна.

В това време на вратата се почука.

— Entrez — извика тя и напръска лицето си с вода. — Много се забави, Саша. Скоро ще се стъмни, а аз умирам от глад. — Тес посегна към кърпата и бързо се обърна. — Искам да се върнем на пристанището… — добави тя и смаяно опули очи.

На вратата стоеше Гален бен Рашид.

— Мога ли да вляза?

Той не изчака отговора й, пристъпи без повече церемонии в стаята и затвори след себе си вратата.

— Дълго време мина — промълви той и направи лек поклон. — Както виждам, ти си се превърнала в млада дама.

— Пораснах само с осем сантиметра. — Ама че глупав отговор, ядоса се Тес, как не можа да ми хрумне нещо по-умно.

Погледът му се спря върху пристегнатия корсаж на роклята й.

— Понякога няколко сантиметра представляват огромна разлика.

Тес усети как по вените й се разля гореща вълна и бузите й пламнаха.

— Чакам Саша. Току-що се върнах от Франция… — Стига глупости! — Но вие сигурно го знаете. Вероятно сте придружили Саша. Не очаквах да се срещнем отново, след като напуснахте Тамровия.

— Аз обаче бях твърдо решен да те видя пак. — Мъжът прекоси стаята и се запъти бавно към нея. Тес неволно отбеляза животинската грация, с която се движеше. Гален беше по-едър, отколкото го помнеше, истински великан, и тя се улови, че се взира като хипнотизирана в играта на мускулите под тесните черни панталони. Беше облечен с копринен, черен жакет, но не носеше вратовръзка. Горното копче на снежнобялата риза беше разкопчано и разкриваше силния, бронзов от слънцето врат. Тес внезапно осъзна, че е почти шокирана, но и привлечена от мъжественото му излъчване. Макар да изглеждаше както преди, все пак се беше променил. Преди шест години не й ставаше горещо, когато беше близо до него.

— Трябваше да положа известни усилия, за да те видя отново — промълви мъжът и взе кърпата от ръцете й. — Лицето ти е мокро — пошепна той и попи капките вода от бузите й.

Действието му беше на слуга и въпреки това у Гален бен Рашид нямаше и следа от покорство. Той бършеше лицето й, сякаш беше в правото си да я докосва толкова интимно. Тес не помръдна, загледана в очите му, без да бъде в състояние да отмести погледа си. Блестящата черна коса беше сплетена на плитка, лицето му сякаш се беше удължило и изглеждаше по-тъмно от преди. Ала силата, която беше почувствала още тогава, и сега личеше под равнодушното изражение. Внезапно тя се задъха и най-после успя да отмести очи.

— Тъкмо се миех… — Още един глупав отговор! Какво ставаше с нея?

— Да — прошепна Гален и избърса брадичката й. — Кожата ти е великолепна. Повечето жени губят този копринен блясък, щом излязат от детските години — допълни той с тон на интимност.

— Така ли? — Тес беше толкова близо до него, че усещаше мириса на кон, билки и сапун, който се излъчваше от тялото му. Имаше чувството, че усеща дори топлината му. Взе кърпата от ръцете му и я остави на масичката. Забеляза, че ръката й трепери, но не се учуди. — Как са Аполон и Дафне?

— Радват се на добро здраве.

— Чудесно. Често мислех за тях. — Тя отстъпи крачка назад и попита: — Със Саша ли дойдохте?

— Не — усмихна се едва забележимо мъжът. — Саша дойде с мен. Не особено охотно, както трябва да отбележа. Изпълнен е със съмнение и вътрешна съпротива. — Той посочи към креслото до вратата: — Мога ли да седна?

— Очаквам Саша. Всеки момент.

Гален я погледна странно.

— Страх те е от мен. Невероятно. Не те помня такава.

— Глупости. Не ме е страх от вас. Просто се изненадах. Не ви очаквах и се почувствах натясно.

— Натясно? — повтори замислено Гален. — Значи постоянно си нащрек? — Погледът му потърси лицето й. — Да, мисля, че отгатнах. Като се сетя какъв живот си водила, вече не ми е чудно. — Той посочи стола до прозореца. — Моля те, седни. Аз не съм опасен.

— Саша ще…

— Саша ще дойде, едва когато завършим разговора си.

Тес се поколеба, но после прекоси стаята, приседна на края на стола и скръсти ръце в скута си.

Мъжът също седна, усмихна се и замълча. След малко забеляза украсената с пера шапка на пода, наведе се и я вдигна.

— Твоя ли е?

В тези загорели от слънцето, едри мъжки ръце шапката изглеждаше неописуемо глупава и фриволна. Красиви ръце, каза си разсеяно Тес. Дълги, прави пръсти, които се движеха в мек ритъм, въртейки насам-натам богато украсената шапка, за да може той да я разгледа от всички страни.

— Не ми се вярва, че изглеждаш добре с нея.

— Паулина я избра. Заяви ми, че е последен вик на модата.

— И ти й повярва?

Тес небрежно вдигна рамене.

— Тези неща не ме интересуват.

— Не. — Мъжът внимателно постави шапката на масичката до креслото. — Ти не си жена, която се кичи с пера и панделки. Аз бих ти избрал нещо друго. — Той се отпусна назад и сложи ръце върху облегалките на креслото. — Ако беше моя.

Тес втренчи поглед в лицето му и впи нокти в дланите си.

— Пак се уплаши — усмихна се Гален. — Думите просто се изплъзнаха от устата ми… Ние варварите сме примитивни, за съжаление. Ярко изразеното собственическо чувство е едно от нецивилизованите ни качества. — Той се приведе напред. — Нямаш причини за тревога. Научил съм се да се владея и необуздаността избликва само когато й позволя.

— Не разбирам за какво говорите — прошепна Тес и се намръщи.

— Веднага ще ти обясня. Искам да ти направя предложение. — Погледът му задържа нейния. — Трябва да се оженя за теб.

Очите й се разшириха смаяно, цялото й същество се напрегна, сякаш да отрази удар.

— Какво?

— Нужна ми е здрава връзка между Тамровия и племето Ел Залан, връзка, която да не може да се разкъса. Крал Лионел се противопоставя на съюза между двете страни. За него ние не представляваме нищо повече от едно диво бедуинско племе. В моята страна обаче, бракът е обвързващ не по-малко от политическия съюз. Братът никога не се бие срещу брат. Племената ще се съобразяват с факта, че бракът с член на кралското семейство на Тамровия означава за мен военна защита. — Той стисна тапицираните облегалки с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха. — Трябва да обединя племената на Седикан под едно владичество. Единствената възможност, с която разполагам, е да докажа, че военната ми сила е по-голяма от тяхната. В Седикан мощта означава всичко. Съюзът с Тамровия ще…

— Един момент. — Тес разтърси глава като замаяна. — Защо идвате при мен? Аз нямам думата по този въпрос. Татко ще ми избере съпруг и…

— И изборът му няма да падне върху някакъв си див шейх от пустинята — завърши изречението той.

Тес бавно кимна.

— Не исках да ви обидя.

— Не ме обиди. Знам за какъв ме смятат в двора на Тамровия, затова се обръщам към теб. Утре ще се венчаем. — Той се усмихна. — И ще разкрием истината на баща ти, едва когато няма да е в състояние да предприеме нищо.

Тес се усмихна невярващо.

— Това е невъзможно. Не ви ли е ясно, че аз съм негова собственост? Ако се омъжа без неговото съгласие, ще помоли папата да анулира брака.

— Нима искаш да останеш негова собственост?

— Нямам друг избор.

— Аз обаче ти давам възможност да решиш сама, а това е случай, който рядко се отдава на жена от твоята класа. — Гласът на Гален се снижи и прозвуча като заклинание: — Предлагам ти свобода.

Тес усети как някъде дълбоко в нея покълна надеждата.

— Бракът не означава свобода.

— Напротив. В нашия случай ще означава именно това — усмихна се Гален. — Не си ли си помисляла, какъв е вкусът на свободата?

— Не. — Тя дори не си позволяваше да насочи мислите си в тази посока, защото болката беше неописуема. — Не е възможно.

— Аз ще ти помогна.

Тес скочи и отиде до прозореца, и се загледа с отсъстващ вид към двора.

— Вие не сте по-различен от другите мъже. Сам го казахте. Най-много държите на собствеността си.

— Казах също така, че умея да се владея. Ожени се за мен и след три години ще те изпратя в Париж или Лондон, където искаш. Ще ти купя хубава къща и ще се погрижа за всичко останало. Ще водиш живот на изискана дама, ще имаш елегантен салон. Ще живееш живота, който винаги си искала. — Той направи кратка пауза и прибави: — Без досаден съпруг. Аз ще си остана в Седикан.

— Следвайки една неестествена традиция.

— Не вярвам да държиш много на традициите.

Беше твърде хубаво, за да е вярно. Нямаше да се върне в Белайо. Нямаше да се подчинява на някакъв непознат и да играе ролята на покорна глупачка като майка си.

Тес се заразхожда напред-назад из стаята, скръстила ръце на гърба си.

— Планът ви е неосъществим. Татко ще ни задържи още преди да стигнем границата.

Гален поклати глава.

— Границата е само на ден път оттук.

— Той ще ни преследва чак до Заландан.

— Възможно е — съгласи се Гален. — Но щом стигнем Седикан, вече няма проблеми. Ние сме мъжествен народ. В сравнение с нас, тамровианците са мекотели.

Тес вирна упорито брадичка.

— Защо тогава се нуждаете от нашата защита?

— Невидимият меч е също толкова добър, колкото и истинският, стига неприятелят да вярва, че е насочен към сърцето му.

— Но демонстрацията на сила ще се окаже напълно безполезна, когато другите шейхове забележат, че Тамровия е против този брак!

По лицето му се изписа изненада.

— Мъдра забележка. Но няма да се стигне дотам. Нужни са ми само шест месеца, за да укротя гнева на баща ти и да го накарам да ме признае за свой зет.

— Надали ще разполагате с толкова време.

— Напротив. Може би имам и повече — отговори Гален и спря за миг. — Зависи кога баща ти ще реши да те вземе от манастирското училище и да те върне обратно в Белайо.

— Но той вече… — Тес веднага проумя какво беше станало. — Саша?

— Той направи официално посещение на вуйчо си и се възползва от случая да пише на майката игуменка и да постави под писмото печата на баща ти.

Тес се сети и за внезапното изчезване на Паулина в последния момент.

— Какво стана с Паулина?

— По пътя за Заландан, тя само щеше да ни пречи. Мога да те уверя, че гувернантката ти остана повече от доволна от обезщетението, което й платихме.

— Разбирам. Помислили сте за всичко.

— Смятам, че действахме цивилизовано — усмихна се иронично Гален. — Баща ми отвлече мама и след раждането ми я принуди да му стане жена. Но аз не съм като него — винаги съм смятал, че свободното решение е по-добро от насилието.

Тес го изгледа дръзко.

— Докато решението е във ваша полза.

— Защо бракът да не е от полза и за двама ни?

Тес прехапа долната си устна.

— Защо тъкмо аз?

— Ти си единствената дъщеря на брата на краля на Тамровия. — Гален срещна погледа й. — И ми направи силно впечатление със смелостта и целенасочеността си, качества, които са извънредно важни за осъществяването на плана ми.

— Значи след три години ще бъда свободна?

Мъжът кимна.

— Ще се увериш, че животът в Заландан не е непоносим. Разполагаме с доста удобства.

— Бих ли могла да получа кон? Някой прекрасен жребец като Телцан?

Лека усмивка заигра по устните му.

— Колко е добре, че не страдам от суетност, иначе можех да схвана като обида, че изискваш четириног подкуп, за да се омъжиш за мен.

— Все пак… ще получа ли кон? — настоя Тес.

Мъжът кимна сериозно.

— Най-добрия. Притежавам една кобила, която ще ти подхожда отлично.

Възбуда и страх се бореха в душата й.

— Не знам…

— Още нещо…

Вниманието й се събуди.

— Трябва колкото се може по-бързо да имаме дете.

— Дете? — изгледа го слисано Тес.

— Защо се учудваш? Не мисля, че искането е неразумно.

— Не, всеки мъж желае син.

— Не е нужно да бъде син. Просто дете, което да заздрави съюза. Баща ти ще срещне големи трудности да ти намери друг мъж, ако носиш дете под сърцето си. — Гален се изправи. — А в очите на моя народ малкото ще бъде живото доказателство за сключения договор.

От дете я бяха учили, че е неин дълг да ражда на мъжа си деца, докато има сили, но представата за това си бе останала мъглява, както и за мъжа, който щеше да ги създаде.

— Дете ли…

— Обещавам, че няма да ти създава затруднения. Когато заминеш, то ще остане при мен в Седикан.

Кой знае по каква причина, тази мисъл й причини пареща болка. Гален не откъсваше очи от лицето й.

— Какво има?

— И аз не знам — прошепна задавено Тес. — Когато взехте Аполон и Дафне, ме заболя много. Какво ще стане, ако…

— Предлагам да обсъдим съдбата на детето, когато то стане реалност — усмихна се Гален. — Като казах „колкото се може по-скоро“, нямах предвид утре. Ще почакам да свикнеш с мен, докато осъществя съпружеските си права. Чаках дълго и мога да почакам още известно време. А сега те оставям сама, за да размислиш над предложението ми. — Той тръгна към вратата, но се обърна още веднъж: — Смятам, че сделката е разумна. Ти получаваш всичко, което искаш. Нима предпочиташ Саша да те отведе обратно в Белайо? — Отговорът, който прочете на лицето й, беше повече от ясен. — Тогава прояви кураж, килен.

Вратата се затвори зад гърба му.

Тес се обърна и отново се загледа през прозореца.

Никога не й беше липсвала смелост, но днес обстоятелствата бяха други: стъпката, която той изискваше от нея, беше определяща за целия й по-нататъшен живот. Тя щеше да се опълчи срещу волята на баща си, да замине в непозната, дива страна, да заживее с мъж, чужд и варварски като родината си.

Ала Гален й направи предложението си напълно разумно и прилично. Вложи цялото си умение да я убеди, без ни най-малко насилие. Защо продължаваше да го смята за варварин?

Видя го да прекосява двора на път към оборите, без да бърза, с отмерени крачки, които обаче издаваха огромна физическа сила, подчинена изцяло на разума.

Гледайки го, тя осъзна, че това желязно самообладание е истинската причина за обаянието, което упражняваше върху нея. Докато й излагаше съображенията си, тя усещаше скритата дълбоко, ала готова всеки миг да избухне бруталност и сякаш очакваше тя да излезе на бял свят.

Каква глупачка беше! Ако той наистина беше насилник по природа, можеше да му откаже. Той й даваше възможност да избира. Но какво ли щеше да стане, ако отклонеше предложението му? Дали и тогава щеше да се държи спокойно и разумно?

Гален се скри в обора и Тес усети внезапно облекчение, сякаш се бе освободила от невидими окови. Окови? Каква странна мисъл! Нали току-що й бяха предложили свобода!

Тес обърна гръб на прозореца и се отпусна в мекото кресло. Подпря с ръка брадичката си и остана загледана пред себе си.

Свобода. Представата беше твърде привлекателна, изкушението почти неустоимо. Три години, и щеше да бъде свободна до края на живота си. Три години не бяха толкова дълъг срок. Тя бе издържала цели шест години в манастирското училище, а в Заландан сигурно се живееше по-добре, отколкото в мрачния пансион.

Свобода.

 

 

— Е? — попита нетърпеливо Саша, когато Гален влезе в конюшнята.

— Дадох й време да обмисли предложението ми. — Гален свали жакета си, преметна го през оградката на бокса и коленичи до Саша. — Аз ще продължа.

— Да ида ли при нея?

Гален вдигна вежди и скритом изгледа приятеля си отстрани.

— Не знам, защо продължаваш да мислиш, че съм готов да приложа насилие спрямо милата ти братовчедка. Точно обратното, държах се като джентълмен, учтиво и деликатно.

— Тя е още дете. Надявах се, че по време на учението си…

— Манастирските училища не допринасят особено за обогатяване на светските знания. — Гален потопи превръзката в топлата вода. — Само поради тази причина успя да убедиш баща й да я отпрати. — Той намаза превръзката с мехлем и уви глезена на коня. — Тя не е дете. Може и да й липсва опит, но ние и двамата знаем, че не е нито глупава, нито наивна.

Саша си припомни искрите в очите й, когато му спомена за намерението си да тръгне по следите на Марко Поло.

— Тя има свои мечти.

— Аз също. — Гален почака малко и свали компреса. — Седикан.

Саша изгледа намръщено превръзките.

— Докога ще продължаваш така?

Гален отново потопи парчето плат в горещата вода.

— Докато видя желания резултат.

— Цяла нощ?

— Ако е нужно. — Гален изстиска превръзката, намаза я с мехлем и внимателно го разтърка.

Внезапно Саша се почувства неловко. Беше осъзнал, че решителността на Гален в този не толкова значителен случай означава пълно отдаване и на голямата цел в живота му.

— Защо не я предупредиш? — предложи Гален, без да го поглежда. — Това е, което искаш, нали?

— Няма ли да се опиташ да ми попречиш?

— Защо да го правя? След като от това ще се почувстваш по-добре — усмихна се Гален и уви превръзката около глезена на коня. — Пък и думите ти няма да променят решението й.

— Вярваш ли, че си я убедил?

— Не — отговори тихо мъжът. — Знам, че я убедих.

 

 

— Не е нужно да се съгласяваш. — Саша не откъсваше очи от изправения гръб на момичето, което се беше обърнало към прозореца. — Трябва само да кажеш, че не искаш да се омъжиш за Гален, и още утре ще потеглим за Белайо.

— Ти си го направил, нали? — попита тихо Тес. — Знаеш ли колко се учудих, когато татко ми заяви, че ще замина да уча във Франция? Ти си го навел на тази мисъл. Защо?

— Гален стигна до заключението, че ти е необходима защита, и беше убеден, че само сестрите монахини могат да ти я предложат.

— Винаги ли правиш онова, което ти казва шейх Бен Рашид?

— Той ме убеди, че прави всичко за твое добро.

— Да, той умее да убеждава. — Тес се обърна към братовчед си и продължи: — Въпреки това се чудя с каква лекота те подчинява на желанията си.

— Не е точно така… — Саша спря за миг и изписа на лицето си разкаяние. — Вярно е, той положи доста усилия да оформи характера ми. Преди шест години бях само едно жалко конте, което се интересуваше повече от модната кройка на жакета си, отколкото от събитията по света.

Тес го изгледа изпитателно.

— Промяната е очевидна.

— Причината е в Седикан. В Гален. — Саша изгледа доволно новия си жакет от златен брокат. — Все пак трябва да призная, че все още нямам нищо против малко блясък и някое и друго лъскаво украшение.

— В това няма нищо лошо — усмихна му се с обич Тес. — А и благородният франт беше винаги мил с мен.

— Не е вярно. Трябваше да направя много повече, да ти помагам. Съчувствието не е достатъчно, трябва и действие.

— И това ли научи в Седикан?

— И това, и много други неща.

— Тогава страната трябва да е наистина интересна. Защо се опитваш да ме убедиш да стоя далече от нея?

— Защото се чувствам отговорен.

— Какво?

— Положението никак не е просто за мен. Не искам никому да причиня болка.

— Все пак си се съгласил да му помогнеш?

— Гален има нужда от теб. Седикан има нужда от теб. Пък и си казах, че сделката съвсем не е лоша.

— Защо сега си на друго мнение?

Саша вдигна рамене.

— И аз не знам. Гален е… Той невинаги е… — След доста дълга пауза продължи с тих глас: — В Заландан Гален е всевластен, народът му го обича. Властта му е по-голяма дори от тази на баща ми.

— Щом народът го обича, това не е толкова лошо.

— Ти не разбираш… Стремежът на Гален да обедини Седикан е страст, която помита всичко по пътя си. — Саша я погледна сериозно. — Не искам и ти да бъдеш пометена, Тес.

— Какво ме засяга всичко това? — засмя се братовчедка му. — Ще бъда гост в Седикан само три години. А може и по-малко.

Саша видя как страните й се зачервиха от вълнение и с мъка проумя, че думите му не са разколебали решителността й.

— Три години никак не са малко.

— Имам само един въпрос: мислиш ли, че Гален ще удържи на думата си? Може ли да се разчита на него?

— Да.

Тес пристъпи към него и нежно го целуна по бузата.

— Благодаря ти за загрижеността, Саша, но всичко ще мине добре. — Когато продължи, в гласа й прозвуча известна безнадеждност: — Знам, че за твоя приятел съм само малка фигурка в голямата игра, но кога съм била нещо друго? Ако се съглася с условията му, имам някакъв шанс да стана независима. Никой друг няма да ми предложи тази възможност. Ти си прав, той също е прав: сделката никак не е лоша.

— Окончателно ли е решението ти?

Тес кимна и отстъпи крачка назад.

— Трябва да му съобщя, че съм съгласна. Къде е той?

— В обора. Ще дойда с теб.

— Не, отивам сама. — Тя се усмихна дяволито. — И не се тревожи. Всичко ще се нареди.