Айрис Йохансен
Златният варварин (5)

Четвърта глава

— Гален ми съобщи, че сте имали нощен посетител — каза на другата сутрин Саша, докато помагаше на Тес да възседне кобилата си. — Не се бой, това няма да се повтори. Халим беше ужасен, че Тамар е успял да се промъкне покрай постовете.

— Гален му се накара, нали?

— Той рядко прави такива неща. Каза му само, че е разочарован от него.

— Странен начин за уреждане на нещата.

— Гален винаги си служи с него и досега има успех. „Разочарованието“ на маджирона е по-лошо от всяко наказание, измислено от кой да е водач на племе.

Тес сбърчи носле.

— Халим сигурно нямаше да има нищо против, ако Тамар ми беше прерязал гърлото. Няма как да не видя, че не се отнася със симпатия към мен.

— Само си въобразяваш. Как би могъл да не те одобрява, като изобщо не те познава?

Тес си припомни краткия, изпълнен с омраза поглед, който й бе хвърлил Халим по време на представянето, и поклати глава.

— Не си въобразявам. — В този миг забеляза Гален, който излизаше от лагера заедно с Халим. — Какво знаеш за Тамар?

— Почти нищо. През последните години между неговото племе и заланите непрекъснато възникват междуособици, но Гален се старае да го избягва.

— Защо?

Саша вдигна рамене.

— Нямам понятие. Гален не говори за него.

— Израснали са заедно. Може би все още е привързан към него.

Саша поклати глава.

— Гален никога не би допуснал едно приятелство да попречи на благото на народа му. Може би причината за редките им срещи е в отдалечеността на двете племена.

Обяснението беше повече от недостоверно.

— Е, може и така да е. — Тес посегна към юздите. — Да тръгваме. Гален има голяма преднина.

— Не е нужно. — Саша се метна на седлото. — Ти ще яздиш последна, аз ще те охранявам и така чак да Заландан.

— Мога да поддържам темпото — отговори засегната Тес. — Умея да яздя по-добре от теб.

— Не е там въпросът. Гален ще препуска напред с Халим. Иска да стоиш далеч от главната група.

— Света майко! — Тес стисна здраво юздите. — Първо ме затваря в шатрата, сега ме кара да гълтам праха му. Омръзна ми да се отнасят с мен като с…

— Аз съм този, който би трябвало да се чувства засегнат — прекъсна я Саша и изкриви лице. — Не си ме виждала години наред, а сега се оплакваш от компанията ми.

— Знаеш, че не е това…

— Само пет дни — опита се да я успокои той. — В Заландан всичко ще бъде по-различно.

Тес го изгледа мрачно.

— Да не искаш да кажеш, че ще бъда свободна?

— Е, поне в известна степен.

Тя пришпори кобилата си.

— Дано — процеди през стиснати зъби. — Не понасям тази постоянна опека. Няма да я търпя повече, щом пристигнем в Заландан.

— Маджира, почакайте!

Двамата се обърнаха изненадано. Към тях се носеше в галоп самотен ездач. Дръпна юздите точно пред тях и се поклони с широка усмивка.

— Поздравявам ви, маджира. Тъй като няма да яздите с главната група, Халим ме изпрати да ви служа и да ви охранявам. Името ми е Юсуф Бенардон.

— Смятам, че мога и сам да защитавам братовчедка си, Юсуф — отвърна сухо Саша.

Юсуф, чиито очи блещукаха като черни копчета на кръглото лице, го изгледа невинно.

— Много добре, тогава ще охранявам вас, Саша. И с това ще се справя.

— Да охраняваш мен? — смая се Саша.

Юсуф сведе ресници, за да прикрие бликащата от очите му подигравка.

— Смятате, че ви е оказана твърде голяма чест? Признавам, фактът, че са ви определили за защитник най-големия воин на Седикан, е достатъчно основание да шашнете и заслепите всички хора наоколо.

Саша затвори очи.

— Прилошава ми.

Юсуф направи изискан жест с ръка.

— Виждате ли? Маджирата ще има спешна нужда от мен, след като вие се отличавате с такава чувствителна натура.

Тес едва успя да потисне смеха си, когато Саша гневно отвори очи. Братовчед й непрестанно се шегуваше с чувствителността си, но не понасяше друг да го дразни с нея.

Юсуф регистрира с ъгълчето на окото си усмивката й и веднага се обърна към нея с ласкателна физиономия.

— Не ме изпращайте обратно при Халим. Сред свитата се чувствам самотен и изоставен, тъй като всички завиждат на силата ми. Предпочитам да яздя в ариергарда. Сигурен съм, че ще се разбираме много добре.

— Така ли?

Мъжът се усмихна учтиво.

— Аз ще се отдам изцяло на безкрайното удоволствие да бъда във вашата компания, а като ответна услуга ще ви разказвам истории, които ще ви развеселяват и поучават. Часовете на пътуването ще отлетят бързо, обещавам ви.

— Това е много желателно — отбеляза сериозно Тес.

— Ето че се разбрахме. — Юсуф я дари със сияйна усмивка. — Ще препусна напред, за да се уверя, че пътят е сигурен, но не се страхувайте, няма да ви оставя да скучаете по-дълго, отколкото е необходимо. — Той пришпори коня си и се понесе след отряда.

В отговор на полугласните проклятия на Саша, Тес избухна в луд смях.

— Не виждам нищо забавно… — Саша направи опит да се усмихне и не довърши изречението си. — Нищо чудно, че Халим го е пратил при нас. Тук поне не може да прави бели. Халим го познава много добре. Юсуф е в състояние само за няколко дни да настрои хората на Гален едни срещу други и да разцепи отряда.

— Нима не е голям воин?

— Не съм казал такова нещо. Той е един от най-добрите бойци, с които разполага Гален. За съжаление притежава и високо развит талант да върши лудории.

— Мисля, че ми харесва.

— Това не ме учудва. Повечето жени имат слабост към Юсуф. Още една причина да не се ползва с особена любов сред мъжете.

— Аха, значи е женкар? — Тес беше искрено учудена, тъй като външността на Юсуф съвсем не беше забележителна. Не можеше да се мери с Халим или Саша, да не говорим за привлекателността на Гален. Среден на ръст, той изглеждаше по-скоро пъргав и жилав, отколкото силен. С тези святкащи очи и кръглото, весело лице й напомняше игрива маймунка.

— Да кажем, че той също има слабост към женския род. Щом някоя жена му се усмихне, забравя дребните затруднения като съпрузи и бащи — обясни Саша и сви рамене. — Ти не се бой — той е дяволски смел, но не е луд. Няма да обиди своята маджира и със сигурност ще те забавлява. — Погледът му се помрачи. — Въпреки това смятам, че нямаме нужда от този безделник.

Тес сдържаше с мъка смеха си.

— Не, разбира се, че не.

Тя пришпори коня си и с удоволствие установи, че жизнеността й се възвръща. Макар да бе убедена, че Халим й е изпратил Юсуф съвсем не от загриженост за развлечението й, вечно склонният към шеги спътник щеше да направи петте дни път много по-поносими.

 

 

— Ей там е градът! — извика Юсуф, радостно възбуден, и посочи напред. — Заландан! — Той пришпори коня си в галоп, за да настигне отряда, който яздеше на четвърт миля пред тях.

— Не очаквах такова нещо. — Тес спря на хълма до Саша и заразглежда смаяно огромния, обграден със стени град в долината под тях. Късното следобедно слънце позлатяваше синкавите покриви и белите стени на къщите и те блестяха. Красотата на града проникна дълбоко в сърцето и душата й.

— Впечатляващо… Голям е почти колкото Белайо.

— С това приликата свършва — отбеляза сухо Саша. — Белайо се стреми да изглежда като западен град, докато Заландан е типично източен.

— Въпреки това, ти предпочете да прекараш тук последните шест години.

— Защото усетих повика му.

— Какъв повик? — учуди се Тес.

— Сама ще го почувстваш.

Двамата препуснаха надолу към града.

— Заландан има свое собствено лице — обясни Саша, докато минаваха през градските порти.

По време на бавната езда през оживените улици, Тес започна да разбира какво е искал да каже братовчед й. Търговци на подправки и коприна, продавачи, които мъкнеха огромни кафези, препълнени с гълъби и бели папагали какаду — всички те спираха моментално да крещят и да се карат и се взираха страхопочтително в големия отряд, който прекосяваше пазарния площад.

Юсуф се присъедини към Тес и Саша точно на пазара.

— Прекрасно е да се върнеш у дома — установи с доволна въздишка той и побърза да прибави: — Не, че не се насладих на всеки миг в компанията ви, маджира. Отминалите дни ще останат вечно живи в съзнанието ми…

— Достатъчно, Юсуф — прекъсна го разсеяно Тес, чието внимание бе привлечено от дюкяните и сергиите от двете страни на улицата. Внезапно тя посочи едно магазинче, в което бяха изложени множество ярко оцветени глинени съдове със странни дълги дръжки. — Какво е това? Никога не съм виждала вази с такава форма и всички с една големина!

Юсуф хвърли бърз поглед към магазинчето и небрежно обясни:

— Това не са вази. Наричат се каробели. Камар има най-добрия магазин за каробели в цял Заландан. — Той се ухили. — И най-красивата дъщеря. — После хвърли жален поглед назад. — Сърдечна, с великодушие, равно на красотата й. Осмелявам се да ви помоля… Тъй като вече пристигнахме в Заландан…

Тес отговори с примирено поклащане на глава. Трябваше да очаква, че Юсуф ще я забрави веднага след срещата с красивата и щедра дъщеря на занаятчията, ала веселият момък и шегите му щяха да й липсват. Благодареше на всички светии, че се сдоби с такива любезни придружители като Юсуф и Саша, защото след онази първа нощ, Гален почти не се мяркаше. Не, че това имаше някакво значение за нея, опита се да си внуши тя.

— Върви при занаятчийската щерка, Юсуф.

Мъжът се усмихна.

— Очаквам с нетърпение мига, когато отново ще ми позволите да се радвам на компанията ви, маджира. — Той обърна коня си и препусна към дюкяна.

— Е, имахме късмет, че този път издържа чак до градските порти, преди да се поддаде на изкушението — отбеляза сухо Саша. — Обикновено не е толкова сдържан. Всяка нощ треперех, че ще се отклони от пътя, за да си потърси някоя племенна красавица.

Вече бяха отминали пазара и Тес очакваше да забележи признаци на бедност, типични за Белайо и Париж. Ала малките къщи на Заландан бяха безупречно чисти, хората изглеждаха добре нахранени и бяха видимо доволни. Пристигането на Гален се посрещаше с усмивки и приветствени викове, а при наближаването на колоната всички почтително се разстъпваха да й сторят място.

— Палатът е пред нас — каза Саша и посочи обградения с висока стена парк в края на улицата.

Няма как да не го видя, каза си възхитено Тес. Постройката, макар и само на два етажа, беше прекрасна. Истински приказен дворец със сводести прозорци и изкусно изковани решетки по балконите, прилични на фина дантела. Светлите стени привличаха слънчевите лъчи и палатът блестеше като огромен бисер сред заобикалящия го двор.

— Завладяваща гледка…

Саша, от чието внимание не бе убягнало възхитеното й изражение, кимна многозначително.

— Нали ти казах… Усещаш повика му…

— Добре дошла в Заландан. — Гален беше скочил от седлото и бързаше към тях. Тес се стресна, изтръгната внезапно от замайването си. Мъжът я погледна и вдигна високо вежди. — Надявам се домът ми да ти хареса.

— Разбира се, че ми харесва. Защо не? Толкова е красив.

— Очевидно те е изненадал. — Той я вдигна с усмивка от седлото и я пусна върху покрития с мозайка под на двора. — Вече ти казах, че ние, диваците, се славим с любовта си към удобствата. А със злато всичко се купува. — Тя го изгледа учудено и той поклати глава. — Да, знам, че не съм те купил. Твоята цена беше много по-висока. Но златото ще направи пребиваването ти тук изключително приятно. — Той се обърна към Саид. — Отведи я в покоите и помоли Виане да се погрижи за нея.

— Аз ще я заведа — намеси се бързо Саша. — Нямам какво друго да правя.

Гален се обърна и втренчи поглед в него. Тес забеляза известна загриженост в очите му, но отговорът прозвуча добродушно:

— Както желаеш. — Гален се обърна отново към Тес и продължи: — Кажи на Виане, че ще вечерям с теб, щом се стъмни.

— Ако не си твърде зает…

Ироничният тон не убягна от вниманието му.

— Няма да бъда зает — отговори кратко той и се запъти към конюшните, където го очакваше Халим.

Възбуда, примесена с голяма доза разочарование, обзе Тес, докато го проследяваше как отиде при Халим и го поведе към конюшнята. Двамата не бяха вечеряли заедно от деня на сватбата си. По пътя към Заландан разговаряха рядко. Той оставаше до огъня с воините си и се прибираше в шатрата дълго след като тя беше заспала.

— Тес?

Младата жена се обърна стреснато и видя, че Саша я наблюдава с развеселена усмивка. Той се обърна и направи широк жест с ръка, с който я канеше да влезе първа в палата.

Тя хукна нагоре по стълбата и двамата пазачи побързаха да отворят тежката врата.

— Коя е Виане?

— Виане е несъща сестра на Гален.

— Дори не подозирах, че има сестра. — Всъщност неосведомеността й не беше учудваща. Общо взето, тя знаеше твърде малко за съпруга си.

— Майката на Гален починала, когато той бил на дванайсет години. Скоро след това баща му си взел нова жена. Виане е единственото дете от тази връзка. — Саша я поведе по блестящия коридор, с нетипична за него бързина и Тес го изгледа объркано. — Сигурен съм, че ще харесаш Виане.

Тес направи гримаса.

— Не се сприятелявам лесно с жени. Те ме намират твърде дръзка.

— Разбирам ги — ухили се Саша. — Не познавам много жени, които да предпочитат конюшните пред балните зали, но съм сигурен, че никога няма да се скараш с Виане.

— Нима тя обича да язди?

— Не, страх я е от конете, но това няма значение.

Тес го изгледа скептично. Не можеше да си представи, как ще се сприятели с някого, който не обича животните. Саша погледна физиономията й и избухна в смях.

— Наистина!

Той спря пред резбованата врата от тиково дърво, отвори я и отстъпи настрани, за да пропусне Тес.

Тъмнокоса млада жена в падаща свободно тъмносиня роба се запъти към тях. Когато се поклони учтиво пред Саша, маслинените й страни поруменяха.

— Добре дошли, благородни господине. — После се обърна с мека усмивка към Тес: — Откакто Гален ме извести за твоето идване, чакам с нетърпение. Добре дошла, маджира.

От Виане бен Рашид се излъчваше топлота. Двете раздалечени тъмни очи блестяха весело, съразмерните черти на лицето й сякаш бяха осветени отвътре.

— Името ми е Тес — представи се усмихнато новодошлата. Човек не можеше да не хареса Виане от пръв поглед. — Сигурна съм, че и аз щях да очаквам с радост първата ни среща, ако имах представа за съществуването ти. Никой не си направи труда да ме осведоми.

Виане се усмихна още по-широко.

— Радвам се, че си толкова открита. Откровеността е прекрасна добродетел. Аз съм възпитана твърде строго и не си позволявам да говоря честно като теб.

Тес избухна в смях.

— Някои го наричат грубост, не откровеност!

— О, не! — Лицето на Виане се помрачи. — Аз съм тази, която се държа неучтиво. Не биваше да се изразявам така нетактично. Исках да кажа…

— Знам — спря я Тес с едно движение на ръката. Първото впечатление от тихото достойнство на Виане я направи сляпа за факта, че сестрата на Гален не е по-възрастна от самата нея. Съмнително беше, че младото момиче познава значението на думата грубост. — Само се пошегувах. Такъв ми е обичаят. — Тя хвърли бърз поглед към Саша, който беше втренчил очи във Виане. — Така ли е, Саша?

— Какво? — Мъжът с мъка отдели поглед от лицето на Виане. — Да, ти открай време си остроумна и нахална.

Тес опули смаяно очи. Никога не беше виждала този израз по лицето на братовчед си, а Виане беше цялата поруменяла.

— Нека се погрижа за теб. — Виане сведе очи и се обърна към Саша: — Ще пожелае ли благородният Саша да ни остави сами?

Саша се намръщи и кратко кимна.

— Ще се видим утре, Тес. — После се обърна и излезе с бързи крачки от покоите.

Когато вратата се затвори зад него, Виане въздъхна с облекчение.

— Така, първо ще се окъпеш, а аз ще ти потърся нещо за обличане.

— Донесла съм целия си гардероб.

Ала Виане поклати глава, плесна с ръце, за да повика слугинята, и решително се запъти към големия, инкрустиран със седеф гардероб.

— Гален нареди да те облека с някоя от моите рокли. По-късно той сам ще избере гардероба ти.

 

 

Затворената рокля, избрана от Виане за Тес, беше изработена от бял шифон на сребърни ивици. Тя загръщаше меко крехката й фигура, без да разкрива нищо.

Когато надвечер влезе в покоите на жена си, Гален кимна признателно с глава.

— Изглеждаш много по-добре, отколкото в робата, която ти бях дал аз — отбеляза с усмивка той. — Утре ще се погрижим да попълним гардероба ти.

— Учудвам се, че се залавяш с подобни дреболии. Не вярвам да се интересуваш от дамска мода.

— Много пъти съм установявал, че най-незначителни дреболии създават големи ядове, ако не ги свършиш, както трябва. — Усмивката не изчезваше от лицето му. — А за мен е от голяма важност да облека жена си, както подобава.

— Даже, ако я криеш зад високите стени? — попита дръзко Тес.

— Просто пазя онова, което ми принадлежи. — Той пристъпи към дивана. — А и обстоятелствата се промениха.

— В какъв смисъл?

— Вече не сме обкръжени от отряд воини. — Той се отпусна на една възглавница пред ниската масичка, наредена от слугите с крехък порцелан и украсени със скъпоценни камъни чаши. — Сега не ни дели тънкото платнище, а здравата стена на палата. — Без да откъсва очи от нея, той прибави съвсем тихо: — Аз съм истински егоист. Не искам никой да чуе виковете ти.

Кръвта нахлу в страните й. Тес не беше в състояние да отдели погледа си от очите му.

— Разбирам — промълви едва чуто тя. Знаеше за какво става дума. От най-ранно детство беше слушала жени да крещят в момента на върховно удоволствие. — Може би ще те разочаровам. Винаги съм го смятала за… недостойно.

Гален избухна в луд смях.

— Толкова ли голямо внимание обръщаш на външната форма?

Тес се изчерви още повече.

— Може и да не съм достатъчно женствена, но не ми липсва достойнство.

Гален спря да се смее и в гласа му прозвуча искрена нежност:

— Да, ти имаш достойнство, и то от най-добрия вид. То не се основава на гордост, а на доверие в собствената личност.

— Наистина ли? — попита учудено Тес.

Мъжът кимна.

— Разбрах го, още когато беше дете. Чест и достойнство. Знаех, че ще се превърнеш в жена, на която може да се има доверие.

Тес усети непознато досега задоволство. Жена, на която може да се има доверие. Сякаш беше получила изключително скъпоценен подарък.

— Мислех, че Виане ще вечеря с нас.

Гален поклати глава.

— Виане се храни с жените.

— Защо? — попита със смръщено чело Тес.

Гален, който не пропусна да отбележи нападателния й тон, се усмихна.

— Не по мое желание. Виане е възпитана от майка си в духа на старите нрави и традиции. Чувства се по-добре, когато се храни в своите покои.

— Ти си бил длъжен да я запознаеш с новите обичаи.

— Това е борба, която не съм престанал да водя.

— Не и в собствения си палат.

— Не, наистина не. — По лицето му се изписа умора. — Не мога да водя непрекъсната борба — ден след ден, минута след минута.

Внезапно пламналото съчувствие прогони войнственото й настроение. Тя прекоси помещението и застана пред него.

— Няма нужда да се тревожиш повече за сестра си. Сега аз съм тук и ще й посветя цялото си внимание.

— Не се и съмнявам — усмихна се Гален. — Само те моля да не блъснеш Виане в някоя кална дупка.

— Никога не бих направила такова нещо. Тя ми харесва. — Тес се отпусна на възглавницата срещу него. — В палата има само няколко мебели в западен стил. Тъй като си прекарал много време в Тамровия, мислех, че си донесъл нещо…

— В Тамровия оставах само толкова време, колкото беше необходимо. Мястото ми е тук. — Гален говореше с искрена убеденост. — Вземам само онова, от което заланите и аз имаме нужда. Нищо повече.

— Не ти ли трябват маси за хранене?

— Подът е по-подходящ за ядене.

— Защо?

— Яденето е естествена дейност. Няма нищо по-естествено от това да седнеш непринудено на земята и да се нахраниш. Не се ли чувстваш по-удобно върху копринените възглавници, отколкото върху твърдите столове в родината си?

Тес кимна, защото съзнаваше, че той има право.

— Значи вярваш, че животът трябва да бъде прост и естествен?

— Доколкото е възможно. Достатъчно страдаме от раздори и войни и не бива да затрудняваме допълнително всекидневните си жизнени функции. А сега яж — усмихна се той. — Достатъчно ме разпитва.

— Имаш ли нещо против въпросите ми?

— Не, ти имаш пълното право да задаваш въпроси. — Той наля вино в украсения със скъпоценни камъни бокал и й го подаде. — А аз имам пълното право да откажа да ти отговоря.

Тес взе чашата и се загледа в червената течност.

— Имам още един въпрос.

— Да?

— Преди шест години, когато спаси Аполон и Дафне, аз ти обещах да изпълня всяко твое желание. — Тя вдигна очи и срещна погледа му над масата. — Когато ми направи предложение в Динар, не спомена за това обещание. Защо?

— По две причини. Първо, исках да ми имаш доверие. Трябваше да дойдеш доброволно с мен.

— А втората причина?

Гален се усмихна.

— Исках да си запазя обещанието за друг, по-изгоден случай. Исках да останеш обвързана с мен.

Внезапно атмосферата помежду им натежа от чувственост. Тес усети с цялото си същество уханието на букета от гардении в ъгъла, а лекият шифон се уви около гърдите й и я накара да се задъха. Гален продължаваше да я гледа настойчиво.

Тя побърза да поднесе чашата към устните си и изля виното в гърлото си. То я затопли и замая главата й.

— Много си откровен с мен.

— Винаги ще бъда такъв. — Той я изгледа изпитателно. — Искаш ли да видиш Аполон?

— Днес ли?

Мъжът поклати глава.

— Утре. Ще дойда при теб след сутрешната аудиенция.

Да дойде? Значи не възнамеряваше да прекара нощта при нея?

— Не. — Гален сякаш четеше по лицето й. — Правех всичко това, само за да свикнеш с присъствието ми в леглото. Сега обаче е време да поживеем малко разделени.

— Нищо не разбирам — намръщи се Тес. — И не съм сигурна, че всичко това ми се нрави.

В очите му блеснаха искри.

— На мен също, повярвай. Надявам се да сложим край колкото се може по-скоро. — Усмивката му беше уморена. — Тогава ще прекарвам всяка нощ в леглото ти, а нищо чудно и по няколко часа дневно.

Тес отново усети онези странни тръпки и приятното задъхване. Тя отпи още една глътка вино и кимна делово.

— Да, за да забременея…

Гален доля чашата й и отговори:

— Но разбира се. Нали това е причината да бъдеш тук?

 

 

— Мислех, че Аполон е настанен в оборите на палата. — Тес изгледа с недоверие малката бяла къща, пред която Гален спря след дълга езда през тесните улички на Заландан. — Защо не го задържа близо до себе си?

— Можех да го направя. — Гален скочи от коня си и вдигна Тес от кобилата. — Но реших друго.

— Защо? Сигурно по пътя ти е създавал много ядове, но все пак…

— Честно казано, пътят от Тамровия до Седикан беше същински ад — прекъсна я безизразно Гален. — Но не това е причината да го настаня далече от двореца. — Той отвори кованата желязна врата и й отстъпи да влезе първа в градината. — Подслоних Дафне и Аполон тук, за да разреша няколко проблема наведнъж. Аз пътувам много и не мога да им посветя цялото си внимание, както правеше ти. А не ми се искаше да ги затварям в кучкарник. — Той хвърли бърз поглед към Тес. — Доколкото помня, ти не искаше да заменят един затвор с друг.

— Не. — Лицето й си остана замислено. — Въпреки това съм обезпокоена. Винаги, когато мислех за Аполон, го виждах близо до теб.

— Ти повери кучетата на мен. Аз трябваше да взема такова решение, което да осигури живота им. — Той я поведе по алеята, която заобикаляше къщата. — Когато се върнах в Заландан, научих, че планинските племена отново се бият помежду си. Един от племенните водачи и жена му бяха убити. Оставиха петнайсетгодишен син. Доведох тук момчето, което беше останало съвсем само и се топеше от мъка, и го натоварих със задачата да дресира Аполон и Дафне.

— Да ги дресира? — смая се Тес — Наистина ли си се опитал да ги дресираш?

Гален кимна.

— Мисля, че постигнахме успех.

— За лов?

— Не, това не отговаря на природата на Аполон. В това отношение баща ти се е излъгал. Аполон няма инстинкт на убиец, но умее да търси следи. Сега може да проследи хора и животни, дори в пустинята — завърши с усмивка той.

Тес не можеше да повярва.

— Аполон?

Усмивката му угасна.

— Не можеше цял живот да си остане куче за игра. Не сме използвали принуда, нито сме били жестоки, но той също трябва да живее пълноценен живот.

През всичките тези години Тес си бе представяла Аполон като тромав и кротък четириног другар. Тя се помъчи да се усмихне.

— А какво стана с Дафне? Как реши проблема с нея?

— Тя не е толкова добра в разчитането на следи като Аполон, но също обича преследването. — Гален спря за миг. — Наскоро Аполон стана дядо.

— Какво? Нима Дафне най-после го прие?

— Да, и това не стана по принуда, а беше плод на свободно решение. Многократно съм установявал, че случаят и възможността за свободен избор винаги побеждават.

Случаят и свободата да избираш. Тес внезапно осъзна връзката между поведението му спрямо нея и спрямо кучетата.

— Аз… разбирам…

— Не, не разбираш. Нищо не разбираш. Освен удобния случай и свободата да избира, кучката трябва да пламти от желание!

Откровеността му я улучи като удар.

— Учудвам се, как не си се научил да направляваш и тази стихия — отбеляза хладно тя.

Гален се усмихна.

— Трябва да предоставим нещо и на природата, нали?

Усмивката му беше толкова чувствена, че Тес побърза да отмести поглед. В полезрението й попадна една къща, която стърчеше високо над всички съседни сгради.

— Прекрасен дом. Кой живее в него?

— Юсуф Бенардон.

— Юсуф? — учуди се тя. — Толкова ли е богат?

Гален кимна.

— Баща му беше един от най-заможните търговци на коприна.

— Защо е станал член на свитата ти?

Мъжът вдигна рамене.

— Градският живот е доста монотонен. Младите мъже често предпочитат битките пред търговията. — Направи кратка пауза и попита с подчертана небрежност: — Ти изпитваш жив интерес към Юсуф. Харесва ли ти?

— Разбира се — отговори веднага Тес, която продължаваше да се взира в къщата. — На кого не би харесал? Винаги ме разсмива.

— А намираш ли, че е красив?

— Да, мисля, че да. Колкото повече време прекарваш с него, толкова повече ти харесва.

Гален стисна устни.

— Може би направих грешка, като допуснах да свикнеш с близостта му. — Преди Тес да успее да отговори, той изсвири пронизително и към тях се стрелнаха две бели светкавици, надаващи оглушителен лай.

Тес бе обзета от луда радост. Шест години…

— Аполон! — Тя се отпусна на колене, но двете хрътки не й обърнаха внимание. Профучаха покрай нея и се втурнаха да поздравят Гален.

— Седни! — Гален простря ръка и двете кучета мигновено изпълниха заповедта. Само опашките им продължиха да се развяват приветствено. Разочарованата физиономия на Тес не бе убягнала от вниманието му. От гърдите му се изтръгна тихо проклятие. — Не се натъжавай. Та те са само кучета.

— Знам. — Тес се усмихна несигурно и се опита да скрие сълзите си. — Не биваше да очаквам, че ще ме познаят, но в манастирското училище мислех непрекъснато за тях… С времето ще си спомнят за мен.

— Времето не стои на едно място, Тес — промълви окуражително Гален. — Нищо не остава такова, каквото е било.

Тя се изправи и отупа праха от роклята си.

— Виждам, че са много привързани към теб, Гален. Сигурно си се отнасял добре с тях.

— За бога, не го правех, за да те лиша от обичта им!

— Не, разбира се, че не. Когато бяха малки, те бяха мои. Пропуснах годините на съзряването. — Тя се усмихна през сълзи. — Разбирам.

Мъжът промърмори нещо не особено прилично под носа си.

— Но те боли — проговори дрезгаво той. — Трябваше да го имам предвид.

— Ти не си ясновидец. Откъде можеше да знаеш, че животните ще реагират така безчувствено? — Тя протегна ръка и помилва нежно копринената козина на Дафне. — Постъпих глупаво, че… — Тя не можа да продължи, тъй като кучетата скочиха и се втурнаха към мъжа, излязъл от къщата. — Кой…?

Това беше Халим… но не сдържаният, сериозен Халим, когото познаваше. Този мъж се смееше като дете и прегръщаше двете хрътки, които танцуваха радостно около него.

Тес застина на мястото си.

— Какво прави той тук?

— Тук живее. Това е къщата, която му предоставих преди шест години, когато го доведох от планините след смъртта на родителите му.

— Значи онова момче е Халим? — Тя не преставаше да се чуди на сърдечното му отношение към кучетата. — Никога не бих го помислила.

— Халим има силно развито чувство за отговорност. Бил е принуден да стане мъж, още преди да остави зад себе си момчешките години.

— Ти го обичаш?

Гален кимна.

— И го разбирам. Когато баща ми умря и аз станах шейх на Ел Залан, бях само на седемнадесет години. — Той тръгна напред. — Сгреших, че те доведох тук. Ще поздравим Халим и ще си вървим.

Младежът вдигна глава и изгледа господаря си със същата сърдечна усмивка.

— Знаех си, че сте вие. Аполон изскочи от къщата като… — Забеляза Тес и спря насред изречението. Усмивката му угасна и той направи скован поклон. — Маджира.

Побиха я студени тръпки.

— Е, Халим, как сте? Трябва да ви благодаря, че сте бил толкова добър с Аполон и Дафне.

— Не го направих от доброта, маджира. Аз много обичам кучетата. — Той се обърна отново към Гален: — Ще имате ли нужда от мен през следващите дни? Ако не, бих желал да потегля към планините, за да посетя правуйчо си.

— Върви, но бъди предпазлив. Днес пристигна пратеник с вестта, че в областта Саид Абаба е имало няколко нападения.

— Аз винаги съм предпазлив. — Топла усмивка озари лицето му и той потупа весело кучетата. — Както сте ме научили, маджирон. В края на седмицата ще се върна с подробен доклад за положението там. — Той се поклони пред двамата и тръгна обратно към къщата.

Гален го проследи със загрижен поглед.

— Никак не ми харесва, че иска да тръгне сам.

— Ти си много привързан към него — промърмори смаяно Тес.

— Аз също имам чувства — отвърна подигравателно той, взе ръката й и я поведе към портата. — Привързан съм към Саша, към Виане и Халим и към много други хора, които ти още не познаваш.

— Но Халим изглежда толкова… — Тес побърза да замени нелюбезната дума с по-мека: — Толкова студен.

— Не е студен. Просто ти липсва разбиране.

— Надали ще го разбера някога. Той не ме одобрява.

— Да.

Тес беше очаквала съпругът й да оспори това твърдение, както бе направил Саша.

— Защо? Защото станах твоя жена?

— Отчасти. — Гален отвори портата: — Но главно, защото идваш от Запад.

— Не разбирам.

— Той е излизал много пъти извън Седикан и знае каква привлекателна сила упражнява Западът.

— Върху теб ли? — смая се окончателно Тес.

— Не, не върху мен — отговори кратко Гален и я вдигна на дамското седло. — Преди да умре, втората ми майка уреди брака между Виане и Халим. Сватбата ще се състои следващото лято.

— Със съгласието на Виане?

Гален стисна устни и се метна на седлото.

— Иначе не бих одобрил тази връзка. Ти продължаваш да ме мислиш за тиранин. Някои от старите обичаи са добри, но аз никога не бих затворил Виане в кафез. Нито нея, нито Аполон и Дафне.

— Къде отиваме сега? — попита притеснено тя, опитвайки се да препуска редом с него.

— Връщаме се в палата — отговори кратко Гален. — Направих грешка, но това не означава, че не мога да я поправя.

 

 

Златогривата кобилка беше висока петнадесет педи, козината й блестеше на слънцето.

— Името й е Павда. — Гален помилва меките като коприна ноздри. — Досега е била яздена само от конярчетата, за да свикне със седлото. Възнамерявах да я дам на Виане, но тя се страхува от нея.

— От този ангел? — Тес пристъпи напред и застана до Гален. — Защо, за бога? Виж само очите й — мека е като агънце, познавам това от пръв поглед.

— Кажи го на момчето, което я язди всяка сутрин.

— Сигурно не обича да е затворена — изгледа го многозначително Тес. — Разбирам я.

— Май долавям критика в думите ти? — изкриви лице Гален. — Щом проявяваш такова разбиране, от днес нататък става твоя. Приемаш ли Павда?

Тес погали кобилката с жален поглед.

— Виане е толкова мила… Не мога да й отнема това великолепно животно.

— Няма какво да й отнемаш. Тя никога не го е получила.

— Не мога да повярвам. Наистина ли ми я подаряваш? — Бузите на Тес се зачервиха от възбуда. Тя вдигна ръка и помилва ноздрите на коня. — И ще бъде моя?

— Нима това не беше част от споразумението ни?

— Да, но баща ми… — Тя млъкна насред изречението. — Все забравям, че не обичаш да те сравнявам с него. — После направи нетърпелив жест с ръка. — Знаеш не по-зле от мен, че много мъже изобщо не спазват обещанията, дадени на жени.

— Знам също, че много мъже са безсилни срещу женските оръжия.

— Глупости. Мъжете са тези, които държат в ръце цялата власт. — Тес говореше с отсъстващ вид, завладяна изцяло от Павда. — Наистина ли е моя? Няма ли да ми я вземеш?

— Твоя е — увери я Гален и тихо прибави: — Не е нужно да се бориш за обичта й. Тя не е имала друга господарка и никога няма да има.

Заля я топла вълна.

— Ти си моя — прошепна на кобилката тя. — Мога ли да я пояздя още сега?

— Не. По-добре утре.

— Но аз искам…

— Утре — прекъсна я твърдо Гален. — През останалата част на деня съм зает, а трябва да проведем няколко урока по езда.

— Уроци по езда? — слиса се Тес. — Та аз яздя прекрасно! Много по-добре от повечето мъже.

— С дамско седло. — Той взе ръката й и я поведе към вратата. — От утре ще се научиш да яздиш с истинско седло.

— Като мъж? — уплаши се Тес.

— Моята майка загуби живота си, по вина на проклетото дамско седло. Конят си счупи крак и я задуши под тежестта си. — Гласът на Гален звучеше гневно. — Няма да допусна да използваш повече тези смъртоносни играчки. — Забеляза смаяната й физиономия и избухна в смях. — Защо ме гледаш така? Смятах, че новата свобода ще ти хареса.

— Никога не бих… Винаги са ми казвали, че жената трябва… — Очите й засвяткаха, защото бе осъзнала разкриващите се пред нея нови възможности. — Не съм и помисляла, че мога да яздя по мъжки.

— Много неща, които по света изглеждат немислими, в Заландан са възможни — усмихна се Гален и се взря в грейналото й лице. — Трябва само да се откажеш от стария начин на мислене.

— Ти също държиш на много стари обичаи.

— Доброволно. Невинаги трябва да извършиш нещо, само защото ти се е отдала възможност да го направиш.

— Ти обаче не ми остави възможност да избера сама седлото.

— Това е друго.

— Отговор на мъж. Без логика. — Въпреки това Тес цялата сияеше от щастие. — Прощавам ти, тъй като ми подари Павда.

— Благодаря ти — поклони се леко Гален. — Надявам се благосклонността ти да се разпростре и върху избора на гардероб. Разреши ми да го сторя аз. Търговецът на платове и шивачът ще се явят в покоите ти в два часа.

— А, да. — Тес се намръщи. — Бих предпочела да постоя в обора и да се запозная по-отблизо с Павда.

— Направи ми това удоволствие — помоли той.

Младата жена вдигна рамене.

— Е, добре. Наистина имам нужда от костюм за езда.

Гален побърза да се обърне, но Тес забеляза усмивката му.

— Да, ездата е най-важното нещо на света.

 

 

След като излязоха от обора, Тес се отправи незабавно към палата, за да намери Виане. Покоите й много приличаха на нейните, с едно изключение: на терасата беше издигната голяма къщичка за птици с бели, разчупени стени, с дървета и храсти, пълна с многобройни птици от най-различни видове и разцветки.

Вратата на птичарника беше отворена. Тес спря пред нея.

— Виане!

— Влез, Тес! — извика отвътре Виане. — Тъкмо храня птиците.

— Предпочитам да остана отвън.

Тес хвърли предпазлив поглед през вратата. На рамото на Виане беше кацнал голям папагал. — Обичаш ли птиците?

— О, да. — Виане вдигна ръка и папагалът отлетя към близкото дърво. — Не са ли прекрасни?

— Много са красиви.

Виане тръгна към вратата, гледайки учудено Тес.

— Да не те е страх?

— Никак.

Виане не можеше да повярва.

— Каза, че обичаш конете. Нима е възможно да се страхуваш от тези мили пернати същества, а да не се боиш от онези огромни чудовища?

— Конете не те ощастливяват по всяко време с падащи дарове.

Виане избухна в смях.

— Вярно е, но въпреки това предпочитам да наблюдавам полета на птица, вместо да препускам върху гърба на някой полудял жребец.

Тес събра цялата си смелост и изтърси:

— Гален ми подари Павда. Мисля, че трябва да го знаеш.

— Защо? — Виане учудено вдигна вежди. — Нямам желание да я яздя.

Този път учудената беше Тес.

— Гален каза същото, но аз не можах да повярвам.

Виане, от вниманието, на която не убягна смайването на Тес, се усмихна меко.

— Опитай се да ме разбереш. Аз не съм като теб. Природата ми е различна, възпитанието също. Не съм смела и безстрашна, а и нямам желание да прекрача границите си.

— Откъде знаеш къде са тези граници, след като не се опитваш да ги прекрачиш?

— Ами, аз… — Виане отново се засмя. — Ето, нали виждаш, че сме различни. — Тя затвори вратата на птичарника и грациозно прекоси терасата. — Днес излезе много рано. Да ти донеса ли чай?

— Откъде знаеш кога съм излязла?

Виане виновно се изчерви.

— Моля те, не мисли, че те шпионирам. Ала след смъртта на мама прислугата очаква аз да ръководя домакинството и Гален не възразява — обясни тя и бързо продължи: — Но маджирата си ти и може би ще поискаш…

— Аз? — изгледа я смаяно Тес. — Ти май се шегуваш? За бога, не! По време на престоя си в Заландан възнамерявам да прекарвам повече време в конюшнята, отколкото в палата.

— По време на престоя ти… — Виане я изгледа смутено. — Какво искаш…

— Това гълъби ли са?

Виане кимна.

— Виконтът също имаше гълъби. Дресираше ги да носят писма на баща му в Париж. Беше много интересно.

— Гълъбите са пренасяли известия?

Тес кимна.

— Виконтът каза, че още преди две хиляди години използвали пощенски гълъби, и то на разстояния стотици, понякога хиляди мили. — Тя се обърна към Виане с поруменяло от вълнение лице: — Знаеш ли какво? Хайде да обучим и твоите гълъби!

Виане смръщи чело.

— Не мисля, че…

— Разбира се, че ще се справим — прекъсна я Тес. Очите й блестяха възбудено. — Защо не? Идеята е великолепна. Ти ще ме научиш на всичко, което знаеш за птиците, а аз ще те науча да се оправяш с конете. — Тя скръсти ръце зад гърба си и се заразхожда въодушевено по терасата. — Научих много неща от виконта. Той казваше, че всички гълъби притежават този инстинкт, трябвало само да им се даде възможност да го упражняват. Щом виконтът се справяше, ние също ще се справим, още повече, че той не беше особено умен. И когато напусна Заландан, ще знам всичко, което…

— Нима искаш да си отидеш? Но защо? Тук е родината на съпруга ти.

Тес не биваше да се поддава на въодушевлението си.

— Е, това още не означава, че ще остана завинаги тук. Нашият брак е нещо друго.

— Бракът е само един. Дори не бива да си помисляш такова нещо — прошепна Виане и прибави едва чуто: — Гален няма да ти позволи да го напуснеш.

— Ще видим. — Тес спря да ходи напред-назад и се обърна: — Чух, че следващото лято ще се омъжиш.

— Да. — Мека червенина оцвети страните на Виане и тя побърза да отмести очи към гълъбите, които бяха накацали по клоните на пипереното дърво. — Годежът стана по желание на мама. Халим е добър човек и е много мил с мен.

— Значи си доволна от съдбата си?

— Доволна съм, разбира се — произнесе задавено Виане. — Макар да смятам, че някои жени не са създадени за семеен живот. Като помисля за Халим ме обзема страх.

— Тогава не мисли за него — посъветва я Тес. — Кой знае какво ще се случи до следващото лято! — Тя се усмихна. — Уверена съм, че двете с теб ще си прекараме чудесно. И непременно ще дресираме гълъбите. Имат ли имена?

— Александър Велики и Роксана.

Тес избухна в смях.

— Ето, виждаш ли? Александър Велики е обиколил света. Сигурно си имала предвид съдбата му при избора на имената.

Виане се усмихна с копнеж.

— Уверявам те, и в най-смелите си мечти не съм предполагала, че ще използвам гълъбите си за предаване на известия.

— Но ще бъде великолепно, нали?

Меката усмивка на Виане стана още по-сърдечна, когато се взря в пламналото лице на Тес.

— Да, мисля, че наистина ще бъде великолепно, Тес. И много вълнуващо.