Айрис Йохансен
Златният варварин (12)

Единадесета глава

През нощта Тес на няколко пъти се събуди от тропот на копита и скърцащи колела. На зазоряване издигнатият за празника лагер бе опустял. Единствените останали шатри бяха на племето Ел Залан.

Когато Тес излезе навън, Саша, който я очакваше пред шатрата, вдигна подигравателно вежди.

— Каква плавна походка, какви пламтящи бузки! Състоянието ти е твърде добро за жена, изтърпяла бой с камшик.

Тес го дари със сияйна усмивка.

— Нали знаеш, че се възстановявам бързо.

— Все пак, би трябвало да има видими последствия от наказанието. — Той се улови за челото с добре изигран ужас. — Какви викове, какво отчаяние!

Тес се изчерви и тихо попита:

— Чул си ме да викам?

— Нямаше как да не те чуя! Бях готов да ти се притека на помощ, когато ми стана ясно…

— Какво?

— Че вече съм чувал нещо подобно — ухили се той. — И се надявам да го чувам още много пъти, преди да стана немощен старец.

Тес побърза да смени темата.

— Какво правиш тук?

— Изпраща ме Гален. Трябва да се погрижа да се приготвиш бързо за път. Преди малко пристигна пратеник от планинските племена и сега той разговаря с него.

— Да няма лоши новини? — уплаши се Тес.

Саша вдигна рамене.

— Трябва да попитаме съпруга ти. — И посочи с глава приближаващия се Гален. — Не ми изглежда много радостен.

— Не. — Лицето на младия владетел беше мрачно.

— Пак ли Тамар?

Гален поклати глава.

— Въоръжен отряд от Тамровия е бил забелязан да се движи в посока към Заландан.

— Баща ми?

— Вероятно. Кой друг?

— Близо ли са?

— На два дни път.

По гърба й пробягаха студени тръпки. Сякаш отново бе станала дете, треперещо пред бащиния гняв.

— Ще ги пресрещнем и ще разговаряме с тях. — Тя изпъна рамене. — Готова съм.

Гален отново поклати глава.

— Не, ти не. — После се обърна към Саша: — Имаш ли нещо против да ме придружиш? Присъствието ти може да се окаже много полезно, макар че с тази постъпка ще се изправиш открито срещу кралското семейство.

— Да не мислиш, че бих пропуснал възможността да подразня малко любимия си вуйчо?

— Не ме е страх да застана пред баща си — намеси се твърдо Тес.

— Твоето появяване само ще усложни положението и ще налее масло в огъня — отвърна Гален. — Ще останеш тук под защитата на Юсуф, докато пратя да те повикат. Баща ти ще постъпи глупаво, ако нападне Заландан с този малък отряд. Предполагам, че по-скоро иска да ни стресне, отколкото да ни обяви война.

— Защо да се крия? Не мога да…

— Ще останеш тук — отговори остро Гален. — Не мога да рискувам да те изгубя.

Щастието й беше безгранично. Собственическото му поведение не оставяше място за съмнения.

— Добре, ще остана.

Саша тихо се изсмя.

— Какво послушание! Наказанието, което си й наложил, очевидно е отнело малко от ината й. Май старият Хаким има право…

Гален не му обърна внимание. Той пристъпи към Тес и нежно приглади падналата на челото й къдрица.

— Ще те повикам, щом реша, че е сигурно. Ще посрещна баща ти, както подобава на военната сила и богатството на Заландан. — Усмивката му стана още по-широка. — Не се бой, Тес, преговорите с владетеля на една обединена страна са нещо много по-различно от сблъсъците с шейховете на отделни племена. Сигурен съм, че ще се споразумеем.

— Даже ако се наложи да постелеш пътя до Тамровия със злато? — попита сухо Саша.

— Без съмнение… защото си струва. — Гален целуна Тес по челото. — Ще оставя цял отряд на разположение на Юсуф. Обещай ми, че няма да вършиш глупости.

— Аз никога не върша глупости. — Ала изразът на лицето му беше толкова сериозен и загрижен, че по тялото й отново се разля вълна на щастие. — Обещавам.

Саша поклати загрижено глава.

— Това е само едно прекършено цветенце, сянката на някогашната Тес.

— Млъкни, Саша — прошепна Тес, без да го погледне. — Просто съм разумна.

— А, това ли било? Аз пък си мислех…

— Да вървим, Саша. — Гален се обърна и тръгна към пасището, където Саид вече оседлаваше конете.

Саша вдигна ръка за поздрав.

— Бог да те пази, малката ми. — Лицето му стана сериозно. — Бъди уверена, че ще сторим всичко, за да си в безопасност.

— Когато всичко свърши, сигурно няма да ти позволят да се върнеш в Тамровия — проговори замислено Тес.

Саша реагира с равнодушно свиване на раменете.

— Не е толкова трагично. Животът в кралския двор не предлага достатъчно забавления. Изключителният ми ум и острите ми шеги отдавна не се оценяват както трябва.

 

 

Бяха минали само няколко часа, когато в лагера пристигна Халим.

Неочакваното завръщане бе посрещнато с ужасени викове, които накараха Тес да изскочи от шатрата. Видът му я уплаши до смърт. Главата му беше увита с примитивна превръзка, подгизнала от кръв, от раната на рамото все още течеше кръв и мокреше бялата риза. По всичко личеше, че едва се държи на седлото.

Тес видя как Юсуф тича покрай коня на Халим и му говори нещо, а Халим само клати глава. Той не спря, докато не стигна при нея.

— Халим — прошепна едва чуто тя. — Къде е Виане?

— Остави ни сами — заповяда Халим на Юсуф и се смъкна от седлото. Ала едва бе докоснал земята, когато коленете му отказаха и трябваше да се хване за седлото.

— Халим, ти си ранен. — Юсуф пристъпи напред. — Нека ти помогна.

— Остави ни сами. — Халим се изправи и пусна седлото. — Трябва да говоря насаме с маджирата.

Юсуф промърмори нещо недотам прилично, обърна се и неохотно се отдалечи.

— Какво се е случило? — попита с треперещ глас Тес.

— Тамар… Нападна отряда ни с многократно превъзхождащи сили, когато едва бяхме навлезли в хълмистата равнина. Нямахме възможност да се защитим. Победиха ни.

— Къде е Виане?

— Взе я в плен. Всички останали са мъртви или пленници.

Тес отчаяно се опитваше да си поеме въздух.

— Как успя да им се изплъзнеш?

— Не съм избягал. — Халим се усмихна с горчивина. — Тамар ме изпрати като вестоносец.

— До Гален ли? Той замина още сутринта за Заландан.

— Знам. Тамар също го знае. През цялото време е наблюдавал лагера ни. — Халим помълча малко и обясни: — Посланието е за вас.

— За мен?

— Тамар не иска Виане — обясни едва чуто Халим. — Той иска вас… Смята, че единственото чрез вас може да въздейства на Гален. — Халим се взираше с неподвижно лице в нищото. — Готов е да замени Виане срещу вас. Каза ми да ви заведа в лагера му. Обеща да освободи Виане. Позволява дори да я заведа в Заландан.

— Света майко! — прошепна смаяно Тес.

— Ако не отидете, той ще предостави Виане на всички мъже в лагера си и после ще я убие. — Гласът на Халим беше безизразен. — Каза да ви съобщя и това.

Тес клатеше глава като замаяна.

— Къде е той?

— Някъде сред хълмовете.

— Не можеш ли да отидеш в Заландан и да уведомиш Гален? Той ще събере отряд и ще нападне лагера му.

— Тамар е опитен разбойник и не е глупак. Всяка нощ опъва шатрите си на друго място. Гален няма да го открие толкова лесно. — Халим продължаваше да се взира в празното пространство. — Настоява размяната да стане по обед… или никога.

Тес трепереше с цялото си тяло.

— Искаш да кажеш, че трябва да отида, нали?

Халим затвори за миг очи и когато отново ги отвори, те бяха изпълнени с нечовешка болка. Тес потръпна като от удар.

— Искам да кажа, че Тамар ще удържи на думата си.

— Трябва да направим нещо! — Тес зарови пръсти в косата си и започна трескаво да обмисля възможностите. Тамар бе заплашил, че ще принуди Гален да разтури съюза. Гален може и да не я обичаше, но притежаваше ярко изразено собственическо чувство и непременно щеше да тръгне да я търси. След като бе успял да убеди племето Ел Сабир, че не бива да предприемат нищо срещу Тамар, започването на нов военен поход с цел лично отмъщение, щеше да отслаби много собствената му позиция. — Не става въпрос само за мен, става въпрос за съюза. Сега не е време Гален да се забърква в племенни междуособици.

Халим не казваше нито дума.

— Помогни ми! — помоли отчаяно Тес. — Какво да сторя?

— Не мога. Трябва сама да вземете решение.

— Как да реша, като…

— Аз не мога да ви помогна — повтори упорито Халим. — Не проумявате ли? Той ще я убие, и то по моя вина. Не успях да я защитя. Тамар я изтръгна от ръцете ми, като че имаше насреща си кекав старец. Тя ще умре. Няма да ви убеждавам да не отивате, макар това да означава, че престъпвам клетвата за вярност към господаря си.

— Разбирам. — Измъченият му вид събуди в сърцето й съжаление, което се примеси с обзелото я чувство на безпомощност. Никога не беше помисляла, че скованият и строг Халим е способен на толкова дълбоки чувства. — Ти не можеш да ме посъветваш да не отида. — Сви примирено рамене и обясни: — Знам, че трябва да отида и ще го направя. Виане не е дорасла да се справи с коварен разбойник като Тамар.

— Не. Тя… тя беше изплашена до смърт. Знае какво може да се очаква от него. Още като дете е слушала за лудостите му.

Тес също беше изплашена, но в никакъв случай не смяташе да допусне страхът да замъгли разума й.

— Трябва незабавно да я освободим — отговори решително тя и се обърна. — Влез в шатрата да те превържа. Тъкмо ще помислим как…

— Не!

— Какво има пък сега? — изгледа го смаяно Тес.

— Не заслужавам да се занимавате с мен. Не съм достоен за добротата ви.

Тес усети как в сърцето й пламва луд гняв.

— Да не искаш да ти изтече кръвта? Как ще защитаваш Виане, ако си мъртъв? — Тя посегна към ръката му и го завлече в шатрата. Бутна го на дивана и замислено смръщи чело. — Първото, което трябва да направим, е да се уверим, че размяната ще се състои без мръсни номера. Ще вземем с нас Юсуф и целия отряд, за да защитават Виане. Ще се върнете в Заландан и ще уведомите Гален.

— Той няма да ми прости. — Халим говореше с мъка. — Той ми е по-близък от всеки друг, с изключение на Виане, а аз постъпих като…

— Я да мълчиш! — Тес го принуди да седи спокойно. — Нима би могъл да постъпиш другояче? Разбира се, че трябва да предприемеш нещо за спасението й.

— А какво ще стане с вас?

— Аз не съм Виане. — Тес развърза напоената с кръв превръзка. — Ти я обичаш много, нали?

— Бих дал живота си за нея — отговори просто младият мъж. — Честта ми вече е загубена след тази подла постъпка…

— Не знаех…

— Обичам я от дете… откакто едно малко диваче слезе от планините. — Халим говореше като в транс. — Не умея да говоря с красиви думи. Не съм привлекателен като братовчед ви. Аз съм само воин и… — Той сви безпомощно ръце в юмруци. — Виане не бива да умре.

— Не, тя няма да умре. — Тес прегледа внимателно раната на слепоочието му. — Не е толкова зле. Рамото боли ли те?

— Не, това е само една драскотина.

— Добре. Макар да съм почти сигурна, че ме лъжеш. — Тес тръгна към изхода. — Ще доведа Юсуф да те превърже и да ти даде малко лауданум. Справям се по-добре с лечението на конете, отколкото на хората. — Тя спря за миг. — Моля ти се, не ме гледай, като че се готвя да изкопая собствения си гроб. Нямам намерение да позволя на Тамар да спечели. Трябва да измисля някакъв начин да го предотвратя. Струва ми се, че не е толкова трудно.

Красиви, смели думи, каза си унило Тес, но те надали щяха да й помогнат да излезе невредима от лапите на Тамар и да предотврати избухването на нова война. Ако отрядът на Тамар беше толкова многоброен, колкото твърдеше Халим, тя не можеше да се спаси сама. Трябваше да чака Гален. Но ако Тамар местеше лагера си всяка нощ, Гален можеше да го търси дни наред…

Оръжие. Трябваше да има някакво оръжие, което да обезвреди Тамар. Да, може би тя притежаваше някои предимства, които можеха да се приложат с успех в неравната борба. Сети се, че подобно на Хаким, Тамар вижда в нея само безмозъчна, макар и високопоставена фигура в играта на Гален. Може би щеше да успее да… Тя застина на мястото си и отвори широко очи.

— Свето Дево, дали ще се справя? — Обърна се и хукна към шатрата. — Измислих нещо!

 

 

Тамар хвърли поглед към гордо изправената на седлото Тес, отметна глава назад и избухна в гръмък смях.

— Аллах да ми е на помощ, какво виждат очите ми! Да не си донесла със себе си целия лагер?

— Не виждам нищо смешно — отговори Тес и високомерно вирна брадичка. Огледа Тамар и отмести поглед към ухилените му воини, наредили се зад предводителя си. — Нима бих могла да тръгна на път без най-необходимото? Кой знае на кого ще ме продадете срещу откуп и колко време ще трае всичко?

— Най-необходимото? — Тамар плъзна поглед към смарагдовата огърлица, която красеше шията й, после вдигна очи към златното чадърче, разтворено над главата й. Гривата на коня й беше украсена със златни панделки, а вторият кон, който носеше товара, беше отрупан с куфари, чанти и украсен с разноцветни ленти, кафез за птици. — Суетна пуйка! Божичко, Гален се е оженил за пуйка!

— Оженил се е за принцеса от Тамровия — обясни отвисоко Тес. — Никога нямаше да се съглася, ако знаех в каква варварска страна ще ме доведе. — Тя изкриви устни и захленчи: — В Белайо не бих позволила да се отнасят с мен така пренебрежително. — Обърна се към Халим и нетърпеливо изсъска: — Хайде, по-скоро да свършваме. Вземи момичето и го махни оттук. Не издържам повече на седлото. Горещината е непоносима.

Халим изгледа въпросително Тамар. Погледът на бандита изучаваше любопитно Тес.

— Не ви ли харесва страната ни?

— В Заландан е поносимо, но пустинните местности са ужасни. — Тес избърса челото си с парфюмирана кърпичка и обвинително добави: — Карате ме да чакам!

— Прощавайте, Ваше височество. — Тамар направи подигравателен поклон. Щракна с пръсти, мъжете се разстъпиха и откриха дребна женска фигурка на кон.

Виане тръгна бавно към Тес. Лицето й беше бледо и сковано, очите потъмнели от болка. Тес усети как в душата й се надига луд гняв. Уплаши се, че Тамар ще забележи нещо и побърза да извърне глава.

— Глупаво момиче, колко ядове ни създаде.

— Много съжалявам — прошепна едва чуто Виане.

Тес сви рамене.

— Може би така е най-добре. Ако този уличен разбойник има поне малко ум и разум, двамата ще можем да се споразумеем. Може би ни е събрала волята на съдбата.

— Така ли? — учуди се Тамар.

— С вас ще говоря после — махна с ръка Тес и рязко заповяда на Халим: — Вземай я и изчезвай!

— Тес! — Виане спря коня си точно пред муцуната на Павда. — Много съжалявам. Никога не бих…

— Щом толкова съжаляваш, побързай да изчезнеш оттук, за да мога най-сетне да сляза от този звяр. Нима не знаеш, че не понасям конете?

Виане я гледаше смаяно.

— Какво говориш, Тес?

— Да вървим, Виане. — Халим грабна юздите на коня й и я поведе.

Дали Тамар ще ги пусне да си вървят? Тес наблюдаваше със затаен дъх как погледът на бандита проследи Халим и Виане. Знаеше, че ако отново го прихванат, няма да сдържи обещанието си. Гален го бе описал като човек, следващ спонтанните си пориви.

Трябваше да отклони вниманието му. Подкара Павда право към него, за да застане на пътя на погледа му.

— Така, а сега ви моля да изслушате предложението ми.

Тамар впи остър поглед в лицето й.

— Предложение ли?

Тя кимна.

— Защо иначе бих се съгласила с тази размяна? Това е чудесна възможност да напусна завинаги тази проклета страна. Ако сте решил да искате откуп, предложете ме на баща ми в Тамровия. — Тя изтри отново челото си и продължи с хленчещ тон: — Защо ме оставяте да се пържа на тази жега? Няма ли някъде наблизо сянка? Хайде, водете ме в лагера си.

— В лагера ли? — ухили се Тамар. — Не, Ваше височество, няма да ви отведа там. Шатрите ни са вдигнати. Предстои ни дълъг път, преди да се разположим за почивка. — Той се загледа след Халим и Виане, които бяха само малки точки в далечината, после някак нерешително се обърна към Тес: — Аз решавам, кога ще почивате. Скоро ще проумеете, че нямам нищо общо с Гален бен Рашид. Той винаги е бил мекосърдечен по отношение на жените. Онази мръсница майка му е виновна за всичко… — Внезапно той опули очи и избухна в луд смях. — По дяволите! — Удари се доволно по бедрото и продължи: — Всъщност, защо не? Хрумна ми нещо великолепно. — Обърна коня си и я подкани: — Да тръгваме, Ваше Кралско Височество. Ще ви заведа на едно чудесно място.

— Какво става е предложението ми? — извика подире му Тес и хвърли бърз поглед настрана. Като видя, че Халим и Виане са изчезнали зад завоя и очевидно са се присъединили към Юсуф и отряда, от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка на облекчение.

— Целият съм слух — провикна се през смях Тамар. — Вие сте много по-забавна, отколкото си мислех в началото. Позволявам ви да бъбрите, каквото ви дойде на устата, стига само да ме забавлявате. Все пак имаме нужда от развлечения… в промеждутъците — завърши със зъл поглед той.

Тес се нацупи.

— И вие сте недодялан като съпруга ми. Повече няма да позволя да се отнасят така с мен. Горя от нетърпение да се прибера у дома, в моята цивилизована страна, където кавалерите не пестят учтивите си комплименти.

Тамар я изгледа толкова слисано, сякаш имаше насреща си невиждана досега животинка.

— Нима не разбирате, как ще постъпя с вас, за да… — Той не можа да продължи, разтърсен от нов пристъп на смях. — Невероятно! — Продължавайки да се смее, той пришпори коня си. — Започвам да съжалявам Гален. Какво ли е изтърпял, докато ви влачеше от племе на племе? Би трябвало да ме възнагради, че ви отвлякох.

 

 

— Всемогъщи боже, наистина ли я остави при него?! — Гален имаше чувството, че някой къса сърцето му парче по парче. — Остави я във властта на Тамар?

Халим трепереше с цялото си тяло.

— Не постъпих добре, но не знаех какво друго бих могъл да сторя. Виане беше…

Саша пристъпи напред.

— Как е Виане? Онзи… направил ли й е нещо?

— Не, тя е само преуморена и полумъртва от уплаха. По пътя към Заландан не размени с мен и две думи — отговори дрезгаво Халим. — Щом пристигнахме в палата, побърза да се скрие в покоите си, а аз хукнах насам.

Гален прекоси помещението и спря пред вратата.

— Къде стана размяната?

— В хълмистата местност над мястото на състезанието.

— Събери отряда. Тръгваме веднага!

— Гален, Халим е тежко ранен — обади се предупредително Саша.

Гален се обърна като светкавица, треперещ от гняв. Бунтуващата се в гърдите му ярост беше готова всеки миг да избие навън.

— Да не мислиш, че ме е грижа? Ако може да язди, тръгва с нас. Всички тръгваме. Да се благодари, че не го удуших! Трябва да я върнем!

Саша поклати със съмнение глава.

— Не можем да обикаляме безцелно. Нали познаваш Тамар. Той е непостоянен като вятъра. Ще претърсваме хълмовете дни наред.

— Точно така ще направим.

— Не — намеси се решително Халим.

— Не? — Гласът на Гален беше мек като коприна, но погледът му режеше като нож. Обърна се към Халим и заговори опасно бавно: — Ти май предпочиташ да оставя Тес при Тамар? Сигурен съм, че с готовност си я поверил на грижите му.

Халим побледня като мъртвец.

— Не можех… — Преглътна няколко пъти и продължи: — Заслужавам гнева ви, но маджирата ми нареди да ви кажа, че трябва да чакате тук.

— Да чакам? Тя няма и понятие какъв е Тамар!

— Тя знае всичко — отговори тихо Халим. — Каза, че ще ви изпрати вест къде се намира.

— И как ще го направи?

— Ще изпрати съобщение по гълъба Александър. Взе кафеза със себе си. Увери ме, че щом спрат някъде за почивка, веднага ще го пусне към Заландан. Освен това измисли ловък план да обезвреди Тамар и хората му.

Гален го гледаше смаяно, но в сърцето му постепенно кълнеше надежда. Не можеше да си представи, че Тес — безпомощна, изоставена на произвола на съдбата жена — ще успее да обезвреди Тамар и бандата му главорези, но гълъбът можеше наистина да донесе спасението й.

— Кога се разделихте?

— На обед.

Гален хвърли поглед към небето.

— Слънцето скоро ще залезе. Щом падне мрак, Тамар ще заповяда да опънат шатрите. — Той се обърна и тръгна към вратата. — Саша, заповядай да оседлаят конете и да съберат воините. Халим, ти ели с мен и ми обясни в подробности плана на Тес. Ще чакаме пристигането на Александър в покоите на Виане.

Страхът стягаше с железни клещи сърцето му. Усещаше, че му се гади, че леден студ пълзи по тялото му. Искрицата надежда беше нищожна. Но това беше единственият им шанс.

Божичко, Тес непрекъснато повтаряше, че гълъбът не е особено умен! Даже ако й се удадеше случай да изпрати вест по него, той можеше да полети в съвсем друга посока.

 

 

Мили боже, не му позволявай да тръгне отново към Саид Абаба!

Тес гледаше след Александър, който беше разперил криле и се рееше високо в смрачаващото се небе. Отдалечаваше се в западна посока. Пак ли щеше да се разходи до Саид Абаба?

По витата каменна стълба се чуха стъпки и Тес побърза да обърне гръб на прозореца. Запрати празния кафез в сенчестата част на стаята и се втурна към отворения си куфар. Тамар отвори шумно вратата и влезе. Намираха се на първия етаж на изоставената кула.

— Не мога да намеря ковчежето със скъпоценности — изхленчи Тес. — Знаех си, че слугите са го сложили не където трябва.

— Напротив, то е точно там, където искам да бъде, а именно в чантата на седлото ми — ухили се злобно Тамар.

— Не можете просто така да откраднете накитите ми! — изфуча възмутено Тес. — Какво получих от този брак? Пясък, жега, междуособици, обиди и… и лунички. — Тя обходи с поглед помещението. — А накрая ме захвърлихте в тази полуразрушена, изоставена кула. Защо сме тук?

— Преди много време идвах тук с Гален. — Тамар отмести очи към широкото легло. — Сметнах, че кулата е подходяща за целта ми.

„В пияната си лудост Тамар удуши едно от момичетата…“

Припомнила си разказа на Гален за нощта, променила целия му живот, Тес се опита да скрие обзелия я ужас.

Тамар не откъсваше очи от леглото.

— Гален никога няма да се сети, че сме тук. Спомените му за кулата не са толкова приятни като моите.

— Искам да чуете предложението ми — заговори бързо Тес. — Бих желала…

— Не сега — прекъсна я разсеяно Тамар. Очите му святкаха коварно. — Остави ме на мира с приказките си. От време на време ми е приятно да съживя миналото.

Внезапно въздухът натежа, напоен със зло, с враждебност.

— Гладна съм. Няма ли да получа вечеря? — нацупи се отново Тес.

Мъжът откъсна поглед от леглото и се обърна към нея.

— Господи, ама че досадно женище!

— Къде е сандъчето с бутилките вино, което носех със себе си? Виното беше превъзходно. — Тес смръщи замислено чело. — Учудвам се, как един толкова див народ като Ел Залан създава такива прекрасни питиета.

— Моите хора също ме увериха, че виното е превъзходно, макар вкусът им да не е толкова изискан като вашия. Все пак оцениха качеството му. — Тамар се ухили злобно. — Естествено, моят вкус е по-благороден и ще мога веднага да ви кажа права ли сте или не.

— Бутилките са си мои! Щяха да ми стигнат за няколко години!

— Ще се опитам да ви запазя поне една. Всъщност… по-добре не. Искам ви будна и трезва за предстоящото забавление. — Усмивката му беше подигравателна. — Ще ме дарите ли с благоволението си, принцесо?

— Не разбирам за какво говорите, но съм сигурна, че е нещо отвратително. — Тес го гледаше със святкащи от гняв очи. — Гладна съм. Искам да вечерям!

Тамар й обърна гръб.

— Ще ви пратя някой от хората си с чиния чорба.

— Искам в собствената ми сребърна купа! — извика сърдито Тес.

Тамар й хвърли зъл поглед през рамо.

— Радвайте се, ако изобщо получите вечеря.

— Искам си купата!

Тамар тресна вратата зад гърба си. Гръмкият му смях отекна по каменната стълба.

Лека-полека напрежението в гърдите й отслабна и едва не й се зави свят от облекчение. Света дево, как не умря от страх! Погледът на Тамар, вторачен в леглото, й причини гадене. Как можеше Гален да вярва, че двамата с Тамар имат дори и най-далечна прилика? Тамар беше чудовище.

Тя се обърна и отново пристъпи към прозореца. Можеше само да се надява, че виното, което нарочно бе накарала да сложат в багажа й, ще отвлече поне за известно време вниманието на Тамар и бандитите му. Все пак трябваше да очаква, че Тамар ще поиска от нея и други забавления. Не предполагаше, че ще изпита такъв ужасен страх. Не беше и сигурна, дали ще издържи още дълго да се правила идиотка. Коленете й се разтреперваха, само щом Тамар се приближеше до нея.

Тя претърси с поглед небето, ала не откри Александър. Дали беше изоставил полета на запад и се бе отправил в източна посока?

— Не отивай към Саид Абаба — зашепна умолително тя. — Моля те, Александър, не лети към Саид Абаба. Лети към Заландан, към Заландан.

 

 

Буйният рев и гръмките смехове в стаята на стражата продължиха цели два часа, но най-сетне заглъхнаха и скоро в кулата се възцари мъртвешка тишина.

Тес се залови за облегалките на креслото и се вслуша напрегнато в мрака. Не се чуваше нито звук. Дали Тамар също беше пил от виното? Спасена ли беше?

Някой се затътри нагоре по каменните стълби. Господи, той пак идваше при нея! Тес отчаяно преброди с поглед полутъмното помещение.

Сребърната кана на масата й се стори достатъчно тежка, за да й послужи като оръжие.

Тамар блъсна вратата и нахлу с несигурни стъпки в стаята.

— Защо не почукахте? — изсъска Тес и с усилие освободи ръцете си от облегалките на креслото. — Не позволявам подобно неприлично поведение. — Тя се изправи и пристъпи към масата, по-близо до сребърната кана. — Забравихте вечерята ми.

— Всичко свърши. Виното също. — Тамар едва говореше. Погледът му издаваше враждебност и подозрителност. — Моите хора се учудиха, че виното веднага се качи в главите им. Питам се, как така… — Той пристъпи с олюляване към нея. — Питам се, как така се напиха толкова бързо и главите им натежаха, след като са свикнали с много по-силни питиета?

Тес му обърна гръб и изпъна рамене. Дано само успееше да стигне до каната…

— Виното беше много добро. Разбира се, че са се… — тя замлъкна, защото ръката на Тамар се отпусна тежко върху рамото й. Мъжът я обърна към себе си и се взря в лицето й.

— Какво имаше във виното?

— Не знам за какво говорите. Пуснете ме, ако обичате…

Тамар я сграбчи по-здраво и Тес едва не изпищя от болка.

— Е, какво имаше? Отрова ли?

Натискът се засили и Тес прехапа долната си устна.

— Какво?

— Лауданум.

— Много ли?

— Не знам. Всичкия, който намерих в лагера.

— Разигравахте ролята на придворна дамичка, за да ме накарате да повярвам, че сте глупава гъска и не сте способна на нищо! — Лицето му се разкриви от гняв, ръцете му се плъзнаха към гърлото й. — Курва!

„Тамар уби едно от момичетата в пиянската си лудост. Удуши го…“

За момент й се стори, че писъкът на бедното момиче отеква в каменните стени. Дали и тя беше осъдена да умре тук?

— Да не мислите, че наистина имам нужда от вас? — попита коварно Тамар, продължавайки да стяга хватката около гърлото й. — Смъртта ви може да се окаже още по-полезна. Гален ще се види принуден да отмъсти за убийството на съпругата си, макар да не ви обича. Искаше ми се да си поиграем малко, но вие успяхте да ме надхитрите.

Железните мъжки ръце около гърлото й прекратиха достъпа на въздух. Тес посегна сляпо към масата зад себе си с надеждата да достигне до каната, но Тамар я дръпна към леглото. Тя улови ръцете му с надеждата да отслаби смъртоносната хватка.

Божичко, каква болка!

Кръвта пулсираше в слепоочията й, ушите й бучаха.

Коленете й поддадоха и тя се свлече на пода. Обезумял, Тамар продължаваше да я стиска за гърлото.

Тес не чу как вратата се отвори с трясък, не чу вика, изтръгнал се от гърдите на Гален. Чу го само Тамар.

Разбойникът отслаби хватката си и се обърна към вратата, продължавайки да държи жертвата си. Гален. Саша.

— Пусни я веднага, Тамар! — Очите на Гален искряха на светлината на свещите, изпълнени с ярост като тези на някогашния му приятел.

„Той е моето отражение. Той е онова, което можех да бъда…“

Тамар изрева някакво проклятие и освободи гърлото на жертвата си. Зашлеви я с все сила през лицето и Тес се олюля. После светкавично посегна към камата в колана си.

— Не! — Гален се озова пред него с един скок.

Господи, лицето на Гален… Тес видя в него нещо, което беше очаквала. Видя нещо…

Ала движенията му бяха бавни. Тамар вече стискаше камата в ръка и я вдигаше срещу нея.

Гален закъсняваше!

Тя беше осъдена да умре.

Не, не сега. Не сега, когато знаеше, че Гален…

Острието блесна на светлината на свещите и изсъска като змия. Последното нещо, което Тес осъзна беше, че потъва в дълбок мрак…