Пер Вальо, Май Шьовал
Смеещият се полицай (29)

XXIX

Русата телефонистка зад мраморния плот остави настрана пилата за нокти, щом видя Мартин Бек и Меландер да влизат във фоайето.

Кантората на Бьорн Форшберг се намираше на шестия етаж в една сграда на Кунгсгатан, близо до Стюреплан. Четвъртият и петият етаж също се заемаха от предприятието.

Часът бе едва девет и пет и те знаеха, че Форшберг обикновено пристига след девет и половина.

— Но секретарката му ще дойде всеки момент. Заповядайте, седнете — подкани го телефонистката.

Малко по-навътре във фоайето, извън погледа на рецепцията, около ниска стъклена масичка бяха разположени няколко кресла. Свалиха си палтата и седнаха.

Шестте врати около тях бяха без табелки. Едната обаче стоеше леко открехната.

Мартин Бек се надигна от креслото си, надникна предпазливо през пролуката и се шмугна вътре. Меландер извади тютюна, натъпка лулата и драсна клечка кибрит. Мартин Бек се върна и седна.

Зачакаха мълчаливо. От време на време чуваха гласа на телефонистката и бръмченето на централата, когато превключваше разговорите. От улицата долиташе слабото бучене на колите и това бяха единствените шумове около тях, Мартин Бек разлистваше някакъв остарял брой на „Индустрия“, а Меландер пуфтеше с лулата си, облегнал назад глава и притворил очи.

В девет и двадесет външната врата се отвори със замах и влезе една жена. Носеше кожух, високи кожени ботуши и голяма чанта през рамо.

Тя кимна леко на момичето от централата и с бързи крачки се отправи към открехнатата врата. Без да се спира, им хвърли безизразен поглед и тръшна вратата след себе си.

След още двадесет минути се появи Форшберг.

Носеше същите дрехи, с които го видяха предишния ден, и движенията му бяха бързи и енергични. Тъкмо се канеше да свали палтото си, когато ги забеляза. За миг се сепна, но веднага се съвзе, окачи палтото на закачалката и се насочи към тях.

Мартин Бек и Меландер станаха едновременно. Бьорн Форшберг вдигна въпросително вежди и понечи да каже нещо, но Мартин Бек го изпревари, като му протегна ръка и рече:

— Инспектор Бек, а това е първи помощник-инспектор Меландер. Искаме да поговорим с вас.

— Разбира се — отвърна Форшберг. — Моля, заповядайте!

Мъжът изглеждаше съвсем спокоен и почти весел, докато им държеше вратата. Кимна на секретарката си и рече:

— Добро утро, госпожице Шьолд. С вас ще поговорим малко по-късно. Първо имам един малък разговор с тия господа.

Влезе пред тях в кабинета си — просторна, светла и елегантно мебелирана стая с огромен сиво-син килим, покрил изцяло пода, и голямо писалище, лъскаво и оголено. Отстрани до въртящото се кожено кресло, поставени върху по-малка масичка, стояха диктофони и три телефона, единият от които с по-голяма клавиатура. Върху широката поставка пред прозореца стояха наредени четири снимки в метални рамки. Съпругата и трите деца. На стената между прозорците висеше маслен портрет, вероятно на тъста. Барче, маса за заседания с гарафа и чаша върху поднос, кресла, остъклен шкаф, пълен с книги и порцеланови статуетки, и един сейф, дискретно вграден в стената.

Всичко това Мартин Бек обхвана с поглед, докато затваряше вратата, а Бьорн Форшберг с твърда крачка отиваше към бюрото си.

Бьорн Форшберг застана зад бюрото, подпря се отгоре с лявата си ръка, наведе се напред, издърпа дясното чекмедже и пъхна ръка в него. Когато отново я извади, пръстите му бяха обхванали дръжката на пистолет.

Бьорн Форшберг все още се подпираше с лявата си ръка върху бюрото, когато вдигна пистолета към устата си, пъхна вътре цевта, колкото можа, обхвана с устни синкавата лъскава стомана и натисна спусъка. През цялото това време погледът му фиксираше Мартин Бек. Погледът му все още беше почти весел.

Всичко се разви толкова бързо, че Мартин Бек и Меландер едва бяха стигнали до средата на стаята, когато Бьорн Форшберг се свлече върху бюрото си.

Пистолетът беше лежал в чекмеджето без предпазител и с опънато назад чукче, чието остро металическо изщракване върху леглото на патрона сега отекна в стаята. Но куршумът, който трябваше да излети от цевта, да пробие небцето на Бьорн Форшберг и изтласка навън през тила му по-голямата част от мозъка, не напусна дулото. Той остана в гилзата си. А гилзата лежеше в десния джоб на Мартин Бек заедно с другите пет от пълнителя.

Мартин Бек извади един от патроните, завъртя го в пръстите си и прочете щампования върху медта текст: МЕТАЛВЕРКЕН 38 СПЛ. Патронът беше шведски, но пистолетът американски, „Смит енд Весон 38 Специал“, произведен в Спрингфийлд, Масачузетс.

Бьорн Форшберг лежеше, притиснал лице към лъскавата повърхност на бюрото. Тялото му се тресеше. Няколко секунди по-късно се свлече на пода и закрещя.

— Най-добре да извикаме линейка — реши Меландер.

 

 

И ето Рьон отново седеше с магнетофона си в една от изолационните на Каролинската болница. Само че този път не в хирургията, а в психиатрията, и не в компанията на омразния Улхолм, а заедно с Гунвалд Ларшон.

Бяха лекували Бьорн Форшберг с различни средства: успокоителни инжекции и други подобни, и лекарят, който се занимаваше с психическото му състояние, вече от няколко часа не излизаше от стаята. Но явно единственото, което пациентът можеше да каже, бе:

— Защо не ме оставихте да умра?

Повтаряше го отново и отново и сега пак го каза:

— Защо не ме оставихте да умра?

— Да, наистина, да се чуди човек — измърмори насреща му Гунвалд Ларшон и лекарят го погледна строго.

Всъщност сега нямаше да са тук, ако лекарите не бяха казали, че има известен риск Форшберг наистина да умре. Обясниха им, че Форшберг е получил необикновено тежък шок, че сърцето му е зле, а нервната система разрушена и обобщиха диагнозата си с думите, че общото му състояние не е тъй лошо. Стига да не получел някоя сърдечна криза, която да го довърши.

Рьон разсъждаваше по въпроса за „общото състояние“.

— Защо не ме оставихте да умра? — отново рече Форшберг.

— А вие защо не оставихте Тереза Камарао да живее? — в отговор попита Гунвалд Ларшон.

— Защото нямаше как. Трябваше да се отърва от нея.

— Добре де — продължи Рьон търпеливо, — но защо „трябваше“?

— Нямах друг избор. Щеше да разруши живота ми.

— Е, той и без това изглежда доста разрушен — отбеляза Гунвалд Ларшон сухо.

И лекарят отново го изгледа строго.

— Не разбирате — оправда се Форшберг. — Бях й заповядал никога повече да не идва. Дори й дадох пари, макар че самият бях зле. И въпреки това…

— Какво искате да кажете? — любезно попита Рьон.

— Тя ме преследваше. Когато оная вечер се върнах в къщи, лежеше в леглото ми гола. Знаеше къде държа резервния ключ и можеше да влиза. А жена ми… моята годеница щеше да дойде само след четвърт час. Нямах друг избор…

— А после?

— После я отнесох долу в склада.

— Не се ли бояхте, че някой може да я намери там?

— Имаше само два ключа. Единият беше в мен, а другият у Нисе Йорансон. А Нисе беше заминал.

— Колко време я оставихте да лежи там? — попита Рьон.

— Пет дни. Изчаквах да завали.

— Да, видяхме, че обичате дъжда — саркастично отбеляза Гунвалд Ларшон.

— Не разбирате ли? Тя беше луда. За минута можеше да разруши целия ми живот. Всичко, което бях планирал.

Рьон мислено се поздрави. Разпитът вървеше добре.

— Откъде взехте автомата? — неочаквано попита Гунвалд Ларшон.

— Донесох го от фронта.

— Шведски ли беше? — продължи Гунвалд Ларшон.

— Не, финландски, „Суоми“ модел тридесет и седем.

— И къде е той сега?

— Там, дето никой никога няма да го намери.

— В морето ли?

Форшберг кимна и, изглежда, се замисли за него.

— Обичахте ли Нилс Ерик Йорансон? — попита след малко Рьон.

— Нисе беше човек на място. Добро момче. Бях му като баща.

— И въпреки това го убихте.

— Заплашваше съществуването ми. Моето семейство. Всичко, за което живеех. Целия ми живот. Той не беше виновен. Но аз му дадох бърза и безболезнена смърт. Не го измъчвах така, както вие ме мъчите сега.

— Нисе знаеше ли, че вие сте убили Тереза? — попита Рьон.

През цялото време се стараеше да говори спокойно и любезно.

— Досети се — отвърна Форшберг. — Не беше глупав. Истински приятел. Когато се ожених, му дадох десет хиляди крони и нова кола. После се разделихме завинаги.

— Завинаги ли?

— Да. И повече не се видяхме. До миналата есен. Обади ми се и каза, че някой денонощно го следи. Страхуваше се и му трябваха пари. Дадох му. Опитах се да го накарам да замине в чужбина.

— Но той не замина?

— Не. Беше много потиснат. И уплашен. Мислеше, че ще изглежда подозрително, ако замине.

— И тогава го убихте.

— Принуден бях. Нямах друг избор. Инак щеше да разруши живота ми. Бъдещето на децата ми. Фирмата ми. Всичко. Той не искаше да го стори, но беше слаб и безхарактерен и се страхуваше. Знаех, че рано или късно ще дойде при мен да търси закрила. И да ме опропасти. Или пък полицията щеше да го хване и да го принуди да проговори. Беше наркоман, слаб и безхарактерен. Полицията щеше да го изтезава, докато каже всичко, което знае.

— Полицията не изтезава никого — поправи го Рьон търпеливо.

Форшберг за пръв път обърна глава към него. Китките на ръцете му и краката бяха пристегнати към леглото с кожени ремъци. Погледна го в очите и рече!

— А на това какво му викате?

Рьон отмести погледа си.

— Къде се качихте в автобуса? — намеси се Гунвалд Ларшон.

— На Кларабергатан, пред магазин „Оленс“.

— Как отидохте дотам?

— С колата. Паркирах я при кантората. Там си имам свое място.

— Откъде знаехте, че Йорансон ще е в този автобус?

— Той ми се обади и получи инструкции.

— С други думи, вие му казахте как да постъпи, за да умре — добави Гунвалд Ларшон.

— Но не разбирате ли, че нямах друг избор? И впрочем го сторих хуманно, без да успее да забележи или почувствува нещо.

— Хуманно ли? Как ги свързвате тия работи?

— Няма ли вече да ме оставите на мира?

— Още не. Първо ни обяснете всичко за автобуса.

— Добре, добре. Но после ще си идете, нали? Обещавате ли?

Рьон погледна Гунвалд Ларшон и отговори:

— Да, ще си отидем.

— Нисе ми се обади в понеделник преди обяд в кантората. Беше отчаян. Каза, че мъжът го преследва абсолютно навсякъде. Разбрах, че няма да издържи още дълго. Знаех, че вечерта жена ми и прислужницата ще са извън къщи. А и времето беше подходящо. Децата винаги заспиваха рано, затова…

— Да?

— Затова казах на Нисе, че искам лично да видя преследвача му. Да го подмами към Юргорден и да изчака, докато дойде двуетажен автобус. Да се качи на него към десет часа и да пътува до крайната спирка. Четвърт час преди да тръгне, трябваше да ми се обади по директния телефон в кантората. Малко след девет излязох от къщи, паркирах колата и се качих да чакам в кантората. Стоях на тъмно. Той се обади, както се бяхме уговорили, аз слязох и издебнах автобуса.

— Предварително ли си бяхте набелязали мястото?

— Пропътувах отсечката през деня. Мястото изглеждаше удобно и не вярвах наблизо да има хора особено ако продължаваше да вали. Очаквах, че до крайната спирка щяха да останат само неколцина пътници. Най-добре щеше да е, разбира се, ако в автобуса бяха само Нисе и преследвачът му, и шофьорът, и може би още някой.

— Още някой? — недоумя Гунвалд Ларшон. — Кого имате пред вид?

— Който и да е. Просто така — за лице.

Рьон погледна Гунвалд Ларшон и поклати глава. Сетне пак се обърна към мъжа в леглото и попита:

— Какви чувства изпитвахте?

— Винаги ми е било трудно да вземам решения. Но аз съм такъв, че щом веднъж се реша на нещо…

Той прекъсна мисълта си и рече:

— Но нали ми обещахте да си идете.

— Такива сме. Това, което обещаваме, и това, което правим, са две съвсем различни неща — отговори Гунвалд Ларшон.

Форшберг го изгледа уморено.

— Да. Само ме мъчите и лъжете.

— Не сме единствените, които лъжат в тая стая — отвърна Гунвалд Ларшон. — Вие още седмици преди това сте запланували да убиете Йорансон и помощник-инспектор Стенстрьом. Вярно ли е?

— Да.

— Откъде знаехте, че Стенстрьом е полицай?

— Бях го наблюдавал по-рано, без Нисе да разбере.

— Откъде знаехте, че работи сам?

— Никой не го сменяше. Затова предположих, че работи на своя глава, заради кариерата си.

Гунвалд Ларшон помълча малко и продължи:

— Бяхте ли казали на Йорансон да не носи документи в себе си?

— Да. Наредих му го още първия път, когато му се обадих.

— Как се научихте да боравите с вратите на автобуса?

— Наблюдавал бях как го правят шофьорите. И пак за малко не се провалих. Автобусът се оказа от друг тип.

— Къде седнахте? Долу или горе?

— Горе. И доста скоро останах сам.

— А сетне слязохте по стълбата с готов за стрелба автомат?

— Да, прикривах го с тяло, за да не го видят Нисе и другите пътници от задната част на колата. И все пак един успя да се надигне. Човек трябва да е готов на такива изненади.

— Ами ако беше засякъл? По мое време тия автомати често го правеха.

— Знаех, че няма да ме остави. Познавах си оръжието. А и внимателно го бях прегледал, преди да го занеса в кантората си.

— Кога го занесохте?

— Около седмица преди това.

— Не се ли страхувахте, че някой може да го открие?

— Никой не смее да бърка в чекмеджетата ми — отвърна Форшберг властно. — Освен това беше заключен.

— По-рано къде го държахте?

— В един заключен куфар, на тавана. При другите ми трофеи.

— Как напуснахте мястото, след като застреляхте всички тия хора?

— Тръгнах пеш на изток по Нора Сташунсгатан. При станцията на Хага взех такси и после с колата от кантората до Стоксунд.

— И по пътя изхвърлихте автомата — допълни Гунвалд Ларшон. — Но бъдете спокоен. Ще го открием.

Форшберг не отговори.

— Какво изпитвахте, като стреляхте? — спокойно повтори въпроса си Рьон.

— Защищавах семейството си, своя дом и фирмата си. Не сте ли стояли някога с оръжие в ръка, знаейки, че след петнадесет секунди ще щурмувате вражески окоп?

— Не — отвърна Рьон, — не съм.

— Тогава нищо не разбирате! — закрещя Форшберг. — И нямате думата! Как може идиот като вас да ме разбере!

— Стига — намеси се лекарят. — Пациентът има нужда от грижи.

Той натисна звънеца. Влязоха няколко санитари. Форшберг все още крещеше, когато го извеждаха с леглото от стаята.

Рьон заприбира магнетофона.

— Мразя я тая гад — неочаквано се обади Гунвалд Ларшон.

— Какво?

— Ще ти кажа нещо, което още никому не съм казвал — продължи Гунвалд Ларшон. — Жал ми е за почти всички, които срещаме в нашата работа. Нещастници, дето по-добре да не се бяха раждали на тоя свят. Какво са виновни те, че нищо не разбират и че всичко върви по дяволите. Такива типове като тоя тук разбиват живота им. Самолюбиви свине, които мислят само за парите си, своите къщи и семейства и така нареченото си положение. И смятат, че могат да разполагат с другите само защото случайно са материално по-добре. Такива ги има на всяка крачка, но повечето не са тъй глупави, че сами да трепят курвите. Затова никога не стигаме до тях, а само се сблъскваме с техните жертви. Това е едно изключение.

— Да — съгласи се Рьон. — Може би си прав.

Напуснаха стаята. Пред една от вратите в дъното на коридора стояха двама униформени полицаи, широко разкрачени и със скръстени отпред ръце.

— А, вие ли сте? — рече навъсено Гунвалд Ларшон, като ги видя. — Разбира се, нали болницата е в Солна.

— Значи, все пак го хванахте — рече Квант.

— Да — обади се Кристиансон.

— Не ние — поправи го Гунвалд Ларшон. — Цялата работа, общо взето, я свърши Стенстрьом.

Няколко часа по-късно Мартин Бек и Колберг седяха в една от стаите на Кунгсхолмсгатан и пиеха кафе.

— Всъщност Стенстрьом разкри убийството на Тереза, нали? — рече Мартин Бек.

— Да — съгласи се Колберг. — И все пак постъпи глупаво. Да работи сам, и то по такъв начин. И да не остави никакъв документ след себе си. Странно защо това момче не успя да порасне.

Телефонът иззвъня. Мартин Бек вдигна слушалката.

— Здравей. Обажда се Монсон.

— Къде се изгуби?

— Намирам се във Вестебря. Намерих страницата.

— Къде?

— Върху бюрото на Стенстрьом. Под подложката.

Мартин Бек замълча.

— Нали каза, че вече сте търсили тук? — прозвуча с упрек гласа на Монсон. — И още нещо…

— Да?

— Направил е няколко бележки с молив. Горе в десния ъгъл пише „Да се върне към делото «Тереза».“ А най-отдолу е написал едно име: „Бьорн Форшберг“. И една въпросителна. Това говори ли ни нещо?

Мартин Бек замълча. Седеше със слушалката в ръка и изведнъж започна да се смее.

— Браво! — рече Колберг и забърка по джобовете си. — Смеещият се полицай. Ето ти една крона.