Пер Вальо, Май Шьовал
Смеещият се полицай (17)

XVII

Не можеше да се каже нищо хубаво за тази противна сряда.

Както се очакваше, вечерните вестници бяха надушили историята с Шверин и сега я поднасяха в обширни репортажи, изпълнени с подробности и хапливи нападки срещу полицията.

Разследването било навлязло в задънена улица. Полицията укрила единствения важен свидетел. Полицията лъжела печата и обществеността право в очите.

А ако печатът и Великият детектив — Обществото нямаха точна информация, как би могла полицията да разчита на помощ?

Единственото, за което вестниците не писаха, бе смъртта на Шверин, но сигурно само защото тя настъпи по-късно.

Неизвестно как бяха успели да изкарат наяве и мрачната картина, която техниците от криминалния отдел завариха на местопрестъплението.

Ценно време бе изгубено напразно.

Убийството за беда съвпадна по време с една отдавна замислена акция срещу безнравствената порнографска литература, продавана по будките и магазинчетата за цигари.

Единият от вестниците любезно отбеляза на първата си страница, че в града вилнее убиец, обществеността е в паника и, посочваше се по-нататък, докато следите изчезват, цяла армия духовни събратя на Шерлок Холмс обикаля и разглежда порнографски снимки и списания, като се потрива, мъчейки се да определи кои от тях, според мъглявите формулировки на Министерството на правосъдието, накърняват нравствеността.

Когато към четири часа след обяд Колберг пристигна на Кунгсхолмсгатан, в косите и веждите му блестяха ледени кристалчета. Стискаше вечерните вестници под мишница и гледаше мрачно.

— Ако и ние имахме толкова доносници, колкото тия тук, нямаше да става нужда дори да си мърдаме пръста — забеляза той.

— Въпрос на пари — отвърна Меландер.

— Зная, зная. И каква полза?

— Никаква. Но така си е.

Той изтръска лулата и отново заби глава в листовете си.

— Говори ли с психолозите? — попита Колберг кисело.

— Да — отвърна Меландер, без да вдигне глава. — Печатат доклада.

В щаба на следствието се появи нов човек. Вече дойде една трета от обещаното подкрепление. Монсон от Малмьо.

Грамаден почти колкото Гунвалд Ларшон, но доста по-кротък. Беше пристигнал тази нощ от Сконе със собствената си кола. Не толкова заради нищожното обезщетение от четиридесет и шест йоре на километър, а защото съвсем правилно бе разсъдил, че ще е добре да разполага с кола, която не носи стокхолмски номер.

Застанал до прозореца, гледаше навън и дъвчеше клечка за зъби.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита той.

— Да, има няколко души, които още не сме успели да разпитаме. Ето например госпожа Естер Шйелстрьом, вдовицата на един от убитите.

— На майстор Юхан Шйелстрьом?

— Да. Живее на Карлбергсвеген осемдесет и девет.

— Къде е това?

— Планът на града е там — уморено кимна Колберг.

Монсон остави сдъвканата клечка в пепелника пред Меландер, извади от джоба си нова и апатично я погледна. Постоя известно време пред картата и навлече палтото си. На вратата се спря и погледна въпросително Колберг.

— Какво има? — попита Колберг.

— Да знаеш къде наблизо могат да се купят ароматизирани клечки за зъби?

— Не, съжалявам.

— Жалко — тъжно поклати глава Монсон. — Чух, че имало такива клечки. Мъча се да откажа цигарите — добави той на излизане.

Когато вратата се затвори, Колберг погледна Меландер и рече:

— Срещал съм го един-единствен път преди — миналото лято в Малмьо. Съвсем същото ми каза и тогава.

— За клечките ли?

— Да.

— Чудна работа.

— Кое?

— Че за цяла година не е успял да си намери.

— Ти си невъзможен — изпъшка Колберг.

Меландер захвана да тъпче лулата си и без да вдигне поглед, забеляза:

— Нещо не си в настроение.

— И още как — отвърна Колберг.

— Няма смисъл да се ядосваш. Само по-лошо става.

— Ти ли ще кажеш? С твоето олимпийско спокойствие.

Меландер замълча и с това разговорът секна.

Въпреки всички предвиждания през следобедните часове. Великият детектив — Обществото, разви трескава дейност.

Стотици бяха онези, които се обадиха по телефона или пък лично дойдоха, за да съобщят, че може би са пътували със същия автобус.

Всички данни трябваше да се разгледат обстойно, но тоя път се оказа, че трудът им не е напразен.

Някакъв мъж, който към десет часа вечерта в понеделник се качил в един двуетажен автобус при моста на Юргорден, се кълнеше, че видял Стенстрьом. Съобщи го по телефона и го свързаха с Меландер, който незабавно го повика.

Мъжът бе към петдесетте. Изглеждаше убеден в това, което говори.

— Значи, видяхте помощник-инспектор Стенстрьом?

— Да.

— Къде?

— Когато се качих на моста на Юргорден. Той седеше вляво зад шофьора.

Меландер мислено се съгласи. Сведенията за местата на жертвите в автобуса още не бяха проникнали в печата.

— Сигурен ли сте, че беше той?

— Да.

— По какво разбрахте?

— Познах го. Работил съм като нощен пазач.

— Да — сети се Меландер, — точно така. Веднъж, преди няколко години ви видях в преддверието на стария участък, на Агнегатан. Помня ви.

— Да, наистина — възкликна мъжът учуден. — Но аз не ви познавам.

— Виждал съм ви само два пъти — поясни Меландер. — Пък и никога не сме разговаряли.

— Но Стенстрьом го помня много добре, защото…

Той се поколеба.

— Да? — рече Меландер учтиво. — Защото?

— Ами, изглеждаше толкова млад, облечен с джинси и спортна риза, та си помислих, че е външен човек. Помолих го да се легитимира. И…

— Да?

— Няколко седмици по-късно стана същото недоразумение. Беше много неудобно.

— Е, случва се. А онзи ден вечерта, когато го видяхте, той позна ли ви?

— Не. Съвсем не.

— Имаше ли някой до него?

— Не, мястото беше свободно. Спомням си добре, защото отначало мислех да го поздравя и да седна при него. Но реших, че може би не подобава.

— Жалко — рече Меландер. — И вие слязохте на Серелсторье.

— Да, и там взех метрото.

— Стенстрьом остана ли в автобуса?

— Мисля, че да. Във всеки случай не го видях да слиза. Поне отгоре където седях.

— Мога ли да ви предложа чаша кафе?

— С удоволствие.

— Ще ви помоля да погледнете няколко снимки — продължи Меландер. — Но за жалост са доста неприятни.

— Да, разбирам — прошепна мъжът.

Докато разглеждаше снимките, пребледня и преглътна на няколко пъти. Единственият, когото позна, бе Стенстрьом.

Малко по-късно, почти едновременно, пристигнаха Мартин Бек, Гунвалд Ларшон и Рьон.

— Как — възкликна Колберг, — нима Шверин…

— Да — отвърна Рьон. — Умря.

— И?

— Каза нещо.

— Какво?

— Не зная — отвърна Рьон и постави магнитофона на масата.

 

 

Стояха край апарата и слушаха.

— Кой стреля?

— Днрк.

— Как изглеждаше?

— Каталсон.

— Така нищо няма да постигнеш.

— Слушай човече, говори ти първи помощник от полицията, Улхолм…

— Той е мъртъв.

— По дяволите — изруга Гунвалд Ларшон. — Само като чуя този глас и ми се повдига. Веднъж написа доклад срещу мен.

— Какво беше направил? — попита Рьон.

— Казах п… в караулното. Няколко от нашите момчета домъкнаха една гола уличница, крещеше — кьоркютук пияна. Беше захвърлила всичките си дрехи в колата. Опитвах се да им обясня поне да покрият с одеяло…, да, да я завият в нещо, преди да я водят в криминалната. А той твърдеше, че с груб и неприличен тон съм наранил психически една жена, която още била малолетна. Беше дежурен. После се премести в Солна, та да е по-близо до природата.

— До природата ли?

— Да, предполагам до жена си.

Мартин Бек върна лентата.

— Кой стреля?

— Днрк.

— Как изглеждаше?

— Каталсон.

— Ти ли измисли въпросите? — попита Гунвалд Ларшон.

Ръон кимна стеснително.

— Браво.

— Но той само за половин минута беше в съзнание — засегна се Рьон. — После умря.

Мартин Бек отново върна лентата.

Прослушаха я няколко пъти.

— Какво по дяволите казва? — възкликна Колберг.

Сутринта не успя да се обръсне и сега замислено прокарваше ръка по четината си.

Мартин Бек се обърна към Рьон:

— Ти какво мислиш, че казва? Нали беше там.

— Да — започна Рьон, — струва ми се, че разбра въпросите и се опита да отговори.

— Е, и?

— И, че на първия въпрос отговаря нещо отрицателно, примерно „не зная“ или „не го познах“.

— И как, за бога, го свързваш с „Днрк“ — искрено се учуди Гунвалд Ларшон.

Рьон се изчерви и от неудобство се извърна.

— Наистина — подхвана и Мартин Бек, — защо мислиш така?

— Ами — започна Рьон, — не зная. Просто така ми се стори.

— Виж ти! — подхвърли Гунвалд Ларшон. — А после?

— На втория въпрос много ясно отговори „Каталсон“.

— Да, чухме — рече Колберг. — Но какво иска да каже?

Мартин Бек потърка с пръсти челото си.

— Катсон — каза той замислено. — Или може би Катесон.

— Той каза „Каталсон“ — настоя Рьон.

— Е, да — съгласи се Колберг, — но човек с такова име няма.

— Ще трябва да проверим — реши Меландер. — Името може и да съществува. А дотогава…

— Какво?

— Дотогава мисля, че трябва да изпратим лентата на някой експерт за анализ. Ако нашите не са в състояние да се справят, бихме могли да се свържем с радиото. Техните тоноператори разполагат с всякаква апаратура. Могат да отделят разните звукове от лентата, да опитват различни скорости.

— Да, наистина — съгласи се Мартин Бек, — идеята е добра.

— Но за бога, първо изтрийте гласа на Улхолм — предупреди Гунвалд Ларшон. — Инак ще станем за посмешище на цял свят.

Той се огледа в стаята.

— А къде е оня образ Монсон?

— Сигурно се е загубил някъде — отвърна Колберг. — Дали да не изпратим да го търсят.

Той въздъхна тежко.

Влезе Ек и замислено поглади сребристата си коса.

— Какво има? — попита Мартин Бек.

— Вестниците се оплакват, че не сме им дали портрета на неидентифицирания мъж.

— Сам знаеш как би изглеждал подобен портрет — подхвърли Колберг.

— Да, но…

— Чакайте — намеси се Меландер. — Можем да поуточним образа му. Между тридесет и пет и четиридесет години, висок сто седемдесет и един сантиметра, шестдесет и девет килограма, носи обувки четиридесет и втори номер, с кафяви очи, тъмнокестенява коса, белег от операция на апандисит, кестеняви косми по гърдите и корема. Белег от някаква стара рана над ходилото. Зъби… не, не става.

— Ще го разпратя — реши Ек и излезе.

За известно време всички се умълчаха.

— Фредрик откри нещо — пръв се обади Колберг. — Че Стенстрьом е седял в автобуса още при моста на Юргорден. Значи, е идвал откъм Юргорден.

— Какво по дяволите е правил там! — възкликна Гунвалд Ларшон. — При това вечерта? И в такова време?

— И аз открих нещо — обади се Мартин Бек. — Че по всяка вероятност не е познавал сестрата.

— Сигурен ли си? — попита Колберг.

— Не.

— Изглежда, че при моста с бил сам — рече Меландер.

— Рьон също е открил нещо — добави Гунвалд Ларшон.

— Какво?

— Че „Днрк“ означава „не го познах“. Пък да не говорим за мъжа на име Каталсон.

Ето докъде бяха стигнали в сряда на петнадесети ноември.

Вън валеше сняг. На едри мокри парцали. Вече се беше стъмнило.

Разбира се, че нямаше човек на име Каталсон. Поне в Швеция.

В четвъртък не се добраха до нищо ново.

 

 

Когато в четвъртък вечер Колберг се прибра в жилището си на Паландергатан, вече минаваше единадесет. Жена му четеше до лампиона. Беше облякла къс пеньоар и седеше със свити голи крака в креслото.

— Здравей — поздрави Колберг. — Как ти върви испанския?

— Хич го няма. Глупаво е да си въобразява човек, че може да се захване с нещо, когато има мъж полицай.

Вместо да отговори, Колберг се съблече и влезе в банята. Обръсна се и дълго стоя под душа, като се молеше някой ненормален съсед да не позвъни в полицията, за да се оплаче от шума. Сетне се върна в хола по хавлия и седна замислен срещу жена си.

— Отдавна не съм те виждала — каза тя, без да вдига очи. — Как върви работата?

— Зле.

— Неприятно. Чудно е как някой може да застреля девет души в един автобус, ей тъй, в центъра на града, а полицията да не е в състояние да предприеме нещо по-разумно от тия глупави акции срещу порнографията.

— Права си — отвърна Колберг. — Странно е.

— И други ли като теб не са се прибирали цели тридесет и шест часа?

— Сигурно.

Тя продължи да чете. Настъпи продължителна пауза. Може би десет или петнадесет минути той я наблюдава мълчаливо.

— Какво си ме зяпнал? — попита тя дяволито, все още без да го поглежда.

Колберг не отговори, а тя сякаш още по-задълбочено заби поглед в книгата. Имаше тъмни коси и кестеняви очи, правилни черти на лицето и гъсти вежди. Беше с четиринадесет години по-млада от него — неотдавна навърши двадесет и девет. Той винаги я намираше много красива. Най-после рече:

— Гун?

За пръв път откакто си бе дошъл, тя го погледна с лека усмивка и нескрит сластен блясък в очите.

— Да?

— Стани.

— Добре — съгласи се тя.

Прегъна ъгълчето на страницата, която четеше, затвори книгата и я постави върху страничната облегалка. Изправи се и застана пред него с отпуснати ръце и широко разкрачени голи крака. Погледна го настойчиво.

— Грозно — рече той.

— Аз ли?

— Не, дето подгъваш ъгълчетата на страниците.

— Книгата си е моя. Купих я с мои пари.

— Съблечи се — продължи той.

Тя вдигна ръка към гърдите си и бавно започна да се разкопчава. Сетне, все още без да откъсва поглед от него, разтвори тънкия памучен пеньоар и го остави да се свлече на пода.

— Обърни се — помоли Колберг.

Тя се завъртя.

— Красива си.

— Благодаря. Така ли ще стоя?

— Не, отпред си по-хубава.

— Ами!?

Тя се обърна и продължи да го гледа настойчиво.

— Можеш ли да стоиш на ръце?

— Някога, преди да те срещна, можех. Но оттогава не ми се е налагало. Да опитам ли?

— Не, няма нужда.

— Все пак ще опитам.

Пристъпи към стената, наведе се и с лекота опря краката си горе.

Колберг я гледаше замислен.

— Да постоя ли така?

— Не, няма нужда.

— Бих, постояла, ако ти харесва. Но след малко ще ми се завие свят. Нали ще ме покриеш с нещо като падна. С каквото намериш.

— Не, ставай.

Бавно и гъвкаво тя отново стъпи на пода и го погледна през рамо.

— А ако поискам да те снимам така. Какво би казала?

— Как? Гола?

— Да.

— С крака на стената?

— Да, примерно.

— Но ти дори нямаш фотоапарат.

— Е, да. Но това сега не е важно.

— Разбира се, че можеш, ако искаш. Можеш да правиш с мен каквото си поискаш. Казала съм ти го още преди две години.

Не й отговори.

— А какво ще правиш със снимките? — попита тя, все още застанала до стената.

— Точно в това е цялата работа.

Тя се обърна и пристъпи към него.

— Сега ми се ще и аз да попитам. Какво, по дяволите, става с теб? Ако случайно искаш да спиш с мен, то оттатък има прекрасно легло, ако ли пък не ти се ходи толкова далеч, може и тук, на китеника. Той е мек и хубав. Аз съм го правила.

— Сенстрьом имаше цяла пачка такива снимки в чекмеджето си.

— В службата?

— Да.

— И на кого?

— На приятелката си.

— На Оса?

— Да.

— Че какво толкова представлява тя?

— Не си права — възрази Колберг.

Тя го погледна недоволно.

— Въпросът е защо — добави той.

— Има ли някакво значение?

— Не знам и аз не мога да разбера.

— Може би е искал да си ги гледа?

— Същото каза и Мартин.

— Макар че би било далеч по-умно да се прибира и да си я гледа от време на време в къщи.

— Пък да ти кажа и Мартин не е чак толкова находчив. Виждам го например как се тревожи за нас.

— За нас? Че защо?

— Може би защото в петък вечерта излязох сам.

— А той не е ли женен?

— Тук нещо не е в ред — заключи Колберг. — Стенстрьом и тези снимки?

— Защо пък? Вие мъжете сте си такива. Хубава ли изглеждаше на снимките.

— Да.

— Много?

— Да.

— Знаеш какво би следвало да кажа.

— Да.

— Но няма да го кажа.

— Да. И това знам.

— Ако питаш мен, сигурно е искал да ги показва на приятелите си — да се похвали.

— Изключено. Той не беше такъв.

— Защо си блъскаш главата с това?

— Не зная. Може би защото вече нямаме никаква следа, по която да тръгнем.

— Ти на това следа ли му викаш? Мислиш, че някой е застрелял Стенстрьом заради снимките? А защо тогава е убил още осем човека?

Колберг дълго я гледа.

— Правилно. Виж това се казва въпрос.

Тя се наведе над него и нежно го целуна по челото.

— Да си лягаме, а? — предложи Колберг.

— Чудесна идея. Чакай само да приготвя шишето за Будил. Не повече от тридесет секунди. Според упътването. Ще се видим в леглото. А може и на пода, или във ваната, или където кажеш.

— Предпочитам в леглото.

Когато тя отиде в кухнята, Колберг стана и загаси.

— Ленарт?

— Да?

— На колко години е Оса?

— На двадесет и четири.

— Ха! Половата активност на жената достига върха си между двадесет и девет и тридесет и две години. Така казва Кинси.

— Виж ти. А на мъжа?

— Към осемнадесет.

Чу я как разбива кашата на малкия.

— Но при мъжете е по-индивидуално, ако това може да те утеши — провикна се тя.

Колберг погледна към нея през полуотворената врата на кухнята. Жена му стоеше гола пред мивката и бъркаше кашата в тенджерката. Беше чувствено момиче, с дълги бедра и нормално телосложение. Тъкмо такава, каквато я искаше. Трябваха му обаче над двадесет години да я открие и още една, за да се реши да я вземе.

В момента тя нетърпеливо пристъпваше от крак на крак.

— Тридесет секунди — измърмори тя недоволно, — ама че лъжци!

Колберг се усмихна в тъмното. Знаеше, че след малко ще престане да мисли за Стенстрьом и двуетажния автобус. За пръв път от три денонощия.

 

 

Мартин Бек не бе изгубил двадесет години в търсене на жена си. Срещна я преди седемнадесет години, веднага й направи бебе и се ожениха.

Сега тя стоеше като въпросителна на прага на спалнята, в омачкана нощница в набраздено от възглавницата лице.

— Както кашляш и сумтиш, ще разбудиш цялата къща — упрекна го тя.

— Извинявай.

— И какво си се разпушил посред нощ в леглото? Гърлото ти и без това е зле.

Той смачка цигарата в пепелника и каза:

— Съжалявам, че те събудих.

— Няма нищо. Важното е да не направиш пак някоя бронхопневмония. Я по-добре си остани утре в къщи.

— Изключено.

— Глупости. Как ще работиш като си болен. Има и други полицаи. Впрочем би трябвало да спиш, вместо да се ровиш в стари доклади. И без това няма никога да разнищиш онова убийство в таксито. Един и половина е. Хайде, оставяй тия хартии и гаси лампата. Лека нощ.

— Лека нощ — отвърна Мартин Бек механично към затворената врата на спалнята.

Свъси вежди и бавно остави листовете на масичката. Съвсем неправилно ги нарече хартии, защото всъщност четеше копие от медицинската експертиза, което получи предната вечер, малко преди да си тръгне. Но наистина беше вярно, че преди няколко месеца той седя нощи наред над едно убийство на таксиметров шофьор, станало преди дванадесет години.

Полежа малко, загледан замислено в тавана, и щом чу лекото похъркване на жена си от спалнята, бързо стана и тихо излезе в коридора. Сложи ръка на телефона и след известно колебание вдигна слушалката и набра номера на Колберг.

— Колберг — прозвуча в ухото му задъханият глас на Гун.

— Здравей. Там ли е Ленарт?

— Да, по-близо, отколкото предполагаш.

— Казвай.

— Обезпокоих ли ви?

— Може да се каже. Какво има сега?

— Ами помниш ли какво стана това лято, веднага след убийствата в парка?

— Разбира се.

— Когато нямахме какво да правим и Хамар каза да разглеждаме стари случаи, останали неразкрити. Спомняш ли си?

— Разбира се, че си спомням. Е, и?

— Аз взех убийството в Бурос, а ти се зае с оня случай от Йостермалм, изчезналия преди седем години мъж.

— Да. И ти ми се обаждаш само за да ми го кажеш?

— Не. С какво се захвана тогава Стенстрьом? Той тъкмо се беше върнал от отпуск.

— Нямам понятие. Мислех, че ти е казал.

— Не, нищо не ми е споменавал.

— Тогава сигурно е казал на Хамар?

— Да. Разбира се. Прав си. Дочуване. Прощавай, че те събудих.

— Върви по дяволите! — изруга Колберг и му тресна телефона.

Мартин Бек постоя още известно време със слушалката в ръка. После я остави и се затътри обратно към канапето.

Легна отново и загаси лампата. Лежеше в тъмното и мислеше за глупавото положение, в което изпадна.