Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Den skrattande polisen, 1968 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Павел Стоянов, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik (2012)
Издание:
Пер Валюю. Май Шьовал
Убийство на 31-етаж. Смеещият се полицай
Шведска, I издание
Рецензент: Вера Ганчева
Редактори: Антоанета Приматарова-Милчева, Светла Стоилова
Художник: Иван Газдов
Художник-редактор: Николай Пекарев
Техн. редактор: Димитър Мирчев
Коректори: Евдокия Попова, Сивляна Йорданова
Литературна група — ХЛ. 04 9536629411/5637–364–83
Дадена за набор февруари 1983 г. Подписана за печат май 1983 г.
Излязла от печат юли 1983 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 23,50.
Издателски коли 19,75. УИК 20,09 Цена 2,31 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4
ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2
Ч — 3
Превод:
© Светла Стoилoвa
© Павел Стоянов
© Per Wahlöö
Mord på 31:a våningen
© Per Wah1öö, Maj Sjöwall
Den skrattande polisen
История
- — Добавяне
II
Дъжд, рече си той и погледна унило през прозореца. Ноемврийски мрак и дъжд, студен и пороен. Предвестници на близката зима. Скоро щеше да завали сняг.
Нямаше нищо привлекателно в града в този час, най-малко пък на тази улица с оголени дървета и големи, белязани от годините сгради. Един пуст булевард, лошо планиран и неуместно разположен още при построяването му. Не водеше наникъде, пък и никога не бе водил. Стоеше си ей тъй, като тъжен спомен за някакъв отдавна наченат и грандиозно замислен, но така и неосъществен градоустройствен план. Нямаше осветени витрини — нито хора по тротоарите. Само големи голи дървета и улични фенери, чиято студена бяла светлина се отразяваше в локвите и блесналите от дъжда автомобилни покриви.
Обикаля тъй дълго под дъжда, че косата и крачолите му прогизнаха и сега усещаше как студената влага се просмуква около глезените и в тила, по врата и надолу към плешките.
Разкопча двете най-горни копчета на палтото си, пъхна дясната ръка под сакото и попипа леко дръжката на пистолета. Усети я студена и влажна.
От това докосване тялото на мъжа в тъмносиньото палто неволно потръпна и той се опита да мисли за друго. Например за терасата на хотела в Андреткс, където преди пет месеца прекара отпуската си. За непоносимата жега и за ясното слънце на кея и рибарските лодки и за безкрайното синьо небе над планинския хребет отвъд залива.
После си рече, че сега, по това време на годината, сигурно и там вали, а къщите нямат парно, само огнища.
Помисли си, че вече не се намира на същата улица и след малко пак трябва да излезе на дъжда.
Чу зад себе си как някой слиза по стъпалата и знаеше, че е човекът, качил се преди дванадесет спирки пред магазина „Оленс“ до Кларабергсгатан в центъра на града.
Дъжд, мислеше си той. Противен ми е. Дори го мразя. Питам се кога ли ще ме повишат. Всъщност защо съм тук, вместо да си лежа в къщи при…
И това бе неговата последна мисъл.
Автобусът беше червен, на два етажа, с кремава горна част и лъскав син покрив. От типа „Лейланд Атлантиън“, произведен в Англия, но пригоден към въведеното от два месеца дясно движение в Швеция. Тази вечер той се движеше по четиридесет и седма линия в Стокхолм — от Белмансру, Юргорден до Карлберги и обратно. Сега отиваше в северозападна посока и наближаваше крайната спирка на Нора Сташунсгатан, разположена почти на границата между Стокхолм и Солна.
Солна е предградие на Стокхолм и самостоятелна комунално-административна единица, макар границата между двата града да съществува само като пунктир на картата.
Червеният автобус бе голям, повече от единадесет метра дълъг и почти четири и половина висок. Тежеше над петнадесет тона. С блеснали — фарове и замъглени стъкла, той изглеждаше топъл и уютен, тъй както бръмчеше между редиците на оголените дървета по безлюдната Карлбергсвеген. После сви надясно по Норбакагатан и шумът от мотора му позатихна, когато взе да се спуска по голямото нанадолнище към Нора Сташунсгатан. Поройният дъжд плющеше по покрива и стъклата, а колелата пръскаха разпенени водни струи, докато автобусът тежко и непоколебимо слизаше надолу.
В края на улицата свършваше наклонът. Автобусът щеше да свърне на тридесет градуса по Нора Сташунсгатан и после му оставаха само още триста метра до крайната спирка.
Единственият човек, който в този момент забеляза превозното средство, бе мъж, застанал плътно към стената на една къща, на сто и петдесет метра нагоре по Норбакагатан. Това беше крадец, който в следния миг възнамеряваше да разбие едно стъкло. Той наблюдаваше автобуса и го чакаше да отмине, за да не му пречи.
Видя го как забавя ход на кръстовището и завива наляво със святкащи мигачи. После се скри от погледа му. Дъждът плющеше по-оглушително от когато и да било. Мъжът вдигна ръка и разби стъклото.
Онова, което не видя, беше, че автобусът не можа да обърне. Насред самия завой червеното му двуетажно туловище сякаш спря. Сетне пресече улицата, качи се на тротоара и се заби наполовина в телената ограда, отделяща Нора Сташунсгатан от пустата железопътна гара зад нея.
И така си остана.
Моторът угасна, но фаровете светеха. Също и лампите в купето.
Замъглените стъкла блестяха все така уютно в студения мрак.
Дъждът плющеше върху ламаринения покрив.
Единадесет часа и три минути вечерта на тринадесети ноември 1967 година.
В Стокхолм.