Пер Вальо, Май Шьовал
Смеещият се полицай (27)

XXVII

Дойде Бъдни вечер.

Мартин Бек получи коледния си подарък, който обаче, напук на всички очаквания, не го разсмя.

Ленарт Колберг пък получи подарък, който накара жена му да се разплаче.

И двамата поотделно бяха твърдо решили да не мислят нито за Оке Стенстрьом, нито за Тереза Камарао, но намеренията им се провалиха.

Мартин Бек се събуди рано сутринта, но остана да полежи още малко, зачетен в книгата за граф Шпе, докато не се раздвижиха и останалите членове на семейството. Едва тогава стана, прибра всекидневния костюм в гардероба, обу си домашните панталони и сложи вълнен пуловер. Жена му, която считаше, че на Коледа човек трябва да е празнично облечен, се нацупи щом го видя, но по изключение си замълча.

Докато тя направи обичайното си посещение на гроба на родителите си, Мартин Бек окичи елхата заедно с Ролф и Ингрид. Децата подскачаха около него възбудени и щастливи и той положи максимум усилия да не помрачи настроението им. Жена му се завърна от тържествената си визита на мъртвите и той смело се включи в церемонията около светото причастие — стар семеен обичай, с който така и нямаше да свикне.

Не след дълго се обадиха и болките под лъжичката. Мартин Бек вече дотолкова беше свикнал с тия тъпи пристъпи, че повече не им обръщаше внимание, но все му се струваше, че в последно време нещо зачестиха и станаха по-силни. Беше престанал да говори на Инга за тях. По-рано го правеше и тя едва не го умори с билковите си отвари и неуморни грижи. За нея болестите бяха събитие от жизненоважно значение.

Тържествената коледна вечеря добиваше внушителен вид при мисълта, че е предвидена само за четирима, от които единият много рядко успяваше да погълне нормална порция, другият се мъчеше да отслабне, а третият беше твърде изтощен от приготовленията, за да може въобще да яде. Оставаше, само Ролф, който за сметка на това пък си хапваше здравата. Синът му беше на дванадесет години и Мартин Бек не можеше да се начуди как това слабичко телце всеки ден смогваше да смели количествата храна, който той самият успяваше с мъка да погълне за цяла седмица.

Масата разтребиха заедно, нещо, което също се случваше само на Коледа.

После Мартин Бек запали свещите на елхата, като си мислеше за братята Асаршон, които внасяха пластмасови елхи, за да прикриват останалата си дейност. Дойде ред на пунша, сладките и Ингрид, която рече:

— Мисля, че вече е време да вкараш коня.

Както обикновено си бяха обещали всеки да купи на другите само по един подарък и пак както обикновено бяха купили по много повече.

Ингрид не получи кон, но в замяна на това се сдоби с клин за езда и таксата на следващия шестмесечен курс.

А той самият освен всичко получи модел на платнохода „Къти Сарк“ и двуметров шал, изплетен от Ингрид.

От нея имаше и едно плоско пакетче. И докато го разпечатваше, очите й блестяха от очакване. Оказа се малка грамофонна плоча. Лъскавата корица изобразяваше един дебелак с познатата униформа и каска на лондонските боби-та. Имаше големи гъсти мустаци и бели плетени ръкавици на ръцете, които държеше разперени на корема си. Стоеше пред старовремски микрофон и ако се съдеше по израза на лицето му, се пръскаше от смях. Името му според корицата беше Чарлс Пенроуз, а заглавието на плочата гласеше:

The Adventures of the Laughing Policeman^[1].

Ингрид донесе грамофона и го постави на пода до Мартин Бек.

— Чакай първо да я чуеш — обясни тя. — Ще се побъркаш от смях.

Измъкна плочата от опаковката и погледна етикета.

— Първата песен се казва „Смеещият се полицай“. Подходящо нали?

Мартин Бек не беше кой знае какъв познавач на музика, но веднага разбра, че записът трябва да е правен през двадесетте или тридесетте години или може би дори още по-рано. Спомни си, че е чувал песента някога като дете и изведнъж в съзнанието му изникнаха няколко реда от шведския й превод:

И ако срещнеш нявга

смеещия се полицай,

поласкай го с крона

за добрия обичай.

Доколкото можеше да си спомни, някога я пееше един мъж от Сконе. Всеки куплет завършваше с продължителен бурен смях, очевидно заразителен, защото и Ролф и Ингрид направо се превиваха от смях.

По лицето на Мартин Бек не трепна нито мускул. Не можа дори да се усмихне. И за да не ги разочарова прекалено, стана и с гръб към тях се направи, че оправя свещите на елхата.

Когато плочата спря да се върти, се върна и седна. Ингрид избърса сълзите от очите си и го погледна.

— Но татко, та ти хич не се смя — упрекна го тя.

— Ами, наистина беше страшно весела — оправда се той неубедително.

— Чуй тогава другата страна — предложи Ингрид и обърна плочата — „Jolly Coppers on Parade“.

— Весели ченгета на парад — преведе Ролф.

Ингрид явно беше слушала плочата много пъти и веднага й заприглася, като че ли цял живот беше пяла дует със смеещия се полицай:

There’s a tramp, tramp, tramp

At the end of the street

It’s the jolly coppers walking on parade

And their uniforms are blue

And the brass is shining too

A finer lot of men were never made…^[2]

Елхата ухаеше, свещите горяха, децата пееха, а Инга се беше свила в новия си пеньоар и се наслаждаваше на едно марципаново прасенце. Мартин Бек седеше наведен напред, облегнал лакти на коленете си и подпрял глава в ръце и гледаше втренчено в смеещия се на корицата полицай.

Мислеше за Стенстрьом.

Телефонът иззвъня.

 

 

Колберг едва ли изпитваше някаква истинска радост, а най-малкото можеше да се отпусне и да не мисли за работата. Но тъй като не му бе възможно да определи със сигурност какво точно му липсва, не виждаше защо трябва да разваля коледното спокойствие с безплодни размишления.

Ето защо грижливо разбърка пунша, опита го многократно, докато го докара на вкус, и седна на масата да наблюдава измамната идилия около себе си. Будил, която лежеше по корем до елхата и писукаше. Оса Торел, която седеше с кръстосани крака на пода и я побутваше грижливо. Гун, която небрежно шляпаше боса из жилището, облечена в някаква загадъчна дреха — нещо средно между пижама и анцуг.

Сипа си порция риба в чинията. Въздъхна самодоволно, представяйки си за миг всичко онова, с което след малко щеше да се натъпче. Подпъхна салфетката в ризата си и я разпери пред гърдите си. Наля си двойна порция. Вдигна чашата. Загледа се в бистрата течност. И точно тогава иззвъня телефонът.

Миг-два се поколеба, но сетне изпразни чашата на един дъх, отиде в спалнята и вдигна слушалката.

— Добър вечер — казвам се Фрьойд.

— Каква приятна изненада — отвърна Колберг, убеден, че го няма в списъка на дежурните и не биха могли да го изкарат в снега дори с ново масово убийство. За тая работа си имаше определени способни хора, примерно Гунвалд Ларшон, който в същност беше наред да дежури, и Мартин Бек, който няма как, трябваше да приеме последиците от по-високия си ранг.

— Обаждам се от съдебно-психиатричното отделение в Лонгхолмен. Имаме тук един пациент, който непременно иска да говори с вас. Казва се Биргерсон. Твърди, че ви бил обещал и че е важно и…

Колберг се намръщи.

— Може ли да дойде на телефона?

— Не. Това противоречи на правилника. Нали е под…

Колберг направи тъжна физиономия. Явно имаше насреща си някоя от дребните риби.

— О’кей, идвам — рече той и затвори.

Жена му, чула отговора, го изгледа втренчено.

— Налага се да отида до Лонгхолмен — обясни той уморено. — Как ли по дяволите се хваща такси по това време на Коледа?

— Мога да те закарам — предложи Оса. — Не съм пила нищо.

Из пътя мълчаха. Портиерът хвърли недоверчив поглед към Оса Торел.

— Моята секретарка — побърза да обясни Колберг.

— Каква-каква? Я чакайте. Дайте пак да видя паспорта ви.

Биргерсон си беше все същият. Само може би още по-омекнал и любезен отколкото преди две седмици.

— Какво имате да ми казвате? — попита Колберг направо.

Биргерсон се усмихна.

— Може да ви прозвучи смешно — започна той, — но точно тази вечер се сетих нещо. Нали питахте за колата, за моя „Морис“. И…

— Да? И какво?

— Ами такова… Веднъж, докато помощник-инспектор Стенстрьом и аз имахме почивка и се хранехме, аз му разказах една история. Помня, че ядяхме свинско с алабаш. Това е любимото ми ядене. И сега, когато ни дадоха коледната вечеря…

Колберг изгледа мъжа ядно.

— История, казахте?

— Може би по-скоро случка от живота ми. От времето, когато живеехме на Руслагсгатан. Жена ми…

Той спря и погледна колебливо към Оса Торел. Пазачът до вратата се прозя.

— Добре, добре — подкани Колберг. — Продължавайте.

— Значи, така. Жена ми и аз имахме само една стая и винаги когато си бях в къщи, се чувствувах страшно нервен, затворен и неспокоен. Не можех и да спя.

— Да, да — подкани отново Колберг.

Беше му топло и се чувствуваше леко замаян, мъчеше го жажда, но най-вече бе гладен. А мястото освен това го потискаше и му се щеше час по-скоро да си е у дома. Биргерсон продължаваше да разказва спокойно, обстоятелствено.

— … Та затова излизах вечерно време, само и само да съм извън къщи. Това беше почти преди двадесет години. Разхождах се по улиците с часове, а понякога и по цели нощи. Не разговарях с никого, а само обикалях, за да съм на спокойствие. След около час обикновено се поуспокоявах. Но нали все с нещо трябваше да се занимавам, за да не се тормозя с разни мисли. Имам пред вид за дома, жена ми и прочие. Та си намерих занимание, което просто да ме разтуши, да ме отвлече от собствените ми мисли и притеснения.

Колберг погледна часовника си.

— Да, да — прекъсна го той нетърпеливо. — И какво правехте?

— Ами гледах колите.

— Колите ли?

— Да. Разхождах се из улиците и паркингите и разглеждах колите. Впрочем те никога не са ме интересували, но по такъв начин се запознах с всички възможни марки и модели. И след известно време наистина започнах да ги разпознавам. Бях доволен от себе си, вече поне можех нещо. От тридесет или четиридесет метра разстояние можех да разпозная всяка кола, и то независимо от коя страна я виждах. Ако бях участвувал в състезание от рода на това, дето дават десет хиляди крони за правилния отговор, сигурно щях да спечеля. Все едно дали отстрани, отпред или отзад — винаги познавах.

— Ами отгоре? — подхвърли Оса Торел.

Колберг я изгледа недоумяващо. Настроението на Биргерсон леко се помрачи.

— Как да ви кажа, това не съм го упражнявал. Сигурно нямаше да позная.

Той се позамисли. Колберг вдигна примирено рамене.

— Но едно такова просто занимание може да достави на човек много удоволствие — продължи Биргерсон. — И забавление. Понякога се срещаха наистина редки коли като например „Лагонда“ или „ЗИМ“, или „ЕМВ“. На човек просто му ставаше драго.

— И всичко това го разказахте на помощник-инспектор Стенстрьом?

— Да. По-рано не бях го казвал никому.

— И какво каза той?

— Каза, че му изглеждало интересно.

— Хм. И заради това нещо ме повикахте да дойда чак дотук? В девет и половина вечерта? И то на Бъдни вечер?

Биргерсон го погледна засегнат.

— Да — отговори той. — Но нали ми казахте да ви съобщя, ако се сетя нещо…

— Добре, добре — съгласи се Колберг уморено. — Благодаря.

И стана.

— Ама аз още не съм ви казал най-важното — измънка мъжът. — Аз тогава казах нещо, което много заинтригува инспектора. Сетих се, защото говорехте за „Морис“.

Колберг седна отново.

— Да? Кажете?

— Ами имах и трудности, искам да кажа с хобито, ако мога да го нарека така. Някои модели се разпознаваха много трудно, особено на тъмно и от голямо разстояние. Примерно „Москвич“ и „Опел Кадет“ или „ДКВ“ и „ИФА“.

Направи пауза и добави замислено:

— Много, много трудно. И само по някои дребни неща.

— Какво общо има всичко това със Стенстрьом и вашия „Морис“?

— Не, не моя „Морис“ — поправи го Биргерсон. — Помощник-инспекторът се заинтригува, когато му разказах, че най-трудно от всички се различаваха „Морис Минор“ и „Рено ЦВ–4“, погледнати отпред. Не отстрани или отзад, тогава беше лесно. А точно отпред или малко косо. Действително трудно. Но с времето се научих и рядко правех грешки. Макар че понякога ми се случваше.

— Чакайте, чакайте! — прекъсна го Колберг. — „Морис Минор“ и „Рено ЦВ–4“ ли казахте?

— Да. И помня, че помощник-инспекторът истински подскочи, като го казах. През цялото време преди това, докато говорех, той седеше и кимаше безучастно и мислех, че не ме слуша. Но щом казах това, той страшно се заинтригува и ме запита няколко пъти.

— Отпред ли казахте?

— Да. Това питаше и той, много пъти. Точно така, отпред или косо отпред, много трудно.

Когато отново седяха в колата, Оса Торел попита:

— Какво означава това?

— Не съм много сигурен, но може да се окаже доста важно.

— Мислиш, че има нещо общо с убиеца на Оке?

— Не зная. Но поне обяснява защо си е записал името на колата в бележника.

— И аз се сетих за нещо, което Оке веднъж спомена. Няколко седмици, преди да го убият, каза, че при първите си два свободни дни щял да замине за Смоланд^[3], за да провери нещо. Мисля, че за Екшьо. Този град говори ли ти нещо?

— Не, абсолютно нищо — отвърна Колберг.

Градът се простираше пуст. Единственото, което показваше, че все пак има някакъв живот в него, бяха няколко залитащи Дядо Коледи, сплотени от служебните си задължения и спъвани от прекалените чашки в многото гостоприемни семейства, две линейки и една патрулна кола. След известно време Колберг рече:

— Чух от Гун, че в началото на годината искаш да ни напуснеш.

— Да. Замених жилището за една гарсониера на Кунгсхолместранд. Ще продам всичко и ще си купя нови мебели. Мисля да си търся и нова работа.

— Къде?

— Още не знам. Но така реших.

Тя помълча малко и попита:

— Как е при вас, в полицията? Сигурно имате свободни места?

— Да, сигурно — отвърна Колберг разсеяно.

После изведнъж се сепна:

— Какво? Сериозно ли говориш?

Вместо да му отговори, Оса Торел се съсредоточи над волана. Сключи вежди и се загледа навън в снежната виелица.

Когато се завърнаха на Паландергатан, Будил вече спеше, а Гун седеше сгушена в креслото и четеше. Посрещна ги с просълзени очи.

— Какво ти е? — попита той.

— Проклето ядене — изстена тя. — Вече за нищо не става.

— Ами! С твоята фигура и моя апетит можеш и умряла котка да ми поднесеш и пак ще съм предоволен. Давай манджата!

— Пък и твоят невъзможен Мартин се обади. Преди половин час.

— О’кей — потри доволно ръце Колберг. — Аз ще му позвъня, пък вие междувременно реорганизирайте празничната трапеза.

Сне си сакото и връзката и се хвана за телефона.

— Да. Бек.

— Кой е тоя, дето така се пука от смях? — попита Колберг подозрително.

— Смеещият се полицай.

— Кой?

— Една плоча.

— А, да. Спомням си я. Стар шлагер. С Чарлс Пенроуз, ако не се лъжа, нали? От преди Първата световна война.

В слушалката се разнасяше оглушителен смях.

— Няма значение — започна Мартин Бек без настроение. — Позвъних ти, защото преди това ми се обади Меландер.

— Да. И какво искаше от теб?

— Каза, че най-после си спомнил къде е виждал името Нилс Ерик Йорансон.

— Къде?

— В протоколите от случая „Тереза Камарао“.

Колберг развърза обувките си, като мислеше напрегнато. После се изхили.

— Тогава му кажи, че има много здраве от мен и че този път се е излъгал. Изчел съм абсолютно цялата папка. Дума по дума. Пък не съм чак толкова завеян, че да не го забележа.

— При теб ли са документите?

— Не. Във Вестберя са. Но съм сигурен, дори бих се заклел.

— Добре. Вярвам ти. Какво си правил в Лонгхолмен?

— Получих няколко сведения. Твърде са мътни и заплетени, за да ти ги обяснявам сега. Но ако се окажат верни, тогава…

— Да? Какво тогава?

— Тогава можеш да окачиш цялото дело „Тереза“ в кенефа и там да го оставиш. Весела Коледа.

— Пак ли ще излизаш? — недоверчиво го погледна жена му.

— Да, ама не по-рано от сряда. Къде е ракията?