Пер Вальо, Май Шьовал
Смеещият се полицай (22)

XXII

Вятърът посрещна Нурдин с излизането му от метрото, на ъгъла между Свеавеген и Родмансгатан. Духаше в гърба му и той бързо се отправи на юг по Свеавеген. Когато сви по Тегнергатан, попадна на завет и забави крачките си. На двадесетина метра от ъгъла имаше сладкарница. Спря се пред витрината й и погледна вътре.

Зад щанда седеше червенокоса жена в светлозелена престилка и говореше по телефона. Заведението беше съвсем пусто.

Нурдин продължи нататък, пресече Лунтмакаргатан и се спря пред картината, която висеше зад стъклото на един антикварен магазин. Докато стоеше така и се питаше, дали целта на създателя й е била да изобрази два лоса, два елена или може би един лос и един елен, чу зад гърба си глас.

Aber Mensch, bist Du doch ganz verrückt?^[1]

Обърна се и видя двама мъже да прекосяват улицата. И едва когато те стигнаха отсреща, забеляза сладкарницата. Отправи се нататък и влезе. Двамата мъже вече слизаха по една вита стълба зад тезгяха. Последва ги.

Помещението, в което попадна, беше пълно с младежи, които заедно с музиката вдигаха оглушителен шум. Огледа се за свободна маса, но такава явно нямаше. За миг се поколеба дали да си свали шапката и палтото, но реши да не рискува. В Стокхолм не можеше да се разчита на никого, в това беше убеден.

Огледа посетителките. Имаше не малко блондинки, но нито една не отговаряше на описанието на Русата Малин. Тук немският като че ли беше преобладаващият език. Столът до една слаба брюнетка, явно шведка, изглеждаше свободен и той разкопча палтото си и седна. Сложи шапката на коленете си и реши, че лоденът и ловджийската му шапка не би трябвало да го отличават много от повечето немци край него.

Наложи се да почака четвърт час, докато сервитьорката му обърне внимание. През това време се огледа. Приятелката на брюнетката, която седеше срещу него, му хвърляше по някой и друг сдържан поглед.

Когато получи кафето си, го разбърка, обърна се към момичето до себе си и с известна надежда да го вземат за чест посетител на заведението се опита да произнесе въпроса си на стокхолмски диалект.

— Да знаеш къде е Русата Малин тая вечер?

Брюнетката го изгледа. Сетне се усмихна и се наведе към приятелката си.

— Чуваш ли, Ева, северняк пита за русата Малин. Знаеш ли я къде е?

Приятелката погледна Нурдин и се провикна към някого по-навътре в заведението.

— Тук едно фанте пита за Русата Малин. Нали не знаете къде е?

— Не-е-е — прозвуча одобрителният отговор.

Нурдин мрачно засърба кафето си, питайки се откъде бяха разбрали, че е полицай. Явно не ги разбираше тия стокхолмчани.

Когато се изкачи да си тръгва, към него се приближи сервитьорката, дето му поднесе кафето.

— Чух, че търсите Русата Малин — рече тя. — Вие наистина ли сте полицай?

Нурдин се поколеба, но сетне кимна.

— Ако можете да я окафезите за нещо тая маймуна, ще се радвам повече от всеки друг — продължи тя. — Мисля, че знам къде е. Когато я няма тук, обикновено ходи в една закусвалня на Енгелбректсплан.

Нурдин благодари и излезе на студа.

На новото място също я нямаше. Впрочем заведението изглеждаше почти изоставено от вероятните си постоянни посетители. Но още не искаше да се отказва и затова се приближи до една жена, която седеше сама и четеше някакво омачкано от прелистване списание. Отговори му, че не познава Русата Малин, но му препоръча да надникне в един от ресторантите на Кунгсгатан.

Нурдин закрачи отново по омразните му стокхолмски улици, мечтаейки си за своя Сундсвал.

Този път усилията му се увенчаха с успех.

Отпрати с глава портиера, който понечи да вземе палтото му, застана на прага на ресторанта и огледа заведението. Забеляза я почти веднага.

Беше едра на ръст, но не изглеждаше дебела. Светлорусата й коса бе изкусно вдигната на кок.

Не се усъмни нито за миг, че това е Русата Малин.

Седеше на канапето до прозореца с чаша вино пред себе си. Мястото до нея се заемаше от някаква доста по-възрастна жена, чиято дълга черна коса, пусната небрежно до раменете, в никакъв случай не я подмладяваше. Сигурно някоя гратискурва, помисли си Нурдин.

Погледа двете жени известно време и видя, че не разговарят. Русата Малин зяпаше в чашата, която въртеше между пръстите си, чернокосата оглеждаше салона, като от време на време с кокетно движение на главата отмяташе дългата си коса.

Нурдин се обърна към портиера:

— Извинете, знаете ли как се казва русата дама отсреща?

Портиерът погледна към дивана.

— Хм, дама — изсумтя той. — Оная? Не, не знам името й, но май й викаха Малин. Дебелата Малин или нещо такова.

Нурдин му подаде шапката и палтото си.

Чернокосата го загледа обнадеждена, докато се приближаваше към масата им.

— Извинявайте, че ви безпокоя — започна Нурдин. Бих искал, ако може да поговоря с вас, госпожице Малин.

— За какво? — попита тя.

— Касае се за един ваш приятел — обясни Нурдин. — Бихте ли желали да отидем на някоя друга маса, за да поговорим на спокойствие?

Русата Малин погледна приятелката си и той побърза да добави:

— Ако, разбира се, приятелката ви не възразява?

Чернокосата си наля вино от каната на масата и стана.

— Няма да ви преча — рече тя засегната.

Русата Малин мълчаливо я изчака.

— Ще седна при Тура — рече приятелката. — Чао, Малин.

Взе си чашата и се отдалечи навътре в заведението. Нурдин издърпа стола и седна. Русата Малин го наблюдаваше търпеливо.

— Казвам се Улф Нурдин, първи помощник-инспектор от полицията — представи се той. — Може би ще можете да ни помогнете в една работа.

— Така ли? — попита Русата Малин. — И каква по-точно? Казахте, че се касаело за мой приятел.

— Да — потвърди Нурдин. — Бихме искали да ни дадете някои сведения за един човек, когото познавате.

Русата Малин го погледна презрително.

— Аз не доноснича — рече тя.

Нурдин измъкна от джоба си пакет с цигари и й предложи. Тя си взе и той й поднесе огънче.

— Не става въпрос да доносничите — успокоително започна той. — Преди няколко седмици сте отишли с двама мъже и бяло „Волво Амазон“ в един гараж в Хегерстен. Гаражът се намира до Клуббакен и е собственост на един швейцарец, на име Хорст. Мъжът, който е карал колата, е бил испанец. Спомняте ли си?

— Да, спомням си. И какво? Аз и Нисе само го придружихме, този, Пако де. Нисе трябваше да му покаже пътя до гаража. Впрочем той вече се върна в Испания.

— Кой? Пако ли?

— Да.

Допи чашата си и наля остатъка от каната.

— Мога ли да ви предложа нещо? — рече Нурдин. — Още малко вино?

Тя кимна и Нурдин махна на сервитьорката да се приближи.

Поръча половин кана вино и халба бира.

— Кой е Нисе? — попита той.

— Ами онзи в колата. Нали вие самият го казахте преди малко.

— Да, но как е цялото му име? С какво се занимава?

— Казва се Йорансон. Нилс Ерик Йорансон. Не зная с какво се занимава. Вече от няколко седмици не съм го виждала.

— Защо? — попита той.

— Какво?

— Защо не сте го виждали от няколко седмици? Нали по-рано доста често се срещахте?

— Да не сме вързани един за друг! Дори не бяхме гаджета, просто се срещахме от време на време. Може да е лапнал по някоя. Откъде да знам! Във всеки случай не съм го виждала доста отдавна.

Сервитьорката донесе поръчката и Русата Малин побърза да си налее.

— Знаете ли къде живее?

— Кой? Нисе ли? Не. Той изобщо нямаше квартира. Известно време живя при мен, сетне при някакъв приятел, в южната част на града, но мисля, че вече не е там. Всъщност не зная. Пък и да знаех, не е сигурно дали бих го казала на едно ченге. Не съм от тия, дето доносничат.

Нурдин отпи от бирата си и любезно погледна едрата руса жена на дивана пред себе си.

— Няма да има нужда от това, госпожице… Извинете, но как се казвате освен Малин?

— Името ми не е Малин. Казвам се Магдалена Росен. Хората ме наричат Русата Малин, защото съм тъй руса.

И тя приглади косите си.

— Впрочем за какво ви е притрябвал Нисе? Да не е направил нещо? Не искам да отговарям на куп въпроси, без предварително да зная за какво става дума.

— Да, разбирам ви. Ще ви кажа с какво можете да ни помогнете, госпожице Росен — съгласи се Нурдин.

Отпи нова глътка от бирата си и избърса устни.

— Може ли преди това да ви задам само един въпрос?

Тя кимна.

— Как ходеше облечен Нисе?

Тя сключи вежди и се замисли.

— Ами най-често с костюм. Един такъв светъл, май бежов, с облечени копчета. И риза, обувки и гащета, както всички мъже.

— А нямаше ли палто?

— Да, имаше нещо подобно, такова едно тънко, черно, от найлон, сигурно ги знаете. Защо питате? — погледна го тя с недоумение.

— Вижте какво, госпожице Росен, възможно е да е мъртъв.

— Мъртъв? Нисе? Но… защо… защо казвате, че е възможно? Откъде знаете, че е мъртъв?

Улф Нурдин извади носна кърпа и избърса врата си. В ресторанта беше задушно и потта вече лепнеше по цялото му тяло.

— Работата е там, че в моргата има един човек, когото не сме успели да идентифицираме. Имаме основание да предполагаме, че мъртвият е Нилс Ерик Йорансон.

— Че как е умрял? — попита Русата Малин недоверчиво.

— Той бе един от пътниците в онзи автобус, за който сигурно сте чели. Застрелян е в главата и вероятно е умрял на място. И понеже успяхме да открием единствено вас от всички, които са го познавали, бихме ви били благодарни, ако утре дойдете до моргата, за да видите дали е той.

Тя го зяпна ужасена.

— Как? Аз? Да дойда в моргата? За бога, никога!

 

 

Беше девет часът сутринта в сряда, когато Нурдин и Русата Малин слязоха от таксито пред клиниката по съдебна медицина на Томтебудавеген. В моргата влязоха заедно с Мартин Бек, който ги чакаше от четвърт час.

Въпреки набързо сложения грим Русата Малин изглеждаше бледа. Лицето й беше подпухнало, а косата й също не стоеше тъй добре, както предната вечер.

Нурдин се принуди да я изчака в антрето, докато се приготви, и когато най-после беше готова и излязоха на улицата, можа да установи, че в сравнение с бледата дневна светлина, мрачното осветление в ресторанта й правеше значителна услуга.

Персоналът на моргата беше предупреден за идването им и началникът ги въведе в хладилното помещение.

Върху разкъсаното лице на трупа бяха сложили кърпа, но така, че косата все пак да се вижда.

Русата Малин се хвана за Нурдин и прошепна:

— Ужас!

Нурдин я прегърна през широките рамене и я заведе по-близо.

— Гледайте внимателно — рече той тихо. — Вижте дали ще го познаете.

С ръка на уста тя огледа голото тяло.

— Какво е станало с лицето му? — попита тя. — Не мога ли да го видя?

— Бъдете доволна, че не ви се налага — отвърна Мартин Бек. — Вие и така би трябвало да го познаете.

Русата Малин кимна. Сетне махна ръка от устата си и кимна отново.

— Да — рече тя. — Това е Нисе. Тези белези и… да, той е.

— Благодаря ви, госпожице Росен — рече Мартин Бек. — А сега елате на кафе при нас в полицията.

По пътя в таксито тя седеше умълчана до Нурдин и само от време на време шепнеше под носа си:

— Господи, какъв ужас!

Мартин Бек и Нурдин й поднесоха кафе и сладки, а малко след това влязоха Колберг, Меландер и Рьон.

Русата Малин скоро започна да се съвзема и причината за това явно не беше само в кафето, а и във вниманието, което й се оказваше. Отговаряше с готовност на въпросите им, а на тръгване дори им стисна ръка и рече:

— Виж ти, не знаех, че фанте… полицаите де, можели да бъдат толкова мили.

Вратата след нея се затвори и всички останаха да умуват над думите й. Пръв се обади Колберг:

— Е „миличките“? Ще обобщим ли?

И обобщиха:

Нилс Ерик Йорансон.

Възраст: 38 или 39.

От 1965 г. или по-рано без постоянна работа.

През периода март 1967 — август 1967 живял заедно с Магдалена Росен (Русата Малин) на Арбетаргатан 3, Стокхолм К.

По-късно, донякъде през октомври, живял у Сюне Бьорк в южните предградия.

Седмиците преди смъртта му — неустановено местожителство.

Наркоман, пушел, гълтал и си инжектирал каквото намирал.

Вероятно и продавал.

Имал трипер.

Видян за последен път от Магдалена Росен на 3 или 4 ноември пред ресторант Дамбер. Бил в същия костюм както на 13 ноември.

Обикновено разполагал с много пари.