Пер Вальо, Май Шьовал
Смеещият се полицай (23)

XXIII

И тъй, от всички, които се занимаваха с убийството в автобуса, Нурдин пръв докладва нещо, което при добро желание можеше да се нарече положителен резултат. Но и тук мненията се различаваха.

— Аха — каза Гунвалд Ларшон, — значи, вече знаете името на този нехранимайко. И какво от това?

— Да, да — замислено се обади Меландер.

— Какво си мърмориш под нос?

— Този Йорансон не е бил задържан никога, но все пак ми се струва, че името му отнякъде ми е познато.

— Така ли?

— Мисля, че във връзка с някой предишен случай.

— Искаш да кажеш, че си го разпитвал?

— Не. Щях да го помня. Никога не съм говорил с него и положително не съм го виждал. Но името му… Нилс Ерик Йорансон… Някъде съм го срещал.

Меландер замислено засмука лулата си.

Гунвалд Ларшон усилено замаха ръце пред себе си. Не обичаше пушенето и тютюневият дим го дразнеше.

— Повече ме интересува оная свиня Асаршон — заяви той.

— Непременно ще се сетя — рече почти на себе си Меландер.

— Разбира се. Ако преди това обаче не пукнеш от рак на дробовете.

Гунвалд Ларшон стана и влезе при Мартин Бек.

— Откъде е имал Асаршон толкова пари? — попита той.

— Не зная.

— С какво се занимава фирмата му?

— Внася разни боклуци. Вероятно всичко, което може да донесе пари. От подемни кранове до пластмасови елхи.

— Пластмасови елхи?

— Да, в момента са много търсени. За съжаление.

— Взех и проверих колко данък са платили тия господа за последните години.

— И какво откри?

— Към една трета от това, което даваме ти или аз. А само като си помисля как изглеждаше дома на вдовицата…

Мартин Бек го погледна въпросително.

— Страшно ми се иска да направя обиск в кантората им.

— С какво ще го мотивираш?

— Не зная.

Мартин Бек повдигна безпомощно рамене. Гунвалд Ларшон тръгна към вратата. Спря се на прага и добави:

— Подозрителна птица е тоя Асаршон. А и брат му явно не е стока.

Малко след него на вратата се показа Колберг. Изглеждаше уморен и умърлушен, с кървясали очи.

— С какво се занимаваш? — попита го Мартин Бек.

— Прослушвам ролките от разпита на Биргерсон. Оня, дето убил жена си. Цяла нощ се занимавам с тях.

— Е, и?

— Нищо. Абсолютно нищо. Ако, разбира се, не съм пропуснал нещо.

— Такава възможност винаги съществува.

— Много мило от твоя страна — рече Колберг недоволно и тресна вратата след себе си.

Мартин Бек се опря с лакти върху бюрото и зарови глава в ръце.

Вече беше петък, осми декември. Изминали бяха двадесет и пет дена, а разследването, общо взето, тъпчеше на едно място. А и групата им започна да се разпада. Всеки един изглеждаше упорито вкопчен в различна следа.

Меландер се мъчеше да си спомни кога и къде е чувал или виждал името Нилс Ерик Йорансон.

Гунвалд Ларшон размишляваше върху парите на братята Асаршон и начините, по които се бяха сдобили с тях.

Колберг се питаше с какво един психически разстроен човек, убил жена си, е могъл да зарадва Стенстрьом.

Нурдин се опитваше да намери връзка между Йорансон, масовото убийство и гаража в Хегерстен.

Ек до такава степен задълбочи техническите си познания за червения двуетажен автобус, че вече бе невъзможно да се говори с него за друго освен за електрически вериги и шалтери за чистачки.

Монсон бе възприел от Гунвалд Ларшон смътните предположения, че Мохамед Боуси непременно играе някаква важна роля, тъй като е алжирец, и системно разпитваше цялото арабско население на Стокхолм.

Самият той, Мартин Бек, мислеше единствено с какво се е занимавал Стенстрьом, дали е следил някого и дали този някой го бе застрелял. Но тази мисъл му се струваше доста неубедителна. Щеше ли да се остави един що-годе опитен полицай да го застреля човекът, когото следи? И то в автобус?

Рьон не спираше да мисли какво е казал Шверин в секундите, преди да умре в болницата.

Точно този петък следобед беше разговарял със звуковия експерт от Шведското радио, който бе опитал да анализира думите от лентата.

Специалистът доста се позабави, но сега вече изглежда беше готов с резултата си.

— Материалът не е особено богат — започна той по телефона, — но все пак стигнах до известни изводи. Искате ли да ги чуете?

— Да — отвърна Рьон.

Премести слушалката в лявата си ръка и придърпа към себе си бележника.

— Вие самият сте северняк, нали?

— Да.

— Е, интересни са не толкова въпросите, колкото отговорите. Най-напред се опитах да отделя от лентата всички вторични звукове, шумове и прочие.

Рьон чакаше, приготвил химикалката в ръка.

— Относно първия отговор, на въпроса „кой стреля“, ясно се разграничават четири съгласни, „д“ „и“ „р“ и „к“.

— Да — потвърди Рьон.

— При по-задълбочен анализ между тях и след тях се открояват някои гласни и двугласни. Например едно „е“ или „и“ между „д“ и „н“.

— Динрк? — предложи Рьон.

— Да, така горе-долу звучи за неопитното ухо — продължи експертът. — Струва ми се също така, че чувам мъжът да казва едно слабо „ай“ след съгласната „к“.

— Динрк ай? — пак се обади Рьон.

— Да, нещо подобно. Макар и не толкова силно.

Експертът направи пауза и продължи замислено:

— Мъжът е бил доста зле, нали?

— Да.

— И вероятно е имал болки.

— Възможно е — потвърди Рьон.

— Е — облекчено продължи експертът, — така вече бихме могли да си обясним защо казва „ай“.

Рьон кимна и си записа. Сетне се почеса по носа и пак се заслуша.

— Убеден съм, че тези звуци образуват изречение, съставено от няколко думи.

— И как изглежда това изречение? — попита Рьон и се приготви да записва.

— Много е трудно да се каже. Наистина трудно. Например „Дени край“ или „Дино е рак ай“.

— „Дино е рак ай“!? — възкликна Рьон изумен.

— Да, но само като пример, разбира се. Е, що се отнася до втория отговор…

— Каталсон?

— А-а, така ли ви прозвуча? Интересно. Аз пък не съм на това мнение. Стигнах до извода, че казва две думи. Първо „Кат“ и после „Алсон“.

— И какво ще рече това?

— Ами, би могло да се предположи, че е някакво име. Например, „Алсон“ или в краен случай „Олсон“. С „о“ като в „обществен транспорт“.

— Кат Алсон? Кат Олсон?

— Да, правилно, точно така. Вие произнасяте л-то също така надебелено като него. Може би говорите на подобен диалект.

Мъжът отново помълча няколко секунди и продължи:

— Но мисля, че е изключено някой да се казва Кат Алсон или Кат Олсон. Вие как мислите?

— Да, прав сте — съгласи се Рьон.

— Е, това е всичко. Ще ви изпратя, разбира се, и писмения доклад, заедно с фактурата, но реших първо да ви се обадя, в случай че работата е спешна.

— Благодаря ви — отвърна Рьон.

Остави слушалката върху апарата и замислено се вгледа в бележките си.

След дълги размишления реши да не излага резултатите пред началството. Поне засега, на този етап.

 

 

Когато Колберг стигна до Лонгхолмен, навън беше вече нощ, макар часовникът да показваше едва три без четвърт. Чувствуваше се измръзнал и отпаднал, а и обстановката в затвора също му подействува зле. Голата стая, предназначена за свиждания, му се стори грозна и отблъскваща и той мрачно се заразхожда между стените й в очакване на онзи, с когото щеше да се срещне. Мъжът, на име Биргерсон, убиецът на жена си, беше подложен на щателен психиатричен преглед в клиниката по съдебна медицина. Някой ден, като му дойдеше времето, щяха да го оправдаят и преместят в болницата.

След около четвърт час вратата се отвори и един от пазачите на затвора, облечен в тъмносиня униформа, пусна в стаята нисък, пооплешивял мъж на около шестдесет години. Още като влезе, той се спря, усмихна се и направи учтив поклон. Колберг пристъпи към него. Ръкуваха се.

— Колберг.

— Биргерсон.

Мъжът беше мил и разговорлив.

— Помощник-инспектор Стенстрьом ли? Разбира се, че го помня. Много симпатичен човек. Бихте ли го поздравили от мен?

— Той е мъртъв.

— Мъртъв? Просто невероятно. Такова младо момче… Как е могло да се случи?

— Точно за това съм дошъл да разговарям с вас.

Колберг подробно му обясни целта на идването си.

— Прослушах всички ролки — добави той накрая. — Но предполагам, че магнетофонът не е бил включен, когато сте се хранели или пиели кафе.

— Да, прав сте.

— Но тогава също сте разговаряли, нали?

— Да, разбира се, и то често.

— За какво?

— Ами за всичко.

— Можете ли да се сетите за нещо, към което той е проявил особен интерес?

Мъжът се замисли и поклати глава.

— Приказвахме си ей така, за най-общи работи. Но да е имало нещо особено… Какво по-точно?

— Това се питам и аз.

Колберг извади бележника, който му беше дала Оса, и го показа на мъжа.

— Това тук говори ли ви нещо? Защо е написал „Морис“?

Лицето на мъжа просветна веднага.

— Сигурно сме разговаряли за леки коли. Аз имах „Морис“, осмак, онзи, големия модел, нали го знаете? Споменах му го в един от разговорите.

— Аха, тъй ли било. Е, ако се сетите още нещо, обадете ми се веднага. Когато и да е.

— Беше вече поостаряла и нямаше много вид, но пък вървеше добре. Жената… жена ми се срамуваше от нея. Как можело да караме такава бричка, след като другите имали все нови коли…

Той замига и прекъсна.

Колберг набързо приключи разговора. Когато пазачът отведе Биргерсон, влезе млад лекар с бяла престилка.

— Е, как ви се видя? — попита той.

— Изглеждаше мил.

— Да — съгласи се лекарят. — Той е о’кей. Нужно е било само да се отърве от вещицата, която е имал за съпруга.

Колберг продължително го изгледа, прибра листовете си и тръгна.

 

 

Беше събота. Единадесет и половина вечерта. Гунвалд Ларшон мръзнеше въпреки дебелото си палто, шапка, клин и топлите туристически обувки, които бе обул. Стоеше във входа на Тегнергатан петдесет и три, неподвижно, както само един полицай можеше. Беше избрал това място неслучайно, в тъмното човек трудно би го забелязал. Всъщност той стоеше тук вече четири часа и то не за първа, а за десета или може би единадесета вечер. Смяташе да си тръгне, щом угаснеха лампите в прозорците, които наблюдаваше. За друго не мислеше. Малко преди полунощ пред срещуположния вход спря сив „Мерцедес“ с чужд номер. От него слезе някакъв мъж, който отвори багажника и измъкна отвътре куфар. Сетне отиде до входа, отключи портата и влезе. Две минути по-късно на партера светнаха два прозореца със спуснати щори.

Гунвалд Ларшон бързо прекоси улицата. Още преди две седмици се беше снабдил с подходящ ключ и когато влезе, свали палтото си и спокойно го окачи върху перилото на мраморната стълба, като най-отгоре сложи кожената си шапка. Разкопча сакото и посегна към пистолета, който носеше пристегнат под мишницата си.

Отдавна знаеше, че вратата се отваря навътре. Погледа я няколко секунди и си рече: ако сега нахълтам без причина, ще бъде провинение, за което вероятно ще ме понижат или уволнят.

После изби вратата с крак.

Тюре Асаршон и мъжът от колата стояха прави край масата и както се казва, изглеждаха като ударени от гръм. Тъкмо бяха отворили куфара, който лежеше пред тях.

Гунвалд Ларшон им посочи с пистолета да се отстранят, като вътрешно в себе си довърши започнатата на стълбището мисъл: но нищо, винаги мога отново да се хвана по корабите.

Без да сваля пистолета от тях, вдигна слушалката с лявата си ръка и набра номера на полицията. Мълчеше. Те двамата — също. Пък и какво ли всъщност имаше за казване?

Куфарът съдържаше двеста и петдесет хиляди таблетки „Риталина“, наркотик, който на черния пазар възлизаше на около един милион шведски крони.

Гунвалд Ларшон се прибра в къщи чак в три часа сутринта. Беше ерген и живееше сам. Както винаги прекара двадесетина минути в банята, облече си пижамата и легна. Разтвори романа от Йовре Рихтер-Фрих, който беше започнал, но много скоро го остави и се хвана за телефона.

Набра номера на Мартин Бек.

Гунвалд Ларшон имаше принцип никога да не мисли за работа, когато е в къщи и не помнеше да е звънял някому от леглото.

Мартин Бек вдигна още при втория сигнал.

— Здравей. Чу ли за Асаршон?

— Да.

— Тъкмо ми хрумна нещо.

— Какво?

— Че може би сме в грешка. Стенстрьом сигурно е следил Йоста Асаршон. Като е застрелял Асаршон и този, който го е следил, убиецът едновременно се е отървал от двамата.

— Да — съгласи се Мартин Бек. — Може би имаш право.

Гунвалд Ларшон бъркаше, но без да знае, беше навел следствието на правилна следа.