Пер Вальо, Май Шьовал
Смеещият се полицай (20)

XX

Пред една къща на Клуббакен стоеше побелял от сняг мъж и замислено гледаше някаква бележка. Беше се овлажнила и вече се разпадаше. Снежната виелица и слабата светлина на уличната лампа му пречеха да я разчете. Но като че ли все пак беше попаднал на верния адрес. Отръска се като мокро куче и изкачи стъпалата пред входа. На площадката изтупа снега от обувките си и позвъни. После сне шапката, изтръска я от влажните снежинки и без да я слага обратно на главата си, зачака да види какво ще стане. Вратата се открехна и се показа жена на средна възраст. Беше препасана с престилка и имаше брашно по ръцете.

— Полиция — каза той дрезгаво.

Прокашля се и допълни:

— Първи помощник-инспектор Нурдин.

Жената го гледаше плахо.

— Можете ли да се легитимирате? — най-после рече тя. — Искам да кажа…

Мъжът въздъхна, премести шапката в лявата си ръка и започна да разкопчава палтото и жакета си. Измъкна портфейла и й показа служебната карта.

Жената проследи движенията му с ужасен поглед, сякаш очакваше ей сега да измъкне бомба или автомат, или презерватив.

Тъй като той не й даде картата си, тя се принуди да се взира през едва открехнатата врата.

— Детективите нямаха ли едни такива особени значки? — попита тя колебливо.

— Да, госпожо. Аз също имам — отвърна той мрачно.

Носеше значката си в задния джоб. Чудеше се само как да стигне до нея, без да оставя шапката на стълбите или пак да я слага на главата си.

— Е, и това стига — рече жената несигурно. — Сундсвал? Дошли сте чак от Норланд, за да говорите с мен?

— Не. Имам да свърша и други работи в града.

— Извинявайте. Но нали разбирате, искам да кажа…

Тя млъкна.

— Да? Какво искате да кажете?

— Ами, такова, в днешно време човек трябва да е предпазлив. Никога не знаеш…

Нурдин усилено размишляваше къде да сложи шапката си. На главата му продължаваше да вали и снежинките се топяха по голото му теме. Не биваше да остава така, в едната ръка с легитимация, а в другата с шапка. Можеше да му се наложи да запише нещо. Най-практично би било да си я сложи обратно на главата си, но щеше да изглежда неучтиво. Пък би било глупаво да я остави на стълбите. Може би трябваше да помоли жената да го пусне вътре, но това щеше да я постави пред необходимостта да отговори с да или не, а както я преценяваше, това можеше да й отнеме доста време.

Там, откъдето идваше Нурдин, си беше съвсем в реда на нещата да поканиш чуждия човек в кухнята, да му предложиш чаша кафе и да го оставиш да се постопли край печката. Хубав и практичен обичай, мислеше си той. Но може би неприложим в големия град.

Сепна се и попита:

— При обаждането си вие споменахте някакъв мъж и един гараж, нали?

— Страшно съжалявам, ако съм ви обезпокоила…

— О, напротив. Много сме ви благодарни.

Тя се обърна и погледна назад, при което почти му затвори вратата. Вероятно се боеше да не прегорят курабиите в печката.

— Да, да. Очаровани — продължи Нурдин под носа си. — Прещастливи. Да се побърка човек.

Жената открехна вратата и попита:

— Какво-какво?

— Гаражът…

— Той е там, оттатък.

Нурдин проследи погледа й и рече:

— Не виждам нищо.

— От горния етаж се вижда — обясни тя.

— А мъжът?

— Той беше някак странен. А през последните седмици не съм го виждала. Такъв един нисък, мургав.

— Нима постоянно наблюдавате гаража?

— Ами да. Вижда се от прозореца на спалнята ми…

Тя се изчерви. Сега пък къде сбърках, помисли си Нурдин.

— Държи го чужденец и наоколо се навъртат куп странни типове. Човек все пак би искал да знае…

Невъзможно му беше да разбере дали тя млъкна, или продължи тихо, защото вече не долавяше думите й.

— Какво му беше странното на ниския мургав мъж?

— Ами… смееше се.

— Смееше се?

— Да, страшно високо.

— Знаете ли дали сега в гаража има някой?

— Преди малко светеше, когато бях горе и гледах.

Нурдин въздъхна и си сложи шапката.

— Е, тогава ще отида да видя. Благодаря ви, госпожо.

— Няма ли… да влезете?

— Не, благодаря.

Тя отвори вратата двойно по-широко, погледна го тъпо и попита жадно:

— Ще има ли награда?

— За какво?

— Ами не знам.

— Довиждане.

Той пое в направлението, което тя му посочи. Чувствуваше, като че ли има компрес на главата си. Жената беше затворила веднага след него и сега вероятно стоеше на пост край прозореца в спалнята си.

Гаражът представляваше постройка от етернитови плоскости и ламаринен покрив, отделена от другите сгради. Толкова малък, че можеше да побере най-много две коли. Над вратата гореше електрическа крушка.

Нурдин дръпна едната половина на вратата и влезе.

Вътре стоеше зелена шкода „Октавия“, модел 1959 година. Ако не изглеждаше тъй разбита, вероятно можеха да й вземат четиристотин крони, помисли си Нурдин, който дълго време като полицай се бе занимавал с автомобили и всякакви тъмни сделки, свързани с тях. Под колата лежеше по гръб един мъж. Съвсем неподвижно. Виждаха се само два крака в син работен комбинезон.

Мъртъв, помисли си Нурдин. Побиха го тръпки. Забрави и Сундсвал и Югбьоле, където беше роден и отраснал. Приближи се до колата и бутна мъжа с крак.

Човекът подскочи като ужилен. Изпълзя и се изправи на крака. Застана пред него с лампата в ръка и втренчи слисан поглед в посетителя.

— Полиция — представи се Нурдин.

— Документите ми са в ред — каза бързо мъжът.

— В това не се и съмнявам — отвърна Нурдин.

Собственикът на гаража беше към тридесетте. Строен мъж, с кафяви очи, къдрава тъмна коса и грижливо сресани бакенбарди.

— Италианец ли си? — попита Нурдин, който не умееше да различава други чужденци освен финландците.

— Не, швейцарец. От немска Швейцария. Кантон Граубюнден.

— Говориш добре шведски.

— Живея тук от шест години. За какво става въпрос?

— Опитваме се да се свържем с един твой приятел.

— Кой?

— Не знаем как се казва.

Нурдин огледа мъжа в синия комбинезон и продължи:

— Той е по-нисък от теб, но малко по-пълен. С тъмни коси и кафяви очи. И доста дълга коса. Към тридесет и пет години.

Другият поклати глава.

— Нямам такъв приятел. Пък и не дружа с такова много хора.

— Казва се „толкова много“ — любезно го поправи Нурдин.

— Да, толкова много.

— Но казват, че тук идвали доста хора.

— Да. Идват младежи с коли. Искат да им ги поправям.

Помисли малко и обясни:

— Аз съм автомонтьор, работя в един сервиз на Рингвеген. Засега само сутрин. Всички тези немци и австрийци знаят, че съм тук и идват да им поправям безплатно колите. Повечето изобщо не ги познавам. В Стокхолм е пълно с тях.

— Мъжът, когото търсим, е носел черен дъждобран и бежов костюм.

— Съжалявам. Нищо не ми говори. Не мога да си спомня такъв.

— Какви приятели имаш?

— Приятели? Няколко немци и австрийци.

— Днес идвал ли е някой от тях?

— Не. Всички знаят, че съм зает. Работя над тая кола денонощно.

С омасления си пръст посочи автомобила и добави:

— До Коледа искам да я оправя, за да посетя родителите си.

— В Швейцария?

— Да.

— Няма да ти е леко.

— Не. Купих я само за сто крони. Но ще я оправя. Аз съм добър монтьор.

— Как се казваш?

— Хорст. Хорст Дике.

— А моето име е Улф. Улф Нурдин.

Швейцарецът се усмихна с безупречни бели зъби.

Правеше впечатление на симпатичен и способен млад мъж.

— Е, Хорст. Значи, не знаеш кого имам пред вид?

Дике поклати глава.

— Не. Съжалявам.

Нурдин не се разочарова никак. Всъщност просто бе ударил на камък, както се и очакваше. Да не бяха тъй зле със следите, едва ли някой щеше да си губи времето с този сигнал. Но още не искаше да се предава, пък и мисълта за метрото, с неговото гъмжило от мрачни физиономии и влажни дрехи, не го привличаше кой знае колко. Швейцарецът очевидно се опита да му помогне, като попита:

— Повече не знаеш ли? Имам пред вид за момчето?

Нурдин се замисли и рече:

— Смеел се е. Някак силно.

Лицето на мъжа веднага просветна.

— О, сега мисля, че знам кого имаш пред вид. Той се смееше така.

Дике отвори уста и издаде пронизителен звук, рязък и писклив като крясъка на бекас.

За Нурдин това дойде съвсем изневиделица и му бяха нужни няколко секунди, за да се опомни. После кимна бавно.

— Може би.

— Да-да — настоя Дике, — сега знам за кого мислиш. Ниско мургаво момче.

Нурдин изчакваше.

— Идвал е четири или пет пъти. А може и повече. Но името му не знам. Дойде с някакъв испанец, който искаше да ми продава части. Идва няколко пъти, но аз не купих.

— Защо не купи?

— Много евтини. Сигурно крадени.

— Как се казваше испанецът?

Дике вдигна рамене.

— Не зная. Пако, Пабло, Паквито или нещо подобно.

— Каква кола имаше?

— Хубава машина. „Волво Амазон“. Бяла.

— А онзи мъж с особения смях?

— Не зная. Той само го придружаваше. Изглежда, беше пил. Но колата я караше другият.

— И той ли беше испанец?

— Не вярвам. По-скоро швед. Но не съм сигурен.

— Преди колко време дойде? Или по-точно: кога за последен път дойде? — поправи се Нурдин. Дали го каза правилно?

— Преди три седмици. Или може би две. Не помня точно.

— Виждал ли си го оттогава този испанец? Пако или как му беше името?

— Не. Мисля, че щеше да се връща в Испания. Имаше нужда от пари, затова искаше да ми продава частите. Така поне твърдеше.

Нурдин отново се замисли.

— Казваш, че изглеждал пиян. Възможно ли е да е бил под въздействието на наркотик?

Вдигане на рамене.

— Не зная. Мисля, че беше пил. Но да е наркоман? Може. Нали почти всички тук са такива. Седят си в бърлогите, когато не обикалят да крадат. Не съм ли прав?

— И нямаш понятие как се казва или как му викат?

— Не. Но на няколко пъти с тях в колата имаше и едно момиче. Може би негова приятелка. Едно такова високо, с дълги руси коси.

— А как се казва?

— Не зная. Но й викат…

— Как? Как й викат?

— Мисля, че Русата Малин.

— Откъде знаеш това?

— Виждал съм я и по-рано. В града.

— Къде в града?

— В закусвалнята на Тегнергатан. Близо до Свеавеген, където ходят всички чужденци. Тя е шведка.

— Русата Малин?

— Да.

Нурдин не намираше какво повече да го пита. Погледна замислено зелената кола и рече:

— Пожелавам ти леко пътуване.

Дике му отвърна със заразителна усмивка:

— Няма да има проблеми.

— Кога ще се върнеш?

— Никога.

— Никога ли?

— Не. Швеция лоша страна. Стокхолм лош град. Само насилие, наркотици, крадци, алкохол.

Нурдин мълчеше. За последното, общо взето, беше съгласен с него.

— Отвратително — обобщи швейцарецът. — Но тук чужденец печели лесно. Всичко друго ужасно. Живея с още трима в една стая. Плащам четиристотин крони на месец. Чисто изнудване. Свинщина. Защото няма жилища. Само богаташи и престъпници могат да ходят на ресторант. Спестих пари. Отивам си. Ще отворя малка работилница и ще се оженя.

— Имаш ли си приятелки тук?

— Шведски момичета нищо не струват. Може студенти и някои други да срещат добри момичета, но обикновен работник среща само един сорт. Такива като Русата Малин.

— Какъв сорт?

— Курви.

— Искаш да кажеш, че не ти се плаща за момиче?

Хорст Дике се позамисли.

— Много го правят гратис, и пак са си курви. Гратискурви.

Нурдин поклати глава.

— Ти си видял само Стокхолм, Хорст. Стокхолм не е цяла Швеция.

— Останалото по-добро ли е?

Нурдин закима убедително. Сетне пак попита:

— Не можеш ли да си спомниш нещо повече за онова момче?

— Не. Само това, че се смееше така.

Дике отвори уста и отново издаде онзи пронизителен звук, рязък и писклив.

Нурдин кимна и тръгна.

Под близката лампа се спря и извади бележника си.

— Русата Малин — измърмори той под носа си. — Бърлоги. Гратискурви. Ама че професия съм си избрал.

Но какво съм виновен аз, мислеше си той. Баща ми ме накара.

Срещу него се зададе някакъв мъж. Нурдин вдигна ловджийската си шапка, която снегът отново бе успял да покрие, и попита:

— Извинете, можете ли…

Мъжът му хвърли бърз подозрителен поглед и ускори крачка.

— … да ми кажете как да стигна до спирката на метрото? — плахо довърши Нурдин, останал сам сред падащия мокър сняг.

Отново поклати глава и написа няколко думи в отворения тефтер.

Пабло или Пако. Бял „Амазон“. Закусвалня на Тегнергатан-Свеавеген. Смехът. Русата Малин. Гратискурва.

Сетне прибра тефтера и молива в джоба си, въздъхна и потъна отново в тъмнината.