Пер Вальо, Май Шьовал
Смеещият се полицай (14)

XIV

Рьон погледна часовника си и се прозя.

После хвърли око към леглото и бинтования до неузнаваемост човек, който лежеше в него. Сетне погледът му обходи сложната апаратура, явно необходима, за да се поддържа животът на ранения, и се спря на наперената, попрехвърлила вече годините сестра, която проверяваше дали всичко си е на мястото. В момента сменяше банките с кръв на системата. Движенията й бяха бързи и точни, а начинът, по който извършваше различните операции, говореше за дългогодишен опит.

Рьон въздъхна и отново се прозя под маската си.

Сестрата веднага го усети и му хвърли бърз недоволен поглед.

Вече твърде много часове бе прекарал в тази стерилна изолационна с нейните бели стени и хладно осветление или в коридора пред операционната, поклащайки се напред-назад.

При това прекара повечето от времето в компанията на една личност на име Улхолм, която никога досега не бе срещал и който се оказа не друго, а цивилно облечен първи помощник от полицията.

Рьон не спадаше към големите дарования на времето си, а и не претендираше да е кой знае какво. Беше доволен от себе си и своя живот, в който всичко, общо взето, беше на мястото си. И точно тези му качества го правеха полезен, та дори и добър полицай. Гледаше на нещата просто и естествено и нямаше склонност да създава несъществуващи проблеми и трудности.

Обичаше повечето хора, а и те от своя страна го обичаха.

Но въпреки простодушието му Улхолм му се видя едно недоволно и бъбриво чудовище.

Улхолм мърмореше против всичко и всички. Като се започнеше от заплатата, което не е за чудене — била ниска, и се стигнеше до директора на полицията, който не пипал достатъчно твърдо.

Възмущаваше се, че децата не се учат на добро в училище и че дисциплината в полицията била слаба.

Особено настървен беше срещу три категории хора, които никога досега не бяха създавали на Рьон нито грижи, нито главоболия, а именно чужденците, младежта и социалистите.

Според Улхолм беше скандално полицай да ходи с брада.

— Най-много мустаци — казваше той, — но и за това може да се поспори. Разбираш какво искам да кажа, нали?

Той смяташе, че от тридесетте години насам в обществото липсва истински ред.

Рязко увеличената престъпност и насилие приписваше на факта, че полицаите нямат истинска военна школовка и че вече не носят саби.

Въвеждането на дясно движение по пътищата било скандална грешка, която още повече влошавала положението в това и без друго вече недисциплинирано и морално пропаднало общество.

— И освен това увеличава разврата. Разбираш какво искам да кажа, нали?

— А? — сепна се Рьон.

— Разврата. Всички тези нови паркинги и места за обръщане по главните шосета. Разбираш какво искам да кажа, нали?

Беше човек, комуто повечето неща бяха ясни и всичко разбираше. Един-единствен път се видя принуден да помоли Рьон за обяснение. Започна с думите:

— Като гледа цялата тая разюзданост, на човек му се дощява да се върне сред природата. Бих отишъл да живея в планините на Лапландия, ако там не беше пълно с тия лапландци. Разбираш какво искам да кажа, нали?

— Аз самият съм женен за лапландка — обади се Рьон.

Улхолм го погледна с особена смесица от отвращение и любопитство и понижи глас.

— Много странно и интересно. Вярно ли е, че на лапландките онази работа им е напреки?

— Глупости — отвърна Рьон уморено. — Не е вярно. Но много хора мислят така.

Ако питаха Рьон, този мъж отдавна вече трябваше да е преместен в бюрото за загубени вещи.

Улхолм говореше почти непрекъснато, като всяка мисъл завършваше с неизменното: разбираш какво искам да кажа, нали?

Рьон разбра две неща:

Първо: какво всъщност стана в щаба на следствието, когато той самият постави невинния въпрос:

— Кой пази в болницата?

Колберг равнодушно бе погледнал в листовете си.

— Някакъв си Улхолм.

Изглежда, единствен от всички само Гунвалд Ларшон знаеше името, защото подскочи.

— Как? Кой?

— Улхолм — повтори Колберг.

— Дума да не става! Трябва да изпратим някои да наглежда. Някой, който е що-годе в ред.

И Рьон се оказа този „що-годе в ред“. Тогава попита със същия невинен глас:

— Да го освободя ли?

— Да го освободиш? Не, не е възможно. Ще се почувствува пренебрегнат. Ще напише цял куп докладни, ще се оплаква нагоре, ще се обади на министъра.

И когато Рьон вече тръгваше, Гунвалд Ларшон му даде един последен съвет:

— Ейнар!

— Да?

— Не го допускай да каже нито дума на свидетеля, докато не видиш смъртния акт.

И второ: че по някакъв начин трябва да спре тоя словесен поток. Най-после му хрумна едно решение. И ето как го приложи на практика. Улхолм завърши едно по-дълго изявление с думите:

— Пределно ясно е, че аз като човек и патриот, гражданин на свободна и демократична страна, не правя никаква разлика между хората заради цвета на кожата им, тяхната раса или убеждения. Но я си представи една полиция, в която гъмжи от евреи и комунисти. Разбираш какво искам да кажа, нали?

При което Рьон скромно се прокашля зад марлята си и рече:

— Да, само че аз самият всъщност съм такъв, социалист и…

— Комунист!?

— Да, точно така.

Улхолм моментално млъкна и се отдалечи към прозореца.

И ето вече два часа стоеше там, мрачно загледан в жестокия коварен свят, който го заобикаляше.

Лекарите бяха оперирали Шверин три пъти, извадиха и двата куршума от тялото му, но по нито едно лице от операционния екип не се четеше особена надежда за живота му. Единственият отговор, който Рьон получаваше на деликатните си въпроси, най-често бе вдигане на рамене.

Но преди четвърт час в изолационната влезе един от хирурзите и каза:

— Ако въобще дойде в съзнание, то това трябва да стане сега. До половин час.

— А ще оживее ли?

Лекарят продължително го изгледа и отговори.

— Съмнявам се, макар че физически е добре развит и общото му състояние е задоволително.

Рьон мрачно погледна пациента. Питаше се как ли трябва да изглежда човек, за да може общото му състояние да се нарече не съвсем добро или направо лошо.

Беше формулирал грижливо два въпроса, като за всеки случай ги записа в бележника си.

Първият:

Кой стреля?

Вторият:

Как изглеждаше?

Беше приготвил и още нещо, портативния си магнетофон, поставен на стол до главата на ранения, като микрофонът висеше включен на облегалката му. Улхолм не взе участие в тия приготовления. Стоеше си до прозореца и само от време на време хвърляше по някой критичен поглед към Рьон.

Беше два часът и двадесет и шест минути, когато сестрата изведнъж се наведе над ранения и с бърз нетърпелив жест махна на двамата полицаи, а с другата ръка натисна копчето на звънеца.

Рьон бързо се приближи и грабна микрофона.

— Мисля, че се събужда — обясни сестрата.

Лицето на ранения сякаш претърпя някаква промяна. Между клепките и носа му нещо потръпна.

— Да — повтори сестрата. — Ето.

Рьон поднесе напред микрофона.

— Кой стреля? — попита той.

Не последва никаква реакция. Миг след това Рьоя повтори въпроса:

— Кой стреля?

Чак сега устните на мъжа помръднаха и той каза нещо. Рьон го изчака само две секунди и зададе втория въпрос:

— Как изглеждаше?

Мъжът и този път реагира и още по-ясно помръдна устни.

В стаята влезе лекар.

Рьон тъкмо отваряше уста, за да повтори въпроса си, когато мъжът в леглото обърна глава наляво. Долната му челюст се отпусна и от устата му бликна кървава пяна.

Рьон вдигна очи към лекаря, който разчиташе уредите си и сериозно клатеше глава.

Улхолм пристъпи към Рьон и грубо се намеси.

— Така нищо няма да постигнеш.

После с висок и мощен глас изрева:

— Слушай, човече, говори ти първият помощник от полицията, Улхолм…

— Той е мъртъв — каза Рьон кротко.

Улхолм го изгледа и изрече само една дума:

— Некадърник.

Рьон изтегли контакта на микрофона и отнесе апарата до прозореца. Внимателно върна лентата с пръсти и натисна копчето.

— Кой стреля?

— Днрк

— Как изглеждаше?

— Каталсон.

— Разбираш ли нещо от цялата работа?

Улхолм го гледа с присвити злобни очи поне десет секунди и най-после отговори:

— Да разбирам? Ще напиша докладна срещу теб. Няма как. Разбираш какво искам да кажа, нали?

Обърна се и с бързи решителни крачки напусна стаята.

Рьон го проследи с тъжен поглед.