Пер Вальо, Май Шьовал
Смеещият се полицай (12)

XII

Седем часа по-късно часовникът показваше десет вечерта, а Мартин Бек и Колберг все още бяха в управлението на полицията на Кунгсхолмсгатан.

Навън вече бе мръкнало и не валеше.

Общо взето, нямаше нищо ново. Казано на официален език, разследването продължаваше усилено.

Умиращият в Каролинската болница продължаваше да бере душа.

През изминалия следобед бяха се обадили двадесетина отзивчиви свидетели. Оказа се, че деветнадесет от тях са пътували с други автобуси.

Единственият останал свидетел беше осемнадесетгодишно момиче, което се качило при Нюбруплан и пропътувало две спирки до площад Серьелстор, където се прехвърлило в метрото. Тя каза, че заедно с нея от автобуса слезли много пътници, което изглеждаше правдоподобно. Успя да разпознае шофьора, но с това се изчерпаха и показанията й.

Колберг сновеше нервно нагоре-надолу и току поглеждаше към вратата, сякаш очакваше някой да я отвори и да се втурне в стаята.

Мартин Бек стоеше, сключил ръце на гърба пред скицата на стената, и бавно се поклащаше напред-назад. Беше придобил този досаден навик още много отдавна, в годините, когато обикаляше като обикновен патрул, и така и не успя да се отучи.

Бяха преметнали саката си на столовете и стояха с навити ръкави, а Колберг дори бе захвърлил и вратовръзката си на бюрото. И макар че в стаята не беше особено топло, на лицето и под мишниците му избиваше пот. Мартин Бек продължително и шумно се изкашля, подпря замислено брада и продължи да разглежда скиците.

Колберг се спря, погледна го критично и констатира:

— Кашлицата ти е ужасна.

— А ти от ден на ден все повече заприличваш на Инга.

Точно тогава Хамар отвори със замах и влезе.

— Къде са Ларшон и Меландер?

— Отидоха си.

— А Рьон?

— В болницата.

— А, да. Нещо ново оттам?

Колберг поклати глава.

— Утре ставате повече.

— Повече?

— Попълнение. Отвън.

Хамар направи кратка пауза. Сетне продължи многозначително:

— Сметнаха го за необходимо.

Мартин Бек дълго и грижливо се секна.

— Кой? — пожела да узнае Колберг. — Или може би трябваше да кажа „кои“?

— Утре от Малмьо ще дойде един на име Монсон. Познавате ли го?

— Виждал съм го — обади се Мартин Бек доста равнодушно.

— Аз също — добави и Колберг.

— Опитват се да ни отпуснат и Гунар Алберг от Мутала.

— Той е о’кей — рече Колберг уморено.

— Повече не зная — завърши Хамар. — Говореха и за някакъв от Сундсвал, но кой — не зная.

— Аха — кимна Мартин Бек.

— Ако, разбира се, вие дотогава не свършите — добави Хамар мрачно.

— Да, да — обади се Колберг.

— Фактите показват, че…

Тук Хамар прекъсна мисълта си и погледна въпросително Мартин Бек.

— Какво ти е?

— Хрема.

Хамар продължи да го оглежда. Колберг проследи погледа му и каза, за да го отклони:

— Фактите като че ли сочат, че вчера вечерта някой е застрелял девет човека в един автобус и че въпросният се е отклонил от световноизвестната схема на сензационните масови убийства, като не е оставил нито характерни следи, нито пък се е оставил да го хванат. Той, разбира се, може и да се е самоубил, но това ние не знаем. Разполагаме с две веществени доказателства. Куршумите и гилзите, които евентуално биха ни помогнали да открием оръжието на престъпника, също и мъжът в болницата, който би могъл да дойде в съзнание и да ни каже кой е стрелял. Той не може да не е видял убиеца, тъй като е седял отзад в автобуса.

— Хм — почти се съгласи Хамар.

— Не е кой знае колко — обади се Колберг. — Особено пък ако и този Шверин вземе, че умре или се окаже, че е изгубил паметта си. Много тежко е ранен, А що се отнася до нас — ние не знаем нито мотивите, нито пък имаме някакви свидетели, които да ни помогнат.

— Може пък да се появят — реши Хамар. — А за мотивите няма какво да си блъскаме главите. Масовите убийци са психопати и причините за техните действия често са елемент от картината на болестта им.

— Тъй ли било — рече Колберг. — Меландер е по научните консултации и някой ден сигурно ще ни представи паметните си бележки.

— Най-добрият ни шанс е… — рече Хамар и погледна часовника.

— Теоретичният подход — допълни мисълта му Колберг.

— Точно така. В девет десети от случаите това води до престъпника. Но няма смисъл да стоите до късно, без да има полза. По-добре се наспете, утре да сте бодри. Лека нощ!

Той излезе и в стаята настъпи тишина. След няколко секунди Колберг въздъхна и каза:

— Какво ти е наистина?

Мартин Бек не отговори.

— Стенстрьом?

Колберг поклати замислено глава и рече философски:

— Като си помисля само как съм го хокал. Толкова години. И да вземат да го застрелят.

— Ти помниш ли го този Монсон? — прекъсна го Мартин Бек.

Колберг кимна.

— Онзи с клечките за зъби, нали? — отвърна той. — Не вярвам в тия големи работни групи. По-добре би било да работим сами. Ти и аз, и Меландер.

— Е, Алберг все пак го бива.

— О, да, без съмнение — потвърди Колберг. — Но я ми кажи, колко убийства е имал там в Мутала през последните десет години?

— Едно.

— Ето, виждаш ли. И освен това не ми харесва начина, по който Хамар ни обсипва с готови фрази и неща, дето всеки ги знае. Теоретичен подход, психопати, елемент от картината на болестта, попълнение. По дяволите.

За миг в стаята отново стана тихо. После Мартин Бек погледна Колберг и рече:

— Е?

— Какво „е“?

— Какво е правил Стенстрьом в този автобус?

— Прав си — рече Колберг. — Какво, по дяволите, с търсил там? Може би заради онова момиче. Сестрата?

— Щеше ли да е въоръжен, ако излиза с момиче?

— Кой знае. Може би, за да изглежда по-мъжествен?

— Сам знаеш, че не беше такъв — отхвърли мисълта Мартин Бек.

— Е, във всеки случай често го носеше със себе си. Поне по-често от теб. А от мен да не говорим.

— Да, когато бе на служба.

— Аз го срещах само служебно — рече Колберг сухо.

— Аз също. Но факт е, че той е бил един от първите, които са умрели в този проклет автобус. И все пак е успял да разкопчее две копчета на палтото си и да извади пистолета.

— Което говори, че още преди това го е разкопчал — добави Колберг замислено. — И още нещо.

— Да?

— Днес при възпроизвеждането Хамар каза нещо интересно.

— Да — спомни си веднага Мартин Бек. — Каза, че било невъзможно. Един ненормален убиец да замисли всичко с такава прецизност.

— Мислиш ли, че е прав?

— Да, по принцип.

— Тоест?

— Че който е стрелял, хич не е бил ненормален. Или по-точно казано, не го е извършил, за да предизвика сензация.

Колберг избърса потта от челото си и замислено се вгледа в сгънатата носна кърпа.

— Господин Ларшон каза… — започна той.

— Гунвалд ли?

— Да, същият. Преди да си отиде, за да се дезодорира под мишниците, негова милост заяви, че нищо не загрява. Той например се питаше защо идиотът не се е самоубил или останал, за да го хванат.

— Мисля, че подценяваш Гунвалд — заяви Мартин Бек.

— Наистина ли?

Колберг раздразнено вдигна рамене.

— По дяволите — изруга той. — Всичко това са глупости. Никой не се и съмнява, че убийството е масово, а убиецът — ненормален. И от всичко казано следва, че сега той може да си е у дома пред телевизора и да се наслаждава на ефекта, който е постигнал. Пък нищо чудно и да се е самоубил. А че Стенстрьом е бил въоръжен, още нищо не означава, тъй като не познаваме навиците му. Вероятно е бил с онази сестра или пък е отивал при някоя проститутка или приятел. Пък може и да се е скарал с гаджето си или с майка си, та затова нещастникът да се е качил в автобуса. За кино е било късно, а другаде е нямал къде да отиде.

— Това все пак бихме могли да го узнаем — реши Мартин Бек.

— Да. Утре. Но има едно нещо, което можем да сторим още сега. Преди някой да ни е изпреварил.

— Да прегледаме бюрото му във Вестберя — предложи Мартин Бек.

— Логиката ти е завидна — не без възхищение заяви Колберг.

Пъхна вратовръзката в джоба на панталона си и започна да навлича сакото.

 

 

Вятърът беше утихнал, но мъглата и нощният мраз вече тегнеха над дърветата, улиците и покривите на къщите. Колберг с мъка следваше шосето пред себе си и тихо проклинаше всеки път, когато колата му занасяше на завоите. През целия път до управлението на полицията във Вестберя си размениха само две изречения. Колберг попита:

— Масовите убийци рецидивисти ли са?

А Мартин Бек му отговори:

— Най-често, но далеч невинаги.

Сградата във Вестберя стоеше тиха и пуста. Мълчаливо прекосиха коридора и изкачиха стълбите. Горе на втория етаж нагласиха цифровия код върху кръглия номератор до стъклените врати и продължиха до кабинета на Стенстрьом.

За момент Колберг се подвоуми, но после седна зад бюрото и провери чекмеджетата. Не бяха заключени.

Стаята беше чиста и подредена, но съвсем безлична. На бюрото си Стенстрьом нямаше дори снимка на годеницата си.

Затова пък в кутията за моливи имаше две негови снимки. Мартин Бек знаеше защо. За пръв път от доста години насам Стенстрьом бе успял да се освободи за Коледа и Нова година. Запазил беше вече и места в един чартърен самолет за Канарските острови. А снимките си бе направил, защото му трябваше нов паспорт.

Късмет, помисли си Мартин Бек, като гледаше снимките, съвсем нови и по-хубави от онези, дето бе видял по вестниците.

Стенстрьом изглеждаше по-млад за своите двадесет и девет години. Имаше открит, светъл поглед и сресани назад кестеняви коси, които и тук, на снимката, си оставаха малко разчорлени.

В началото някои колеги го смятаха за наивен и не особено интелигентен, в това число и Колберг, който постоянно го дразнеше със своите подигравки и пренебрежителен тон. Но само в началото. Мартин Бек си спомняше как веднъж, още в старата сграда на полицията в Кристинеберг, говориха с Колберг за това. Беше го попитал:

— Защо непрекъснато се заяждаш с момчето?

А Колберг му отговори:

— За да пречупя тая негова изкуствена самоувереност и да му дам възможност да си изгради нова, та полека-лека от него да стане добър полицай. За да се научи да чука, когато влиза.

Възможно беше Колберг да е прав. Във всеки случай, Стенстрьом се разви с годините. И макар че никога не се научи да чука, от него излезе добър полицай, прилежен, трудолюбив и доста точен в преценките си. Погледнат отстрани, беше като реклама за полицията: приятен външен вид, любезен, добре трениран, добър спортист. Можеха даже да го използуват в обявите за набиране на кадри, което далеч не се отнасяше за някои други колеги. Примерно за Колберг, с неговата арогантност и разплуто шкембе. Или Меландер, този стоик, който с външния си вид всячески потвърждаваше тезата, че най-заспалите често стават и най-добри полицаи. Или пък Рьон, с червения си нос, посредствен във всяко едно отношение. Или Гунвалд Ларшон, който с огромното си туловище и втренчен поглед можеше да изкара акъла на всеки, и дори се гордееше с това.

Впрочем и той самият не правеше изключение — вечно подсмърчащият Мартин Бек. Какво бе видял вчера вечерта в огледалото? Висок, печален мъж, със слабо лице и широко чело, яка челюст и унили сивосини очи.

А Стенстрьом освен това знаеше и неща, които бяха от голяма полза за всички им.

Мартин Бек мислеше за всичко това, докато разглеждаше предметите, които Колберг систематично вадеше от чекмеджетата и нареждаше на бюрото.

Сетне обаче хладнокръвно прерови в паметта си всичко онова, което знаеше за човека, носил някога името Оке Стенстрьом. Чувствата, които още малко и щяха да го завладеят, докато слушаше изтърканите фрази на Хамар в стаята на Кунгсхолмсгатан, изчезнаха. Мигът отлетя и никога вече нямаше да се върне.

Откакто свали униформата и я продаде на един стар приятел от полицейското училище, Стенстрьом бе работил под негово ръководство. Отначало в Кристинеберг в тогавашния отдел по разследване на убийствата към държавната полиция; основната им задача беше да оказват съдействие на изпадналите в затруднение по-малки областни полицейски органи.

После полицията като цяло премина към държавата, това стана в края на 1964 година, и постепенно се пренесоха тук във Вестберя.

През всички тези години Колберг на няколко пъти го изпращаха да работи другаде, а Меландер бе преместен по собствено желание, но Стенстрьом през цялото време остана с него. Мартин Бек го познаваше повече от пет години и вече не помнеше колко разследвания бяха минали през ръцете им. За тези години Стенстрьом усвои всичко, което знаеше за практическата работа, а то не беше малко. Възмъжа, почти превъзмогна своята срамежливост и стана по-уверен в себе си, прости се с детската си стая в родния дом и след време се събра да живее с една жена. Завинаги, както сам твърдеше. Малко преди това беше починал баща му и майка му се завърна да живее във Вестмапланд.

Мартин Бек би трябвало да го познава най-добре.

Но, странно, не знаеше много за него. Е, да, разполагаше наистина с някои по-важни данни за живота му и си бе съставил една обща може би все пак правдива представа за характера му, неговите положителни и отрицателни страни като полицай, но какво повече можеше да се каже.

Добро момче. Амбициозен, упорит и доста умен, паметлив. От друга страна, леко срамежлив и все още малко наивен, никакво остроумие и въобще — липса на хумор. Но то си беше всеобщо явление.

Може би е имал комплекси.

Пред Колберг, който непрекъснато обсипваше другите с литературни цитати и философски мъдрости. Пред Гунвалд Ларшон, който веднъж за петнадесет секунди с ритник разби една заключена врата и свали в безсъзнание някакъв ненормален убиец с брадва в ръка, докато Стенстрьом само на два метра от него още умуваше какво да прави. Пред Меландер, комуто и лицето не трепваше и който никога не забравяше нещо, което бе видял, прочел или чул.

Че кой ли нямаше да получи комплекси от тях?

Защо знаеше толкова малко? Може би не е бил достатъчно наблюдателен? Или пък нямаше какво толкова да се знае?

Мартин Бек ровеше с пръсти в косите си и разглеждаше вещите, които Колберг нареди върху бюрото.

В известна степен Стенстрьом си беше педант, примерно по отношение на часовника, който винаги трябваше да е точен до секунда. Това личеше и сега по безупречно подреденото му бюро.

Листове, листове и пак листове. Копия от доклади, бележки, съдебни протоколи, инструкции, извлечения от закони. Всичко грижливо събрано и подредено.

Единствените по-лични вещи бяха един кибрит и неразпечатано пакетче с дъвка. И понеже Стенстрьом нито пушеше, нито пък кой знае колко обичаше дъвка, то вероятно ги е държал, за да има какво да предложи на хората, дошли на разпит или просто на приказки.

Колберг въздъхна дълбоко.

— Ако аз бях седял тогава в автобуса, сега вие със Стенстрьом щяхте да се ровите из моето бюро и задачата ви щеше да е къде-къде по-трудна. И вероятно щяхте да откриете нещо, което да опетни паметта ми.

Мартин Бек горе-долу можеше да си представи какво представляват чекмеджетата му, но се въздържа да отговори.

— Това тук не може да опетни ничия памет — забеляза Колберг.

Мартин Бек и сега не отговори. Преглеждаха внимателно книжата, работеха бързо и мълчаливо. Нямаше нищо, което да не могат да разпознаят или отнесат към определено събитие. Всички бележки и документи имаха връзка с разследванията, в които бе участвувал Стенстрьом, и с които те добре бяха запознати.

Остана им да прегледат само един голям кафяв плик. Запечатан и доста обемист.

— Какво мислиш, че може да е това? — попита Колберг.

— Отвори и виж.

Колберг повъртя плика в ръцете си.

— Изглежда, нарочно го е залепил така здраво. Виж тези лепенки.

Сетне вдигна рамене, взе от поставката на бюрото ножа за писма и без да му мисли повече, разкъса плика.

— Охо — възкликна Колберг, като видя съдържанието. — Не знаех, че Стенстрьом бил фотограф.

Прегледа набързо купчината снимки и ги разстла на бюрото пред себе си.

— Но допусках, че е имал такива интереси.

— Това е годеницата му — обясни Мартин Бек спокойно.

— Да, виждам. Но кой да предположи у него такива наклонности.

Мартин Бек погледна снимките. Стори го добросъвестно и с онова неприятно чувство, което изпитваше винаги когато малко или повече трябваше да се набърква в моменти от личния живот на другите. Това чувство го обземаше винаги спонтанно, беше в кръвта му, и дори след двадесет и три годишна служба в полицията не бе успял да го превъзмогне.

Колберг не страдаше от подобни скрупули, а беше и чувствена натура.

— Че тя била дяволски хубава! — възкликна той възхитен, като наблягаше на всяка дума.

Продължи да разглежда снимките.

— И на ръце можела да стои — забеляза той. — Не съм и предполагал, че може да изглежда тъй.

— Нали си я виждал?

— Да, но облечена. Сега всичко изглежда съвсем другояче.

Колберг имаше право, но Мартин Бек предпочете да сменят темата и затова рече:

— Утре ще я видиш пак.

— Да — отвърна Колберг мрачно. — Няма да е леко.

Събра снимките и като ги постави отново в плика, предложи:

— Хайде да си ходим. Ще те закарам до вас.

Загасиха лампата и тръгнаха. Долу в колата Мартин Бек попита:

— Впрочем как те повикаха вчера на Нора Сташунсгатан? Когато те потърсих, Гун не можа да ми каже нищо, а ти пристигна там къде-къде по-рано от мен.

— Съвсем случайно. Когато се разделихме, аз тръгвах към града. На моста Сканстул ме срещнаха двама от нашите в една кола. Тъкмо бяха получили съобщението по радиотелефона, та ме закараха право там. Бях един от първите.

Замълчаха и дълго време никой не каза нищо. После Колберг замислено се обади.

— Как мислиш, за какво ли са му били снимките?

— За да ги гледа — отвърна Мартин Бек кратко.

— Е, да, разбира се. Но все пак…