Цончо Родев
Тронът на Исаврите (9)

Пленник

На сутринта Златков потърси шефа на експедицията и като намери благовиден предлог, помоли една лодка да го заведе до града.

— Съжалявам много, но не мога да ви услужа — отговори на молбата му Лемингтън. Тонът му беше образец на учтивост. — Тази нощ пристанищното управление е пратило съобщение на капитан Макензи, че на брега е избухнала епидемия на тифус и е обявена обща карантина. — Англичанинът лъжеше спокойно и безочливо. — Всяка връзка с брега ни е забранена.

— В такъв случай — моля да се свържа по радиото с пристанищното управление. Ще поискам индивидуално разрешение и ще греба сам до брега.

— Принуден съм повторно да ви откажа, мистър Златков — поклати глава Лемингтън. Лицето му, закрито зад синкавия дим на лулата, беше непроницаемо. — Морякът Дик Слоун се е разболял тази нощ и Джералд Шейдлс, който, както знаете, изпълнява при нас и функциите на лекар, се съмнява, че е тифус. Капитан Макензи поиска от пристанището да ни изпратят специалист и оттам наредиха до идването на лекаря всички хора на борда да се изолират един от друг. Така че и ние с вас…

— Искате да кажете…

— Вярвайте, безкрайно съжалявам, но е точно така. Трябва да отидете в кабината си и да изчакате идването на санитарните власти.

Борислав Златков се огледа. Нямаше възможност да се възпротиви — покрай фалшбордовете крачеха двама моряци с ръце в издутите джобове и му отрязваха пътя за бягство. Той се подчини мълчаливо на заповедта и тръгна към кабината си. Артър Лемингтън любезно го съпроводи.

Първото нещо, което Златков забеляза, беше, че външният метален капак на илюминатора му беше затворен със здрави болтове. Той се засмя и се обърна иронично към придружителя си:

— Моята болнична стая твърде напомня на затворническа килия, мистър Лемингтън…

— Това е само за ваше добро — отговори му в същия тон англичанинът. — Тифусът е ужасна болест с голям процент смъртност. Но аз се надявам, че санитарните власти не ще закъснеят и отшелничеството ви няма да продължи много. Храната ще ви се сервира тук. Ще ми дадете ли възможност да ви услужа с още нещо? Мога да ви предложа няколко чудесни книги…

— Благодаря — отказа капитанът, като си придаваше вид на пълно безгрижие. — Имам тук една книга върху цистозира барбата. Честна дума, това е много поучително съчинение!

Разкланяха се и Артър Лемингтън излезе, като безцеремонно обърна ключа от външната страна на вратата. Щом остана сам, маската на безгрижие падна от лицето на капитана. Той се заразхожда из тясната кабина и затананика арията на тореадора. Ако чуеше отнякъде това изпълнение, Жорж Бизе би се самоубил от отчаяние.

Златков беше пленник. Какво щяха да правят по-нататък с него и Маринова? Дали се готвеха да ги отвлекат? Или може би някъде навътре в морето щяха да ги натоварят на една лодка и да ги пуснат сами да гребат към брега? Той разтърси глава — сега тези проблеми не трябваше да го занимават. Истинската му задача беше да попречи на готвещата се чудовищна кражба. Да попречи — но как? Да разбие стоманения капак на илюминатора беше абсурдна мисъл. Не можеше и да разчита на някаква подкрепа отвън — според уговорката им с полковника, помощта щеше да дойде след съответен сигнал от капитана. Тогава?

След дълго преценяване Златков реши, че единствената възможност беше да нападне човека, който щеше да му донесе храната, и тогава да опита щастието си в пътя до брега. Но надеждите му се оказаха напразни. Лемингтън беше чужд на рисковете: храната донесе Майк Дорн, но съпроводен от един моряк с ясно очертан пистолет в джоба.

— Какво ново има из кораба, Дорн? — запита капитанът.

— Нищо, сър — почтително отговори камериерът. — Работата е замряла напълно.

— Но чувам един мотор, който работи.

— Моторът на климатичната инсталация, сър — нагло излъга другият. — Както всички кабини са запечатани, не може да не се пусне климатичната инсталация. Иначе хората ще се издушат…

— А как е бедният болен Дик Слоун?

— Върви на лошо — лицемерно въздъхна Майк Дорн. — Пък и тези лекари още се бавят…

Като се страхуваше от нова порция упойка, Златков не се докосна до храната и питието, а се задоволи да пие от блудкавата вода в банята.

Следобедът премина в мъчително бездействие. Капитанът знаеше, че изтеглянето на скъпоценния трон няма да стане преди да падне нощта — за извличането на такава тежест трябваше да се използува винчът^[1], а Лемингтън не можеше да си позволи лукса да привлече с него вниманието на евентуалните наблюдатели от брега, — но въпреки това не знаеше какво да предприеме, как да действува.

По-късно му донесоха и вечеря, но той и от нея не хапна, а продължи да се разхожда нагоре-надолу из кабината си.

Часът стана девет, после десет… единадесет… Моторът на драгата отдавна беше заглъхнал и сега се разнесе скрипливият звук на винча, съпроводен от гръмките команди и проклятия на капитан Макензи.

Златков чувствуваше, че главата му ще се пръсне. Той напрягаше ум, но не намираше изход.

Към единадесет и половина крадливи стъпки приближиха до вратата му и ключът в бравата се обърна. Настръхнал, готов на всичко, Златков с бързо движение отвори вратата. Навън стоеше Мери Джойнър. Изненадан, капитанът сложи предупредително пръст на устните си и й обясни със знаци, че в стаята има микрофон. Придърпа я навън по коридора и тогава младата жена му каза шепнешком:

— Всички са на палубата. Ако искате да правите нещо, сега е сгодната минута…

Не беше време за дълги разговори и обяснения. Златков стисна ръката й и отговори задавено:

— Благодаря ви, Мери. — Той за пръв път я наричаше с малкото й име. — Никога не ще забравя…

— Вървете — прекъсна го тя. Гласът й звучеше топло и със сподавена интимност. — Вървете и, моля ви, пазете се! Тези хора са ужасни!…

Златков безпрепятствено се промъкна по коридора, излезе на палубата и се сви до една от спасителните лодки — двамата стражи продължаваха да крачат покрай фалшбордовете. Пропълзя в сянката на лодките и надзърна. На кърмата кипеше напрегната работа — сновяха хора, трещяха машини, разнасяха се викове. Капитанът погледа и се отдръпна пълзешком. Раненото му предната нощ рамо го болеше, но той се насилваше да забравя болката. Заобиколи люка^[2] на машинното отделение и като се увери, че наоколо нямаше хора, изтича по стълбичката до горната палуба. Тук също беше спокойно. Мери Джойнър бе имала право — с изключение на двамата пазачи сега всички бяха заети на кърмата.

Като се провираше в сянката на надстройките, капитан Златков достигна целта на „експедицията“ си. В рубката^[3] на радиотелеграфиста светеше — изглежда и Джек бе останал на поста си. Вратата беше открехната, но капитанът не посмя да влезе — за да я отвори напълно, да се ориентира и да достигне до радиотелеграфиста, му бяха необходими поне десет секунди, а те щяха да бъдат безкрайно дълго време, ако Джек беше, да речем, с пистолет в ръка. Поколеба се, после намери някакво желязо и застана до вратата. Втикна пръст между зъбите си и като се мъчеше да имитира съскащия говор на Артър Лемингтън, изговори високо:

— Халоу, Джек!

Отговорът на Джек щеше да бъде решителен; той щеше да донесе успех или катастрофа.

— Заповядайте, сър — обади се отвътре радиотелеграфистът и капитанът въздъхна облекчено.

— Свързахте ли се с турските военни кораби? — Този въпрос имаше за цел да разсее евентуалното съмнение на моряка.

— На тяхната вълна̀ съм, сър. Да предам ли нещо?

— Вземете този текст — все с пръст между зъбите, сякаш държеше лула, продължи Златков. — Като ви дам знак, и ще го предадете.

Чу се как Джек става от стола и изминава няколкото крачки до вратата. Златков се притисна о стената и вдигна ръката с желязото. Джек се показа от осветената врата, удар! — и радиотелеграфистът се строполи в безсъзнание на палубата.

Капитанът завлече безжизненото тяло в рубката. Да върже пленника си и да натика една кърпа в устата му беше работа за минута. После приближи до радиостанцията и я прегледа. Уви, още първият поглед му донесе разочарование — ска̀лата не беше разграфена на метри, а на ярдове и футове^[4]… Златков постави слушалките на ушите си и бавно завъртя копчето. Лъстив женски глас пее чувствена песен… Обърна още малко копчето. Италиански скородумец предава новини… Скеч от парижко вариете… Някаква екзотична музика… По челото на капитана лъснаха капчици пот. Някакви побеснели барабани… „Овладей се! — повтаряше си Златков. — Запази спокойствие! Започнеш ли да нервничиш — загубен си!“ Шестата на Чайковски… Малко по-нататък: Говорит Москва, говорит Москва… Остри синкопи на тромпети… И изведнъж се разнесе един божествен глас:

— … Вятър работа значи. Коле? Колеее? Чуваш ли ме, бе? Кажи на онзи в самолета, че всичко, което хвърчи, не се яде… Тъй, тъй му кажи… Никакъв паламуд няма значи… Свети, бе. Свети водата, ама от цаца. Ца-ца! Напразно бъхтахме пътя!…

Златков включи предавателя и заговори в микрофона:

— Ало! Ало! Откъде говорите?

Кратко мълчание. И после:

— Ти пък кой си, бе?

— Отговорете бързо! Откъде говорите?

Ново замълчаване.

— Колеее, ако си правиш майтапи с мене…

— Престанете с глупостите — скара се капитанът. — Въпросът е от държавно значение!…

„Държавно значение — помисли той. — Какво ли, дявол да го вземе, очаквам да се разбере от тези думи?“

Но изглежда неясното за него беше съвсем ясно за непознатия говорител. Той най-сетне схвана, че това не е „майтап“ на Колето, защото гласът му веднага се измени:

— Говори РеКе^[5]-12. Говори РеКе-12. Намираме се на четиридесет мили изток-югоизток от Созопол. Кой е насреща?

— Слушайте ме и не ме прекъсвайте! Говори капитан Борислав Златков. Чухте ли? Ка-пи-тан Злат-ков! Предайте веднага до милицията във Варна, че капитан Златков иска помощ. По-мощ! Тази нощ корабът „Блу скай“ ще…

Златков не успя да завърши. Върху черепа му се стовари страхотен удар и той загуби съзнание.