Цончо Родев
Тронът на Исаврите (10)

Бягството на „Блу скай“

— Скорост?

Капитан Макензи изплю тютюна от устата си и отговори:

— Двадесет възела^[1], сър.

— Вдигнете още!

— Не може, сър. — Капитан Макензи се колебаеше. — Аварийната е двадесет и четири възла, но рискуваме да стопим машините…

— Вдигнете, ви казвам! — кресна не на шега Лемингтън. — Какво предпочитате: да запазите мотора или да загубите кожата си?!

Капитан Макензи сви примирително рамене, взе тръбата, която като телефон го свързваше с машинното отделение, и извика:

— Тапат, дай аварийна!… Нищо, нека се стопи. Дай аварийна!

Моторът изгърмя яростно. За миг корабът като че ли подскочи, после се втурна бясно напред. Артър Лемингтън погледа няколко минути в черната пелена на нощта, после бавно слезе от капитанския мостик и със спокойни крачки се отправи към кабината, където Майк Дорн и един моряк пазеха вързания Златков.

Пленникът се бе свестил, но един чудовищен оток на главата му още сочеше мястото на удара.

— Радвам се да ви видя жив и здрав — каза Лемингтън, като премести лулата в другия ъгъл на устата си. В гласа му нямаше ирония, а по-скоро спортсменско уважение към победения противник.

Лицето на Златков се сви от болка, но той произнесе ясно и отчетливо:

— Мистър Лемингтън, пред вас е капитанът от Българската народна милиция Борислав Златков. В името на закона ви заповядвам да обърнете кораба и да се отправите към най-близкото пристанище. Не мога да ви обещая пълно освобождаване от отговорност, но поемам задължение изпълнението на заповедта ми да се счита смекчаващо вината обстоятелство.

Лемингтън се престори, че не чул последните думи на пленника.

— Капитан? О-о-о! Поздравявам ви. Като съдех от възрастта ви, не допущах да сте повече от лейтенант…

— Изпълнете заповедта ми, иначе ще понесете всички последици — повтори натъртено Златков.

— Последици? Засега не сме още във фазата на последиците, драги капитане, а на простото настояще. В този момент „Блу скай“ със златния престол на борда плава с двадесет и четири възла скорост на изток и след четвърт час ще излезе от българските териториални води. — Лемингтън замълча, като очакваше, че капитанът ще възрази нещо, но Златков предпочете да не се обади. — Вие бяхте превъзходен противник, капитане — продължи с неподправено уважение англичанинът, — противник умен, съобразителен и ловък. Искрено съжалявам, че между спомените ви от нашата експедиция ще остане и този, хм, неприятен инцидент…

Златков се задоволи да скрива колкото може мъчителната си болка и да мълчи.

— Струва ми се, че безпогрешно чета мислите ви, капитане. В този момент вие си казвате, че „he laughs best who laughs last“^[2], нали? Е добре, трябва да ви разочаровам. Джек ми предаде съдържанието на вашето съобщение по радиото. Не се изненадвате, че Джек говори български? Значи и това не е тайна за вас? О, не мога да скрия, че възхищението ми към вас непрекъснато расте. Та, казвам, Джек ми преведе вашето съобщение. Уверявам ви, то е твърде объркано и неясно, за да очаквате някакъв съществен резултат. При това, хм, нещастният инцидент попречи да го довършите. Но дори и да приемем, че то ще бъде разбрано. Мислите ли, че ще изиграе някаква роля? „Милувката“, която получихте от Дик Слоун…

— Твърде тежка милувка за човек, болен от тифус — не се сдържа и подхвърли Златков.

— Морският въздух лекува бързо — прие шегата Лемингтън. — Йодни пари и така нататък. Та „милувката“ съвпадна по време с изваждането на златния трон и точно осемнадесет минути по-късно „Блу скай“ вече летеше на изток. Е, кажете, капитане, можете ли да разчитате на някаква помощ?

Пленникът не отговори. Той се стремеше да показва твърдост, но дълбоко в себе си напълно споделяше съмненията на англичанина.

— Къде е Вера Маринова? — попита той след малко.

— Браво! Вие сте истински джентълмен, Златков. Дори и в положението, в което се намирате, вие продължавате да бдите над вашата сънародница. Мога да ви успокоя. Мис Маринова се радва на всички удобства, които можем да й създадем… зад заключената врата на кабината й. Впрочем бихте ли имали любезността да ми отговорите на един въпрос? Как успяхте на два пъти да се измъкнете от кабината си?

Лемингтън почака за отговор, но Златков упорито мълчеше. Той забеляза връзката, която англичанинът правеше между Вера Маринова и неговото, на капитана, освобождаване от кабината и предпочете с мълчанието си да продължи заблуждението му.

На вратата се почука и в кабината влезе морякът Ели Бос. Зачервеният му нос издаваше, че той бе успял да докопа алкохолните запаси на „Блу скай“.

— Изпраща ме капитан Макензи, сър — изфъфли той, като се усмихваше глуповато. — Моли да отидете при него на мостика.

— Ще дойда след малко — отговори Лемингтън и с махване на ръка отпрати моряка. После се обърна отново към пленника: — Да се върнем на нашия разговор, капитане. Вие искате да се отправим към най-близкото пристанище и да се предадем на вашата милиция. Това, разбира се, е най-изгодното за вас. Но, помислете си, какво бихте направили, ако бяхте на мое място.

— Ако бях на ваше място, аз положително не бих застанал начело на една организирана кражба.

Лемингтън предпочете да пропусне обидата покрай ушите си.

— И да изтърва от ръцете си най-редкия шанс, който ми е давала съдбата? Слушайте, мистър Златков. Вероятно знаете, че миналата година аз летувах на вашия Слънчев бряг. Един ден, преследвайки риба с харпун в ръка, аз неочаквано попаднах на този златен трон. Изглежда водата беше отмила горния пласт на наноса, защото една част от трона стърчеше над дъното. Е добре, какво според вас трябваше да направя? Да подаря на България това откритие? Да ви поднеса трона на табличка? О, не, капитане. „Nothing venture, nothing have“^[3]. За този трон Бритиш музеум ще ми плати цена с толкова много нули, че ще получите виене на свят, преди да ги изброите.

— Доколкото зная, вие сте достатъчно богат човек, мистър Лемингтън, за да не ламтите за тези нули.

— За един истински мъж броят на парите и на покорените жени никога не е достатъчен, драги капитане — сдържано се усмихна англичанинът. — Затова аз затрупах находката с камъни, направих една скица на района и се върнах в добрата стара Англия, за да организирам експедицията.

— А как въвлякохте в плановете си Брайтънския институт за океанография и хидробиология?

— Това беше най-лесното. Нашите научни институти толкова рядко намират меценати, че… — Лемингтън не довърши. — И сега, след едногодишна работа и похарчени няколко хиляди лири стерлинги, тронът е в ръцете ми. Можете ли сериозно да очаквате, че именно в този момент аз ще реша да преклоня глава?

Ели Бос отново влезе в кабината и зашепна нещо в ухото на Лемингтън. Съобщението изглежда заслужаваше внимание, защото шефът на експедицията бързо последва моряка. Той изтича към командния мостик, където го чакаше капитан Макензи, и с нервност, която противоречеше на прословутото му самообладание, запита:

— Какво се е случило, капитан Макензи? — Вятърът откъсваше думите от устата му и ги запокитваше някъде назад.

— Ослушайте се, сър — между две предъвквания отговори Макензи. — Внимателно се ослушайте. Чувате ли нещо?

Лемингтън се ослуша. Някъде откъм левия борд се носеше мощен грохот, който заглушаваше мотора на „Блу скай“ — сякаш със заплашителен тътен зад тъмната завеса на нощта настъпваше стихийна буря, която всеки миг можеше да се стовари върху кораба.

— Какво е това?

— Радарът показва три точки, сър, които се носят с бясна скорост откъм Варна. Доколкото мога да съдя, те препускат с петдесет и пет или шестдесет възела… Навярно са торпедни катери^[4], сър.

— Посока?

— Югоизток. Целта им е да преградят пътя ни. — Капитан Макензи изхрачи сдъвкания тютюн. — И да ме порази гръм, ако след десет минути не го направят…

— Угасете всички светлини на кораба — заповяда Лемингтън. — Завийте на юг и дръжте този курс около половин час, после обърнете пак на изток.

Капитанът даде съответните нареждания и корабът потъна в тъмнина. Няколко минути двамата мъже на мостика не проговориха.

— И това няма да ни помогне, сър — рече най-сетне Макензи, като отхапа нова порция тютюн. — Много по-бързи са от нас. — Лемингтън замълча и капитанът продължи след малко: — Какво ще кажете за тази идея, сър — да върнем на дядо Нептун неговия трон, като с него изпратим през борда и двамата българи? Тогава ще можем спокойно да дочакаме тези приятели и още по-спокойно да отговорим на въпросите им…

Артър Лемингтън се задоволи да отговори студено, без да повиши тон:

— Вие сте изкуфял дръвник, капитан Макензи.

Старият морски вълк не се залови да спори, само изсумтя под носа си:

— „As well be hanged for a sheep as for a lamb“^[5].

Корабният мотор започна леко да се дави, но „Блу скай“ продължи да лети напред сред гейзери от бяла пяна.

Минаха още няколко минути. Изведнъж някъде от небето бликнаха светлини. Няколко мощни прожектори зашариха по морето с лъчите си и скоро „уловиха“ кораба.

— Хеликоптери — рече капитан Макензи. — Нашето затъмнение става излишно. — После добави апатично: — Моята бабичка в Лъндъндери ще има дълго да ме чака…

— Обърнете пак на изток! — изкрещя Лемингтън, като засенчваше с ръка очите си.

Рулевият не дочака заповедта на капитана и бързо обърна по новия курс. На мостика се появи радиотелеграфистът Джек. Главата му беше превързана.

— Радарът показва други три кораба южно от нас, сър — доложи той. — Предадоха по радиото да спрем.

— Продължавайте така! — заповяда Лемингтън. Джек вдигна рамене и се върна в рубката си. Примирен със съдбата, капитан Макензи скръсти ръце на гърдите.

Щяха ли да се измъкнат? Колко мили ги деляха още от неутралните води? Ще посмеят ли българите да ги преследват и нататък?

Лемингтън не успя да си отговори на тези въпроси. Някъде от дясно залаяха картечници и снопове трасиращи куршуми заподскачаха по гребените на вълните на около петдесет метра пред носа на „Блу скай“.

— Стоп, капитане — тихо нареди Артър Лемингтън. — Ние загубихме играта…