Цончо Родев
Тронът на Исаврите (7)

Коктейлът „Дайкуири“

Още докато рейсовият кораб маневрираше, за да влезе в пристанището, Златков видя, че „Блу скай“ е на обичайното си място към Равда. Когато слезе, капитанът забеляза, че една лодка с двама гребци го чакаше на малкия пристан — Лемингтън наистина не пропускаше и не забравяше нищо. Позна веднага гребците. Бяха радиотелеграфистът Джек и морякът Ели Бос — същият Ели Бос, който миналата неделя се бе напил „като лорд“^[1] на Слънчев бряг, после бе възпявал звездите, като бе подчертавал всеки рефрен с по един камък в прозорците на хотел „Вега“, и на следната сутрин се бе събудил като пансионер на милицията. Тогава по молба на Артър Лемингтън Златков бе водил преговорите за освобождаването му.

— Какво ново, момчета? — попита капитанът, като се настани на кърмата на лодката и улови руля^[2]. — Как я карахте през тези дни?

— Има новини, сър — отговори за двамата Джек. — От два дни сме непрекъснато на котва ей там, където е сега „Блу скай“, и не се връщаме на пристанището.

— О! — неопределено произнесе Златков.

— Да, сър — продължи дяволито радиотелеграфистът, — и от това най-много изпати приятелят Ели, който вече страда от засушаване на гърлото…

— „After rain comes fair weather“^[3] — засмя се Златков. Той не искаше да покаже колко силно впечатление му бе направило съобщението на Джек.

След четвърт час капитан Златков вече осведомяваше мистър Лемингтън за благополучното излекуване на сина си.

— Вероятно сте научили за пренасянето ни тука? — попита англичанинът, след като вежливо изказа поздравленията си по повод щастливото оздравяване на детето.

Да, Златков знаеше вече от гребците.

— Хората на Джералд Шейдлс се оплакваха напоследък, че шумът на пристанището пречел на съня им. Затова поговорих с пристанищните власти и взех разрешение да се установим тук на котва. Разочарован ли сте от промяната?

Ако въобще можеше да се говори за разочарование Борислав Златков беше разочарован само от глупаво измисления повод за преместването.

— Не се тревожете за мене, мистър Лемингтън — отговори той с най-равнодушния тон, на който беше способен. — Аз и тука ще се чувствувам превъзходно. Важното е работата да върви добре…

Златков остави малкия си багаж в кабината, но после не отиде направо в лабораторията, а се поразходи по палубата. Първото, което му направи впечатление, беше, че „Блу скай“ бе спуснал три котви. Очевидно капитан Макензи го бе прикрепил така, че да стои на едно място, независимо от вятъра и вълнението. След това вниманието му бе привлечено от отсъствието на леководолазите. Под водата имаше двама, а от останалите шест нямаше и следа. На Златков му се искаше да разбере къде се намират по това време, но се отказа — Майк Дорн го наблюдаваше от горната палуба, като се преструваше, че лъска някаква брава.

Преди следобедния чай на него му се удаде да остане за няколко минути насаме с Вера Маринова и я разпита за впечатленията й от двата дни на неговото отсъствие.

— Веднага след отпътуването ви Артър Лемингтън уреди с пристанищното управление да останем тук на котва — започна тя. — Обикновено спущането на котвата не отнема на капитан Макензи повече от пет минути, но сега той толкова дълго избираше мястото, че изразходва около час и половина. Добродушният шишко Шейдлс, който в други дни е постоянен извор на шеги и смешки, от онзи ден е просто неузнаваем — мълчи, сърди се нещо, не пипва работа.

— Не забелязахте ли нещо по-особено на кораба?

— Не знам да ви разкажа ли или не. Още първата нощ чух особен шум на мотор.

— Корабният двигател?

— Не, не, нещо съвсем различно. Шумът идваше някъде отзад. Хрумна ми да погледна през илюминатора. И знаете ли какво ми се стори? Водата изглеждаше така, като че ли долната част на кораба светеше. Вярвате ли ми или мислите, че съм сънувала?

Борислав Златков кимна сериозно:

— Да, вярвам ви. Случи ли се нещо след това?

— Полюбопитствувах да узная повече, облякох се и излязох. Разбира се, още в следващата секунда пред мен застана Майк Дорн. Криво-ляво му обясних какво е привлякло вниманието ми. Той се залови да ми разказва, че ремонтирали машините и недвусмислено ми показа, че трябва да си остана в кабината.

— Колко време продължи този шум?

— Приблизително от единадесет вечерта до пет сутринта. Тази нощ историята се повтори. Попитах Джералд Шейдлс, но той се задоволи да изръмжи неопределено. Вие какво ще кажете, Златков? Не е ли странно да поправят машините нощем, когато ще безпокоят хората, а да бездействуват през деня?

Капитанът имаше твърде ясна представа за онова което ставаше на кораба, но предпочете да смънка нещо неясно.

— Знаете ли къде са леководолазите?

— От два дни се явяват на работа само двама. Доколкото схванах, Трейнор и останалите пет спят или се крият някъде през деня и едва привечер се явяват на палубата или засядат на покер в каюткомпанията.

Вечерта премина както обикновено — вечеряха, слушаха музика, приказваха на незначителни теми. Само Джералд Шейдлс, този заклет бъбривец, не взе участие в разговора, а се залови да реди пасианси на една отдалечена масичка. В десет часа си пожелаха лека нощ и се разотидоха по кабините си.

Златков легна, тури до себе си пепелника и цигарите, запуши и се зачете в някаква книга. Мина единадесет, но нищо не се случи. Капитанът се досети, че навярно светлината в кабината му смущава тайнствените нощни работници, затова угаси лампата, но продължи да пуши и бодърствува. Около полунощ се разнесе напевен шум на мотор. Изглежда двигателят беше много мощен, защото целият корпус на „Блу скай“ трепереше и се тресеше.

Борислав Златков отвори илюминатора и провря глава навън. Вера Маринова имаше право — мощните, подводни прожектори бяха пуснати в действие и от тяхната светлина водата под кораба изглеждаше жълто-зелена. Капитанът затвори прозорчето, запали лампата си и позвъни. Камериерът се яви в много по-късо време, отколкото бе необходимо, за да се измине коридорът.

— Заповядайте, сър — каза той, като гледаше подозрително изпод сплеснатото си чело.

— Чувате ли някакъв особен шум, Дорн? — флегматично попита капитанът.

— Да, сър. Поправят мотора на климатичната инсталация.

— Но защо нощем? Този час не е ли твърде, хм, неудобен за ремонт?

— Напълно сте прав, сър. Но през нощта е по-хладно и климатичната станция може да се изключи временно.

— Много съжалявам, но този шум ми пречи да спя. Уж избягахме от шума на пристанището, пък… Бихте ли ме завели в машинното отделение? Искам да помоля…

— По-добре не отивайте, сър — бързо изрече камериерът. — Мистър Тапат, старшият механик, не допуща никого в машинното отделение. Ще възникнат неприятности.

— Тогава бих искал да се видя с капитан Макензи.

Майк Дорн се поколеба. Фигурата му, запълнила очертанията на вратата, наистина наподобяваше горила — масивният труп, сплеснатата глава без врат, дългите до коленете ръце и кривите крака му придаваха нещо уродливо и примитивно.

— Почакайте няколко минути, сър. Ще се опитам да уредя нещо и ще се върна да ви уведомя.

Всъщност камериерът не се върна повече. Но след пет минути тайнственият шум замря и подводните прожектори угаснаха.

Преди да заспи, капитан Златков дълго обмисля създалото се положение. Наистина тази нощ той бе успял да осуети работата на леководолазите. Но докога? Артър Лемингтън не беше човек, който ще остави нещата до половина. Той щеше да намери нова форма, за да продължи работата. Но каква щеше да бъде тя? Какво ще измисли този път неговият изобретателен мозък?

А не е ли време да извести вече полковника и да поиска помощ? Златков премисли и тази възможност и накрая със съжаление я отхвърли. „Трябва да действуваме само при сигурни доказателства за вина — бе казал полковникът. — Иначе рискуваме да си навлечем на главите първокачествен дипломатически скандал!“ Тези сигурни доказателства още липсваха. Наистина имаше улики, но те още бяха недостатъчни…

На следния ден всичко продължи както обикновено. Златков очакваше Лемингтън да даде обяснение за нощния шум, но вместо това само капитан Макензи се задоволи да изплюе през борда тютюна си и да изговори на своя непонятен „кокни“ (макар че, когато искаше, той можеше да говори на чист английски език) едно извинение, от което Златков разбра само, че този шум повече няма да се повтори. И наистина вечерта Борислав Златков бдя и се бори със съня много часове, като се ослушваше за мотора, но нощта премина тихо и спокойно. Заспа на разсъмване и непрекъснато сънува кошмари — беше разтревожен, че може би Лемингтън го бе надхитрил, измисляйки някакъв безшумен начин, за да продължи подводните работи. И когато стана на сутринта, капитанът беше вече твърдо решил през следващата нощ да намери начин, за да провери какво става на кораба.

Изследванията в лабораторията вървяха мудно — никой не казваше, но всички разбираха, че работата беше свършена и че всичко онова, което се насилваха още да вършат, беше безполезно и ненужно. Джералд Шейдлс изобщо не правеше усилия да си придава вид, че работи. Той се задоволяваше да се мерне за минута в лабораторията и изчезваше в малкия си личен кабинет, където прекарваше целия ден с някой роман на Агата Кристи или Жорж Сименон^[4] в ръка. Дали с това не искаше да подскаже на българите, че друго, а не хидробиологическите изследвания бяха истинската цел на експедицията? Борислав Златков не можа да си отговори на този въпрос, но и без това изпитваше искрено съжаление към хидробиолога — вътрешно честен човек, Шейдлс сигурно горчиво проклинаше часа, в който бе дал съгласието си да участвува в тази експедиция.

През деня Златков издебна едно отсъствие на Майк Дорн и успя да задигне три-четири метра корабно въже, което грижливо скри под дюшека на леглото си. То щеше да му трябва през нощта.

Вечерта премина весело. Капитан Макензи донесе грамофона си и плочите със стари романси, после покани мис Джойнър да изиграят някакъв ирландски танц. Трейнор разказа няколко интересни приключения, преживени от него в дълбините на Средиземно море. Накрая сам мистър Лемингтън им приготви по един коктейл „Дайкуири“, като шеговито се похвали, че в този коктейл е по-добър специалист дори от барманите на лондонските Риц-Карлтън и Клеридж. И наистина всички признаха, че питието беше повече от превъзходно.

Като се прибра в кабината си, Златков се приготви отново да бодърствува. Към десет и половина обаче усети, че безсънието от предната нощ неудържимо натежава на клепките му. Взе един студен душ и се ободри за малко. За твърде малко, уви! Защото към единадесет часа реши да полегне „само за минута“ и когато отвори очи, навън отдавна беше ден…

— Чухте ли онази странна машина? — попита го Маринова, когато се видяха по-късно. — Цяла нощ не ме остави да мигна!

— Нищо не съм чул — гузно призна капитанът. — Цяла нощ съм спал като пеленаче…

— Кажете „като умрял“, за да ви повярвам — каза хидробиоложката. — Корабът се тресеше така, като че всеки миг се готвеше да се разпадне на парчета!

Денят не донесе нищо необикновено, но затова пък вечерта обещаваше да бъде още по-весела от предишната. Отново слушаха старинните романси на капитан Макензи, след това преминаха на по-модерни ритми от магнитофонните записи на Трейнор. Когато настроението достигна връхната си точка, Артър Леминггън покани Вера Маринова на танц. Изкуството на танца не спадаше към дарбите на Златков, но той се реши да последва примера на англичанина и покани Мери Джойнър. Капитанът не можеше да прецени дали се справя със стъпките и тактовете, но ако се съдеше по все по-плътното притискане към него, англичанката не беше недоволна от своя партньор. Ала когато капитанът вече започна да вижда в това притискане прояви на онази агресия, за която бе свикнал да мисли в минало време, Мери Джойнър го привлече по-далеч от останалата компания и му прошепна:

— Искате ли да не ви се доспи тази нощ? Тогава не пийте коктейл!…

Златков трепна и отново пропусна такта. За щастие той беше такъв танцьор, че грешката му не направи впечатление никому.

— Не се ли страхувате, че ако узнаят за предупреждението ви?…

За околните красивата стройна двойка в този момент само увлечено танцуваше „чик ту чик“^[5].

— Във всеки случай мистър Шейдлс вече знае.

Танцуваха увлечено още една минута, после Златков каза тихо:

— Искате ли да ми направите една услуга? — Младата жена потвърди с едва забележимо кимване на глава. — Когато сервират коктейлите, изпуснете своята чаша на земята…

— А сега ще ви приготвя пак от моя специалитет — обяви високо Артър Лемингтън, когато танцът свърши. — „Дайкуири“, това означава да се съберат в една чаша слънцето на екватора, красотата на Северното сияние, романтиката на южните морета, ароматът на алпийските цветя и… топлотата на българското гостоприемство.

Разнесоха се аплодисменти, тон на които даде Борислав Златков. Минута по-късно Лемингтън вече разклащаше миксера със сръчността на професионален барман.

Разсипаха коктейлите и развеселеният от погълнатото преди това вино капитан Макензи се изправи да произнесе някакъв тост, когато внезапно мис Джойнър изпищя сподавено и изпусна чашата си, като част от питието се изплиска върху роклята й. Втурнаха се да й помогнат. Златков използува сгодната секунда и с бързина, която не отговаряше на привидната му флегматичност, размени чашата си с тази на Вера Маринова. Огледа се. Всички бяха заети около младата англичанка, само закръгленият Джералд Шейдлс бе вперил замислени очи в него. Но щом погледите им се срещнаха, Шейдлс отмести своя и се престори, че разглежда някаква картина на стената.

Артър Лемингтън приготви един коктейл специално за мис Джойнър и покани компанията да пие за успеха на експедицията.

— И за моята славна бабичка в Лъндъндери — допълни капитан Макензи.

Половин час по-късно Борислав Златков прикри с ръка една прозявка. Лемингтън обаче го забеляза и предложи да се разотидат по кабините си.

Златков се прибра и се хвърли с дрехите си на леглото, като се престори на дълбоко заспал. Минутите затекоха убийствено бавно. По едно време в коридора се разнесе подозрителен шум, но нищо не последва и отново се възцари тишина.

Измина още един час. Тогава Златков долови как бравата се обръща и вратата безшумно се открехва. Разбра — сега нечии очи го наблюдаваха.

— Спи — избоботи гласът на Майк Дорн и два чифта стъпки приближиха към леглото на капитана. Една ръка побутна рамото му, но „спящият“ не помръдна.

— Бедното детективче — произнесе иронично един глас на леко завален български език и капитан Златков едва се удържа да не подскочи. Ето кой бе подслушвал разговорите му чрез вградения в стената микрофон — гласът принадлежеше на радиотелеграфиста Джек! — Бедното детективче! След този крепък сън то ще се върне с поправени нерви и напълняло…

— Какво мърмориш ти там? — сгълча го камериерът.

— Нищо — отговори на английски Джек. — Радвам се на спокойния сън на нашия любезен гост. Какво, да облечем ли пижамката на бебето, Майк?

— Хайде, измитай се. Сега не е време за глупави шеги!

Двамата излязоха, но преди това преместиха ключа и го превъртяха от външната страна на вратата.