Цончо Родев
Тронът на Исаврите (4)

Експедицията започва работа

На 18 юли сутринта стотици граждани и летовници се бяха струпали на празнично украсеното с разноцветни вимпели и зеленина пристанище на Несебър, Към 11 часа откъм юг едно бяло петно се отдели от сивата пелена на хоризонта и с великолепна скорост забърза към старинния град. Малко по-късно някакъв младеж, който се бе покачил на малкия фар на края на вълнолома и оттам наблюдаваше морето с бинокъл, извика:

— Те са! Виждам ги! Пристигат! Чета „Блу скай“ на носа на кораба!

След още половин час красивият като птица бял кораб беше вече на пристанището и след ловка маневра, която възхити моряците и рибарите между посрещачите, акостира^[1] на кея. „Блу скай“ също бе окичен с вимпели, а най-горе на мачтата му се развяваха знамената на ООН, Англия и България.

Плувнал в пот под костюма и връзката си, Борислав Златков стоеше на кея и с любопитство наблюдаваше кораба и хората, с които щеше да прекара следващия месец. На мостика имаше двама души. В единия, обгорял от вятъра и слънцето морски вълк, който даваше команди и дъвчеше непрекъснато (по-късно Златков разбра, че това беше тютюн за дъвчене), той позна капитан Макензи. Другият до него, висок мъж в бял фланелен костюм и с „английски зъби“, навярно беше Артър Лемингтън. Под тях до десния фалшборд^[2] бяха струпани десетина души, между които и една жена.

Посрещнати сърдечно от навалицата, англичаните слязоха на брега. Размениха се ръкостискания, от малката импровизирана трибуна произнесоха приветствия представители на БАН и на градския народен съвет, мистър Лемингтън им отговори с няколко хубави думи и накрая Вера Маринова и Борислав Златков бяха поканени да разгледат кораба, който щеше да бъде техен дом през следващите четири седмици. Лично Артър Лемингтън им представи членовете на научната група и екипажа. От многото лица и имена Златков можа да запомни само капитан Макензи с неговия вечен тютюн за дъвчене, Джералд Шейдлс, пълен мъж с епикурейска физиономия, който щеше да ръководи научната работа, и шефа на леководолазите Трейнор, млад атлет с безжизнени воднистосини очи.

„Блу скай“ представляваше едно съвършено произведение на корабостроителството. Кабините, каюткомпаниите, салоните за „файф о’клок“^[3] и игри, читалните с безкрайни полици, покрити с книги, просторните, модерно обзаведени лаборатории, различната научна апаратура, удобните площадки за леководолазите — всичко беше изрядно и образцово.

— Корабът е бил отначало яхта на лорд Уилям Ринслип — обясняваше Артър Лемингтън, докато ги развеждаше. — Едва преди две години бе откупен и преустроен в лаборатория. Сега тук, както сами ще се уверите, има всички условия за спокойна и плодотворна работа.

Следобед, когато двамата българи бяха вече пренесли багажа си в определените за тях кабини, в библиотеката се състоя малка конференция.

— Тук имаме образци от цистозира барбата от Атлантическия океан и Средиземно море — говореше Джералд Шейдлс, — както и лабораторни проби от извлечената от тях алгинова киселина. Тук, в България, по каква методика извличате алгиновата киселина, мистър Слейткоу?

— На български името ми се произнася Златков — флегматично се усмихна запитаният.

— Златков? — с труд изговори Шейдлс. — Много мъчно за произнасяне, но ще го науча. Впрочем вие говорите английски великолепно. Поздравявам ви.

— Благодаря ви за комплимента, но… аз не си правя никакви илюзии за моя школски английски език. Надявам се все пак, че говоря достатъчно разбираемо, за да не се нуждаем от преводач. Що се отнася до алгиновата киселина, трябва да ви призная, че ние сме още в началото и вярваме именно сега от вас да изучим методиката за извличането й.

— All right.^[4] Всичко, каквото знаем, ще ви го кажем с удоволствие — без превземки се съгласи пълничкият англичанин. — Имам известни основания да се надявам, че черноморската цистозира барбата, приспособена за живот в по-сладки води^[5], ще се окаже първокачествена суровина за добиване алгинова киселина.

— Аз смятам работата да протича така — обади се Артър Лемингтън. — Сутрин леководолазите ще изпълняват вашите изисквания, като ще ви доставят образци от флората, които ще ви бъдат необходими. В същото време в лабораторията ще се довършват изследванията от предния ден и ще се подготвя работата за следобедните изследвания. Някакви възражения? — Никой не се обади и той продължи: — Как виждат нашите гости бъдещата си работа при нас?

— Ние ще се подчиним на общия ред — отговори за двамата Златков. — Имаме особен интерес към лабораторните изследвания, защото искаме да усвоим методиката.

— Мислите ли да слизате под водата?

— Не сме леководолази, макар че аз криво-ляво се справям с перките и маската. Ще разчитаме на вашите момчета.

— Значи всичко е наред — кимна доволно Лемингтън и се изправи. — А сега заповядайте в каюткомпанията. Капитан Макензи, нашият домакин, кани всички на чай.

Докато отиваха към каюткомпанията, Вера Маринова се приближи до Златков и прошепна:

— Не зная дали ще намерим алгинова киселина в нашата цистозира барбата, Златков, но съм сигурна, че тук вие ще преживеете един великолепен роман.

— Аз и роман? Честна дума, не ви разбирам.

— Тогава обърнете внимание на тази чипоноса лаборантка, Мери Джойнър или както там е името й. Тя ви гледа с такива лакоми очи, че всеки момент очаквам да се обеси на врата ви…

След чая Борислав Златков се прибра в кабината си и се хвърли с дрехите на леглото. Така пролежа повече от час, като обмисляше преживяното през този ден. Не, колкото и да се ровеше в подробностите, не можеше да види нищо съмнително, нищо, което да изглежда подозрително. До този момент хората се държаха лоялно, открито, дори малко по-приветливо, отколкото той очакваше от англичани. Какво пък — в края на краищата нямаше да бъде лошо всички подозрения да се окажат напразни…

После му хрумна нещо, скочи, огледа още неотворения си куфар и многозначително свирна с уста — тази сутрин той бе залепил с един косъм капака на куфара си и сега този косъм беше скъсан. Значи някой бе използувал времето на конференцията и чая, за да се запознае със съдържанието на багажа му. Златков затананика една от фалшивите си мелодии и замислено прекара пръсти през русата си коса. Дали този обиск беше проява на просто човешко любопитство или зад него се криеше много по-сложна игра? Той не можа да си отговори, но мислено поблагодари на началника си, който беше настоял Златков да не вземе нито оръжие, нито каквито и да било други компрометиращи предмети.

Долови някакъв подозрителен шум в коридора и с внезапно движение отвори вратата на кабината. Навън стоеше масивен здравеняк с ниско чело и широка долна челюст, който му се поклони раболепно:

— Наричам се Майк Дорн, сър. Камериер съм на това крило. Имате ли нужда от нещо?

„Този дангалак не ми харесва — помисли Златков. — Подслушваше ли или се готвеше да ми се представи?“

Но гласно каза:

— Благодаря ви, Дорн. Засега нямам нужда от нищо. Впрочем, както ще се уверите, аз съм въобще един съвсем непретенциозен човек.

— На вашите услуги, сър — поклони се повторно камериерът и се оттегли с безшумни стъпки.

Капитан Златков застана прав в средата на каютата и се замисли. Случайно ли бе попаднал пред вратата му камериерът? Случайно ли беше скъсан косъмът на куфара? Случайно ли беше изобщо идването на тази експедиция или тя бе само прикритие на други, много по-опасни намерения?

Той заключи вратата на кабината, съблече сакото си и се залови да проучва с педантична акуратност тази стаичка, която сега беше негов дом. „Човек трябва да знае къде се намира — беше му казвал полковникът, когато Златков още учеше «занаята». — Да не допущаш никакви изненади, да водиш хорото, а да не се влачиш на опашката му — ето тайната на успеха!“

Повече от час той изследва леглото, мебелите, гардероба, банята. Не остави непрегледани също пода, тавана и стените. И когато вече се бе уверил, че няма нищо подозрително, дойде му на ум да отдели повече внимание на малката картина, представляваща тропически пейзаж с палми и розов залез, закрепена с винтове на стената точно срещу леглото му. С джобното си ножче той отвъртя винтовете и свали картината.

Под нея се виждаше стоманената мрежа на един вграден в стената свръхчувствителен микрофон.

Златков се усмихна доволно. Колкото и да беше странно, той предпочиташе да знае, че му предстои борба, отколкото да чезне в догадки и съмнения. После закрепи пак картината на мястото й, заличи следите от претърсването и се залови да се преоблича за вечеря — знаеше, че за англичаните вечерята е ритуал, в който човек не може да участвува без подходящо облекло.