Цончо Родев
Тронът на Исаврите (3)

Подир спомените

Управителят на хотел „Сириус“ се облегна назад и безпомощно разпери ръце:

— Какво очаквате да ви кажа за този Артър Лемингтън? Всяко лято през Слънчев бряг минават стотици хиляди летовници, а няколко от тези хиляди се падат на „Сириус“…

— И все пак си спомнихте за него — настоя Борислав Златков.

— Само това, което ви казах: висок, кокалест, затворен в себе си като всеки англичанин, сутрин поглъща неимоверно количество храна, следобед пие чай, а вечер почти не хапва. Чудак! И може би затова съм го запомнил. Но какво е правил през деня и през нощта, с кого се е срещал и с кого е говорил — е, вие наистина очаквате премного от мене.

— Не знаете ли от кого бих могъл да получа повече сведения?

— Нямам никаква представа. Но може би заслужава да поговорите с камериерката Марта. Миналата година тя обслужваше етажа, на който живееше Лемингтън — може да си спомня нещо. — Той позвъни и нареди на влезлия прислужник да повика камериерката. След малко се появи и Марта — млада, спретната жена със стандартната любезност на дългогодишна камериерка. — Марта — поде управителят, — този другар е от милицията. Интересува се за един наш летовник от миналата година. Лемингтън, Артър Лемингтън. Спомняш ли си за него?

— Спомням си, разбира се — отговори тя веднага.

По меланхоличното лице на Златков се плъзна тънка усмивка.

— Защо казвате „разбира се“? — запита той. — Толкова ли беше забележителен този Лемингтън?

— Той беше първият англичанин, когото съм обслужвала — обясни Марта. — И навярно никога няма да го забравя.

— Опишете ми го, ако обичате.

— Много висок, може би да има два метра, и много слаб. Дълго лице с издадени напред зъби, но не грозен. Ден и нощ с димяща лула в устата — понякога си мислех дали и не спи с нея. С пепелява коса, сресана на път. Изискваше сутрин закуската да му се сервира в стаята и изяждаше колкото аз за цял ден — един тиган шунка с яйца, салата, масло, кафе, кейк, конфитюр и какво ли не. Още първия ден ми показа как иска да му се оправя леглото и само малко ако сбърквах, правеше скандал. Но затова пък когато беше доволен… — Тя не довърши, изчерви се и млъкна.

— Какво, щедър ли беше? — ухили се Златков.

Марта хвърли бърз поглед към управителя, после наведе очи.

— На нас ни е забранено да вземаме бакшиши — каза тя глухо и капитанът не настоя повече. Всъщност това съвсем не го интересуваше.

— Спомняте ли си друго за него? Например с кого дружеше? Как прекарваше времето си? Кога отиваше и кога се връщаше от плажа?

— Не дружеше с никого. Дори по-късно, когато дойдоха няколко английски семейства, той даже не благоволи да се запознае с тях. Иначе нищо не зная за него.

— Съвсем нищо ли?

— Ах, да — припомни си тя, — той изобщо не ходеше на плажа, а всяка сутрин се качваше на колата си и отиваше в Несебър.

— В Несебър? — изненадано повтори Златков.

— В Несебър или там някъде. Лемингтън беше харпунджия. Нали знаете какво е това? Харпунджия, дето лови риби с пушка под водата. Колкото пъти сме имали харпунджии в хотела, все са били такива — не отиват на плажа, а ходят по скалите около града. Но този си го биваше — сам не хапваше риба, а всеки ден се връщаше с по една връзка кефали. Раздаваше ги на прислугата, на келнерите, на готвачите…

Борислав Златков се замисли. Това съобщение очевидно му направи силно впечатление.

— Кажете ми нещо повече за тази негова страст — помоли той.

— Че какво да ви кажа? Зная само, че всяка вечер носеше по пет-шест риби. Стаята му беше пълна с харпуни, стрели, някакви черни гумени костюми, водолазни апарати…

— А! — възкликна капитанът. — И водолазни апарати?

— Разни бутилки с презрамки за носене на гърба, каквито съм виждала на леководолазите.

— Използуваше ли ги?

— Сигурно ще ги е използувал. Защо ще ги носи чак от Англия, ако няма да ги използува?

— Да, използуваше апаратите си — намеси се и управителят. — Помня, че един-два пъти се случи лично аз да му помогна да натовари сутринта апарата си на колата.

— И къде отиваше?

— Един господ знае. Вероятно, както казва Марта, по скалите около стария град. Неведнъж съм чувал, че морето пред Слънчев бряг било „еднообразно и скучно“ за подводните плувци.

Златков зададе още няколко въпроса, но двамата му събеседници не можаха да му дадат никакви други сведения. Все пак не беше недоволен — всъщност и това, което научи от тях, надмина очакванията му. Той се сбогува, натовари се на своя сиво-син „Вартбург“ и изчезна по пътя към Несебър.

След половин час капитанът вече беше на „Хонолулу“ — онзи малък плаж на най-издадената в морето част на Несебър, където по традиция си дават среща всички подводни ловци. Изкъпа се, поплува, после се изтегна на пясъка и поведе разговор с „харпунджиите“, като незабележимо ги разпитваше за спомените им от миналото лято. Но случи се така, че нито един от тях не беше летувал миналата година по едно и също време с Лемингтън. И едва към два часа следобед попадна на един мургав театрален режисьор от София, който си спомняше за англичанина.

— Как да не го помня! Бяхме му измислили дори прякор — „Фор-фиш“^[1].

— „Фор-фиш“?

— Отличен ловец — обясни режисьорът. — Не излизаше от водата, преди да е нанизал поне четири кефала…

— Тук ли се подвизаваше?

— Отначало тук, на „Хонолулу“. Но после му доскуча, прехвърли се на юг и не се върна повече. Е, за него беше лесно. — В гласа на режисьора трепна нотка на завист. — Лемингтън имаше една „Джагуар“, дълга цял километър, за която двеста километра в час са играчка.

— Какво разбирате под „прехвърли се на юг“?

— Отиваше оттатък плажа, чак към село Равда. Там риба колкото щеш, и то ненаплашена. Плувай и стреляй — просто рай за ловците! Веднъж отидох и аз нататък и се върнах с единадесет парчета, все над две кила. Едва ги довлякох до тука.

Златков си придаде израз на безразличие, който лесно прилягаше на меланхоличната му физиономия. Капитанът не искаше да издаде колко беше заинтригуван.

— Заедно с Лемингтън ли отидохте там? — попита той невинно.

— Ами, отидохме с приятели пеша, а го заварихме там с неговата „Джагуар“. Проклета студена нация! Дори не се сети да ни предложи да ни докара обратно поне до разклона на шосето. Каза едно „бай-бай“, скочи в колата и отпраши към Слънчев бряг. Кажете, това със славянин може ли да се случи?

Но Златков нямаше намерение да сравнява характерите на англосаксонците и славяните.

— Към Равда сигурно е интересно и за леководолазна работа — подхвърли той, сякаш за да се намира на приказки.

— Този хитрец си носеше и дихателен апарат — каза режисьорът. — Един чудесен английски „Зийбе-Горман“. Направих си устата да сляза и аз с него, но мистър „Фор-фиш“ се престори на разсеян…

— И какво правеше той под водата?

— Знам ли го? Обикаляше, разглеждаше, снимаше…

— Снимаше? Значи имаше и подводна камера?

— Лемингтън имаше всичко — потвърди режисьорът ревниво. — И подводна камера, разбира се. Една френска „Калипсо-фот“, последна дума на техниката.

— И какво снимаше при Равда?

— Нямам представа. Но сигурно не е бил затруднен в избора си — там дъното е толкова разнообразно!

— Може би водорасли?

— Водорасли? — учудено повтори режисьорът. — Има ли нормален човек, който да се интересува от водораслите?

— Значи, не се интересуваше от водораслите? — настоя Златков.

— Не, не съм забелязал такова нещо.

Капитан Златков го разпита още за мястото при Равда, където миналата година се бяха срещнали с англичанина, после незабелязано промени темата. А по-късно, когато режисьорът се отправи на нова ловна екскурзия във водата, прибра багажа си, качи се във „Вартбурга“ и потегли на юг, по пътя към Поморие. Докато шофираше, той си тананикаше разсеяно и невъобразимо фалшиво. Колегите му във Варна твърдяха, че той пропява само тогава, когато напрегнато мисли за нещо.

Щом достигна до заливчето, за което му бе говорил режисьорът, Златков спря и излезе от колата. Под него, близко и примамно, се стелеше морето и хиляди разноцветни светлинки трептяха и подскачаха по начупената му тюркоазена плащеница.

Животът отдавна бе научил капитана да не разчита на случайностите, но той все пак реши да направи една разходка по същото дъно, което преди година бе имало такава притегателна сила върху англичанина. От багажника на колата извади дихателния апарат и другите си съоръжения и се спусна по пътеката към морето. Малкият плаж на заливчето бе осеян с килим от мидени черупки, които светеха със седефен блясък.

Капитанът се екипира сръчно и с широки крачки приближи към морето. Пясъкът и черупките хрущяха под стъпките му. Той нагази във водата, повървя, докато тя достигна до кръста му, после захапа мундщука на апарата и се плъзна под повърхността — нищожно движение, но то само в миг го пренесе в един нов свят, пълен с очарование и тайнствена привлекателност.

Пред него се разстилаше дълга и тясна клисура, заградена от подводни скали. По кехлибареножълтия пясък спокойно и важно крачеше един ръждив рак и войнствено размахваше големите си щипци. Изведнъж наблизо се появи малка, бяла, почти прозрачна рибка, която сякаш лазеше по дъното и търсеше нещо между песъчинките. В миг ракът забрави важността си. Той се спотаи, притихна, приклекна на кривите си крака, после бавно, много бавно запълзя към рибката, като си придаваше вид на най-миролюбив приятел. А рибката с нищо не показваше, че забелязва опасността. Тя продължаваше да рови с муцунката си между песъчинките и, улисана, полека приближаваше към смъртоносните щипци. Когато прецени, че са се сближили достатъчно, ракът с невероятна за него енергия се хвърли напред. Златков ясно чу щракването на щипците във водата и помисли, че в следващата секунда ще види рибката да се гърчи в жестоката им хватка. Но не, ракът не успя. По-бърза от неговите клещи, рибката огъна грациозното си тяло, едно махване на опашката — и от нея остана само малко мътно облаче, вдигнато от дъното.

Златков мислено поздрави рибката за чудесното й избавление и продължи нататък. Клисурата се проточваше покрай дълъг скален риф, който с върха си почти режеше водната повърхност. По него трептяха малки алени петна — това бяха актиниите, които никакви бури и вълни не бяха успели да отлепят от гостоприемната скала. Долу, в подножието на рифа, черни и заплашителни, зееха гърлата на няколко подмола. А пред тях, като страж на приказна пещера, един морски дракон бе опънал петнистото си тяло и сякаш за да си дава сам кураж, наежваше отровните шипове на перките си и се оглеждаше глуповато с големите си кръгли очи.

По-нататък, в цепнатината между две скали, Златков зърна да се размахва приветствено една зелена опашка. Кефал! Един голям кефал-единак лакомо пасеше с вирната нагоре опашка и увлечен от лакомията си, бе забравил целия свят и хилядите опасности, които го дебнеха иззад всяка скала. Леководолазът спотаи дъх, протегна ръка и бавно се запромъква към кефала. Но когато само десетина сантиметра го деляха от опашката, рибата долови опасността, силното й тяло отскочи настрана и след секунда се стопи в стъкленосинята прозрачност на водата.

Златков бавно заплува подир нея, като все се придържаше към пролеза между рифа и останалите скали. Имаше нещо недействително, миражно в пейзажа около него и в това неповторимо съчетание на линии и багри — жълтия цвят на дъното, нежната зеленина на водораслите, които на валма се носеха над него, синята завеса на водата, суровия пепелявокафяв цвят на канарите, алените пъпки на актиниите по тях и черните петна на налепените миди.

После дъното посивя — дълбочината се бе увеличила. Капитанът се спусна по-ниско и внезапно съзря някаква странна форма да се подава от дъното. Приближи се. От пясъка надигаше изящна глава стройна амфора красавица. Колко ли столетия е преживяла тук, сред ласкавата прегръдка на песъчинките и със синия саван на морето над нея? Златков разрови с пръсти пясъка и извади амфората. И както я държеше в ръце, той, чуждият на всякакви фантазии капитан от народната милиция, сякаш изведнъж чу в съзнанието си скрибуцащото колело на майстора-грънчар, видя белите ръце на робините, които разливаха от амфората тежко ароматно вино, долови грохота на побеснелия Понт, който с великанските си вълни запокитваше кораба върху подводните скали…

Поколеба се, после със съжаление остави амфората на дъното, издигна се нагоре и се прехвърли през острия гребен на рифа. Попадна на някаква просторна поляна, гъсто застлана със зелен килим от дълги влакнести водорасли.

„Зостера марина“ — помисли Златков и се засмя под маската си — двете седмици учение в Аквариума не бяха минали напразно.

Споменът за прекараните дни между научните работници върна мисълта му към неговата задача. Защо всъщност беше тука? Защо плуваше между скалите и водораслите? Какво очакваше да намери? Колкото и да се мъчеше, той не можеше да намери отговор на тези въпроси. Дълги часове бе преценявал предстоящото гостуване на англичаните, но все не намираше някакво сносно обяснение. „Сносно“ в криминалния смисъл на думата, разбира се. Отхвърляше мисълта за някакво проучване на подстъпите към брега. Брегът бе ясно и в подробности обозначен на морските карти и надлежно описан в лоцията^[2]. А дори и да не беше така, защо биха пращали експедиция, когато всеки летовник от Слънчев бряг или Несебър можеше спокойно да преброди тези места и да състави подробна карта на дъното?

А ако експедицията имаше за цел да установи връзка със законспирирани агенти на някое чуждо разузнаване у нас?

Златков свърна към брега. Кой знае, може би полковникът щеше да се окаже прав, като предричаше една ваканция на море…