Цончо Родев
Тронът на Исаврите (8)

Нощна гонитба

Капитан Борислав Златков остана да лежи неподвижно. След десетина минути някъде в търбуха на „Блу скай“ загърмя познатият шум на тайнствения мотор. Откъм кърмата долетяха непредпазливи гласове. Нощната дейност на експедицията бе започнала.

„Спящият“ търпеливо изчака да мине още около половин час, стана и тихо натисна бравата. Усмихна се — да, вратата наистина беше заключена отвънка. Златков извади скритото под дюшека въже и направи по него няколко големи възли. После отвори илюминатора, върза единия край на въжето за крака на леглото, а другия прехвърли през прозорчето. Тогава се съблече по бански гащета, с безкрайна предпазливост се провря през илюминатора и с котешка пъргавина се спусна по въжето в осветената от подводните прожектори вода.

Първата му работа беше да се гмурне и да преплува под повърхността по-далеч от кораба. Когато излезе извън жълтия кръг на корабните светлини, той се извърна и внимателно проучи обстановката. На ниската площадка, разположена на кърмата, няколко души се суетяха около един пърпорещ мотор. Златков успя да различи механика Тапат, грозната фигура на Майк Дорн и трима леководолази с апарати на гърба. По мостика се разхождаше една сянка, но в тъмнината не можеше да се определи дали е вахтеният или капитан Макензи. Няколко леководолази навярно работеха под водата близо до задната част на кораба, защото там морето кипеше от въздушни мехури.

Златков заплува наоколо. Мисълта му работеше напрегнато. Какво трябваше да направи? Или по-скоро какво можеше да направи? Главната му задача безспорно беше да проучи тайнствената дейност, която се вършеше на дъното, да събере липсващите му доказателства. Но как да се приближи незабелязано до там? Как да измами бдителността на хората при кърмата, за да се промъкне достатъчно близо и да се гмурне до дъното?

Хрумна му смел план — рискован, но все пак осъществим. Златков преплува до носа на „Блу скай“, после, почти долепен до борда, измина разстоянието до средата на кораба. Тук една минута вдишва и издишва дълбоко, за да обогати дробовете си с повече кислород, и със силен мах се гмурна под корпуса на кораба. Раздра рамото си в някакви миди, залепени за борда, но продължи да се спуща надолу. Внимателно заобиколи светещото око на подводния прожектор и потърси с очи прохода на „вътрешната стълба“ към морето. Извън лъчите на прожекторите цареше непроницаем мрак, който поглъщаше и удавяше всичко. Капитанът се залови да опипва с ръце стените на кораба. Въздухът в гърдите му започна да се изчерпва, появиха се остри гърчове, които започваха някъде от стомаха и се изкачваха до гърлото му, болезнени спазми притискаха гърдите му, но с последни сили Златков продължаваше да търси прохода. Когато се отчая и вече реши да изплува към повърхността, ръката му внезапно хлътна в някакво празно пространство. Той се провря в отвесния проход и бързо се издигна нагоре. Два, три, четири метра… и главата му се озова над водата.

Златков се ослуша. Горе, на вътрешната леководолазна площадка, нямаше никакъв шум. Той почака да успокои дишането си, после полека се заизкачва по стълбичката към площадката. Да, горе наистина нямаше никой. Капитанът прерови площадката и скоро попадна на онова, което му трябваше — чифт перки, маска и един зареден дихателен апарат. Да се екипира беше работа за по-малко от минута и вече с апарат на гърба той отново се спусна по „вътрешната стълба“ и се потопи в морето.

Капитанът се отдалечи на около петдесет метра от кораба, спусна се до дъното и като се ориентираше по светлината на прожекторите, бавно и внимателно се запровира назад между скалите. Обезпокоени от шума и светлината, около него кръжаха ята от хиляди малки рибки — отиваха спокойно към осветения кръг на дъното, връщаха се в паническо бягство, обикаляха нерешително и пулеха белезникавите си очички. Като приближаваше към леководолазите, Златков започна да различава по-големи подробности. Най-напред забеляза тръбата на драгата, която се извиваше на дъга и изхвърляше по течението облаци от пясък и мътилка. Леководолазите още не се виждаха. Те се бяха вкопали дълбоко в дъното и само от време на време, когато се преместваха, се появяваха за секунда в сноповете лъчи на прожекторите.

Златков измина още няколко метра, избиколи някаква четвъртита скала и изведнъж се намери на самия ръб на изкопа. Знаеше — трябваше мигновено да избяга! Но тогава погледът му попадна на един предмет, каквито, според полковника, имаше само в приказките, и той забрави всичко…

Изкопът, с диаметър около осем или десет метра, се скосяваше конусообразно надолу. В центъра, накъдето водеше тръбата на драгата, почти напълно освободен от пясъка и тинята, се възправяше един колосален престол. В първия момент Златков не повярва на очите си. Но не, нямаше грешка. Пред него наистина се намираше един престол, целият изкован от злато и обсипан с кичури разноцветни камъни — сини аметисти и сапфири, бистри като сълза диаманти, кървавочервени рубини, млечнобели опали, зелени смарагди и жълти топази смесваха отблясъците си в неизразимо с думи сияние.

Тронът беше по-висок от човешки ръст, може би два метра и половина, и всеки сантиметър от него беше великолепно произведение на гравьорското майсторство.

През зеленикавата прозрачност на водата Златков успя да забележи, че страничните облегала представляваха два лъва. Във фигурите и главно в главите на лъвовете неизвестният майстор бе успял да съчетае израз на царствена сила и самоувереност, на горда властност и докато ги съзерцаваше, на капитана се стори като че ли те внезапно оживяват и с цялото съзнание за могъществото си показват на света, че са господари на животинското царство.

В най-горната част на високото задно облегало някакъв дъгообразен надпис обграждаше един релефен кръст: властниците, които преди много векове са седели на този трон, навярно са искали непрекъснато да напомнят на поданиците си, че само кръстът — олицетворение на божествената сила — стои по-горе от тяхната власт и че сам вездесъщият бог е дал в ръцете им правото да владеят и господствуват. Под кръста и надписа се виждаха изваяни бойни сцени. Златков беше слаб в археологията, но предположи, че това са навярно картини от миналите победи по бранните полета на онези, които от височината на този престол бяха решавали съдбините на хиляди човешки души.

Очарован, омаян, Златков беше забравил къде се намираше и какво трябваше да върши и само гледаше захласнато тази неповторима творба на изкуството. Но внезапно едно побутване по рамото го накара да се върне към действителността. Той се обърна рязко и се озова лице в лице срещу Трейнор. Бездействието продължи по-малко от секунда — секунда, в която по-изненадан и объркан беше безспорно англичанинът. Но в следващия миг Трейнор можа да се увери, че нищо не беше по-измамно от меланхоличния и флегматичен вид на българина. Преди още той да беше съобразил каквото и да било, Златков протегна ръце и с ненадейно и стремително движение смъкна маската от очите и изтръгна мундщука на апарата от зъбите му.

Капитанът не загуби време да види последиците от светкавичната си атака, а се втурна да плува по-далеч от светлината. Като измина около двадесетина метра, той се спотаи в цепнатината между две скали и се ослуша. Учестен шум на няколко апарата бързо приближаваше към него — цялата група на леководолазите като глутница се бе спуснала по петите му. Какво да направи? Златков беше сравнително добър плувец, но не можеше да се сравнява с майсторството на тези професионални леководолази — нямаше да преплува и петдесет метра и те щяха да го настигнат. А да приеме борба сам срещу пет-шест силни мъже не щеше да бъде нищо друго освен глупав и безсмислен героизъм.

Той се промуши по-дълбоко в цепнатината и замря неподвижно. Шумът наближаваше и след малко Златков забеляза как на два метра над него премина с бясна скорост леководолаз — дали не се излъга, че това беше сам Артър Лемингтън? — като остави фосфоресцираща диря зад перките си. О, какво щастие беше, че хората на Трейнор нямаха със себе си непромокаеми фенерчета!

Като изчака още около минута, за да се отдалечат преследвачите, Златков напусна скривалището си и се устреми към кораба. За връщане на съоръженията на мястото им не можеше да се мисли — сега всяка секунда беше решителна. Затова щом достигна до въжето, което още висеше от илюминатора на кабината му, той захвърли във водата апарата, перките и маската и като използуваше възлите по въжето за стъпала, сръчно се покачи нагоре. Озовал се в кабината, той посвети няколко минути на трескава работа — отвърза и изхвърли през прозорчето въжето, затвори илюминатора, избърса се в хавлията си, навлече дрехите и се хвърли в леглото.

Не успя да определи дали беше изтекла минута или половин час, когато в коридора изтрополяха стъпките на тичащи хора и някой грубо натисна бравата на вратата му. После ключът се обърна и няколко души влязоха в кабината. Златков се размърда неспокойно, но продължи „съня“ си. Стъпките приближиха до леглото му.

— Казах ви, че спи, сър — обади се гласът на Майк Дорн. — Аз се уверих с очите си, че упойката го е хванала.

— А аз ви уверявам, че беше Слейткоу, сър — противопостави му се Трейнор. — Видях го само за миг, но затова пък съвършено ясно!

Както беше обърнат с лице към стената, капитанът усети, че някой се навежда над него и го изучава.

— Знаете ли, Трейнор — каза след малко Лемингтън, — отдавна имам впечатление, че вие сте един ненадминат глупак.

— Но аз съм сигурен, сър — обиди се леководолазът. — Как да не съм сигурен, като го видях с очите си… — Дотук Трейнор казваше истината, но после си приписа и несъществуващи заслуги: — Даже се сборичкахме и аз почти го бях надвил, когато маската ми се свлече и…

— Тогава навярно ще можете да ми обясните — прекъсна го Лемингтън — как е успял да заключи вратата отвън, след като се е върнал? Или ако е използувал прозореца, дали е подскочил от водата като хвърчаща риба?

Някой завря пръсти в косата на капитана.

— Ето, косите му са влажни — настоя Трейнор и Златков изтръпна — проклетата му руса коса щеше да го предаде. Но тогава камериерът му се притече на помощ:

— Изпий и ти такава доза приспивателно и не само косите, но целият ще плувнеш в пот…

За малко се възцари мълчание. Изглежда Лемингтън размишляваше, а останалите изчакваха последната му дума.

— Утре вечер вдигаме престола и изчезваме — произнесе най-сетне Артър Лемингтън. — Нашият шпионин не е напущал леглото си тази нощ, но може да е бил друг от брега. Така или иначе, положението става опасно. С другите неща, които са заровени по-надолу в пясъка, няма да се занимаваме. „All covet, all lose“^[1]. Чувате ли, Макензи? — Едно изджвакване показа, че и капитан Макензи беше между среднощните гости в каютата на Златков. — Всяка минута бъдете готов за отплаване. Първата ни цел ще бъде да излезем от българските териториални води, а нататък вече е лесно. Българите не ще дръзнат да нападнат кораб под английски флаг в неутрални води. Все пак кажете на Джек да улови вълната на турския черноморски флот. Ако забележим, че българите се готвят да ни преследват, ще поискаме помощ по радиото… — Хитър и съобразителен, Артър Лемингтън наистина не оставяше нищо на случайността.

Четиримата излязоха от кабината. Предвидливият Майк Дорн не пропусна отново да премести ключа.