Цончо Родев
Тронът на Исаврите (5)

Среднощно приключение

— Знаете ли, Златков — каза Вера Маринова, — струва ми се, че този горилоподобен камериер крои нещо зад сплеснатото си чело…

— Какво имате предвид?

— Дребни наглед неща, но вече се събраха доста. Общо казано, имам чувството, че Майк Дорн следи всяка наша и по-специално ваша крачка.

Този разговор се водеше на носа на „Блу скай“ в късния следобед на 25 юли.

Беше изтекла цяла седмица от започването на експедицията — цяла седмица, в която капитан Златков не се бе добрал до нищо по-съществено. Всяка сутрин корабът напускаше гостоприемното пристанище на Несебър и половин час по-късно хвърляше котва приблизително на едно и също място, между Несебърския плаж и залива на село Равда. Тук леководолазите, ръководени от отличния Трейнор, правеха по няколко спущания, като обхождаха района и доставяха точно такива проби, каквито Джералд Шейдлс изискваше от тях. Златков прояви голяма подозрителност към тези спущания и към издутите мрежести торбички, които леководолазите изнасяха от дъното, но, колкото и да се стараеше, не забеляза нищо съмнително. Някъде около обед корабът неизменно се връщаше в Несебър. До времето на неизбежния чай работеха в лабораторията, а след вечеря обикновено се събираха — членовете на експедицията и командният състав от екипажа — в каюткомпанията на разговор и малки забавления. На сутринта всичко започваше отначало.

И въпреки тази монотонна еднообразност на експедиционната работа Златков все пак бе останал учуден от някои подробности. Ето какво би могло да се прочете в неговия малък бележник, от който той никога не се делеше:

1. Защо избираме винаги мястото около Равда? Има ли този избор някаква връзка с миналогодишните подводни занимания на А. Л.?

2. Защо А. Л. не споменава, че е бил тук миналото лято? Защо в неделя отказа да дойде с групата на Слънчев бряг?

3. Защо леководолазите на Т-р обикалят целия район, щом като могат да намерят водораслото под самия кораб?

4. М. Д. очевидно ме следи. Кой стои зад него?

5. Защо А. Л. и к-н М. пропуснаха да споменат, че на „Б. с.“ има „вътрешна стълба“ за слизане на леководолазите в морето, а вградени в подводната част на корпуса — два мощни прожектора?

6. Да проуча дали М. Дж. е посветена в играта.

Тази последна забележка бе продиктувана от една странна случка между Мери Джойнър и него, Борислав Златков. След предупреждението на Маринова той бе забелязал многозначителните и обещаващи погледи на високата и стройна лаборантка и опасявайки се от излишни усложнения, спомена мимоходом, че е женен и баща на едногодишен малчуган. Това заедно с неизменното му държане „на дистанция“ накара Мери Джойнър да стане по-резервирана и Златков реши, че в нейно лице вече си е спечелил един сигурен враг. Но веднъж, докато работеха в лабораторията, Мери се увери, че наоколо няма никой и му прошепна:

— Мистър Слейткоу, ако искате наистина да приличате на хидробиолог, не дръжте така епруветката. Ето вижте мене…

Тогава Златков се бе задоволил да се усмихне неопределено, но вечерта дълго разсъждава върху думите й. „Ако искате да приличате на хидробиолог“! Значи някои хора на кораба не си правеха илюзии за неговата истинска роля! Но, от друга страна, имаше ли достатъчно основание, за да се довери на Мери Джойнър? Дали пък нейното покровителствено напътствие не беше само хитър начин за спечелване на доверието му?

Така беше изминала тази първа седмица на експедицията — без съществени наблюдения, но и с непреодолимото чувство, че играта, истинската игра, тепърва щеше да започне. Ето сега и Вера Маринова говореше за нещо подобно.

— Да, Майк Дорн ни следи — каза тихо Златков. — Две нощи нарочно отидох до тоалетната и двата пъти той не спеше, а бодърствуваше пред чаша джин в малката си кабинка на края на коридора, като наблюдаваше каютите^[1]. Предупреждавам ви, че някой на кораба знае български и следи разговорите ни. Избягвайте да ми казвате на български нещо доверително пред трети лица. Също и в кабините — там ни подслушват с микрофони.

— Но защо е всичко това, Златков?

— Все още не зная. Но смятам тази нощ да проверя.

— Как?

— Разчитам на вашата помощ. — Капитан Златков й посочи с ръка една рибарска лодка в далечината, за да изглежда, като че ли й говори нещо за рибарите. Маринова неволно проследи ръката му. Тъмният силует на лодката, пурпурният залез и пастелновиолетовото море представляваха прелестна и незабравима картина. — Точно в единадесет и половина тази вечер — продължи Златков — позвънете на камериера и му обяснете, че сте забелязали някакви буболечки в леглото си. Другото оставете на мене.

— Какво смятате да правите? — с лека тревога в гласа го попита тя.

— Нищо опасно. Не се тревожете за мен.

— Как се казва на английски „буболечка“? Нали знаете, че запасът ми от английски думи е повече от скромен…

— „Бъг“^[2] — отговори капитанът. — Кажете му само „бъг“ и посочете леглото си. Той ще разбере.

Разделиха се и след няколко крачки Златков попадна на капитан Макензи. Обикновено старият морски вълк избягваше извънслужебните разговори с него, но сега го заговори приятелски:

— Вижте какъв залез, мистър Слейткоу. Като го гледам, започвам да разбирам защо съм станал моряк! — После сподави възторга си и добави делово: — Ще имаме хубаво време утре.

— От какво гадаете за времето, капитан Макензи?

— От залеза, разбира се. Слушайте това стихотворение:

Red sky in the night —

sailors delight.

Red sky in the morning —

sailors take warning.^[3]

То е съчинено от наши моряци, а те разбират от тези работи.

— Чудесно стихотворение. Ще го запомня. А от благодарност ще ви кажа друго. — Златков му посочи чайките и гларусите, накацали във водата. — Отнася се за чайките и за времето. Съчинено е от вашите руски колеги, които също разбират от тези работи:

Ходят чайки по песку,

моряку сулят тоску.

И пока не влезут в воду,

штормовую жди погоду!

Борислав Златков наблюдаваше с интерес лицето на събеседника си, но не откри нищо, което да подсказва, че капитан Макензи разбира славянските езици.

— Не разбрах нито дума — потвърди наблюдението му Макензи.

— Ще ви го преведа: „Когато ходят чайки по пясъка, на моряка предвещават мъка. И докато не влязат във водата, чакай щормово^[4] време“.

— All right — кимна капитан Макензи. — Жалко че не мога да го запомня на руски. Морето е най-добрият приятел и най-страшният враг на моряка и затова всеки се стреми да изучи нрава му. Още веднъж благодаря, мистър Слейткоу.

Вечерта всичко се разви според плана на капитана. Половин час преди полунощ далечен звън му извести, че Маринова викаше камериера. Златков безшумно открехна вратата на кабината си и чу как Майк Дорн отиде при българката и се залови да почиства леглото й. Тогава той се промъкна по коридора, тихо се вмъкна в малката каюта на камериера, пусна някакво кристално зрънце във вечната му чаша джин и все така незабелязано се върна. Всичко това му отне по-малко от половин минута.

Точно в полунощ той отново открехна вратата. Откъм края на коридора се носеше юнашкото хъркане на камериера. Младият офицер имаше на разположение два часа…

Той прекоси коридора, изкачи се по стълбичката и се озова на долната палуба. Ослуша се. Откъм Несебър един прегракнал грамофон дрезгаво възпяваше лунните лъчи. В бордовете на „Блу скай“ сънно припляскваха вълнички, а на горната палуба трополяха тежките и мудни стъпки на вахтения^[5] матрос. Златков почака стъпките да се отдалечат към кърмата^[6] и с котешка безшумност се запромъква в сянката на надстройките. Заобиколи каюткомпанията, провря се под капитанския мостик и отново се спотаи — стъпките над главата му се връщаха! Матросът спря. Дали не беше доловил подозрителен шум? Капитанът се притисна до стената и замря неподвижно. Измина една безкрайна минута, после над борда прелетя незагасена угарка и вахтеният продължи разходката си, като си затананика весела шотландска песенчица.

Златков достигна кабината, която мистър Артър Лемингтън бе приспособил за свой кабинет. Щорите бяха спуснати, но през тях проникваше светлина и се чуваха гласове — прозорците отвътре бяха отворени. Капитанът приклекна до стената и се заслуша.

— Единственото, което искам от вас — говореше в този момент Лемингтън, — е да продължите изследването на цистозирата. В края на краищата не можете да отречете, че това е именно в рамките на ангажимента, който сте поели.

— И докога ще се мотаем с тези изследвания? — иронично и малко раздразнено отговори друг глас. В него Златков позна пискливия тенор на Джералд Шейдлс. — Работата е свършена и можем спокойно да си отиваме.

— Разберете най-сетне, че трябва да продължите! — гневно го прекъсна Лемингтън. — Ако вашата работа е свършена, нашата едва започна. Вие знаете колко хиляди стерлинги ми струва тази експедиция. Няма да оставя да отидат по дяволите заради вашите капризи. На вас ви плащат, за да работите и вие ще работите, пък ако ще и до гуша да ви е дошло от разните треволяци!

В кабинета се чу изтракване на столове. Някой се беше изправил.

— Добре — отвърна пак Шейдлс. — Ще продължим да работим. Но искам да ви кажа две неща, мистър Лемингтън. Първо, включването на моята група във вашата експедиция беше измама. Ако знаехме истинските цели на експедицията, ние никога нямаше да стъпим на „Блу скай“. Второ, аз и моите хора не желаем да имаме нищо общо с вашите задкулисни действия. — „Значи хидробиолозите са вън от играта“ — помисли със задоволство капитан Златков. — Българите са много почтени и лоялни и ние не желаем да им отвръщаме с подлост и вероломство. Моля повече да не бъда канен на тези ваши събирания!

Разнесоха се стъпки и Борислав Златков се хвърли по очи на пода. Вратата се отвори, после се затръшна и закръглената фигура на Джералд Шейдлс се отдалечи със ситни крачки към спалните помещения.

— Какво ще правим с тези хора? — между две примлясквания произнесе капитан Макензи на своя ужасен „кокни“^[7]. — Може да ни създадат ядове…

— Само да се опитат — скръцна със зъби Лемингтън. — Ще съумея да им затворя устата… — За малко се възцари мълчание, след това прозвъня метал. — Това е нищо, Трейнор — продължи Лемингтън. — С толкова злато няма да платим дори горивото на „Блу скай“. Трябва да започнем разкопаването.

— Трудна работа, сър — обади се плътният баритон на старшия леководолаз. — Налага се да копаем три-четири метра в дъното, да разместваме скали.

— Преди три месеца вие се препоръчахте за специалист по всякакви подводни работи — сухо напомни Лемингтън.

— Не се отричам от думите си, сър. Но не е възможно да се извърши работата така, покрай другото и под непрекъснатото наблюдение на този шпионин Слейткоу.

— А той умее да гледа — изджвака капитан Макензи. — Кълна се в моята бабичка, която сега ме чака в Лъндъндери — очите на Слейткоу не му служат само за украшение…

— За да се изрови големият товар — продължи Трейнор, — трябва корабът да се закотви над мястото, да се пусне в действие драгата^[8] и да се осигури спокойна работа на моите хора.

— Колко време ще ви е необходимо?

— Само за… — тук Трейнор употреби някаква дума, която Златков не разбра — трябва да работим около три дни по пет часа на ден. А ако под него има и други вещи, които представляват интерес… Изобщо колкото по-надолу слизаме, толкова е по-трудно и по-бавно.

— Добре — след кратко мълчание реши Лемингтън. — Ще ви осигуря условия за работа. Но от вас искам да не се потривате. Застояхме се по-дълго от предвижданията и това не ми харесва. Пък и този шпионин… — Отново се разнесе звук от метал, после се хлопна и някаква врата. — А сега да спим — каза Лемингтън. — Утре ще намеря разрешение на всички мъчнотии. „Денят е по-мъдър от нощта“, както казват арабите…

Тримата събеседници напуснаха кабинета и като продължаваха да разговарят тихо, се отправиха към кабините си. Борислав Златков остана да лежи до стената още десетина минути, докато се увери, че никой няма да се върне. После се изправи и безшумно се вмъкна в кабинета. Не посмя да запали електричеството, а светна джобното си фенерче. На масата бяха разхвърляни някакви изписани листове хартия, но те не привлякоха вниманието му. Той се приближи до вградената в стената каса, разгледа ключалката и беззвучно се засмя — за него тя нямаше да представлява трудна преграда. Закрепи фенерчето на масата и извади от един таен джоб на сакото си връзка никелирани метални предмети — трофеен спомен от залавянето на един опасен крадец преди две години. Поработи около минута върху ключалката и тя със сухо щракване се отвори. Златков отново се засмя — ненапразно колегите му се подиграваха, че най-опасният касоразбивач в България бил капитанът от милицията Борислав Златков.

Взе фенерчето и освети вътрешността на касата. В горния рафт имаше няколко сметководни книги. Златков ги прегледа набързо и ги остави.

На долния рафт бяха оставени две кожени торбички. Той ги извади и предпазливо ги разгъна. В торбичките имаше няколко стотици потъмнели златни монети.

В този момент някъде наблизо прокънтяха тежките стъпки на вахтения. Златков угаси фенерчето и с един скок се озова зад вратата. Стъпките приближиха. Всеки мускул на капитана настръхна в трепетно очакване. Но след секунда той въздъхна облекчено — матросът спокойно продължи обиколката си.

Златков се върна при двете кожени торбички и отново разгледа съдържанието им. Всички златни монети бяха еднакви по големина, но от два различни типа. Капитанът се поколеба — монетите навярно бяха броени и затова би било по-добре да ги прерисува, но от друга страна пък не искаше повече да губи време. Най-сетне се реши, взе по една монета от двата типа, прибра останалите в торбичките, остави ги на мястото им и заключи вратата на касата. Избърса с длан потта от челото си — само той знаеше колко нервно напрежение бе изразходвал в последния половин час.

Помисли малко, после откъсна един лист от бележника си, надраска няколко реда и накрая зави в листчето три монети по десет стотинки. Тези три монети бяха уговорената връзка с командира на граничната застава.

Измъкна се като сянка от кабинета на Лемингтън и отново се ослуша. Шотландската песенчица сега се носеше някъде към носа. Откъм кея^[9] й „пригласяше“ скокливо шопско хоро. Златков пропълзя на лакти и колене и през леерите^[10] потърси с поглед човека, който си свиркаше хорото. По вълнолома, небрежно килнал кепето на тила си, крачеше граничар и навярно мислеше нещо за село, та даваше израз на мислите си с веселата свирня. Капитанът издебна, когато граничарят беше точно срещу него, и подхвърли книжното топче с монетите в краката му. Свирнята секна за миг, после отново продължи — по-ясна и по-настойчива. Златков искрено се възхити от по-нататъшните действия на непознатия войник. Момчето отмина няколко крачки, върна се и застана точно над книжното топче. След това се наведе, оправи връзките на обувките си, незабелязано прибра писмото и отново продължи да се разхожда със същите невъзмутими крачки.

„Трябва да го представя за награда“ — помисли с благодарност Златков, повторно тази вечер избърса потта от челото си и бавно запълзя обратно.