Цончо Родев
Тронът на Исаврите (2)

Cystosira barbata

На вратата се почука и в кабинета на началника на Окръжното управление на МВР във Варна влезе един елегантно облечен млад мъж. Висок и широкоплещест, с фигура на добър баскетболист и буйна руса коса, на пръв поглед той навяваше представа за сила и необуздана енергия. Но това впечатление скоро се разваляше, защото лицето му имаше израз на постоянна меланхолия, а движенията му изглеждаха мудни, някак си прекалено уравновесени и премислени, уморени.

Макар че беше в цивилни дрехи, този мъж се изправи по войнишки до вратата, прибра токовете и изрече високо:

— Другарю полковник, капитан Златков се явява по ваша заповед.

— Влезте и седнете, Златков — покани го полковникът. — Имам да поговоря с вас. Какво, готвите ли се за отпуската?

Изненадан от подобен въпрос, Борислав Златков издигна сините си очи и замислено ги спря върху своя началник.

— О, рано е още за отпуската. Запланувал съм я за средата на юли, а дотогава има повече от месец.

— Така, така — разсеяно избъбра полковникът. Той явно мислеше за съвсем друго нещо. — И как смятате да я използувате?

— С жена ми се готвим да отидем към Рила или Родопите. — Златков се усмихна стеснително. — Това, знаете, ще бъде нещо като „меден месец“ за нас…

— „Меден месец“ ли? Та нали сте женени от две години? Аха, разбирам. Две години, а вие не сте ползували отпуска!

— Работа, какво да се прави — без да е необходимо, се заоправдава капитанът. — Тъкмо се накани човек и…

— Да-а-а, тази история ми е позната. Аз самият… Но хайде да не се оплакваме един на друг като пенсионери. При това съм ви повикал да… — Полковникът не довърши, а неочаквано запита: — Вие говорите английски, нали?

— Сносно. — Златков не можеше да проумее какво общо можеше да има английският език с отпуската му.

— А също сте, и леководолаз?

— Да. Изучих леководолазното дело миналата година във връзка със случая Васил Краневски. Наркотиците, ако си спомняте.

— Помня, разбира се. Може ли да се забрави такъв случай. — Полковникът нервно запремята един молив между пръстите си. — Та, Златков, вашето двойно качество на говорещ английски леководолаз ви прави най-подходящ за…

— За?

— … за да прекарате отпуската си на море. — Полковникът се засмя виновно и потърси спасение в една неумела шега: — Наистина Кодексът на труда не позволява да се отнемат отпуските на трудещите се, но ако вие по собствено желание решите да прекарате своята на море…

— Разбрах, другарю полковник — прекъсна го Златков. Той нямаше вид на изненадан, но и не успяваше да скрие разочарованието си. — Обяснете ми задачата.

Полковникът въздъхна облекчено. Най-трудната част от разговора беше преминала.

— Не го казвам, за да ви спечеля за каузата, но възможно е действително всичко да се окаже ваканция на море. Вие трябва само да вземете участие в една английска експедиция, която ще дойде да прави изследвания върху cystosira barbata.

— Върху какво? — изтръпна Борислав Златков. Той изпитваше ужас от латинския език.

— Cystosira barbata — невинно повтори полковникът. После се престори на изненадан: — Нима не знаете какво е cystosira barbata?

— Да ме убие бог, ако съм чувал подобно нещо.

— На български това се казва „брадато водорасло“ — обясни началникът, като се ухили хитро. След това изведнъж стана сериозен: — Но да оставим шегите, Златков. Слушайте, ще ви разкажа всичко подробно. Преди няколко месеца английският Институт за океанография и хидробиология в Брайтън се обърна към нашата Академия на науките с молба да им се разреши да изпратят през това лято една хидробиологическа експедиция в Несебър, която да изследва „брадатото водорасло“ и възможността да се извлича… — той се справи с един лист на бюрото си, — да се извлича алгинова киселина от него. Във всичко това няма нищо обезпокоително, нали? Дори напротив — нашето стопанство ще има безспорна полза от научните резултати на експедицията. Също и идването на чуждата група не е нещо необичайно — по линията на научния обмен у нас ежегодно работят стотици чужди учени, както и наши научни работници работят в чужбина. И Академията на науките даде съгласието си, като от своя страна предложи в състава на експедицията да бъдат включени и двама българи за обмяна на опит — нещо, което англичаните приеха и дори изразиха удоволствие.

— Признавам, че дотук не виждам нищо необикновено.

— Почакайте. Аз също не бих видял нищо необикновено, ако… Да, освен ако нямаше няколко „ако“. Следите ли мисълта ми? Ето ви няколко „ако“. Според справката, която ми даде Вера Маринова, научен сътрудник от Аквариума, водораслото цистозира барбата, както и всички кафяви водорасли, към които то спада, било относително по-малко разпространен вид в Черно море. Само в околностите на Брайтън положително имало повече цистозира барбата, отколкото в цялото наше море. Англичаните обаче предвидливо пишат, че се интересуват именно от черноморската разновидност на водораслото, която поради специфичния химически състав на водата се отличавала от океанския вид. Да приемем, че това е вярно. Но тогава защо не отидат в някой черноморски град на Турция, която е тяхна приятелка и съюзница? Нима не биха могли да изпълнят задачата си, да речем, в Самсун, Зонгулдаг или Синоп? — Преди да продължи, полковникът стана и се разходи из кабинета си. — Или да вземем друго. Нашите хидробиолози са ги предупредили, че сравнително по-голямо натрупване на това водорасло има в малките заливчета Ватерохи, Флуру и Света Параскева, които се намират между Ропотамо и Маслен нос. Но те упорито са настояли за Несебър. Защо?

Макар че въпросът всъщност не изискваше отговор, Златков се обади:

— Познавам тези заливчета. По тях няма условия за живеене.

— Експедицията не се нуждае от такива условия — отвърна веднага полковникът. — Тя идва със своя четиристотинтонен кораб-лаборатория „Блу скай“^[1], който е пригоден за продължителни престои далеч от всякакви населени места.

— Може би искат, както се казва, да съчетаят полезното с приятното, като поживеят на нашата „Червена ривиера“, за която на Запад напоследък все повече и повече се говори. Не забравяйте, че англичаните са родени пътешественици.

— Английската страст към пътешествия и опознаване на нови места е последното „ако“ в моя арсенал. Институтът в Брайтън е пратил списък на участниците в експедицията. От него се вижда, че тя ще бъде оглавявана от някой си Артър Лемингтън. Същевременно нашите сведения сочат, че същият този Артър Лемингтън надали страда от пътешественически интерес към Несебър, защото миналото лято е прекарал почти цял месец на Слънчев бряг.

— Охо! — възкликна Борислав Златков.

— В хотела Лемингтън се е записал като „земевладелец“ — продължи полковникът. — Колкото и да мисля, аз не виждам основание един земевладелец да бъде шеф на експедиция, която ще изучава черноморския подвид на цистозира барбата.

— Знае ли се нещо повече за поведението на този Лемингтън миналото лято?

— Нищо особено. Но каквото и да е правил, за този месец Лемингтън, способният да оглави една хидробиологическа експедиция човек, не е могъл да не забележи, че околностите на Несебър са твърде бедни на цистозира барбата.

Полковникът почака за нови въпроси, но капитан Златков замълча.

— Виждате, че вашата мисия може наистина да се окаже ваканция на море. Но многото „ако“ ни принуждават да бъдем предпазливи.

Борислав Златков се изправи.

— Какви са нарежданията ви, другарю полковник?

— От утре постъпвате в Аквариума и започвате да изучавате морската флора. След месец вие и Вера Маринова ще бъдете българските участници в експедицията, а би изглеждало смешно видният хидробиолог Борислав Златков да не може да различи cystosira barbata от марулята… — И когато капитанът беше вече до вратата, добави: — А, да не забравя, Златков. Предайте на жена си моите извинения и й поръчайте да започне да плете пуловери. Доколкото зная, в Рила през септември е студено…