Цончо Родев
Тронът на Исаврите (6)

Двата златни дуката

Още в седем часа на следната сутрин Майк Дорн почука на вратата на Борислав Златков.

— Телеграма за вас, сър — каза той, като подаде телеграмата на сребърен поднос.

— Телеграма? — с привидна изненада възкликна Златков, макар че само преди няколко часа бе изпратил текста й до началника на граничната застава. — Кога се получи?

— Преди по-малко от минута, сър. Лично капитан Макензи е разписал за получаването й.

Разбира се, това не беше вярно. За Борислав Златков не беше трудно да забележи, че телеграмата беше разпечатвана и отново залепена, но той предпочете да повярва в уверенията на камериера. Прочете телеграмата, постара се да си придаде вид на разтревожен и запита:

— Станал ли е вече мистър Лемингтън, Дорн?

— Да, сър. Мистър Лемингтън вече направи сутрешната си морска баня, закуси и сега е на мостика при капитан Макензи.

След минута Златков също беше на мостика.

— Много ми е неудобно, мистър Лемингтън, но бих искал да замина веднага за Варна. Получих телеграма от жена си, че синът ни е сериозно болен и вероятно ще трябва да бъде опериран.

— Моля ви, не ми обяснявайте — отговори с външна сърдечност англичанинът, като същевременно следеше с изпитателни очи изражението на молителя. — Вие сте наш гост и можете напълно да разполагате с времето си по ваш избор…

— Според мен, аз съм ваш подчинен, както всеки друг член на експедицията, но все пак благодаря за любезността ви. Ще замина веднага, но още утре сутринта ще се върна с рейсовия кораб.

— Пожелавам тревогата ви да е била напразна и наистина още утре да ви видя между нас. — Златков долови в гласа на англичанина добре прикрита ирония и разбра, че Лемингтън или не беше повярвал, или сериозно се съмняваше в достоверността на телеграмата. — Ако обаче за нещастие положението е сериозно, не се чувствувайте задължен да бързате с връщането си.

— Още веднъж ви благодаря. В случай, че се наложи да остана, ще ви предупредя с телеграма.

Четири часа по-късно Златков вече завършваше своя доклад пред началника си. Полковникът го изслуша без прекъсване, после стана, разходи се из кабинета си и отново седна срещу капитана.

— Одобрявам безрезервно всички ваши действия, Златков — каза той най-сетне. — За съжаление аз се оказах лош пророк: вашата задача няма да бъде ваканция на море. — Той отново замълча. — Каква смятате, че е истинската цел на експедицията?

Борислав Златков безпомощно сви рамене:

— Очевидно е само, че целта на експедицията не е да изследва цистозира барбата. Ако се съди от разговора, който подслушах снощи, и от монетите на бюрото ви, Лемингтън разчита на някаква изключително скъпоценна находка…

Полковникът се усмихна скептично:

— Предупреждавам ви, че в жилите ми няма нито капка иманярска кръв, Златков. „Всеки ден не е Великден“. Забележителното откритие при Калиакра така размъти главите на хората, че сега под всеки камък търсят гърне с жълтици. — Внезапно полковникът рязко смени шеговития тон: — Впрочем какво смятате да правите с тези златни монети?

— Ще ги покажа в музея. Не храня особени надежди, но все пак тайно се надявам да разбера нещо за характера на находката, която нашите любезни гости се надяват да намерят.

— Така и предполагах. Знаете ли, аз мога веднага да ви услужа с един първокачествен археолог, по-точно — с най-популярния от нашите археолози. Като заговорих преди малко за миналогодишното откритие при Калиакра, та се сетих, че точно в момента Камен Страшимиров е при майор Мутафчиев и уговарят специалната охрана на разкопките, които в началото на септември Страшимиров започва на Калиакра.

Полковникът се обади по телефона и помоли археолога да дойде в кабинета му. След няколко минути майор Мутафчиев въведе „най-популярния от нашите археолози“ и го запозна с двамата офицери. Камен Страшимиров беше висок, добре сложен мъж на около тридесет години, с кестенява коса и гълъбовосиви очи, който приличаше много повече на спортен шампион, отколкото на научен работник.

Размениха обичайните любезности, разпитаха го за предстоящите разкопки, после полковникът му подаде двете златни монети.

— Какво ще кажете за това, другарю Страшимиров?

Археологът взе монетите, разгледа ги и с леко пренебрежение ги остави пак на бюрото.

— Византийски дукати^[1] от осми век — каза той. — Не представляват интерес от археологическа гледна точка.

— Какво искате да кажете с това? — малко обидено запита Златков.

— Този вид монети са добре познати на науката и имат стойността само на златото, от което са направени. Специално у нас дукати от Исаврите са намирани навсякъде между Родопите и Стара планина.

— Имайте предвид — обади се полковникът, — че говорите с пълни невежи в археологията. Обяснете ни малко по-подробно. Какво например значи Исаври?

— Исаврите са императорска династия, властвувала над Византия от 717-та до 802-а година. Вижте тази монета. Тя е сечена от Лъв ІІІ Исавър, основоположник на династията. Другата е от неговия син Константин V Копроним, който се възцарил в 740-та година. Какво друго да ви кажа за Исаврите? Тяхното владичество е време на иконоборството и на най-яростната борба срещу още младата българска държава. Тази борба продължила много десетилетия и завършила едва с нокаута, който им нанесъл Симеон.

Полковникът и Златков се спогледаха. В този момент изглеждаха всичко друго, но не и въодушевени.

— Значи не намирате нищо интересно — каза печално капитанът. Гласът му изразяваше толкова разочарование, че Страшимиров се почувствува задължен да се оправдава:

— Вижте, другари, трябва да ви обясня някои съвсем общи неща. Наистина и археолозите, и иманярите ровят земята и търсят старинни предмети, но между археологията и иманярството разликата е „от небето до земята“, както казват децата. Иманярите търсят само злато, и то ги привлича единствено със стойността на метала. За археолога стойността на находката се измерва със степента на научните изводи, които могат да се направят въз основа на нея. Ето защо иманярите често, за да не кажа винаги, при търсене на златото разрушават с истинска вандалщина керамика, зидове, мозайки, надгробни плочи и други ценни произведения на изкуството и архитектурата, докато археолозите са способни да отминат с безразличие прословутия „кюп със злато“, а да се разтреперят при вида на един полуизтрит надпис, обгоряла кост или начупен глинен съд.

— Е, поувлякохте се, другарю Страшимиров — обади се шеговито майор Мутафчиев. — Нима панагюрското или вълчитрънското съкровище не са първостепенни археологически находки?

— Но не заради златото, от което са направени — възрази веднага археологът. — По тези предмети се преценяват културата и изкуството на народите, които са ги създали. И точно затова, ако златото на панагюрското съкровище струва примерно хиляда или десет хиляди лева, цената на изработените от него предмети е сто хиляди или един милион лева. Разберете ме добре. Не искам да кажа, че археолозите изобщо не се интересуват от златото, дори когато то е във вид на познати монети. Ако едно златно произведение на изкуството бъде занесено в музея, пък макар и без каквито и да са допълнителни сведения, то ще предизвика интерес именно заради изкуството, вложено в него от незнайния древен гравьор. Но ако занесете, да речем, тези два исаврийски дуката и не можете да обясните къде сте ги намерили, какво е имало около тях и пр., и пр., те чисто и просто ще влязат във фонда на музея и — толкова.

— Тези дукати, както ги наричате вие, са намерени в морето край Несебър — тихо каза капитан Златков.

— Край Несебър?! — провикна се Камен Страшимиров. — Охо! Това е вече друго нещо! В такъв случай те престават да бъдат два прости златни дуката и се превръщат в свидетели на една интересна страница от историята.

Унилостта в стаята мигновено изчезна.

— Говорете! Разказвайте, Страшимиров! — помоли полковникът.

— За да разберете онова, което ще ви разкажа, трябва да се върнем отново към осмия век и към Константин Копронима. Вероломен дипломат, безогледен интригант, хитър враг и коварен съюзник, именно Константин станал причина понятието византиец да стане за всички векове синоним на лукавство и подлост. Да вземем за пример борбата му срещу България, която е била главна цел на неговия живот. За да успее в тази борба, Константин Копроним не е подбирал средства. Само за десет години жертва на неговите интриги са станали седем от българските ханове: Кормисош предаден в битката при Маркела; Винех, победителят при Верегава, свален и опозорен; Телец предателски убит от ръката на убиец, платен с дукати като тези тука; Сабин принуден да бяга в чужбина; Умар свален от престола само четиридесет дни след коронясването му; Токту пронизан от предателска стрела край Дунава; Паган убит от подкупени слуги тук, във Варна. Да, той е бил неумолим и неуморим. Старите летописци разказват, че същият този Константин се бил заклел да унищожи българската държава и се заканвал да постави трона на Исаврите в двореца на българските ханове в Плиска. И той наистина не жалил сили, за да осъществи заканите си — за двадесет години предприел девет похода срещу България, които и сега смайват със своята грандиозност. Преценете сами — във време, когато войните се водели от войски по десет-петнадесет хиляди души, в 773-та година Константин вдигнал осемдесетхилядна войска на север и, разбира се, разбил многократно по-малобройните български войски на Телериг.

— И защо не е покорил България? — запита майор Мутафчиев.

— Защото дори и в победите си се страхувал от българите. Той помнел своето жестоко поражение при Верегава и не дръзнал да мине Стара планина. Но на следната година Константин решил окончателно да си разчисти сметките с Телерига. Предприел грандиозен поход по суша и море, с който искал да завърши онова, което не успял в 763-та, 765-та и 773-та година. От Адрианопол, сегашния Одрин, на север тръгнала пехота и многочислена конница, а от Константинопол, тоест Цариград, незапомнена за времето си флота, състояща се от стотици хеландии^[2], дромони^[3] и панфили^[4].

— Е, чак пък стотици! — отново се обади Мутафчиев. — Не преувеличавате ли, Страшимиров?

— Напротив, трябваше да кажа „хиляди“ — убедено отговори археологът. — Наистина летописците не са споменали точния брой на корабите в този поход, но той може да бъде приблизително уточнен. Знае се например, че в 765-та година срещу българите са отпътували 2600 кораба, а в 773-та — 2000. За похода в 774-та година се знае, че на корабите били натоварени дванадесет хиляди конници, а на всяка хеландия можело да се натоварят най-много по дванадесет коня. Следователно само хеландиите са били хиляда! А пехотата? А дромоните и панфилите? Летописецът казва, че Константин изпратил „всички началници на флотата“! От иносказателния начин на говорене, присъщ за древните хроники, този израз трябва да се разбира в смисъл, че в похода са били пратени абсолютно всички налични византийски бойни кораби. Планът на императора бил прост и ясен — сухопътната войска, водена от самия него, да настъпи през Балкана, а корабите да дебаркират^[5] в Несебър, тогавашната Месемврия, като двете войски заловят Телериг в железни клещи. И трябва да се признае, че само Тангра^[6] успял да осуети този план. Когато флотата била пред Месемврия, излязла страшна буря, от която само няколко кораба успели да се спасят. Всички останали загинали във вълните или били разбити в крайбрежните скали. Това уплашило императора и той заповядал общо отстъпление.

Археологът замълча. Изминаха няколко минути, докато полковникът реши да наруши тишината:

— И вие смятате тези монети за свидетели на страшната буря, която е спасила България през 774-та година?

— Не мога да се обзаложа, но вероятно е така. По-късната монета е на Константин Копроним, което неизбежно отнася загубването на монетите към неговото време. Но с по-голяма сигурност ще може да се говори, след като се знаят другите находки, намерени в близост до монетите.

— Да допуснем, че предположението ви е вярно — намеси се и Борислав Златков. — Какво според вас може да се очаква да се намери около монетите?

— О-о-о — замислено проточи археологът, — може да се очаква абсолютно всичко: оръжие, керамика, котви и корабни съоръжения…

— Не, не, питам главно за предмети, които биха интересували иманярите.

— Има и за иманярите естествено. На първо място грамадни количества злато, което е било необходимо за заплащане на многохилядната наемна войска.

— Произведения на изкуството?

— Не бих се учудил. Като казваме „походни условия“, днес ние разбираме примитивен живот и несгоди. Византийските императори обаче не обичали да търпят лишения и несгоди и затова носели в походите си огромен инвентар, за да правят живота си приятен. А специално за този поход Константин Копроним вероятно е понесъл много по-големи лични товари. Спомнете си, че той е отивал с намерение да завоюва България и да остане в Плиска до въдворяването на нормален административен и стопански ред като в другите провинции на Византия. Все пак за по-големи подробности бих ви препоръчал да се посъветвате с моя колега от Археологическия институт Иван Веселинов. Преди две години той извърши големи проучвания около Несебър, включително и подводни. Наистина тогава не намери нищо, но положително е знаел какво да търси.

С това разговорът завърши.

Малко по-късно, когато вече бяха сами, полковникът каза:

— Признавам се за бит по всички линии, Златков. Вашето предположение за някаква грандиозна находка, която да е привлякла мистър Лемингтън, въпреки недоверието ми започна да става вероятно. Какво смятате да предприемете нататък?

— Какви са вашите нареждания, другарю полковник?

— Оставям всичко на вас.

— В такъв случай ще изпратя телеграма на Лемингтън, че ще се забавя още един ден и ще отлетя до София, за да поговоря с този археолог Иван Веселинов. Надявам се да се върна навреме, за да сваря в други ден сутринта кораба за Несебър.

— Имате ли нужда от някаква помощ?

— Все още не, но моля помощта, която имате предвид, да бъде в постоянна готовност. Играта всеки момент може да вземе остър обрат…