Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (41)

Глава четиридесет и първа

Една нощ се събудих към три часа и усетих, че Катрин се върти неспокойно в леглото.

— Добре ли си, Кет?

— Имам малко болки, мили.

— На пристъпи ли?

— Не, не съвсем.

— Започнат ли контракциите, трябва да отидем в болницата.

Много ми се спеше и отново се унесох. След малко пак се събудих.

— Може би все пак ще е добре да позвъниш на доктора — каза Катрин. — Мисля, че започва.

Отидох до телефона и се обадих на доктора.

— На какъв промеждутък идват болките? — попита той.

— На какъв промеждутък са болките, Кет?

— Струва ми се, че на всеки четвърт час.

— Тогава трябва да отидете в болницата — каза докторът. — Аз ще се облека и веднага ще дойда там.

Положих слушалката, после телефонирах в гаража за таксита при гарата. Дълго време никой не отговори. Накрая се обади някакъв човек и обеща веднага да изпрати такси. Катрин се облече. В чантата й беше наредено всичко, от което щеше да има нужда в болницата, вътре бяха и нещата за бебето. На площадката позвъних за асансьора. Никакъв отговор. Слязох долу. Нямаше никого освен нощния пазач. Качих се горе с асансьора, внесох вътре чантата на Катрин, тя влезе и слязохме. Нощният пазач ни отвори вратата, ние седнахме отвън на каменния парапет на стъпалата и зачакахме таксито. Нощта беше ясна, имаше звезди. Катрин беше много развълнувана.

— Радвам се, че започна — каза тя. — Сега скоро всичко ще свърши.

— Ти си едно добро, храбро момиче.

— Не ме е страх, но ми се иска таксито да дойде по-скоро.

Чухме го да се задава отдолу по улицата и видяхме светлината от фаровете. То зави по алеята, аз помогнах на Катрин да се качи, а шофьорът сложи чантата до себе си.

— Карайте в болницата — казах аз.

Излязохме от алеята и поехме нагоре по стръмнината.

Когато стигнахме болницата, аз взех чантата и влязохме. Зад едно бюро седеше жена, която вписа името на Катрин, възрастта й, адреса, сведения за близките и вероизповеданието й. Катрин каза, че е без вероизповедание, и жената драсна черта в графата. Записа се с името Катрин Хенри.

— Ще ви заведа до стаята — каза жената.

Качихме се в асансьора. Когато жената го спря горе, излязохме и я последвахме в коридора. Катрин се бе вкопчила в ръката ми.

— Това е стаята — каза жената. — Ако обичате, съблечете се и си легнете. Ето ви нощница.

— Аз си донесох нощница — каза Катрин.

— По-добре ще е да облечете тази — каза жената.

Излязох и седнах на един стол в коридора.

— Вече можете да влезете — каза жената от прага.

Катрин лежеше в тясното легло, облечена в проста нощница с четвъртито деколте, ушита сякаш от грубо хасе за чаршафи.

— Сега имам хубави болки — усмихна ми се тя.

Жената й държеше китката и отмерваше интервала между болките с часовник в ръка.

— Тази беше много силна — каза Катрин. Личеше си по лицето й.

— Къде е докторът? — попитах аз.

— Спи долу. Ще дойде, когато стане нужда. Сега трябва да направя нещо на madame — каза сестрата. — Бъдете така добър пак да излезете.

Излязох навън. Коридорът беше съвсем гол, с два прозореца и затворени врати по цялата му дължина. Миришеше на болница. Седях на стола, гледах пода и се молех за Катрин.

— Можете да влезете — каза сестрата. Влязох.

— Ето те, мили — каза Катрин.

— Как е?

— Зачестиха. — Лицето й се сгърчи. После се усмихна. — Тази беше хубава. Ще си подложите ли пак ръката под гърба ми, сестро?

— Ако това ви облекчава.

— Върви си, мили — каза Катрин. — Иди да хапнеш нещо. Сестрата казва, че дълго може да продължи все така.

— Първото раждане обикновено е дълго — каза сестрата.

— Моля ти се, иди яж нещо! — настоя Катрин. — Добре съм, наистина.

— Ще постоя.

Болките зачестяваха, после стихваха. Катрин беше много възбудена. Особено силните болки тя наричаше „хубави“. Стихнеха ли, тя оставаше разочарована и засрамена.

— Излез, мили — каза тя. — Неудобно ми е пред теб. — Лицето й се сгърчи. — Ето… тази беше по-хубава. Искам да родя това дете като добра съпруга, без глезотии. Моля ти се, иди да закусиш, после се върни! Мога и без теб. Сестрата е много добра с мен.

— Имате достатъчно време да закусите — каза сестрата.

— Добре, тогава ще отида. Довиждане, сладка моя!

— Довиждане — каза Катрин. — Закуси хубаво и за мен.

— Къде мога да закуся? — попитах сестрата.

— Има едно кафене надолу по улицата до площада. Трябва да е отворено вече.

Навън се развиделяваше. Слязох по пустата улица към кафенето. Прозорците светеха. Влязох, застанах пред обкования с ламарина тезгях и един възрастен мъж ми поднесе чаша бяло вино и кифла brioche. Кифлата беше вчерашна. Натопих я във виното, после изпих едно кафе.

— Какво правите насам толкова рано? — попита ме старецът.

— Жена ми ражда в болницата.

— Така значи. На добър час тогава.

— Дайте ми още една чаша вино.

Той така наклони бутилката, докато сипваше, че ливна вино по тезгяха. Изпих втората чаша, платих и излязох. Навън, надлъж по улицата, бяха извадени кофите за смет в очакване на боклукчийската кола. Някакво куче душеше в една от тях.

— Какво искаш? — попитах го аз и надзърнах в кофата да видя мога ли да му измъкна нещо. Отгоре имаше само употребено кафе, прах и повехнали цветя. — Няма нищо, куче — казах аз.

Кучето прекоси улицата.

В болницата се изкачих по стълбите до етажа, където беше Катрин, и тръгнах по коридора към нейната стая. Почуках на вратата. Никакъв отговор. Отворих вратата — стаята беше празна, само чантата на Катрин върху един стол и домашната й роба на стенната окачалка. Излязох и тръгнах по коридора да потърся някого. Видях една сестра.

— Къде е madame Хенри?

— Току-що отнесоха една жена в родилната зала.

— Къде е тя?

— Ще ви покажа.

Тя ме поведе към дъното на коридора. Вратата беше полуотворена. Видях Катрин, просната на висока маса и покрита с чаршаф. Сестрата беше от едната страна на масата, докторът от другата, до някакви цилиндри. Държеше в ръка каучукова маска с маркуч.

— Ще ви дам престилка и можете да влезете — каза сестрата. — Елате тук, моля.

Тя ми надяна една бяла престилка и я закопча отзад на врата с безопасна игла.

— Сега можете да влезете.

Влязох.

— Ти ли си, мили? — каза Катрин измъчено. — Не върви много.

— Вие ли сте monsieur Хенри? — попита докторът.

— Да. Какво става, докторе?

— Всичко върви много добре. Дойдохме тук, понеже е по-удобно да се дава газ при болките.

— Искам пак — каза Катрин.

Докторът нагласи каучуковата маска на лицето й, завъртя едно кранче с деления и видях Катрин да вдишва бързо и дълбоко. После отблъсна маската. Докторът затвори кранчето.

— Тази не беше толкова силна. Преди малко имах една много силна, но докторът ми даде упойка и съвсем ме замая, нали, докторе? — Гласът й звучеше странно. Произнасяше натъртено думата доктор.

Докторът се усмихна.

— Пак — каза Катрин.

Тя притисна маската до лицето си и задиша учестено. Чух я да стене тихичко. После отмести маската и се усмихна.

— Тази беше силна — каза тя. — Много силна. Не се безпокой, скъпи. Иди си. Иди пак да закусиш.

— Ще стоя — казах аз.

Бяхме дошли в болницата в три часа сутринта. По обед Катрин беше още в родилното. Болките отново бяха постихнали. Тя изглеждаше много изтощена, но въпреки това с висок дух.

— За нищо не ставам, мили. Жалко. Мислех, ще се справя лесно. О, ето пак… — Тя протегна ръка към маската и си я сложи на лицето. Докторът завъртя кранчето, като я наблюдаваше. След малко болката премина.

— Не беше много силна — усмихна се Катрин. — Харесва ми тази упойка. Чудесно нещо.

— Ще си вземем за вкъщи — казах аз.

— Ето, почва пак — каза Катрин бързо.

Докторът завъртя кранчето и си по-гледна часовника.

— Какъв е промеждутъкът сега? — попитах аз.

— Около една минута.

— Не искате ли вече да обядвате?

— След малко ще хапна нещо — каза той.

— Трябва да ядете нещо, докторе — каза Катрин. — Съжалявам, че продължава толкова дълго. Не може ли мъжът ми да ми дава упойка?

— Може, ако искате — съгласи се докторът. — Трябва само да завъртите до цифрата две.

— Разбирам — казах аз. Уредът имаше няколко деления и газът се пускаше с едно кранче.

— Искам пак — каза Катрин.

Тя притисна маската до лицето си. Превъртях кранчето до цифрата две а когато Катрин пусна маската, го върнах обратно. Бях доволен, че докторът ми позволи да върша нещо.

— Ти ли го пусна, мили? — попита Катрин и ме помилва по ръката.

— Да, разбира се.

— Колко си добър.

Беше малко замаяна от упойката.

— Ще хапна набързо в съседната стая — каза докторът. — Можете да ме повикате всеки миг.

Времето течеше — гледах го как яде, след малко го видях, че се изтегна и запали цигара. Катрин все повече се изтощаваше.

— Мислиш ли, че изобщо ще успея да родя това дете? — попита ме тя.

— Разбира се, че ще го родиш.

— Старая се с всички сили. Напъвам се, но то не излиза. О… започва пак. Пускай.

В два часа излязох да обядвам. В кафенето имаше няколко души, пред тях чаши с кафе, кирш, коняк. Седнах на една маса.

— Нещо за ядене? — попитах аз сервитьора.

— Вече е късно за обед.

— Някакво мезе тогава.

— Choucroute, ако искате.

— Дайте ми choucroute и бира.

— Халба или регал?

— Халба светло пиво.

Той сложи пред мен чиния sauerkraut с парче шунка отгоре и една наденичка, заровена в горещото, напоено с вино кисело зеле. Ядях и пиех бира. Бях много гладен. Гледах хората по масите. На една маса играеха карти. Двама мъже на съседната маса разговаряха и пушеха. Кафенето беше задимено. Зад ламаринения тезгях, на който бях закусил сутринта, сега имаше трима души: старецът, една пълна жена, облечена в черно, която седеше на касата и отбелязваше какво се поднася по масите, и едно момче с престилка. Питах се колко ли деца има тази жена и как ли ги е раждала.

Изядох зелето и тръгнах към болницата. Сега улицата беше почистена. Кофите за смет бяха изчезнали от тротоарите. Небето беше забулено, но слънцето се мъчеше да пробие. Качих се с асансьора, излязох от кабината и се запътих по коридора към стаята на Катрин, където бях оставил бялата престилка. Облякох я и я забодох с безопасната на тила. Застанах пред огледалото — приличах на брадат доктор шарлатанин. Тръгнах по коридора към родилната зала. Вратата беше затворена и почуках. Никой не отговори. Натиснах дръжката и влязох. Докторът седеше до Катрин. Сестрата правеше нещо в другия край на залата.

— Ето го съпруга ви — каза докторът.

— О, мили, имам чуден доктор — каза Катрин със странен глас. — Разказваше ми една чудна история и когато болките станаха много силни, ме упои така, че нищо не усетих. Чудесен е. Чудесен сте, докторе.

— Ти си пияна — казах аз.

— Знам — призна Катрин, — но не казвай на никого. Дайте… дайте… — сграбчи тя маската и задиша тъй учестено и дълбоко, тъй запъхтяно, че респираторът прещрака. После въздъхна дълбоко, докторът протегна лявата си ръка и сне маската.

— Тази беше много силна — каза Катрин. Гласът и звучеше особено.

— Вече няма да умра, мили. Минах онова, където се умира. Нали се радваш?

— Не се връщай повече към онова.

— Няма. Но не се боя от него. Няма да умра, мили.

— Няма да направите такава глупост — каза докторът. — Няма да умрете и да оставите съпруга си сам.

— О, не, няма да умра. Не искам да умра. Глупаво е да се умира. Ето пак. Дайте…

След малко докторът каза:

— Излезте за малко, мистър Хенри, трябва да прегледам жена ви.

— Иска да види как върви — каза Катрин. — После можеш пак да влезеш, мили. Нали може, докторе?

— Да — каза докторът, — щом може да влезе, ще пратя да го повикат.

Излязох през вратата и по коридора отидох в стаята, където трябваше да бъде Катрин, след като дойде бебето. Седнах на един стол и огледах стаята. В джоба си имах вестник, който бях купил, когато отидох да обядвам, и го зачетох. Навън започваше да се смрачава и аз запалих лампата, за да мога да чета. После престанах да чета, угасих светлината и загледах как се свечерява. Чудех се защо докторът не праща да ме повикат. Може би е по-добре да не съм там. Сигурно искаше да не му се пречкам. Погледнах си часовника. Не ме ли повика още десет минути, все пак ще отида.

Бедна, бедна моя Кет. Ето каква е цената за това, че бяхме спали заедно. Капанът се беше затворил. Ето какво получават хората за това, че се обичат. Добре, че го има този хлороформ. Какво ли е било, преди да открият анестезията? Почне ли се веднъж, попадаш в мелницата. Катрин беше карала лека бременност. Почти не й беше прилошавало. Не се бе чувствувала зле до последно. Но ето че накрая ще си плати. Винаги те застига разплатата. Глупости — разплата! И петдесет пъти да се бяхме оженили, пак същото щеше да бъде. Ами ако умре? Няма да умре. В днешно време не се умира при раждане. Така се тревожат всички съпрузи. Да, но ако умре? Няма да умре. Просто преживява едно изпитание. Първото раждане обикновено е трудно. Преживява едно изпитание. После ще казва, че не е било чак толкова страшно, като си говорим колко тежко е било. А ако умре? Не може да умре. Да, но ако умре? Не може да умре, казвам ти. Не ставай глупак. Един труден миг, това е всичко. Природата така я е направила, да се поизмъчи. Първото раждане почти винаги е продължително. Да, но ако умре? Не може да умре. Защо ще умира? Какви причини има да умира? Просто трябва да се роди това дете, последица от хубавите нощи в Милано. Причинява ти неприятности, ражда се, грижиш се за него и накрая може би го обикваш. Ами ако умре? Няма да умре. Всичко й е наред. Но ако умре? Не може да умре. Но ако умре? Ей, ами тогава? Ами ако умре?

Докторът влезе в стаята.

— Как върви, докторе?

— Не върви — каза той.

— Какво искате да кажете?

— Каквото казвам. Прегледах я и… — Той описа подробно резултата от прегледа. — После изчаках да видим как ще се развие. Но не върви.

— Какво предлагате?

— Възможностите са две: или раждане с форцепс, при което могат да се получат разкъсвания, а има опасност и за детето, или цезарово сечение.

— Опасно ли е цезаровото сечение? Ами ако умре?

— Не е по-опасно от едно обикновено раждане.

— Вие ли ще го направите?

— Да. Вероятно ще ми трябва около час да приготвя всичко и да повикам хората, от които ще имам нужда. Може би и по-малко.

— Вие какво предлагате?

— Препоръчвам цезарово сечение. Ако беше моя жена, това щях да направя.

— Какви са последиците?

— Никакви. Остава само белег.

— А инфекция?

— Опасността е по-малка, отколкото при изваждане с форцепс.

— А ако изчакаме, без да предприемаме нищо?

— Накрая пак ще трябва да предприемем нещо. Мадам Хенри вече загуби много сили. Колкото по-скоро оперираме, толкова по-добре.

— Тогава оперирайте колкото е възможно по-скоро.

— Ще вървя да дам нарежданията си.

Отидох в родилното. Сестрата беше до Катрин, която лежеше на масата, издута под чаршафа, бледа и много изтощена.

— Даде ли съгласие? — попита тя.

— Да.

— Чудесно. Сега още час, и готово. Не мога повече, мили. Нямам вече сили. Моля те, дай ми. Вече не ми помага. Не помага.

— Дишай дълбоко.

— Дишам, но не мога. Не ми помага.

— Донесете друг цилиндър — казах аз на сестрата.

— Този е нов.

— Каква съм глупачка, мили — каза Катрин. — Но вече не ми действува. — Тя заплака. — Толкова исках да родя това бебе, без да безпокоя никого, а не мога повече, нямам сили и не ми действува. Изобщо не ми действува, мили. По-добре да умра, само да не продължава повече. О, моля те, моля те, мили, направи нещо да спре. Ето пак. Оо, оо, оо! — хълцаше тя, вдишвайки под маската. — Не ми действува вече. Не помага. Изобщо не помага. Не ми обръщай внимание, мили. Моля те, не плачи. Не ми обръщай внимание. Просто нямам вече сили. Бедничкият ми! Толкова те обичам! Пак ще се постарая. Този път ще се постарая. Не може ли да ми дадат нещо? О, да можеха само да ми дадат нещо!

— Ще направя тъй, че да ти подействува. Ще го завъртя докрай.

— Давай сега!

Завъртях до най-горната цифра, тя вдъхна дълбоко няколко пъти и ръката й се отпусна върху маската. Затворих кранчето и вдигнах маската. Катрин бавно започна да се връща от някъде много далеч.

— Колко хубаво беше, мили. Колко си добър!

— Бъди храбра и потърпи, защото не мога да ти давам все така. Може да те убие.

— Не ми остана храброст, мили. Съсипана съм. Те ме съсипаха. Сега вече знам.

— С всеки е така.

— Но е ужасно. Оставят те да се мъчиш, докато те съсипят.

— Още час, и ще свърши.

— Колко хубаво! Мили, кажи ми, нали няма да умра?

— Не. Обещавам ти, че няма.

— Защото не искам да умра и да те оставя, но така се уморих… усещам, че ще умра.

— Глупости. Всички това усещат.

— На моменти знам, че ще умра.

— Няма. Не може.

— И все пак, ако?…

— Няма да те оставя да умреш.

— Дай ми бързо! Дай! — После продължи: — Няма да умра. Няма да се оставя да умра.

— Разбира се, че няма.

— Ще останеш ли при мен?

— Да, но няма да гледам.

— Недей, само искам да си тук.

— Разбира се, ще стоя през цялото време.

— Колко си добър. Бързо, дай! Дай ми повече. Не действува вече.

Завъртях стрелката на три, после на четири. Исках да се върне докторът. Боях се от цифрите над две.

 

 

Най-после дойде един непознат лекар с две сестри. Те прехвърлиха Катрин на носилка с колелца и всички излязохме в коридора. Извозиха носилката бързо до асансьора и я пъхнаха вътре. Трябваше да се притиснем до стената, за да направим място, после спряхме горе, вратата се отвори. И по коридора на каучуковите колелца към операционната зала. Не познах доктора с кепето и маската. Имаше още един лекар и няколко сестри.

— Те трябва да ми дадат нещо — каза Катрин. — Трябва да ми дадат нещо. О, моля ви, докторе, дайте ми достатъчно, за да подействува!

Един от лекарите й сложи маска на лицето. През вратата видях малкия, ярко осветен амфитеатър на операционната.

— Можете да отидете ето там, при вратата, и да поседнете — каза ми една сестра.

Зад парапета имаше скамейки, откъдето да се наблюдава бялата маса под прожекторите. Погледнах Катрин. Лицето й беше под маската, сега тя изглеждаше спокойна. Избутаха носилката напред. Обърнах се и излязох в коридора. Две сестри бързаха към входа на галерията.

— Цезарово сечение — каза едната. — Ще правят цезарово сечение.

Другата се засмя.

— Идваме тъкмо навреме. Какъв късмет.

Те минаха през вратата към галерията. Дойде още една сестра. И тя бързаше.

— Влезте — каза тя. — Влезте.

— Не. Ще остана отвън.

Тя се вмъкна бързо. Закрачих нагоре-надолу по коридора. Страх ме беше да вляза. Погледнах навън. Беше тъмно, но в светлината от прозореца видях, че вали. Влязох в залата в дъното на коридора и започнах да разглеждам етикетите на шишетата в един стъклен шкаф. После излязох в празния коридор и загледах вратата на операционната.

Излезе един лекар, следван от сестра.

В ръцете си държеше нещо, което приличаше на току-що одран заек, бързо се отдалечи с него по коридора и влезе през друга врата. Отворих вратата, през която бяха влезли, и го намерих да прави нещо на едно новородено. Докторът го вдигна да ми го покаже. Държеше го за ходилата и го пляскаше.

— Добре ли е?

— Чудесно е. Ще излезе пет килограма.

Не изпитвах нищо към него. Беше ми чуждо. Не изпитвах бащинско чувство.

— Не се ли гордеете с вашия син? — попита ме сестрата.

Те го миеха и повиваха в нещо. Зърнах тъмното личице, тъмната ръчичка, но не го видях да мърда и не го чух да плаче. Докторът пак започна да му прави нещо. Изглеждаше объркан.

— Не — казах аз. — Щеше да убие майка си.

— Не е то виновно миличкото. Не искахте ли момче?

— Не — казах аз.

Докторът продължаваше да се занимава с него. Държеше го за стъпалата и го пляскаше. Не дочаках да видя по-нататък. Излязох пак в коридора. Сега можех да вляза и да гледам. Минах през вратата към галерията и направих няколко крачки навътре. Сестрите, които бяха седнали до перилото отпред, ми направиха знак да отида при тях. Поклатих глава. Виждах достатъчно и от мястото, където бях.

Помислих, че Катрин е умряла. Имаше вид на мъртва. Лицето й беше белезникаво, поне онази част от него, която виждах. Там долу под светлината докторът зашиваше дългия, разширен от щипците разрез. Имаше и друг лекар с маска — анестезиологът. Две сестри, също с маски, подаваха инструментите. Приличаше на картина от Инквизицията. Разбрах, че съм могъл да изгледам всичко, но така беше по-добре. Сигурно нямаше да мога да ги гледам как режат, но сега гледах как краищата на раната се съединяват в широка изпъкнала ивица под бързия, изкусен, сякаш обущарски шев и бях доволен. Щом затвориха раната, излязох в коридора и пак закрачих нагоре-надолу. След малко докторът излезе.

— Как е тя?

— Добре е. Гледахте ли? — Той имаше уморен вид.

— Гледах ви, докато шиехте. Разрезът ми се стори много дълъг.

— Намирате ли?

— Да. Белегът ще се изглади ли?

— Разбира се.

— След малко се зададоха с носилката и бързо се насочиха към асансьора. Вървях редом с нея. Катрин стенеше. Долу я сложиха на леглото в нейната стая. Седнах на стол в краката й. В стаята имаше една сестра. Изправих се и застанах до леглото. В стаята беше тъмно. Катрин протегна ръка.

— Тук ли си, мили? — каза тя едва-едва.

— Тук съм, мила.

— Бебето какво е?

— Шт, не говорете — каза сестрата.

— Момче. Дълго, едро и мургаво.

— Добре ли е?

— Да — казах аз. — Добре е.

Видях, че сестрата ме погледна особено.

— Страшно съм уморена — каза Катрин. — И много ме боли. Ти добре ли си, мили?

— Добре съм. Не говори.

— Ти беше толкова добър. О, мили, много ме боли. Как изглежда то?

— Прилича на одран заек, със сбръчкано старческо лице.

— Трябва да излезете — каза сестрата. — Мадам Хенри не бива да говори.

— Ще бъда отвън — казах аз.

— Иди да ядеш нещо.

— Не, ще бъда отвън.

Целунах Катрин. Лицето й сивееше, беше слаба и измъчена.

— Може ли да ви питам нещо? — обърнах се към сестрата.

Тя излезе с мен в коридора. Поотдалечих се от вратата.

— Какво е станало с бебето? — запитах аз.

— Не знаете ли?

— Не.

— То не оживя.

— Мъртво ли се роди?

— Не можаха да предизвикат дишане. Пъпната връв се омотала около шията му.

— Значи е мъртво?

— Да. Много жалко, такова хубаво едро момченце. Мислех, че знаете.

— Не — казах аз. — Върнете се при мадам.

Седнах на един стол до масата, отстрани на която висяха защипани карти на пациентите, и се загледах през прозореца. Виждах само мрака и дъжда, който падаше в светлината на прозореца. Ето какво било. Мъртвородено! Затова докторът изглеждаше толкова изморен. Но защо му бяха правили всички ония работи там в стаята? Навярно са мислили, че ще започне да диша и ще оживее. Не бях верующ, но знаех, че би трябвало да се кръсти. Но ако изобщо не бе поело дъх? Както си и беше. Изобщо не беше живяло. Освен вътре в Катрин. Често го бях усещал да рита. Но не и през последната седмица. Може би през цялото това време е било задушено. Бедното хлапенце! Защо не бях се задушил аз. Не, не искам. Макар че така бих си спестил необходимостта да гледам смъртта отново и отново. Сега и Катрин ще умре. Ето как свършваш. Умираш. Без да разбереш за какво. Нямаш време да узнаеш. Хвърлят те в живота, казват ти правилата и в първия случай, щом те хванат със свален гард, те убиват. Или пък те убиват ей тъй, за нищо, като Аймо. Или хващаш сифилис като Риналди. Но рано или късно те убиват. Можеш да си сигурен в това. Стой и чакай да ти дойде редът.

Един ден, като лагерувахме, хвърлих в огъня пън, който гъмжеше от мравки. Щом дървото пламна, мравките защукаха навън и се втурнаха първо към средата, където гореше, после се обърнаха и побягнаха към края. Когато се скупчиха много и там, започнаха да падат в огъня. Някои се измъкваха, телцата им обгорени и сгърчени, и запълзяваха, без да знаят накъде. Но повечето пъплеха ту към огъня, ту към хладния край, където се скупчваха, за да паднат накрая пак в огъня. Помня, тогава си помислих, че това е като края на света и чудесен случай да бъда месия, като извадя пъна от огъня и го захвърля встрани, където мравките да се доберат до земята. Но се задоволих само да плисна върху пъна едно алуминиево канче вода, което исках да изпразня, за да си сипя в него уиски и после да добавя вода. Мисля, че това канче вода, което плиснах върху пламтящия пън, само попари мравките.

Седях в коридора и чаках да ми кажат как е Катрин. След малко, понеже сестрата не идваше, отидох до вратата, отворих я полекичка и надзърнах. Отначало не видях нищо, защото коридорът беше силно осветен, а в стаята беше тъмно. После различих сестрата, седнала до леглото, главата на Катрин върху възглавницата и тялото й, плоско под завивката. Сестрата сложи пръст на устните си, после стана и дойде до вратата.

— Как е тя? — попитах аз.

— Добре е — отвърна сестрата. — Идете да вечеряте, после се върнете, ако искате.

Минах по коридора, спуснах се по стълбите, излязох от болницата и тръгнах по стръмната улица в дъжда към кафенето. Вътре беше силно осветено и имаше много хора по масите. Не видях свободно място. Един сервитьор ме посрещна, взе мокрото ми палто и шапката и ми посочи празен стол срещу възрастен мъж, който пиеше бира и четеше вечерния вестник. Седнах и попитах сервитьора какво е тяхното plat du jour^[1].

— Телешко задушено, но свърши.

— Какво друго мога да поръчам?

— Шунка с яйца, омлет със сирене или choucroute.

— Вече ядох choucroute на обед — казах аз.

— Да, наистина — каза той. — Наистина на обед ядохте choucroute.

Беше човек на средна възраст, с плешиво теме под зализаната коса. Имаше добро лице.

— Какво искате? Шунка с яйца или омлет със сирене?

— Шунка с яйца — казах аз — и бира.

— Demi-blonde.

— Да, халба светло пиво.

— Спомням си, и на обед поръчахте demi-blonde.

Изядох шунката с яйцата и изпих бирата. Шунката с яйцата беше в кръгло блюдо — шунката отдолу, яйцата отгоре. Бяха много горещи и при първата хапка трябваше да отпия от бирата, за да си охладя устата. Бях гладен и поръчах още. Изпих няколко бири. Не мислех за нищо и зачетох вестника на човека срещу мен. Пишеше за пробив на английския фронт. Когато забеляза, че чета гърба на вестника му, мъжът го сгъна. Помислих да поискам вестник от сервитьора, но не можех да се съсредоточа. В кафенето беше топло и въздухът беше застоял. Много от посетителите се познаваха. На няколко маси играеха карти. Сервитьорите сновяха с чаши между тезгяха и масите. Влязоха двама мъже, но нямаше места. Те застанаха срещу масата, на която бях аз. Поръчах нова бира. Не исках още да си тръгвам. Рано беше да се връщам в болницата. Налагах си да не мисля и да остана съвършено спокоен. Двамата мъже постояха, но накрая, понеже никой не си тръгна, излязоха. Изпих още една бира. Пред мен на масата вече имаше цяла купчинка подложки. Човекът срещу мен свали очилата си, прибра ги в калъфчето, сгъна вестника, сложи го в джоба си и заразглежда залата с чаша ликьор в ръка. Изведнъж почувствувах, че трябва да си вървя. Повиках келнера, платих сметката, облякох си палтото, сложих си шапката и излязох на улицата. Извървях в дъжда пътя до болницата.

Горе в коридора срещнах сестрата.

— Тъкмо телефонирах в хотела ви — каза тя.

Нещо в мен се обърна.

— Какво стана?

— Мадам Хенри получи кръвоизлив.

— Може ли да вляза?

— Не, не още. Докторът е при нея.

— Опасно ли е?

— Много е опасно.

Тя влезе в стаята и затвори вратата. Приседнах отвън в коридора. Усещах отвътре само празнота. Не мислех. Не можех да мисля. Знаех, че тя ще умре, и се молех да не умира. Не я оставяй да умре! О, боже, моля ти се, не я оставяй да умре! Ще направя всичко за теб, ако не я оставиш да умре. Боже мили, не я оставяй да умре. Моля ти се, моля ти се, моля ти се, не я оставяй да умре! Господи, моля ти се, направи така, че да не умре. Ще направя каквото кажеш, ако не я оставиш да умре. Ти взе детето, но нея не я оставяй да умре. Нищо, че го взе, но нея нея оставяй да умре. Моля ти се, моля ти се, мили боже, не я оставяй да умре!

Сестрата отвори вратата и ме повика с пръст да вляза. Последвах я в стаята. Катрин не извърна глава, когато влязох. Приближих се до леглото. Докторът стоеше от другата страна. Катрин ме погледна и се усмихна. Наведох се над леглото и се разплаках.

— Бедничкият ми! — каза Катрин съвсем тихо. Лицето й беше безкръвно.

— Няма нищо, Кет — казах аз. — Ще се оправиш.

— Ще умра — каза тя, помълча, после добави: — Не искам!

Хванах й ръката.

— Не ме пипай — каза тя. Пуснах ръката й. Тя се усмихна. — Бедният ми. Пипай ме колкото искаш.

— Ще се оправиш, Кет. Знам, че ще се оправиш.

— Все исках да ти напиша едно писмо, в случай че стане нещо, но така и не го написах.

— Искаш ли да повикам свещеник или някой друг да те види?

— Само ти. — Помълча, после каза: — Не ме е страх. Просто не искам.

— Не бива да говорите толкова — обади се докторът.

— Добре — каза Катрин.

— Искаш ли нещо, Кет? Да ти донеса нещо?

Тя се усмихна:

— Не. — След някое време продължи: — Нашите неща няма да ги правиш с друго момиче и няма да казваш същите работи, нали?

— Никога.

— Макар че искам да имаш момичета.

— Аз не искам.

— Много говорите — каза докторът. — Мистър Хенри трябва да излезе. По-късно може пак да дойде. Няма да умрете. Не ставайте глупава.

— Добре — каза Катрин. — Ще идвам при теб нощем.

Тя говореше с голямо усилие.

— Моля ви, излезте от стаята — каза докторът. — Не бива да говорите.

Катрин ми смигна. Лицето й беше пръстено.

— Ще стоя отвън — казах аз.

— Не се тревожи, мили — каза Катрин. — Никак не ме е страх. Това е само един мръсен номер.

— Милото ми храбро, сладко момиче!

Зачаках в коридора. Чаках дълго. Сестрата се показа на вратата и дойде при мен.

— Мадам Хенри е много зле — каза тя. — Боя се за нея.

— Умря ли?

— Не, но е в безсъзнание.

Изглежда, че получи няколко кръвоизлива един след друг. Не можаха да ги спрат. Влязох в стаята и останах с Катрин, докато умря. През цялото време беше в безсъзнание и скоро умря.

 

 

В коридора се обърнах към доктора:

— Има ли нещо, което мога да направя тази вечер?

— Не. Нямат нищо за правене. Да ви отведа ли в хотела ви?

— Не, благодаря. Ще остана още малко.

— Зная, че приказките са излишни. Нямам думи колко…

— Да — казах аз, — приказките са излишни.

— Лека нощ. Дали все пак да не ви закарам в хотела?

— Не, благодаря.

— Направихме всичко, каквото можеше — каза той. — Операцията мина…

— Да не говорим за това — казах аз.

— Бих желал да ви отведа в хотела ви.

— Не, благодаря.

Той се отдалечи по коридора. Приближих се до вратата на стаята.

— Сега не можете да влезете — каза едната от сестрите.

— Мога.

— Не може още.

— Излезте оттук — казах аз. — И другата също.

Но след като ги изпъдих, затворих вратата и угасих светлината, разбрах, че няма смисъл. Беше все едно да се сбогуваш със статуя. След малко си тръгнах, излязох от болницата и поех към хотела в дъжда.