Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (3)

Глава трета

Когато се завърнах от отпуск, бяхме все още в същия град. Из околността имаше много повече оръдия и пролетта беше настъпила. Полята зеленееха, лозите бяха пуснали мънички зелени филизи, по крайпътните дървета бяха покарали свежи листенца, откъм морето полъхваше ветрец. Видях пак града с хълма, увенчан от стария замък, венеца от възвишения околовръст и отвъдните планини — кафяви със зелено по склоновете. В града имаше още повече оръдия, открили бяха нови болници, по улиците се мяркаха англичани, понякога и англичанки, още няколко къщи бяха пострадали от артилерийския обстрел. Беше топло, запролетяваше се, аз вървях под дърветата край огрения от слънцето зид и видях, че още сме в същата къща и всичко си е както преди. Вратата беше отворена, на пейката отпред един войник се припичаше на слънце, пред страничната врата чакаше санитарна кола, а вътре миришеше на мраморен под и болница. Всичко изглеждаше както преди, само че сега беше пролет. Надникнах през вратата на голямата стая и я видях, сгряна от слънцето, прозорецът отворен, майорът седнал зад бюрото си. Той не ме забеляза и аз се поколебах дали да вляза и да докладвам, или първо да отида горе да се погрижа за външността си. Реших да се кача.

Стаята, която бяха дали на лейтенант Риналди и мен, гледаше към двора. Прозорецът беше отворен, леглото ми застлано с одеяло, вещите ми висяха окачени на стената — противогазът в продълговатата тенекиена кутия и каската. В долния край на леглото беше сандъчето ми, а върху него стояха зимните ми ботуши, лъснали от смазка. Австрийският ми снайпер с осмоъгълна синкава цев и орехов schutzen приклад, извит по формата на бузата, висеше между двете легла. Спомних си, че оптическия мерник бях заключил в сандъчето. Риналди спеше на другото легло. Той се събуди от стъпките ми и се изправи.

— Чао! — каза той. — Добре ли прекара?

— Великолепно.

Стиснахме си ръцете, после той ме прегърна през врата и ме целуна.

— Уф! — стреснах се аз.

— Мръсен си — каза той. — Трябва да се измиеш. Къде беше и какво прави? Разкажи ми всичко. Бързо!

— Бях навсякъде: Милано, Флоренция, Рим, Неапол, вила „Сан Джовани“, Месина, Таормина…

— Говориш като железопътно разписание. Имаше ли приключения?

— Да.

— Къде?

— Милано, Фиренце, Рома, Наполи…

— Стига. Кажи, кое беше най-хубавото?

— В Милано.

— Защото е било първото. Къде я срещна? В „Кова“^[1]? Къде отидохте? Какво почувствува? Казвай всичко веднага. Заедно ли прекарахте нощта?

— Да.

— Това е нищо. Вече и тука имаме хубави момичета. Нови момичета, които никога досега не са били на фронта.

— Чудесно!

— Не ми ли вярваш? Ще отидем още днес следобед и ще видиш. И в града имаме красиви англичанки. Сега съм влюбен в мис Баркли. Ще те заведа да те представя. Сигурно ще се оженя за нея.

— Трябва да се измия и да докладвам. Как сте с работата?

— Откакто си заминал, имахме само измръзвания, жълтеница, гонорея, самонаранявания, пневмония и твърд и мек шанкър. Всяка седмица ни докарват по някой пострадал от скални отломки. Тежко ранени имаме малко. Идната седмица войната пак започва. По всяка вероятност. Така поне разправят. Какво ще кажеш, да се ожени ли за мис Баркли? След войната, разбира се.

— Безусловно — отвърнах аз и напълних легена с вода.

— Довечера ще ми разкажеш всичко — продължи Риналди. — Сега трябва да поспя още, за да бъда свеж и красив за мис Баркли.

Свалих куртката и ризата си и се измих със студената вода в легена. Докато се триех с кърпата, гледах стаята, през прозореца и към Риналди, който лежеше със затворени очи. Той беше от Амалфи — хубавец, на моя възраст. Обичаше професията си на хирург и бяхме големи приятели. Докато го гледах, той отвори очи.

— Имаш ли пари?

— Да.

— Заеми ми петдесет лири.

— Изтрих си ръцете и извадих портфейла си от вътрешния джоб на окачената на стената куртка. Риналди взе банкнотата, огъна я и без да става от леглото, я пъхна в джоба на брича си.

— Мис Баркли трябва да остане с впечатлението, че разполагам с прилични средства — усмихна се той. — Ти си моят голям, добър приятел и финансов покровител.

— Остави ме на мира — казах аз.

Вечерта в офицерския стол седнах до свещеника; той се огорчи, дори се пообиди, че не съм отишъл в Абруци. Бил писал на баща си, че ще им гостувам, и те се били подготвили. Самият аз съжалявах не по-малко от него и не можех да си обясня защо не отидох, след като исках да отида, помъчих се да му обясня как нещата се бяха навързали едно след друго и накрая той разбра, че наистина съм искал да отида, и станалото почти се заглади. Пих много вино, а после кафе и „Стрега“^[2] и преплитайки език, заобяснявах как все не успяваме да направим онова, което искаме, ама да, все не успяваме.

Докато ние двамата разговаряхме, другите спореха. Да, бях искал да отида в Абруци. Не бях ходил по места, където пътищата са замръзнали и твърди като желязо, където е ясно и студено, снегът сух и сипкав, белязан от зайчи стъпки, а селяните свалят шапка и ти казват „дон“, и има много дивеч. Вместо това бях потънал в задимените кафенета, нощите, когато стаята се върти и трябва да приковеш очи в стената, за да спре, нощите, когато лежиш пиян и знаеш, че друго няма, а като се събудиш, се чудиш с кого си бил, и в тъмнината светът е някак недействителен, тъй възбуждащ, че започваш пак отначало и не те е грижа — друго не знаеш и не щеш да знаеш. После изведнъж преставаш да си безразличен и на сутринта пак си с усещането за нещо безвъзвратно изгубено, и всичко е тъй грубо и ясно, и може да се скарате за цената. Понякога е все още хубаво и нежно, и топло и на закуска, дори на обяд. Но понякога от приятното не е останало нищо, с облекчение излизаш на улицата, но започваш още един такъв ден и още една такава нощ. Опитвах се да обясня как е нощем и разликата между денем и нощем и защо нощем е по-добре, освен ако денят не е много ясен и много студен, и все не успявах да го обясня, както и сега не мога. Но който го е изпитал, знае. Той не го беше изпитал и все пак разбра, че наистина съм искал да отида в Абруци, макар да не бях отишъл, и ние си останахме приятели, с много общи вкусове и с различия. Той винаги знаеше онова, което аз не знаех и което, след като го научавах, отново забравях. Но тогава не знаех това, а го разбрах по-късно.

Продължавахме да седим в столовата, вечерята бе свършила, а спорът продължаваше. Когато ние двамата замълчахме, капитанът се провикна:

— Свещеник не щастлив. Свещеник не щастлив без момичета.

— Щастлив съм — възрази свещеникът.

— Свещеник не щастлив. Свещеник иска австрийци да спечелят войната — настояваше капитанът.

Другите слушаха. Свещеникът поклати глава.

— Не — каза той.

— Свещеник иска никога да не атакуваме, иска да не атакуваме, нали?

— Не, щом сме на война, сигурно трябва да атакуваме.

— Сигурно? Разбира се, че ще атакуваме!

Свещеникът кимна.

— Оставете го на мира! — каза майорът. — Той е добро момче.

— Така или иначе, не може нищо да стори — съгласи се капитанът.

Всички станахме от масата.