Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (19)

Глава деветнадесета

Така премина лятото. Дните не ги помня много, освен че бяха горещи и вестниците непрекъснато пишеха за победи. Имах силен организъм, краката ми оздравяваха бързо, тъй че скоро замених патериците с бастун. После започнах лечебни процедури в „Оспедале Маджоре“: раздвижване на колената, механотерапия, кварцово облъчване в огледална кабина, масажи и бани. Отивах там следобед и на връщане се отбивах в кафенето да пия нещо и да прегледам вестниците. Не скитах из града, от кафенето се прибирах право в болницата. Исках само едно — да съм с Катрин. Останалото време гледах да убия както мога. Сутрините обикновено проспивах, а следобед най-често отивах на конните надбягвания и после на терапия. Понякога се отбивах в англо-американския клуб, настанявах се в меко кожено кресло до прозореца и четях списания. Не ни позволяваха да излизаме заедно, след като захвърлих патериците, защото не прави добро впечатление сама сестра да се разхожда с ранен, който явно не се нуждае от помощ, така че денем не се виждахме много. Понякога излизахме да вечеряме, ако идваше и Фъргюсън. Мис Ван Кампен се беше примирила с това, че сме приятели, понеже Катрин й вършеше много работа. Тя беше убедена, че Катрин е от много добро семейство, и това в края на краищата я бе накарало да си затваря очите. Мис Ван Кампен отдаваше голямо значение на произхода, а и тя самата се гордееше с потеклото си. Освен това в болницата имаше толкова много работа, че поглъщаше цялото й време.

Лятото се случи горещо, имах много познати в Милано, но привечер винаги бързах да се прибера в болницата. Фронтът напредваше при Карсо, бяха превзели Кук на другия бряг на Плава, и настъпваха по платото Байнсица. Новините от Западния фронт не бяха толкова добри. Офанзивата, изглежда, се беше проточила. Сега и ние бяхме влезли във войната, но си мислех, че ще мине поне година, докато прехвърлят достатъчно войски и ги обучат за бой. Следната година можеше да бъде лоша или добра. Италианците даваха много жертви. Не виждах как ще продължава така. Дори и да овладееха платото Байнсица и Монте Сан Габриеле^[1], австрийците имаха още много планини. Бях ги виждал. Високите планини започваха едва зад тях. По Карсо напредваха, но долу, към морето, имаше блата и мочурища. Наполеон би разбил австрийците в равнините. Никога не би се сражавал с тях в планините. Би ги оставил да слязат, за да ги разбие при Верона. Но на Западния фронт все още никой не надделяваше. Дали не беше станало невъзможно да се печелят войни? Дали те не бяха станали безкрайни? Дали не беше започнала нова Стогодишна война? Оставих вестника на мястото му и си тръгнах от клуба. Слязох предпазливо по стъпалата и поех по улица „Манцони“. Пред „Гранд-хотел“ видях стария Майърс и жена му да слизат от един файтон. Връщаха се от конните състезания. Мисис Майърс беше жена с едра гръд, облечена в черна коприна, а мъжът й — дребно беломустакато старче с тромава походка и бастун.

— Как сте? Как сте? — стисна ми тя ръката.

— Здравейте — каза Майърс.

— Е, как минаха надбягванията?

— Добре. Наистина чудесно. Три от моите спечелиха.

— А вашите? — попитах аз Майърс.

— Нормално. Спечелих веднъж.

— А аз, както винаги, не знаех — каза мисис Майърс. — Никога не ми казва.

— Не мога да се оплача — каза Майърс. Стараеше се да бъде любезен. — Трябва да дойдете и вие. — Когато говореше, създаваше впечатлението, че не те гледа или че те взема за някой друг.

— Непременно — обещах аз.

— Ще дойда да ви навестя в болницата — каза мисис Майърс. — Приготвила съм някои неща за моите момчета. Вие всички сте мои момчета. Моите скъпи момчета.

— Ще се радват да ви видят.

— Скъпите ми момчета! Вие също. И вие сте едно от моите момчета.

— Трябва да се прибирам вече — казах аз.

— Поздрави на всички скъпи момчета. Ще им донеса един куп неща. Приготвила съм чудесно вино „Марсала“ и сладкиши.

— Довиждане — казах аз. — Страшно ще се зарадват.

— Довиждане — каза Майърс. — Наминете към Галерията. Знаете къде е моята маса. Всеки следобед сме там.

Продължих по улицата. Исках да купя в „Кова“ нещо за Катрин. Купих й кутия шоколадови бонбони и докато продавачката ми я завиваше, отидох на бара. Там седяха двама англичани и няколко летци. Изпих едно „Мартини“ сам, платих го, взех кутията с бонбоните и тръгнах да се прибирам в болницата. Пред барчето на улицата до „Ла Скала“ видях няколко познати: един вицеконсул, двама, които учеха пеене, и Еторе Морети, италианец от Сан Франциско, доброволец в италианската армия. Седнах на чаша с тях. Единият от певците се казваше Ралф Симънс и пееше под името Енрико дел Кредо. Не го знаех как пее, но той все беше на прага на някакво велико събитие. Беше пълен, а ноздрите и ъглите на устата му — винаги възпалени като на човек, който страда от сенна хрема. Тъкмо беше пял в Пиаченца. Пял в „Тоска“ и бил чудесен.

— Вие, разбира се, никога не сте ме чували да пея — каза той.

— Кога ще пеете тук?

— Тази есен ще гастролирам в „Ла Скала“.

— Обзалагам се, че ще хвърлят пейките отгоре ти — каза Еторе. — Чували ли сте как го замеряха с пейките в Модена?

— Това е долна лъжа.

— Да, замеряха го с пейките — каза Еторе. — Аз самият хвърлих шест.

— Ти си мръсен жабар от Сан Франциско.

— Той няма добър италиански изговор — каза Еторе. — Където отиде, все го замерят със скамейки.

— Пиаченца е най-трудната сцена в Северна Италия — каза другият тенор. — Вярвайте ми, там не се церемонят с певците.

Този тенор се наричаше Едгар Сондърс и пееше под името Едуардо Джовани.

— Как ми се ще да съм там, когато те замерят, че да гледам — подхвана пак Еторе. — Ти не можеш да пееш на италиански.

— Той не е с ума си — каза Едгар. — Замеряли ни били — само това знае.

— И те само това знаят, когато един от двама ви се разпее — каза Еторе. — А като се върнете в Америка, ще разказвате за триумфа си в „Ла Скала“. В „Ла Скала“ няма да ви оставят да изпеете и една нота.

— Аз ще пея в „Ла Скала“ — каза Симънс. — Ще пея в „Тоска“ през октомври.

— Ще отидем, нали, Мак? — каза Еторе на вицеконсула. — Ще им трябва някой да ги пази.

— Може би американската армия ще е там, да ги пази — каза вицеконсулът. — Ще пиете ли още по чаша, Симънс? А за вас, Сондърс?

— Добре — каза Сондърс.

— Чух, щели да ти дадат сребърния медал — обърна се към мен Еторе. — За какви заслуги те предложиха за награда?

— Не знам. Нито знам дали ще го получа.

— Ще го получиш. И да видиш как ще ти се възхищават момичетата от „Кова“! Ще мислят, че си убил двеста австрийци или че сам-самичък си превзел цял окоп. Моите отличия ми отвориха доста работа, повярвай ми.

— Колко имаш, Еторе? — попита вицеконсулът.

— Има ги всичките — каза Симънс. — Той е човекът, заради когото се води войната.

— Два пъти ме предлагаха за бронзов и три пъти за сребърен — каза Еторе. — Но получих само един.

— А останалите?

— Операцията не се разви успешно — каза Еторе. — Не успее ли операцията, не дават отличия.

— Колко пъти са те ранявали, Еторе?

— Три пъти тежко. Имам три нашивки за раняване. Вижте! — Той извъртя ръкава си. На плата над лакътя бяха пришити три успоредни лентички от сребърна сърма на черен фон.

— И ти имаш една — каза Еторе. — Уверявам те, по̀ друго е, като си ги имаш. За мен те значат повече от медалите. Повярвай, момче, три не са малко нещо. За да получиш една лентичка, трябва да имаш такава рана, че три месеца да лежиш в болницата.

— Къде са ти раните, Еторе? — попита вицеконсулът.

Еторе си запретна ръкава.

— Ето тук — показа той дълбок, гладък червен белег. — И тук, на крака. Нея не мога да ви покажа, защото съм с навои. Също на ходилото. В него имам мъртва кост и все вони. Всяка сутрин изчоплям парченца от нея и все вони.

— От какво са ти раните? — запита Симънс.

— От ръчна граната. От ония, дето са като мелачки. Направо ми отнесе едната страна на ходилото. Знаеш ги мелачките, нали? — обърна се той към мен.

— Разбира се.

— Видях го мръсника, като я хвърляше — каза Еторе. — Паднах и си казах — край! Но тия гранати освен взрив нямат нищо вътре. Застрелях го негодника с пушката. Винаги нося пушка, за да не разберат, че съм офицер.

— А той как изглеждаше? — попита Симънс.

— Това му беше единствената граната — продължи Еторе. — Не знам защо я хвърли. Сигурно отдавна му се е искало да хвърли граната. Така и не видя истински бой. Застрелях го мръсника.

— Как изглеждаше, когато го застреля? — запита Симънс.

— Откъде да знам? — отвърна Еторе. — Застрелях го в корема. Боях се, че няма да улуча, ако се прицеля в главата.

— Откога си офицер, Еторе? — попитах аз.

— От две години. Скоро ще стана капитан. А ти отдавна ли си лейтенант?

— Вече трета година.

— Не можеш да станеш капитан, понеже не знаеш достатъчно добре италиански — каза Еторе. — Да говориш можеш, но не знаеш да четеш и пишеш както трябва. За капитан ти трябва образование. Защо не минеш в американската армия?

— Може да мина.

— Как ми се ще и аз да отида. Колко получава един капитан, Мак?

— Не знам точно. Около двеста и петдесет долара, струва ми се.

— Боже мой, колко неща мога да направя с двеста и петдесет долара! Побързай да постъпиш в американската армия, Фред. И виж няма ли начин и мен да вкараш.

— Дадено.

— Мога да командувам рота на италиански. Като нищо ще се науча и на английски.

— Може да те направят генерал — каза Симънс.

— Не, за генерал нямам достатъчно знания. Един генерал трябва да знае какво ли не. Вие, момчета, си мислите, че войната е лесна работа. Нямате ум и колкото за ефрейтор.

— Слава богу, не ми и трябва — каза Симънс.

— Може да ти потрябва, ако ви подберат и вас, цивилните гарги. Ех, да ми паднете в моя взвод. И Мак също. Ще те направя мой ординарец, Мак.

— Ти си чудесно момче, Еторе — каза Мак, — но ми се струва, че си милитарист.

— Ще стана полковник, докато свърши войната.

— Ако не те убият.

— Няма да ме убият. — Той докосна звездите на яката си с палеца и показалеца. — Видяхте ли какво направих? Винаги пипам звездите си, когато някой спомене, че може да ме убият.

— Хайде да си вървим, Симънс — каза Сондърс и стана.

— Хайде.

— Довиждане — казах аз. — И аз трябва да си вървя. — Часовникът зад бара показваше шест без четвърт. — Чао, Еторе!

— Чао, Фред — отговори Еторе. — Чудесно е, че ще получиш сребърния медал.

— Не знам дали ще го получа.

— Ще го получиш, Фред. Чух, че ще се уреди.

— Е, довиждане — казах аз. — И умната, Еторе.

— Не се безпокой за мен. Не пия и не тичам по жени. Не съм нито пияница, нито женкар. Знам докъде и как.

— Довиждане — казах аз. — Радвам се, че ще те произведат капитан.

— Няма защо да чакам да ме произвеждат. Ставам капитан за бойни заслуги. Нали знаеш — три звезди с кръстосани мечове и с корона отгоре. Така съм аз.

— На добър час!

— На добър час. Кога се връщаш на фронта?

— Скоро.

— Пак ще се видим там.

— Довиждане.

— Довиждане. И умната.

Свърнах по една уличка, където между къщите имаше пряк път до болницата. Еторе беше на двадесет и три години. Израсъл беше при чичо си в Сан Франциско и тъкмо бил в Торино да види баща си и майка си, когато обявили войната. Имаше сестра, която заминала заедно с него при чичо им в Америка и която тази година завършваше училище. Беше типичен герой досадник. Катрин не можеше да го понася.

— И ние имаме герои — казваше тя. — Но те, мили, обикновено говорят по-малко.

— Мен не ме дразни.

— И мен нямаше да ме дразни, ако не беше толкова самомнителен и досаден, досаден, досаден…

— За досаден, досаден е.

— Мило е, че го казваш, но няма нужда. Ти можеш да си го представиш на фронта, знаеш, там той е полезен с нещо, но аз просто не обичам такива момчета.

— Знам.

— Много мило, че ме разбираш. Насилвам се да ми стане симпатичен, но той е противен, наистина е противен.

— Днес каза, че щял да става капитан.

— Това е добре — отговори Катрин. — Той сигурно е доволен.

— Не ти ли се иска и аз да имам по-висок пагон?

— Не, мили. Искам само да имаш такъв чин, че да ни пускат в добрите ресторанти.

— Тъкмо такъв чин имам.

— Чудесен чин. Не държа на по-горен. Може да ти замае главата. О, мили; толкова съм доволна, че не си самомнителен. И такъв да беше, пак щях да се омъжа за теб, но толкова е успокоително да имаш съпруг, който не е самомнителен.

Говорехме тихичко на балкона. Луната сигурно беше вече изгряла, но над града имаше мъгла и тя не се виждаше, скоро заръмя и ние се прибрахме вътре. Навън дъждецът премина в дъжд, който забарабани по покрива. Станах и отидох до балконската врата да видя дали не вали вътре, но не валеше и оставих вратата отворена.

— Кого още видя? — запита Катрин.

— Мистър и мисис Майърс.

— Особени хора са те двамата.

— Казват, че в родината си той бил в затвора. Пуснали го да умре.

— И оттогава си живее добре в Милано.

— Не знам колко добре.

— По-добре, отколкото в затвора.

— Тя щяла да донесе нещичко.

— Тя винаги носи чудесни неща. Стана ли милото й момче?

— Едно от нейните мили момчета.

— Вие всички сте нейните мили момчета — каза Катрин. — Има слабост към милите момчета. Чуй как вали.

— Вали силно.

— И ти винаги ще ме обичаш, нали?

— Да.

— Все едно дали вали, или не?

— Да.

— Това е хубаво. Защото се боя от дъжда.

— Защо?

Унасях се. А навън валеше ли, валеше.

— Не знам, мили. Винаги ме е било страх от дъжда.

— Аз го обичам.

— Обичам да вървя в дъжда. Но дъждът не е добър за тези, които се обичат.

— Аз ще те обичам винаги.

— Аз ще те обичам и когато вали дъжд, и когато вали сняг, и когато вали град, и… какво друго вали?

— Не знам. Май че ми се спи.

— Спи, мили. Аз ще те обичам каквото и да вали.

— Наистина ли те е страх от дъжда?

— Когато съм с теб, не.

— А защо те е страх?

— Не знам.

— Кажи ми.

— Не настоявай.

— Кажи.

— Няма.

— Кажи.

— Добре. Страх ме е от дъжда, защото в него понякога се виждам умряла.

— Я стига!

— А понякога виждам теб мъртъв под дъжда.

— Това е по-вероятно.

— Не, не е, мили. Понеже мога да те опазя. Знам, че мога. Но никой не може да помогне на себе си, нали?

— Стига, моля те. Не ставай смахната шотландка тази нощ. Няма да сме заедно още дълго.

— Няма, но съм си шотландка и смахната. Ще престана все пак. Това са глупости.

— Да, глупости са.

— Глупости. Нищо друго освен глупости! Не ме е страх от дъжда. Не ме е страх от дъжда. Боже мой, как искам да не ме е страх.

Тя плачеше. Аз започнах да я утешавам и тя престана да плаче. Но навън продължаваше да вали.