Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (31)

Глава тридесет и първа

Не знаеш колко време си бил във водата, когато течението е бързо. Струва ти се много, а може да е било съвсем малко. Реката беше студена и придошла и влачеше различни неща, които бе помела от брега при разлива. Имах късмет, че бях докопал тежък пън и хванат за него, се носех в ледената вода, опрял брадичка на пъна, лекичко придържайки се с две ръце. Боях се да не ми се схване крак и се надявах да ме завлече към брега. Носехме се надолу по реката, която описваше широка дъга. Беше се поразвиделило, колкото да различавам крайбрежния храсталак. Отпред се задаваше обрасло с папур островче, течението ни влачеше към брега. Двоумях се дали да не се съблека и да изуя обущата, а после да се добера до брега с плуване, но се отказах. Знаех, че все някак си ще изляза на брега и тогава накъде бос? На всяка цена трябваше да стигна до Местре.

Виждах как брегът се приближава, отдалечава се и пак се приближава. Вече се носехме по-бавно. Брегът беше съвсем близо. Различавах клоните на върбите. Пънът се завъртя бавно, брегът се оказа зад мен и разбрах, че сме попаднали във въртоп. Описахме бавен кръг. Отново видях брега, този път съвсем близо, опитах се, както се държа с една ръка, да доплувам с пъна, загребвайки с другата и ритайки с крака, но брегът не се приближи. Боях се да не излезем от водовъртежа и хванал се с една ръка, опрях крака о̀ пъна и се отблъснах силно към брега. Виждах храстите, но въпреки че се бях оттласнал и плувах с всички сили, течението ме отнасяше. Мина ми през ума, че ще се удавя заради обущата, но се замятах и зацамбурках — вдигнах очи, видях брегът да се приближава и продължих да шляпам отчаяно, теглен надолу от тежките обувки, докато стигнах брега. Хванах се за върбовия клонак и увиснах. Не ми стигаха сили да се изтегля, но знаех, че няма да се удавя. Докато плавах с пъна, и през ум не ми беше минало, че може да се удавя. От усилията ме присви в корема и гърдите, държах се за клоните и изчаквах. Щом ми попремина, пробих си път през клонака и пак спрях да почина, вкопчен в един върбов клон. После излазих от плитчината, проврях се през върбалака и ето ме на брега. Почти се беше съмнало, нямаше никой. Лежах проснат на брега, заслушан в реката и дъжда.

След някое време станах и поех по брега. Знаех, че до Латизана няма мост. Казах си, че насреща сигурно е Сан Вито. Почнах да мисля какво да правя. Пред мен имаше някакъв канал, който се втичаше в реката. Тръгнах към него. Наоколо не се виждаше никой, седнах под едни храсти край канала, събух се и излях водата от обувките. Свалих куртката и извадих от вътрешния джоб портфейла с мокрите книжа и пари, изцедих куртката. Свалих си панталоните, изстисках и тях, после ризата и долните си дрехи. Нашляпах се, поразтрих се и пак се облякох. Нямаше ми кепето.

Преди да облека куртката, отпрах нашивките от ръкавите и ги сложих при парите във вътрешния джоб. А парите само дето бяха мокри. Преброих ги. Имах три хиляди лири и нещо. Мокрите дрехи ми студенееха, взех да се пляскам с ръце, за да усиля кръвообращението. Бях с вълнено бельо, така че движа ли се, едва ли щях да се простудя. Бяха ми взели пистолета на моста, скрих кобура под куртката. Нямах наметка и ми беше студено под дъжда. Тръгнах нагоре покрай канала. Беше се съмнало, местността изглеждаше прогизнала, равна, унила. Нивите бяха голи и разкаляни; на хоризонта зад тях забелязах да се издига камбанария. Излязох на един път. Насреща се зададоха войници. Отбих се встрани, накуцвайки, и те ме подминаха, без да ми обърнат внимание. Бяха отделение картечари и отиваха към реката. Продължих по пътя.

През този ден прекосих Венецианската равнина. Тя е ниска и под дъжда ти се струва още по-плоска. Към морето е блатиста и пътищата са малко. Всички пътища следват устията на реките до морето и ако ще сечеш през равнината — само по пътеките покрай каналите. Извървях равнината от север на юг, прекосих две железопътни линии, много шосета и накрая една пътека ме изведе на железопътна линия при едно блато. Това беше главната линия Венеция-Триест, с висок, солиден насип, широко трасе и двойни релси. Недалеч имаше кантон с неколцина часови. В другата посока се виждаше мост над поток, който се вливаше в блатото. На моста стоеше часовой. Като вървях през нивите на север, бях забелязал влак по тази линия — виждаше се отдалеч сред ниското равно поле — и си бях казал, че може да е влакът от Портогруаро. Издебнах часовите и легнах на насипа, така че да виждам и нагоре, и надолу по линията. Часовоят от моста повървя покрай релсите към мен, после се обърна и закрачи назад към моста. Аз лежах гладен и чаках влака. Онзи, който бях видял, беше много дълъг, локомотивът теглеше бавно и бях сигурен, че ще мога да се кача. Тъкмо когато вече губех надежда, видях да се задава влак. Локомотивът пълзеше към мен и ставаше все по-голям. Погледнах към войника, който пазеше моста — той крачеше по отсамния край на моста, но от другата страна на релсите. Влакът щеше да ме скрие от погледа му. Следях приближаващия се локомотив. Той тежко пуфтеше. Виждах, че тегли много вагони. Във влака трябваше да има охрана, мъчех се да я видя къде е, но така скрит, не можех. Локомотивът почти се изравни с мястото, където лежах. Когато ме отмина, пухтейки дори по равното, и вече нямаше опасност машинистът да ме види, аз се изправих до вагоните. Ако ме забележи охраната, прав по̀ няма да съм подозрителен. Минаха няколко затворени товарни вагона. После видях, покрита с платнище, една от ония ниски платформи, които италианците наричат гондоли. Изчаках и когато задният й край се изравни с мен, скочих, хванах се за задните дръжки и се изтеглих горе. Изпълзях на буфера между гондолата и кабинката на високия товарен вагон зад нея. Едва ли ме бяха видели. Бях се снишил — сграбчил дръжките и стъпил на куплунга. Бяхме се почти изравнили с моста. Сетих се за часовоя. Когато минахме край него, той ме погледна. Личеше, че е съвсем младо момче, и каската му беше голяма. Изгледах го пренебрежително и той отвърна очи. Взе ме за някой от конвоя.

Отминахме. Виждах го, че продължава да гледа гузно преминаващите край него вагони, и се наведох да видя как е прихванато платнището. Капси и през тях провървено въженце. Извадих ножа си, срязах въженцето и пъхнах ръка отдолу. Под платнището, станало кораво от дъжда, имаше нещо твърдо и изпъкнало. Вдигнах глава и погледнах напред. Един войник стоеше на площадката на предния товарен вагон, но гледаше към локомотива. Пуснах дръжките и се мушнах под платнището. Така си ударих в нещо челото, че усетих кръв да се стича по лицето ми, но пропълзях отдолу и легнах по корем. После се обърнах по гръб и прикрепих платнището.

Бях попаднал на оръдия под платнището. Миришеха на масло, грес и на чисто. Лежах и слушах дъжда по платнището и потракването на колелата по релсите. Отвън проникваше слаба светлина и различавах оръдията. Бяха в брезентови чохъли. Навярно се числяха към Трета армия. На челото ми се изду цицина, но аз спрях кървенето, като полежах неподвижен и оставих кръвта да се съсири, после я почистих, но без да пипам самата рана. Дреболия. Нямах кърпичка, но опипвайки с пръсти, измих около раната с дъждовна вода, която капеше от платнището, и накрая се изтрих с ръкава на куртката. Не исках да изглеждам подозрителен. Знаех, че ще трябва да сляза преди Местре, защото там сигурно щяха да проверят оръдията. Нямаха достатъчно оръдия, че да ги губят или забравят. Бях ужасно гладен.