Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (2)

Глава втора

На другата година имаше много победи. Превзеха възвишенията отвъд долината и хълма с кестеновата гора, на платото южно от равнината също спечелиха победи, и през август прехвърлихме реката и се настанихме в Гориция, в къща, обрасла от едната страна с морави глицинии, със зид и градина с чешма и кичести дървета. Сега се биеха в близките планини на километър-два от нас. Градът беше приятен, къщата — хубава, а зад нас течеше реката. Градът бе превзет, но не и възвишенията отвъд него и аз бях много доволен, че на австрийците явно им се искаше да се върнат в този град, когато войната свърши — обстрелваха го не за да го разрушат, а колкото да спазват военно приличие. Хората продължаваха да си живеят в него, имаше болници и кафенета, артилерия в по-крайните улици и два публични дома — единия за войници, другия за офицери. Когато дойде краят на лятото и нощите захладяха, а боят се водеше по възвишенията зад града, побитите от шрапнели трегери на железопътния мост, срутеният тунел при реката, където бяха ставали сражения, дърветата около площада и засводената от две редици дървета улица към него, както и това, че в града имаше момичета и че сега понякога можеше да се види и лицето, и дългошиестото телце, и посивялата козя брадичка на краля, когато минаваше в колата си, всичко това и стряскащата гледка на вътрешността на къщи, останали с една стена по-малко от артилерийския обстрел, нападалите тухли и мазилка по градини и улици, и благоприятният ход на нещата при Карсо правеха тази есен по-различна от предишната, когато бяхме разквартирувани в онова село. И войната се бе променила.

Дъбравата по възвишенията край града я нямаше. През лятото, когато дойдохме в града, тя беше зелена, а сега там стърчаха дънери, поломени стволове, земята беше изровена и един ден към края на есента, когато отидох на склона, видях откъм планините да се задава облак. Той бързо се приближи, слънцето стана тъмножълто, после всичко посивя, небето притъмня, облакът се спусна от планината, обви ни и заваля сняг. Понесен от вятъра, той падаше косо, покри голата земя и дънерите щръкнаха сред него. Побеляха и оръдията и скоро в снега се откроиха пътечки до отходните места зад окопите.

По-късно се върнах отново в града и от прозореца на публичния дом — този за офицери — гледах как пада снегът. Седяхме с един приятел пред две чаши и бутилка „Асти“^[1] и като гледахме как снегът се сипе бавно и тежко, разбрахме, че за тази година — толкова. Планините нагоре по реката над града не бяха превзети, не беше превзето и никое от възвишенията отвъд реката. Всичко това оставаше за догодина. Приятелят ми съгледа свещеника на нашата част да минава по улицата, стъпвайки предпазливо в кишата, и почука на прозореца, за да привлече вниманието му. Свещеникът се огледа, видя ни и се усмихна. Приятелят ми му направи знак да влезе. Свещеникът поклати глава и отмина.

На вечеря в стола поднесоха спагети, които всички ядяхме много бързо и съсредоточено — вдигахме ги на вилицата си, докато краищата им увиснат над отворената уста, и тогава ги налапвахме или пък просто ги всмуквахме, подемайки ги непрекъснато с вилицата, и често си наливахме вино от дамаджанката в метална люлчица — наведеш ли й гърлото с показалец, червеното, бистро, тръпчиво, прекрасно вино потичаше в чашата, която държиш със същата ръка. След спагетите капитанът започна да подкача свещеника.

Свещеникът беше млад, лесно се изчервяваше, носеше униформа като нас, но с кръст от тъмночервено кадифе над горния ляв джоб на сивата куртка. Капитанът говореше на завален италиански — кой знае защо, той си мислеше, че така аз по-пълноценно ще схвана думите му.

— Свещеник днес с момичета — каза той, като гледаше свещеника и мен.

Свещеникът се усмихна, поруменя и поклати глава. Капитанът често го подбиваше.

— Не е ли истина? — попита той. — Аз днес вижда свещеник с момичета.

— Не — каза свещеникът.

Тези подбивки забавляваха другите офицери.

— Свещеник не с момичета — продължи капитанът. — Свещеник никога с момичета — обясни той, взе чашата ми и я напълни, гледайки ме в очите, но без да изпуска и свещеника от погледа си. — Свещеник всяка нощ един срещу пет. — Цялата маса избухна в смях. — Разбираш, нали? Свещеник всяка нощ един срещу пет.

Той показа с ръка за какво става дума и се изсмя високо. Свещеникът приемаше всичко като шега.

— Папата иска австрийците да спечелят войната — каза майорът. — Той обича Франц Йосиф. Оттам идат паричките. Аз съм атеист.

— Чел ли си „Черната свиня“? — попита ме лейтенантът. — Ще ти я намеря. Тази книга разклати вярата ми.

— Долна и недостойна книга — каза свещеникът. — Не вярвам да ви харесва.

— Твърде поучителна е — каза лейтенантът. — Разбираш какви са духовниците. Ще ти хареса — увери ме той.

Усмихнах се на свещеника, а той отвърна на усмивката ми иззад запалените свещи.

— Не я четете — каза той.

— Ще ти я намеря — настояваше лейтенантът.

— Всички мислещи хора са атеисти — каза майорът. — Но признавам, че не вярвам и във франкмасоните.

— Аз пък ги уважавам — възрази лейтенантът. — Това е благородна организация.

Някой влезе и през отворената врата видях как снегът вали.

— Започнаха ли веднъж снеговете, няма да има повече офанзиви — казах аз.

— Няма, разбира се — каза майорът. — Трябва да си вземете отпуск. Да отидете в Рим, Неапол, Сицилия…

— Иди да видиш Амалфи — каза лейтенантът. — Ще ти дам картички до семейството ми там. Ще те посрещнат като роден син.

— Да иде в Палермо.

— Да иде в Капри.

— Иска ми се да отидете в Капракота и да погостувате на семейството ми в Абруци — каза свещеникът.

— Ти пък с твоето Абруци! Там има повече сняг, отколкото тука. Защо му е да гледа селяни. Да отиде в центровете на културата и цивилизацията.

— Там, където има хубави момичета. Ще му дам адреси в Неапол. Хубави млади момичета и все с майките си… ха, ха, ха.

Капитанът протегна ръка — пръстите разперени, палецът вирнат. Сянката на ръката му се очерта на стената. Той пак почна да говори на завален италиански.

— Тръгнеш ей така — посочи той палеца си — и се връщаш така — сниши палеца до кутрето си.

Всички се засмяха.

— Гледайте — посочи той отново сянката на ръката си срещу светлината на свещта върху стената. Той почна от изправения палец и изброи подред палеца и четирите пръста: sotto — tenente (палеца), teneňte (показалеца), capitano (средния пръст), maggiore (безимения), tenentecolonello (кутрето). Тръгваш лейтенант и се връщаш подполковник.

Всички се засмяха. Капитанът имаше голям успех със своите игри с пръсти. Той погледна свещеника и извика:

— Всяка нощ свещеник един срещу пет.

Отново всички прихнаха.

— Трябва да вземете отпуск веднага — каза майорът.

— Да можех да дойда с теб, да ти покажа това-онова — въздъхна лейтенантът.

— На връщане донеси един грамофон.

— Донеси хубави оперни плочи.

— Донеси Карузо.

— Не, Карузо не. Той мучи.

— Не ти ли се ще и ти да мучиш като него?

— Аз пък ви казвам, че мучи.

— Иска ми се да отидете в Абруци — каза свещеникът. Другите разговаряха високо. — Там има много дивеч. Ще харесате хората и макар че е студено, там е ясно и сухо. Можете да живеете у нас. Баща ми е прочут ловец.

— Хайде — каза капитанът. — Да вървим в бардака, преди да са затворили.

— Лека нощ — казах аз на свещеника.

— Лека нощ — отвърна той.