Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (16)

Глава шестнадесета

Тази нощ един прилеп влезе в стаята през балконската врата, от която гледахме нощта над градските покриви. Светлините на нощния град почти не разсейваха мрака в стаята и прилепът продължи лова си при нас, сякаш се намираше на открито. Ние лежахме и го гледахме, но бяхме тъй неподвижни, че той изобщо не ни забеляза. След като прилепът отлетя, видяхме един прожекторен лъч, който прекоси небето и изчезна, после пак стана тъмно. Излезе нощен ветрец, чувахме как зенитчиците на съседния покрив си говорят. Беше захладняло и те намятаха шинелите. Боях се да не дойде някой горе, но Катрин каза, че всички спят. По някое време сме заспали и когато се събудих, не я намерих до себе си, но чух стъпките й по коридора, вратата се отвори, тя се приближи до леглото и каза, че всичко е наред — проверила долу, всички спели. Ослушала се пред вратата на мис Ван Кампен и я чула как диша в съня си. Тя донесе бисквити, изядохме ги и пихме малко вермут. Бяхме много гладни, но тя ми каза, че на сутринта ще трябва да се освободя от всичко, което съм ял. На разсъмване заспах отново и когато се събудих, видях, че си беше отишла. После тя пак дойде, свежа и красива, и седна на леглото, слънцето изгря, докато бях с термометъра в уста, усетихме лъха на росата по покривите и после кафето на зенитчиците на съседния покрив.

— Как ми се иска да можехме да се поразходим — каза Катрин. — Да имахме стол-количка, щях да те повозя.

— Как ще отида до стола?

— Щяхме да намерим начин.

— Тогава можехме да излезем в градината и да закусим навън — казах аз и погледнах през отворената врата.

— А ни предстои друго — да те подготвим за посещението при твоя приятел, доктор Валентини.

— Много ми хареса.

— На мен не чак толкова, колкото на теб. Но изглежда много добър лекар.

— Полегни пак при мен, Катрин. Моля те!

— Не бива. Чудна нощ беше, нали?

— А не можеш ли и довечера да си дежурна?

— Сигурно ще мога. Но ти няма да ме искаш.

— Ще те искам.

— Не. Никога не си бил опериран. Не знаеш как ще се чувствуваш после.

— Знам: добре.

— Не, ще се чувствуваш зле и никак няма да ти е до мен.

— Тогава ела сега.

— Не — каза тя. — Трябва да впиша температурата ти, мили, и да те подготвя.

— Не ме обичаш, щом не искаш да дойдеш.

— Глупчо. — Тя ме целуна. — Листът ти е в ред. Температурата ти винаги е нормална. Имаш чудесна температура.

— А на теб всичко ти е чудесно.

— Хайде, хайде. Но температурата ти наистина е чудесна. Ужасно се гордея с твоята температура.

— Навярно всичките ни деца ще имат хубави температури.

— Децата ни сигурно ще имат отвратителни температури.

— Какво трябва да направиш, за да ме подготвиш за Валентини?

— Дребни работи. Но не много приятни.

— Яд ме е, че тъкмо ти трябва да ги направиш.

— А мен не! Не искам никой друг да те пипа. Глупава съм. Ще побеснея, ако някой друг те докосне.

— Дори и Фъргюсън?

— Особено Фъргюсън и Гейдж, но и другата, как й беше името?

— Уокър.

— Да, тя. Станахме много сестри тук. Дано дойдат още болни, иначе ще ни преместят. Сега сме четири.

— Може да дойдат. Четири сестри не са много. Болницата е голяма.

— Дано дойдат. Какво ще правя, ако ме пратят другаде? Сигурно ще ме преместят, ако няма други болни.

— И аз ще дойда.

— Не говори глупости. Засега никъде не можеш да ходиш. Но гледай да оздравееш по-скоро, мили, и тогава ще отидем някъде.

— А после?

— После войната навярно ще свърши. Не може да продължава вечно.

— Ще оздравея — казах аз. — Валентини ще ме оправи.

— Сигурно. С тези негови мустаци! И като ти сложат етера, мили, мисли за нещо друго, не за нас. Защото под наркоза някои стават много бъбриви.

— За какво да мисля?

— За каквото и да е. За всичко, само не за нас. Мисли за родителите си. Или за някое друго момиче, което и да е.

— Не съм съгласен.

— Тогава чети молитви. Това сигурно ще направи отлично впечатление.

— Може би няма да се разприказвам.

— Наистина. Не всички приказват.

— Няма да кажа нито дума.

— Не се хвали, мили. Моля те, не се хвали. Ти си толкова мил, няма защо да се хвалиш.

— Думичка няма да кажа.

— Пак ставаш самохвалко, мили. Знаеш, че е излишно да се хвалиш. Щом ти кажат да дишаш дълбоко, просто започваш молитвата или някакво стихотворение, или нещо друго. Ще бъдеш възхитителен и аз ще се гордея с теб. Аз, така или иначе, се гордея с теб. Имаш прекрасна температура и спиш като момченце, прегръщаш възглавницата и си мислиш, че съм аз. Или може би някое друго момиче? Някоя хубава италианка.

— Не, ти.

— Разбира се, аз. Толкова те обичам! Валентини ще ти оправи крака, но добре, че няма да гледам.

— Ще вземеш нощното дежурство довечера, нали?

— Да, но на теб ще ти е все едно.

— Ще видим.

— Готово, скъпи. Сега вече си чист отвътре и отвън. Кажи ми, колко жени си обичал?

— Нито една.

— Дори и мен?

— Теб — да.

— И колко други?

— Нито една.

— С колко други си… как му казват… си спал?

— С нито една.

— Лъжеш.

— Да.

— Нищо. Лъжи ме. Точно това искам. Хубави ли бяха?

— Никога и с никоя не съм спал.

— Правилно. Много ли бяха хубави?

— Нямам представа.

— Ти си само мой. Така е и никога на никоя друга не си принадлежал. Но и да не е така, все ми е едно. Не ме е страх от тях. Само че не ми разказвай за тях. А когато един мъж спи с една жена, тя кога му казва каква е цената?

— Не знам.

— Разбира се, че не знаеш. Тя казва ли му, че го обича? Само това ми кажи. Искам да зная!

— Да. Ако той така иска.

— А той казва ли й, че я обича? Моля те, отговори ми. Важно е.

— Ако иска, казва й.

— Но ти нали никога не си казвал?

— Не.

— Наистина ли не си? Кажи честно.

— Не — излъгах аз.

— Не би го и казал. Знаех си аз. О, колко те обичам мили.

Слънцето се бе издигнало над покривите и огряваше стрелите на катедралата. Бях чист отвън и отвътре и чаках да дойде лекарят.

— Значи така — подхвана пак Катрин, — тя казва само каквото той иска.

— Не винаги.

— А аз винаги. Ще ти казвам винаги каквото ти искаш, ще правя каквото ти поискаш и тогава никога няма да пожелаеш друго момиче, нали? — Тя ме гледаше радостно. — Ще правя каквото искаш, ще казвам каквото искаш и ще бъда ненадмината, нали?

— Да.

— Сега, след като си вече готов, кажи ми, какво искаш да направя?

— Ела да легнеш при мен.

— Добре, идвам.

— О, скъпа, скъпа, скъпа.

— Виждаш ли? — каза тя. — Правя каквото поискаш.

— Толкова си добра.

— Боя се, че още не съм добра в онова.

— Обична моя.

— Искам каквото ти искаш. Аз повече не съм аз. Само каквото ти искаш.

— Сладка моя!

— Добра съм, нали? Нали не искаш други момичета?

— Не.

— Виждаш ли? Добра съм. Правя каквото ти искаш.