Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (18)

Глава осемнадесета

Колко хубаво беше през онова лято! Щом ми позволиха да излизам, направихме си разходка с файтон из парка. Спомням си файтона — конят върви ходом, отпред горе е гърбът на файтонджията с висок лъскав цилиндър, а до мен седи Катрин Баркли. Докоснехме ли се, дори само ръката ми едва да се допреше до нейната, пламвахме целите. После, когато вече можех да се движа с патерици, отивахме да вечеряме в ресторантчето на Бифи или в „Гран Италия“ и сядахме отвън в Галерията. Сервитьорите сновяха навън-навътре, край нас минаваха хора, на покривките имаше свещници с абажури и след като решихме, че най-много ни харесва в „Гран Италия“, главният келнер Жорж всяка вечер ни запазваше маса. Той си разбираше от работата и ние оставяхме на него да се грижи за менюто, а в това време наблюдавахме кой минава в здрача на Галерията или просто се гледахме един друг. Пиехме сухо бяло „Капри“, изстудено в кофичка с лед, макар да опитвахме и много други вина: „Фреза“, „Барбера“, а също и десертни бели вина. Нали беше война, в ресторанта нямаха специален човек да ни препоръчва и поднася напитките и Жорж се усмихваше смутено, когато го разпитвахме за вина като „Фреза“.

— Представяте ли си страна, където правят вино с вкус на ягоди? — каза той.

— Защо не? — попита Катрин. — Звучи чудесно.

— Щом желаете, госпожице, опитайте го — каза Жорж, — но ми позволете да донеса една малка бутилка „Марго“ за господин лейтенанта.

— И аз искам да го опитам, Жорж — казах аз.

— Не ви го препоръчвам, сър. То дори няма вкусна ягоди.

— А ако има? — намеси се Катрин. — Би било чудесно, ако има.

— Ще ви донеса от него — каза Жорж — и когато госпожицата се увери, че съм прав, пак ще го отнеса.

Виното наистина не беше нещо особено. Както бе казал Жорж, дори нямаше вкус на ягоди. Затова пак минахме на „Капри“. Една вечер, когато не ми стигнаха парите, Жорж ми зае сто лири.

— Няма нищо, господин лейтенант — каза той. — Знам какво е. Случва се човек да остане без пари. Ако вие или госпожицата имате нужда, винаги можете да разчитате на мен.

След вечеря се разхождахме из Галерията, минавахме покрай другите ресторанти и магазините със спуснати железни ролетки, спирахме се пред закусвалничката, където продаваха сандвичи — сандвичи със шунка и маруля и сандвичи с аншоа върху лъскави кафяви кифлички, не по-дълги от показалеца. Вземахме ги за когато прегладнеем нощем. После се качвахме на файтон пред входа на Галерията срещу катедралата и се връщахме в болницата. На портала на болницата нашият портиер идваше да ми помогне с патериците. Плащах на файтонджията и се качвахме в асансьора. Катрин слизаше на първия етаж, където бяха настанени сестрите, аз — на по-горния, и опирайки се на патериците, се добирах до стаята си. Понякога се събличах и си лягах, друг път седях на балкона, аз на един стол, кракът ми на друг, гледах лястовиците над покривите и чаках Катрин. Когато дойдеше, беше тъй, сякаш се завръща от дълъг път, тръгвах след нея по коридора с патериците, носех легените и чаках пред вратите или ако болните бяха приятели, влизах с нея и щом тя свършеше каквото имаше да се свърши, сядахме на балкона пред моята стая. После си лягах и когато всички заспяха и беше сигурно, че никой няма да я повика, тя идваше при мен. Обичах да й разпускам косите — тя седеше на леглото, без да мърда, само понякога внезапно се навеждаше, за да ме целуне, а аз продължавах, вадех фибите и ги слагах върху чаршафа, косите и се разхлабваха, аз я гледах как седи неподвижна, после свалях последните две фиби, тя отпущаше глава и косата й ни скриваше като завеса или водопад.

Тя имаше чудно хубави коси и аз често лежах и я гледах как ги прибира на светлината, която идваше от отворената врата, и дори нощем те проблясваха, както проблясва понякога водата, преди да се развидели. Тя имаше чудесно лице и тяло и чудесна гладка кожа. Лежахме един до друг, докосвах с върха на пръстите си страните й, челото, очите, брадичката, шията и казвах: „Гладко като клавиши на пиано“, а тя прокарваше пръст по брадата ми и казваше: „Гладко като шкурка и вредно за клавишите.“

— Толкова ли боде?

— Не, мили, исках само да те подразня.

Нощите бяха дивни, стигаше ни да се докоснем един до друг, и бяхме щастливи. Извън шеметните мигове имахме и безброй дребни начини да се обичаме и когато не бяхме заедно. Опитвахме се да си предаваме мислите от разстояние и понякога като че ли ни се удаваше, навярно защото и без това мислехме за едно и също.

Казвахме си, че сме женени от деня, в който тя пристигна в болницата, и брояхме месеците, изтекли от сватбата ни. Исках да се оженим наистина, но Катрин казваше, че тогава ще я изпратят обратно, че дори само да почнем да уреждаме формалностите, ще следят всяка нейна крачка и ще ни разделят. Трябваше да се оженим по италианския закон, а това означаваше куп формалности. Исках да се оженим, защото ми минаваше през ум, че може да имаме дете, но ние се смятахме за женени и не се тревожехме особено, а и на мен може би ми харесваше да не съм женен. Помня как една нощ заговорихме за това и Катрин каза:

— Но, мили, те ще ме пратят вкъщи.

— Може и да не те пратят.

— Ще ме пратят. Ще ме върнат в Шотландия и ще бъдем разделени до края на войната.

— Ще взема отпуск и ще дойда да те видя.

— Няма да ти стигне времето дори само да дойдеш и да се върнеш. Освен това аз не искам да се деля от теб. За какво ни е да се женим сега? Ние и така сме женени. Няма да станем по-женени.

— Исках го заради теб.

— Няма никакво „мен“. Аз съм ти. Не измисляй отделно „мен“.

— Бях убеден, че всички момичета искат да се омъжат.

— Да, искат. Но аз, мили, съм омъжена. Омъжена съм за теб. Не съм ли ти добра жена?

— Чудесна си.

— Разбираш ли, мили, един път вече чаках да се омъжа.

— Не искам да слушам за това.

— Знаеш, че обичам само теб. Няма никакво значение, че някой друг ме е обичал преди.

— Има значение.

— Не бива да ревнуваш от един умрял сега, когато имаш всичко.

— Така е, но не искам да слушам за това.

— Бедното мило момче! А аз знам, че си бил с всякакви момичета, но ми е все едно.

— Не може ли да се оженим някак тайно? Представи си, че с мен се случи нещо или имаш дете.

— Човек може да се ожени само в църквата или в кметството. А тайно — вече сме женени. Нали разбираш, мили, щеше да означава нещо много за мен, ако бях религиозна, но не съм.

— А защо ми даде свети Антоний?

— Ей тъй, за талисман. Някой ми го беше дал.

— И нашето положение не те плаши, така ли?

— Плаши ме само това, че може да ни разделят. Ти си ми религията. Ти си ми всичко.

— Добре. Но знай, че само да кажеш, ще се оженя за теб още на минутата.

— Не говори тъй, сякаш се чувствуваш длъжен да ме направиш почтена жена, мили. Аз съм почтена. Човек не може да се срамува от онова, което го прави щастлив и горд. Ти не си ли щастлив?

— Но нали няма да ме оставиш заради някой друг?

— Не, мили, никога няма да те напусна заради някой друг. Предполагам, че ще ни сполетят какви ли не беди. Но няма защо да се безпокоиш за това.

— Не се безпокоя. Но аз толкова те обичам, а ти си обичала друг преди мен.

— И какво е станало с него?

— Умрял.

— Да, и ако не беше умрял, никога нямаше да те срещна. Не съм невярна, мили. Имам много недостатъци, но съм вярна. До гуша ще ти дойде от моята вярност.

— Скоро ще трябва да се върна на фронта.

— Няма да мислим за това отсега. Нали виждаш, мили, колко съм щастлива, колко ни е хубаво. Бях забравила какво е да си щастлив и когато те срещнах, бях може би на път да се побъркам. Или може би бях побъркана. Но сега сме щастливи и се обичаме. Нека бъдем просто щастливи. Щастлив си, нали? Има ли нещо, което не ти харесва в мен? Какво да направя, за да бъдещ щастлив? Искаш ли да разпусна косите си? Искаш ли да си поиграем?

— Да, ела легни до мен.

— Добре. Но първо ще наобиколя болните.