Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Farewell to Arms, 1929 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Димитри Иванов, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ърнест Хемингуей. Избрани творби в три тома — том 2, 1989
Съставител: Димитри Иванов
Редакционна колегия: Мариана Неделчева, Димитри Иванов, Николай Попов
Редактор: Румен Митков, Невяна Николова
Художник: Антон Радевски
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Евгения Джамбазова, Людмила Стефанова
Издателство „Народна Култура“ — София
Печатница „Димитър Благоев“ — София
История
- — Добавяне
Глава четиридесета
Добре си живеехме. Прекарахме така януари и февруари, зимата беше хубава и ние бяхме много щастливи. Имаше кратки затопляния, когато духваше южен вятър, снегът се размекваше, полъхваше на пролет, но сухият остър студ пак се връщаше и зимата продължаваше. През март зимата за първи път отстъпи. Една нощ заваля дъжд. Валя и цялата сутрин, разми снега на киша, планината стана унила. Заоблачи се над езерото и долината. Горе в планината валеше. Катрин обу галоши, а аз надянах гумените ботуши на господин Гутинген и тръгнахме с един чадър към гарата, през киша и поточета, които отмиваха леда и оголваха пътищата, да се отбием в кръчмата за чаша вермут предобед. Чувахме дъжда навън.
— Как мислиш, дали да не слезем вече в града?
— Ти какво ще кажеш? — запита Катрин.
— Ако зимата е свършила и дъждът продължи, няма да е приятно тук, горе. Колко още, докато дойде малката Катрин?
— Около месец. Може и малко повече да е.
— Да слезем в Монтрьо.
— Защо не в Лозана? Там е болницата.
— Добре. Помислих си само, че е много голям град.
— И в по-голям град можем да сме все така уединени, а в Лозана сигурно е хубаво.
— Кога искаш да тръгнем?
— Все ми е едно. Когато ти кажеш, мили. А ако не ти се заминава, не държа.
— Да видим как ще се обърне времето.
Валя три дни. Не остана никакъв сняг по склона под гарата. Пътят заприлича на пороище от кална вода. Много влажно и кишаво беше, за да се излиза. На третия ден сутринта решихме да слезем в града.
— Не се безпокойте, мистър Хенри — каза Гутинген. — Не е нужно да ме предизвестявате. Не допусках, че ще останете, щом почне лошото време.
— Освен това вече трябва да сме по-близо до болницата заради madame — добавих аз.
— Разбира се — съгласи се той. — Може би по-нататък ще дойдете с малкото.
— Да, стига да имате място.
— През пролетта тук е много хубаво. Елате, ще ви хареса. Ще настаним бебето и бавачката в голямата стая, която сега е затворена, а на вас с госпожата ще дам същата стая с изглед към езерото.
— Ще ви пиша, ако решим да дойдем — казах аз.
Събрахме нещата си и тръгнахме с първия следобеден влак. Съпрузите Гутинген ни придружиха до гарата, той свали багажа ни с шейна през лапавицата. Двамата стояха на гарата под дъжда и ни махаха за сбогом.
— Бяха много мили — каза Катрин.
— Добри хора — съгласих се аз.
В Монтрьо взехме влака за Лозана. От прозореца не можахме да видим къщата, където бяхме живели, защото планината беше забулена в облаци. Влакът спря във Вевей и тръгна отново: от едната страна езерото, от другата — тъмнеещи дъждовни поля, оголели гори и мокри къщи. Стигнахме в Лозана и се настанихме в един средно голям хотел. Когато минахме с файтона по улиците и спряхме пред входа за карети, продължаваше да вали. Портиерът с емблема сърмен ключ на реверите, асансьорът, килимите, белите умивалници с лъснатите кранове, месинговото легло и широката удобна стая — всичко ни се стори голям лукс след шалето на съпрузите Гутинген. Прозорците на стаята гледаха към дъждовна градина със зид с желязна решетка отгоре. Отсреща през стръмната улица имаше друг хотел със същия зид и градина. Гледах как дъждовните капки падат в басейнчето на градинския водоскок.
Катрин запали всички лампи и се зае с багажа. Аз си поръчах уиски със сода и се изтегнах на леглото да прегледам вестниците, които бях купил на гарата. Беше март 1918 година и немците настъпваха във Франция.[1] Пиех уискито си и четях, докато Катрин вадеше нещата и сновеше из стаята.
— Знаеш ли за какво трябва да се погрижа, мили?
— За какво?
— За бебешки дрешки. Повечето жени приготвят тези неща много по-рано.
— Можеш да ги купиш.
— Знам. Утре това ще ми е работата. Ще разбера какво е нужно.
— Би трябвало да знаеш. Нали беше сестра?
— Да, но в болницата рядко се случваше войник да се сдобие с бебе.
— Ами аз?
Тя ме замери с една възглавница и ми разплиска уискито.
— Ще ти поръчам друго — каза тя. — Извинявай.
— Почти го бях изпил. Ела легни при мен.
— Не, искам тази стая да заприлича на нещо.
— На какво?
— На наш дом.
— Окачи знамената на Антантата.
— О, я млъкни!
— Повтори!
— Млъкни!
— Казваш го тъй деликатно, сякаш те е страх да не обидиш някого.
— Точно така.
— Тогава ела при мен.
— Добре. — Тя дойде и седна на леглото. — Знам, че вече не ти е интересно с мен, мили. Приличам на бъчва.
— Не е вярно, ти си хубава и мила.
— Как можа да се ожениш за такава грозна дебелана.
— Напротив, ставаш все по-хубава.
— Но ще изтънея, мили.
— И сега си тънка.
— Май много пи.
— Само едно уиски със сода.
— Сега ще донесат още едно. Дали да не поръчаме вечерята тук.
— Добра идея.
— Тогава няма да излизаме, нали? Ще си останем тук тази вечер.
— И ще си поиграем — казах аз.
— Аз ще пия вино — каза Катрин. — Няма да ми навреди. Дали ще имат от нашето старо бяло „Капри“?
— Сигурно — казах аз. — В такъв хотел не може да нямат италиански вина.
Сервитьорът почука на вратата. Носеше чаша уиски с лед и до чашата на подноса — малка бутилка сода.
— Благодаря — казах аз, — оставете го там. Моля ви, донесете вечеря за двама и две бутилки бяло „Капри“ в лед.
— Желаете ли да започнете вечерята със супа?
— Искаш ли супа, Кет?
— Да.
— И една супа.
— Разбрано, сър.
Той излезе и затвори вратата. Върнах се към войната във вестниците, сипвайки бавно содата в уискито с лед. Ще трябва да му кажа друг път да не слага леда в уискито, а да го донася отделно. Тогава знаеш колко уиски имаш в чашата, а не изведнъж да видиш, че е станало съвсем рядко от содата. Ще си купя една бутилка уиски и ще си поръчвам да ми носят само лед и сода. Така е по-разумно. Хубавото уиски е много приятно нещо. Едно от най-приятните неща в живота.
— За какво мислиш, мили?
— За уиски.
— Какво точно за уиски?
— Че е хубаво нещо.
Катрин направи гримаса.
— Добре — каза тя.
В хотела останахме три седмици. Не прекарахме лошо: трапезарията обикновено беше празна, често вечеряхме в стаята. Обикаляхме из града, качвахме се на зъбчатата железница, за да слезем в Ушѝ, и се разхождахме край езерото. Времето се затопли, стана като пролет. Искаше ни се да сме пак в планината, но запролетяването продължи само няколко дни и отминаващата зима отново скова всичко.
Катрин накупи в града каквото беше необходимо за бебето. За да се раздвижа, тренирах бокс в една спортна зала. Обикновено отивах там сутрин, докато Катрин се излежаваше. В дните на лъжливата пролет беше много приятно след бокса и душа да вървя по улиците под пролетния полъх, да поседна в някое кафене и да гледам хората, да чета вестници и да пия вермут, после да се върна в хотела и да обядвам с Катрин. Учителят по бокс беше с мустаци. Имаше много точни, къси движения и притиснеш ли го, изпадаше в паника. Залата беше приятна, с добро проветрение и осветление и аз се занимавах доста сериозно — скачане на въже, боксиране с въображаем противник, упражнения за коремната преса на пода, огрян от слънцето, което влизаше през отворения прозорец, а от време на време посплашвах и треньора, докато се боксирахме. Отначало не можех да загрявам пред дългото тясно огледало, защото ми беше странно да виждам насреща си брадат боксьор. Накрая реших, че е просто смешно. Щом започнах тренировките по бокс, поисках да си обръсна брадата, но Катрин не позволи.
Понякога Катрин и аз се разхождахме с файтон из околността. Тези разходки бяха много приятни при слънчево време и ние открихме две хубави места, където отивахме да обядваме. Катрин вече не можеше да ходи много и аз обичах да кръстосваме с файтон по извънградските пътища. Случеше ли се денят да е хубав, прекарвахме чудесно. Никога не ни беше зле заедно. Знаехме, че детето скоро ще дойде, и това сякаш ни караше да бързаме да изживеем пълноценно всеки час.