Цончо Родев
Черният конник (32)

VIII

Никой не мислеше да си отива.

Труповете на падналите воини бяха отнесени и на площадката пред двореца, около която множеството бе сключило плътен обръч, стояха главните герои на събитията — обезоръженият Владимир, Наум, подмладеният от битката Есхач, Мостич, Лазар, който още не желаеше да се раздели със своята тояга. Дори Симеон бе решил да напусне своето усамотение и бе застанал настрана в своето дълго избеляло расо. Липсваше само един — Черноризец Храбър. Щом битката се пренесе в ходниците и залите на двореца, той сякаш потъна в земята. Напразно воините го търсеха из целия Вътрешен град. Напразно глашатаи викаха до прималяване неговото име по всички кътчета на двореца. Напразно го дириха между онези, които бяха дали живота си за победата. Черноризец Храбър беше изчезнал.

Изведнъж се разнесе вик. Няколко воина се показаха от вратата на двореца и върху раменете им се крепеше беловласият княз Борис. Калпаци и шлемове полетяха към небето. Мечове, алебарди, коси и сърпове се издигнаха нагоре за поздрав. Людете пристъпиха напред — всеки искаше да приближи до княза, да го поздрави за победата, да му изрази радостта си. Воините го пренесоха сред множеството. Борис говореше нещо, но думите му потънаха и се стопиха във всеобщата гълчава.

Най-сетне му позволиха да слезе на земята. Симеон се приближи до баща си и двамата заговориха оживено. Толкова голям бе шумът наоколо и толкова напрегнати бяха лицата на бащата и сина, че никой не можа да разбере дали взаимно се поздравяваха за успеха или отново спореха и се караха.

После Борис се изкачи по стъпалата на двореца и оттам се обърна към народа. Неговата висока и слаба осанка се открои ярко между белите колони. Гласът му, станал дрезгав от годините, бе още достатъчно висок, за да достигне и до най-далечните слушатели.

— За първи път от четири години — започна той — аз мога да се обърна към тебе, народе мой, със свещената дума: братя! Защото, след четири години ежби и раздори в тази земя, завладяна от храбрата орда на Испериха, най-сетне днес възтържествуваха братството и сплотеността. Онова, което мечтаеше страшният Крум, което вещаеше великият Омуртаг и което аз се опитах да създам, го осъществихте днес вие и вашите корави воински десници.

Между тълпата премина одобрително шумолене. Есхач, суровият и кален в премеждия Есхач, избърса една появила се в очите му сълза.

— Владимир се показа недостоен за великото призвание да бъде вожд на един така славен народ, като народа на българските славяни — продължи старият княз. — Той презря славянската титла княз и се нарече пак хан. Той се отрече от името си Владимир и взе старото Расате. Но той извърши и нещо по-лошо. Владимир поруга братството между славяни и българи и изправи брат срещу брата. Колко честни домове бяха изпепелени в Плиска? Колко невинна кръв се проля? Всичко е негово дело. Затова, аз, предишният княз Борис и божи служител Михаил, не мога да имам милост към него, макар че ми е син. Със силата на онази власт, която бог и моите славни предци са ми дали и която вие днес ми възвърнахте, аз му отнемам княжеския сан и повелявам да бъде затворен на моето място в тъмницата, докато реша каква да бъде съдбата му.

За втори път хората зашумоляха одобрително, но никой не отмести поглед от беловласия старец. Сега трябваше да последва най-важното и най-интересното — кого щеше да короняса Борис за княз. По-голямата част от събралите се люде мислеха, че Борис отново ще заеме престола на българските князе. Други очакваха да бъде коронясан Симеон. И само най-разпалените глави вярваха, още, че е възможно да запази короната за Черноризец Храбър.

Борис се забави и полека огледа сбрания наоколо народ. Дали търсеше между тях стройната фигура на черния конник? Или се стремеше да отгатне тайното желание на всеки един? Или пък най-сетне се стремеше да разбере как ще бъде приет изборът, който той вече беше направил?

Старецът издигна окръженото си от бяла коса и брада лице и рече ясно:

— За княз на славяно-българското княжество оставям Симеон!…

Укорително мърморене посрещна тези думи, мърморене, в което имаше и неодобрение, и порицание, и глуха враждебност.

— По род Симеон заслужава княжеската корона — продължи Борис, но гласът му като че ли бе загубил част от предишната си твърдост, сякаш сам не бе сигурен дали не извършваше грешка и несправедливост. — Но като му давам короната, която е стояла на главата на Испериха и Кардама, на Крума и Омуртага, аз го предупреждавам и заявявам пред целия народ, че и него ще постигне Владимировата участ, ако само в него отстъпи от Христовата вяра и от великото единство на славяни и българи^[1].

Симеон пристъпи напред. Къдравата му брада трепереше от вълнение.

— Заклевам се пред тебе, татко, пред народа и пред бога — високо произнесе той, — че няма да измамя доверието ти и ще посветя живота си за прослава на нашата родина.

Няколко неуверени гласа извикаха „Да живее княз Симеон!“ но множеството остана хладно и сдържано, дори някои се обадиха достатъчно високо, за да бъдат чути: „А Черноризец Храбър?“

Владимир, който досега не вдигаше поглед от земята усети скритото недоволство на народа и изправи глава. Подигравателна усмивка сви ъглите на устните му.

— Искам и аз да кажа нещо — обади се той. — Баща ми започна много лесно да сменя короните от главите на людете, а никой, нито боговете, нито нашите обичаи, не му дава това право. Той иска да даде българския престол на брат ми Симеон. Добре. Но нека да се спази обичаят!

Боилите се разшаваха нервно — те вече бяха разбрали накъде клони Владимир с думите си.

— А обичаят е известен — продължи той, като повиши глас. — Още от времето на Авитохол е прието в подобни случаи чрез двубой да се решава кой е по-достоен да води българското племе. Нека и сега мечът определи по-достойния…

Старият княз погледна изпитателно към боилите, сякаш търсеше от тях подкрепа в трудния миг, но всички, дори и верният Есхач, отвърнаха очи от него — те знаеха обичая и не желаеха да излъжат. Обърна се към множеството, което дебнеше всяка дума и всеки жест, но никой не се обади — народът уважаваше Симеона като човек праведен и скромен, но същевременно всеки искаше князът да бъде силен, да бъде истински вожд не само в мир, но и в бран.

Пред двореца бе настанала такава тишина, като че ли нямаше нито една жива душа. И изведнъж всред мълчанието се разнесе спокойният и ясен глас на Симеона:

— Владимир е прав. Аз съм готов да изпълня обичая.

— Не! — извика гръмко Есхач.

— Не! — обади се и Наум. — Ти си божи служител и за тебе не е позволено да вдигаш меч.

— Да — възрази Симеон. — Онзи, който ще води народа към слава и добруване, трябва да може сам да застане срещу меча.

Борис не бързаше да каже думата си. Есхач се приближи до него и му зашепна възбудено:

— Господарю, не позволявай! Откажи! Не позволявай да пролеят невинната кръв на Симеон.

— Не може другояче, Есхач. Трябва да се бият.

— За да победи Владимир и да започне всичко отначало ли?

— Ако не се съглася, народът ще се разбунтува. — Старецът беше странно спокоен. — Симеон е прав: страхливец не може да бъде вожд на българското племе.

Есхач се отдръпна. Лицето му бе станало пепеляво. Борис мълком огледа още веднъж събрания народ и кимна с глава в знак на съгласие. Но в този миг от тълпата се отскубна една девойка и се хвърли в краката на стареца.

— Господарю и татко, не се съгласявай! Симеон ще бъде убит!

Но на тези думи отговори сам Симеон:

— Отдръпни се, Кремено. Никой не може да предотврати онова, което е написано в книгата на съдбата.

— Не искам да се биеш! — ридаеше Кремена. — Не искам!

Симеон не я слушаше повече. Той направи знак на дядо Продан и високо му поиска да донесе меч и шлем. От един стоящ наблизо воин Владимир също взе шлем и меч и с опитна ръка размаха оръжието, за да провери тежестта му. Наоколо бе толкова тихо, че свистенето на меча се разнесе над цялото множество.

— Прочети си молитвата — насмешливо се обърна Владимир към брата си. — Християните се молят пред смъртта си.

Симеон не отговори. Той стоеше неподвижно и със странен огън в очите наблюдаваше Кремена, която хлипаше на гърдите на баща си.

След малко се появи дядо Продан и подаде на Симеона един черен шлем с метална грива отгоре и подвижна маска за очите.

— Шлемът на Черноризец Храбър! — извика някой.

Тогава усмихнат, тържествен, Борис приближи с нетърпеливи крачки до сина си, махна черното му расо и пред смаяните очи на народа се появи висок левент, облечен в черна ризница със сребърен лъв на гърдите. А Симеон дръпна брадата си и тя се отлепи, като откри едно силно и мъжествено лице. Едва тогава сложи шлема, но за пръв и единствен път не смъкна маската пред очите си.

— Симеон е Черноризец Храбър!

— Ето кой бил черният конник!

— Да живее Симеон! Да живее Черноризец Храбър!

— Да живее!… Да живее!…

Хиляди гърла подеха тези викове и старопрестолният град слисано потръпна.

Лицето на Владимир стана по-бяло от каменните стени на двореца. Той загуби самообладание и неволно отстъпи крачка назад:

— Не… не може да бъде…

— Може, може, Владимире — студено отговори Симеон. — Ти бе научил, че в Цариград мен ме наричаха „полугрък“. Но ти не знаеше, че тази нежелана от мене титла ромеите ми бяха дали не само за ученолюбивостта ми, но и затова че в цяла Византия нямаше майстор на меча, останал непобеден от мене.

— Но конникът… твоята библиотека…

— Ти не обичаш книгите, Владимире, и това е голямата ти грешка. Ако обичаше книгите и като мен преровеше библиотеката, събрана от нашите деди, ти щеше да намериш плановете, по които покръстеният арабин Евтимий е строил преди сто години днешната Плиска^[2]. Тогава ти щеше да знаеш, че от подземията на Големия дворец започва таен проход^[3], който минава под земята до онези стаи на Малкия дворец, където е заеманата сега от мене библиотека, после прекосява крепостната стена и отвежда до… обора на дядо Продан в Горния край на столицата.

— Значи оттам…

— Да, оттам. Оттам бяха подслушвани човеконенавистните кроежи на Хорациус Барка, оттам бе изведен и спасен от обезглавяване Мостич, оттам минавах, когато боритарканът ме преследваше и после бързаше да провери дали съм в стаите си. Най-после — през този проход премина днес Мостич, за да те удари в гърба.

— Аз мислех…

— Стига приказки — прекъсна го рязко Борис. — Ти искаше чрез двубой да се определи по-достойният между вас. Добре. Ще бъде двубой. Започвайте!

Симеон спокойно прекрачи напред. Баща му, комуто завършекът на подмолната борба сякаш бе възродил младежките сили и жар, се обърна към него:

— Не го убивай, Симеоне. Не го убивай, а само го обезвреди. — Очевидно старецът не се съмняваше в изхода на двубоя. — Аз ти давам цялото княжество, само не ти давам Владимира. Съдбата на това дяволско изчадие, аз сам ще определя!

Владимир се опита да възвърне хладнокръвието си, но не успя — дълбоко в себе си той се виждаше вече победен. Чудното и невероятно преобразяване на кроткия и хрисим Симеон в покрития с ужасна слава Черноризец Храбър го бе поразило така, че той вече не представляваше предишния силен и самоуверен воин, а смалено, обезсърчено и немощно подобие на хана Расате.

Те се сближиха и мечовете им със звън се докоснаха. Владимир, който познаваше силата на Черноризец Храбър от многобройните му подвизи и от разказа за двубоя му с Хорациус Барка, не се надяваше да го победи с умение и ловкост. Можеше само да разчита на силата си и затова още от първия миг се хвърли сляпо напред, за да свърши с един удар. Но ръката на Симеон го посрещна твърдо и мечовете им се кръстосаха до самите дръжки. Последва едно недоловимо за окото късо движение и оръжието изхвъркна от Владимировата ръка.

Двубоят, ако това кратко сблъскване можеше изобщо да се нарече двубой, завърши. По знак на Бориса няколко стражи уловиха сломения Владимир и го отведоха в тъмницата.

Хиляди, много хиляди гласове отново подеха дружно:

— Да живее Черноризец Храбър! Да живее княз Симеон!

Тогава Симеон — Черноризец Храбър, както беше в бранни дрехи и с меч в ръка, отиде до Кремена, улови десницата й и влезе с нея в престолната зала. Другарите и съратниците му бързо нахълтаха зад тях. Младият княз спокойно и самоуверено преведе избраницата си през дългата зала и сред неспирния приветствен възглас на народа бавно се изкачи с нея по стъпалата на подиума, където го чакаше българският престол.