Цончо Родев
Черният конник (15)

VI

Марко, внукът на Симеоновия стар слуга дядо Продан, беше дванадесет-тринадесетгодишно момче, чипоносо, с непокорна рошава коса и блестящи дяволити очи. Целият град го знаеше като неуморим пакостник и главатар на всички немирници. По-рано той водеше една лудоглава и босонога дружина, която лете крадеше дини и ябълки, зиме устройваше посред града истински сражения със снежни топки, в които често си патеха и възрастните, а в останалото време кръстосваше из всички краища на престолнината и се чудеше каква нова пакост да направи. Но това беше някога. През есента дядо му го даде ученик при отец Наума и оттогава Марко стана неузнаваем — пак бе разрошена косата му и пак дяволито блестяха очите му, но ходеше чистичко и спретнато облечен, не правеше повече лудории, изостави дружината си и тя, останала без главатар, малко по малко се разтури.

Цялата си неуморимост Марко сега бе насочил към учението. Той идваше сутрин при отец Наума, шеташе му и му прислужваше, подостряше пачите му пера. А когато останеше свободен, отец Наум го извикваше при себе си и започваше да го учи на четмо и писмо, говореше му за земята и небето, за животните и птиците. Тогава Марко слушаше с широко отворени очи и всяка дума на учителя оставаше завинаги запечатана в сърцето му.

Той беше толкова прилежен и любознателен, че още до Коледа опозна азбуката, която около четиридесет години по-рано беше измислена от великите първоучители Кирил и Методий, научи се и да срича, да смята, знаеше наизуст всички молитви, само писането още не можеше добре да усвои. Всичко това той бе постигнал с любов и неспирен труд. А отец Наум се радваше на успехите му и докато пред него се мръщеше и недоволствуваше, пред всички околни го хвалеше щедро.

Късно следобед в деня след първите подвизи на Черноризец Храбър Марко весело подскачаше по застланите с камък улици на източния край на Плиска. Той свиркаше нещо с уста, дялкаше си някаква пръчка и не обръщаше внимание нито на закачките на другите деца, нито на сновящите нагоре-надолу слуги, ратаи и роби.

По едно време той се огледа и като се увери, че никой не го наблюдава, хлътна във вратата на Лазаровия двор. Тук захвърли пръчката си и скри ножчето.

Великанът Лазар цял ден бе посрещал близки и познати и на всички бе разказвал за среднощните си приключения и за чудния спасител, който го бе отървал от гибел. Той толкова се увличаше в тези разкази, че неволно бе започнал сам да ги украсява — между хилядите небивалици, които се ширеха из града, пламъците от ноздрите на коня положително бяха измислени от него самия. Сега Лазар бе останал най-после сам и в топлата привечер седеше до ниска масичка на двора, пиеше си червено винце и от време на време се засмиваше доволно на нещо.

Марко се приближи спокойно и седна от другата страна на масичката.

— А, Марко — позна го домакинът, — и ти ли си дошъл да ти разказвам за Черноризец Храбър?

— Ами — отвърна момчето. — Аз толкова пъти слушах днес тази работа, че мога да я разкажа по-добре и от тебе. Къде са убитите стражи?

Лазар се ухили добродушно.

— А, за това ли си дошъл?

— Не съм дошъл за това, ама искам да ги видя.

— Не можеш да ги видиш, Марко. Още на утрото дойдоха, преброиха ги и си ги прибраха. — Лазар отпи още няколко глътки вино. — Е, кажи сега какво те води при мене?

— Чуден сън сънувах снощи, чичо Лазаре, та дойдох да ти го разкажа.

— Сън ли? — широко се ухили за втори път Лазар.

— Сън — настоя дръзко хлапето, — и то много особен. Да ти го кажа ли?

— Добре де. И тъй си дошъл, ами поне разказвай.

— Сънувах, чичо Лазаре, че тази нощ онези пак са дошли при тебе, а начело — сам боритарканът Хорациус Барка, бог да го убие. Та идват те, пък ти не спиш, а ги чакаш с всичките си слуги и ги погваш със стрели, камъни и мечове. Те се борят срещу тебе и тогава излиза отневиделица Черноризец Храбър и ги удря в гърба и пак натръшква десет души на земята. — Момчето се изправи. — Това имах да ти кажа, чичо Лазаре.

— Чакай де — смееше се Лазар, — къде бързаш толкова! Е, не сънува ли и нещо друго?

— Не, и това стига. Но запомни, чичо Лазаре, че Черноризец Храбър се яви само когато видя как ти посрещаш людете на боритаркана. Ако ти легнеш да спиш, той и пръста си няма да мръдне за тебе…

С тези думи Марко изскочи отново на улицата и пак си зачурулика веселата песенчица.

След него Лазар продължи да се усмихва, но скоро лицето му стана угрижено и строго. Той мисли дълго, после стана и събра всички слуги около себе си.

Хорациус Барка стъпи на гърба на един воин и през високия зид огледа двора на Лазара. Там беше тихо и спокойно — след вълненията и умората на предната нощ всичко спеше непробудно. Боритарканът скочи леко на земята и за последен път разпредели хората си и им обясни задачите. И пак както миналата нощ един човек се прехвърли от другата страна на оградата и отвори тежката порта. Цялата група се вмъкна в двора.

— Сега — напред! — заповяда Хорациус.

Но никой не успя да направи и крачка. В същия миг към тях със злокобно свистене полетя облак стрели и предната редица на нападателите се сгромоляса с охкане и проклятия. Докато останалите се опомнят, от мрака на нощта се изсипа и втори смъртоносен облак.

— Напред! — извика повторно Хорациус Барка, но никой не изпълни повелята му. Неговата група бе престанала да съществува — онзи, който не бе още ранен или убит, бе обхванат от безумен страх и мислеше само как да спаси живота си.

Предните бързо се отдръпнаха към вратата. Но изведнъж някой изкрещя:

— Черноризец Храбър!…

Споменаването на това име, което за тях означаваше смъртна заплаха, им се стори по-страшно от невидимите стрели в двора. Напразни бяха усилията на Хорациус Барка да въдвори някакъв ред — людете му се бяха струпали на купчина, блъскаха се, мушкаха се и се поваляха един друг, ръководени само от слепия ужас.

Като чу името на Черноризец Храбър, Лазар заповяда на хората си да оставят лъковете и да грабнат мечовете и тежките секири — той се страхуваше някоя от изпратените напосоки стрели да не улучи покровителя му.

— Хайде сега, момчета — викна той с такъв весел глас, сякаш ги канеше на игра. — Покажете как се влиза неканен в чужд имот!

Около остатъка от групата на Хорациус се сви смъртоносен обръч. Вратата бе заета от страшния Черноризец Храбър, а от другата страна хората на Лазар, въоръжени с мечове, брадви и вили, мушкаха и сечаха безмилостно. Самият Лазар бе уловил огромен прът, който жена или по-слаб мъж изобщо не биха могли да повдигнат, размахваше го яростно и под него се трошаха и късаха кости и мускули.

От четиридесетте души, с които бе тръгнал Хорациус Барка, скоро останаха на крака не повече от пет-шест. Тогава той си даде сметка, че за тях има само един избор — смърт или бягство. Не, боритарканът не беше страхлив и сега, докато се пазеше от тежката тояга на Лазар и същевременно се мъчеше да достигне до вратата, за да се разправи веднаж завинаги с тайнствения черен конник, той не беше уплашен, само хладно преценяваше безизходността на положението. И когато разбра, че са обречени на смърт, събра хората си и ги поведе:

— Бягайте след мене, иначе сме загубени!…

Той проби пръстена, сключен от Лазаровите люде, прекоси двора и сръчно се прехвърли през отсрещната ограда. Зад него се носеше мощният глас на Лазар:

— Дръжте го това немско куче! Той не бива да се изплъзне!

Но въпреки това Хорациус бе успял да им се изплъзне и сега безславно тичаше по улицата към „Ханската твърд“. Двама воини шляпаха уморено зад него. Само това бе останало от отряда, с който той се бе заканил да направи славяните кротки като овчици…

В същото време Лазар бе разбрал, че е изпуснал главатаря на злодеите и затова бързо се върна към мястото на битката, за да благодари на повторния си спасител. Той прескочи повалените воини на боритаркана и излезе през още зеещата порта. Навън Черноризец Храбър спокойно прибираше меча си.

— Господарю — каза Лазар, като се поклони дълбоко, — позволи да целуна десницата ти.

— Кой съм аз, че да целуваш десницата ми? — тихо запита Черноризец Храбър. В жълтата светлина на месечината Лазар забеляза, че през дупките на маската очите на черния конник го гледаха с приятелска благосклонност.

— Не зная името ти и те зова, както те зове народът — Черноризец Храбър. Ти си покровител на слабите и преследваните. А мен ти спаси от смърт и разорение и затова животът ми ти принадлежи. Кажи ми как мога да умра за тебе?

— Не за мене, Лазаре. Само три неща заслужават да се умре за тях: бог, отечеството и справедливостта. А сега остани със здраве.

— Чакай! — извика Лазар. — Не си отивай! Вземи ме със себе си, та заедно да се борим за правдата.

— Не, остани си в къщи — отговори черният конник, като се отдалечаваше. — Когато настъпи часът, аз сам ще те потърся.

И черната му фигура се стопи в тъмнината на пролетната нощ.